№ 3091
гр. София, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100508577 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20080663/29.03.2021 г., постановено по гр. д. № 21448/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 53 състав, е отхвърлен предявеният от
„Н.“ ЕООД срещу „А.К.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 2 603,04 евро – дължим остатък от възнаграждение
по Договор за технически услуги от 10.06.2018 г. и Анекс № 1 към него, за която сума е
издадена фактура № 114/17.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 02.06.2020 г., до окончателното плащане. С първоинстанционното
решение, „А.К.“ ЕООД е осъден да заплати на „Н.“ ЕООД сумата в размер на 492 евро –
разходи за хотелиерски услуги за периода 11.07.2018 г. – 23.07.2018 г., дължими на
основание т. 3.2 от Договор за технически услуги от 10.06.2018 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 02.06.2020 г., до окончателното плащане. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника са възложени сторените от ищеца
разноски в производството пред СРС в общ размер на 206,48 лева съобразно уважената част
от предявените искове. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца са възложени
сторените от ответника разноски в производството пред СРС в общ размер на 1 159,34 лева
съобразно отхвърлената част от предявените искове.
С определение № 20112151/10.05.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК,
Софийски районен съд е оставил без уважение искане на „Н.“ ЕООД за изменение на
решението в частта за разноските.
Срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е подадена
въззивна жалба от ищеца „Н.“ ЕООД, чрез адвокат Й. Л.-П.. Релевират се оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната част. Считат се за
неправилни правните изводи на Софийски районен съд, че приложим в отношенията между
страните по делото е Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г., несъдържащ подпис на
представител на ищеца, в качеството му на изпълнител по процесния договор за технически
услуги, но приет от последния чрез конклудентни действия. Счита, че дори и да се споделят
тези изводи на съда, в т. 2 от Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г. се констатира
разминаване между изписаната словом и с цифри сума, като за меродавна следва да се счита
1
изписаната с букви, в каквато насока цитира практика на ВКС. Твърди, че действителната
воля на страните в случая е била да уговорят седмично възнаграждение за изпълнителя в
размер на 3 088 евро. Счита, че изготвянето на Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г.,
съдържащ подписа само на възложителя, представлява недопустимо едностранно изменение
на договора за технически услуги. В този смисъл сочи, че съгласно т. 6 от последния
евентуални изменения или допълнения на договора са възможни единствено при
допълнително споразумение между страните, изготвено в писмена форма. Твърди допуснати
от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвянето на доклада, като
поддържа, че СРС не му е указал, че не сочи доказателства за това, че процесните фактури
представляват частично осчетоводяване на дължимите от ответника суми. В тази връзка с
въззивната жалба прави доказателствено искане за допускане на разпит на един свидетел за
установяване начина на осчетоводяване на фактурите. При тези аргументи моли за отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяване на друго решение,
с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение в осъдителната част, в законоустановения
срок по чл. 263, ал. 2 ГПК, е подадена насрещна въззивна жалба от ответника „А.К.“ ЕООД,
чрез адвокат П. Ц.. Излагат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част. Твърди се, че с процесния договор за технически услуги е регламентирано единствено
задължение за възложителя за заплащане на сторените от изпълнителя транспортни разходи,
но не и на разходите за настаняване, включително хотелиерски услуги. Моли се за отмяна на
решението в обжалваната част и за постановяване на друго решение, с което искът да бъде
отхвърлен. Претендират се разноски по делото.
В насрещната въззивна жалба е инкорпориран отговор на въззивната жалба,
депозирана от „Н.“ ЕООД, в който се излагат съображения за нейната неоснователност.
Срещу определението на Софийски районен съд, постановено по реда на чл. 248
ГПК, е подадена частна жалба от ищеца „Н.“ ЕООД, чрез адвокат Й. Л.-П.. Излагат се
оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Твърди се, районният съд не е
обсъдил своевременно релевираното от страната възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. С оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото и предвид броя на проведените по него открити
съдебни заседания /само едно/ моли адвокатското възнаграждение да бъде намалено до
минимално предвидения в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения размер.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна по частната жалба – „А.К.“ ЕООД,
чрез процесуалния представител адвокат П. Ц., изразява становище за неоснователност на
жалбата и моли тя да бъде оставена без уважение.
С определение от 18.10.2021 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е
оставил без уважение направените от въззивника доказателствени искания за изслушване на
един свидетел поради липса на поддържаните предпоставки по чл. 266, ал. 3 ГПК.
В проведеното на 29.04.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, въззивникът „Н.“ ЕООД, редовно призван, се представлява от адвокат Й. Л.-П..
Поддържат се депозираните въззивна и частна жалба. Не се правят доказателствени искания.
В проведеното на 29.04.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, ответникът по въззивната жалба и жалбоподател по насрещната въззивна жалба
„А.К.“ ЕООД, редовно призован, се представлява от адвокат П. Ц.. Поддържа се отговорът
на въззивната жалба и депозираната насрещна въззивна жалба. Не се правят доказателствени
искания.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за технически услуги от 10.06.2018 г. и Анекс № 1 към него от
същата дата, сключен между „А.К.“ ЕООД – като възложител, и „Н.“ ЕООД – като
изпълнител, по силата на който изпълнителят е поел ангажимент да осигури авиационен
технически персонал, посредством който да осъществява техническо обслужване на
възложителя, срещу насрещно задължение на възложителя да заплаща възнаграждение за
2
извършваните услуги, определено в Анекс № 1 към договора от 10.06.2018 г., в размер на 3
088 евро /за една работна седмица/ или 441,12 евро на ден. Съгласно уговореното в т. 2.2. от
договора възнаграждението следвало да бъде заплатено в срок от 7 работни дни от издаване
на фактурата. Предвидено било при извършване на услугите извън териториалните граници
и землището на гр. София възложителят да осигури отделна стая в хотел стандарт минимум
три звезди или еквивалентен апартамент, в който да се настани техническият персонал на
изпълнителя, както и да заплати направените транспортни разходи. Във връзка с процесния
договор изпълнителят издал 11 броя фактури за извършени консултантски и технически
услуги, както следва: фактура № 57/02.07.2018 г. – за изработени 18 дни по цена в евро за
ден в размер на 427,50 евро, фактура № 60/24.07.2018 г. – за изработени 14 дни по цена в
евро за ден в размер на 427,50 евро; фактура № 64/22.08.2018 г. – за изработени 14 дни по
цена в евро за ден в размер на 427,50 евро, фактура № 67/17.09.2018 г. – за изработени 14
дни по цена в евро за ден в размер на 427,50 евро, фактура № 70/18.10.2018 г. – за
изработени 17 дни по цена в евро за ден в размер на 427,50 евро, фактура № 73/27.11.2018 г.
– за изработени 14 дни по цена в евро за ден в размер на 427,50 евро, фактура №
75/22.12.2018 г. – за изработени 14 дни по цена в евро за ден в размер на 427,50 евро,
фактура № 78/20.01.2019 г. – за изработени 14 дни по цена в евро за ден в размер на 427,50
евро, фактура № 80/18.02.2019 г. – за изработени 14 дни по цена в евро за ден в размер на
427,50 евро, фактура № 83/12.03.2019 г. – за изработени 14 дни по цена в евро за ден в
размер на 427,50 евро, и фактура № 78/20.01.2019 г. – за изработени 12 дни по цена в евро за
ден в размер на 427,50 евро. Видно от издадените фактури ищецът бил фактурирал
предоставените услуги на по-ниска цена от договорената с Анекс № 1 от 10.06.2018 г., а
именно на цена 427,50 евро на ден, вместо на уговорената 441,12 евро на ден. Поради това
изпълнителят издал изравнителна фактура № 114/17.01.2020 г. за сумата от 2 602,51 евро с
вкл. ДДС – разликата между уговореното и действително дължимо възнаграждение по
договора и фактурираното, чиято стойност претендира по делото. На основание т. 3.2. от
договора претендира заплащане и на сумата от 492 евро с вкл. ДДС – разходи за настаняване
и престой в хотел в гр. Мадрид, Кралство Испания, в периода 11.07.2018 г. – 23.07.2018 г.
При така изложеното моли за уважаване на предявените искове и за присъждане на
сторените разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
„А.К.“ ЕООД, с който оспорва като недопустим предявения иск за заплащане на разходи за
настаняване в хотел в размер на 492 евро с вкл. ДДС, а по същество изразява становище за
неоснователност на заявените претенции. Не оспорва съществуването на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за технически услуги от
10.06.2018 г., като сочи, че договорът бил прекратен на 13.04.2019 г. Заявява, че
първоначално страните са договорили възнаграждение за предоставените технически услуги
в размер на 3 088 евро на седмица, но при последващи разговори намалили
възнаграждението до размера на 2 992,50 евро на седмица. Поддържа, че с конклудентни
действия изпълнителят бил потвърдил обвързаността си по договора срещу възнаграждение
в намаления размер от 2 992,50 евро или 427,50 евро/ден, в какъвто размер за целия период
на действие на договора фактурирал предоставените услуги. В този смисъл счита, че е
погасил изцяло задълженията си процесния договор. Не оспорва, че има задължение по
договора да осигури хотел съобразно изискванията на изпълнителя, но твърди, че това
задължение не включва заплащане на разходите за самия престой. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски по делото.
По делото е приет като писмено доказателство Договор за технически услуги от
10.06.2018 г., двустранно подписан и неоспорен от страните, съгласно който „А.К.“ ЕООД –
като възложител, възлага на „Н.“ ЕООД – като изпълнител, осигуряването на квалифициран
авиационен технически персонал за изпълнение на техническото обслужване на
възложителя и на неговите клиенти. Съгласно т. 2.1. от договора за осъществяване предмета
на договора възложителят заплаща на изпълнителя сума, посочена в отделен анекс към
договора. Съгласно т. 2.2 плащането на сумата по т. 2.1. следва да се извърши в срок до 7
работни дни след представяне на фактура от изпълнителя. В т. 3.2. страните са уговорили, че
при извършване на услуги извън територията на гр. София, възложителят се задължава да
осигури на изпълнителя отделна стая в хотел стандарт минимум три звезди или
еквивалентен апартамент, а в т. 3.3, че при извършване на услуги извън територията на гр.
София, транспортните разходи ще бъдат за сметка на възложителя. Съгласно т. 6.1.
договорът може да бъде изменян, допълван и преработван с писмено споразумение между
страните.
3
По делото са представени 2 броя анекси: 1./ Анекс № 1 от 10.06.2018 г. към договор
от 28.12.2015 г., изготвен между „А.К.“ ЕООД – като възложител, възлага на „Н.“ ЕООД –
като изпълнител, двустранно подписан, съдържащ уговорка за размера на дължимото от
възложителя възнаграждение за осигуряване на квалифициран авиационен технически
персонал в размер на 3 088 евро на работна седмица /изписано словом три хиляди осемдесет
и осем евро/; 2./ Анекс № 1 от 10.06.2018 г. към договор от същата дата, изготвен между
„А.К.“ ЕООД – като възложител, възлага на „Н.“ ЕООД – като изпълнител, подписан
единствено от възложителя, съдържащ уговорка за размера на дължимото от възложителя
възнаграждение за осигуряване на квалифициран авиационен технически персонал в размер
на 2 992,50 евро на работна седмица /изписано словом три хиляди осемдесет и осем евро/.
Ангажирани са като писмени доказателства 12 броя фактури за извършени
консултантски и технически услуги – фактура № 57/02.07.2018 г., фактура № 60/24.07.2018
г, фактура № 64/22.08.2018 г., фактура № 67/17.09.2018 г., фактура № 70/18.10.2018 г.,
фактура № 73/27.11.2018 г., фактура № 75/22.12.2018 г., фактура № 78/20.01.2019 г, фактура
№ 80/18.02.2019 г., фактура № 83/12.03.2019 г., и фактура 114/17.01.2020 г.
По делото е представена покана за доброволно изпълнение от 22.01.2021 г., връчена
на „А.К.“ ЕООД по реда на чл. 50, ал. 4, вр. чл. 47 ГПК чрез ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на
КЧСИ, с която ответникът е поканен да заплати процесните суми.
Видно от приложения към исковата молба отговор на покана за доброволно
изпълнение от 02.03.2020 г. ответникът е отказал да извърши извънсъдебно плащане на
претендираните парични претенции.
По делото е представена имейл кореспонденция между страните в заверен от ищеца
вид съгласно изискванията на чл. 185 ГПК.
С доклада по делото СРС е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства: съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните, по силата на което ищецът е предоставял на ответника технически услуги до
13.04.2019 г., за което е издал 11 броя фактури при цена 427,50 евро на ден, по които
ответникът е извършил плащания в цялост; сключването на анекс към договора за
технически услуги за заплащане на възнаграждение в размер на 3 088 евро на седмица; при
извършване на услуги извън територията на Република България ответникът е поел
задължение да осигури на ищеца хотел съгласно изискванията на последния, както и да
покрие неговите транспортни разходи; издаване на процесната „изравнителна“ фактура на
претендираната стойност.
По делото са ангажирани доказателства за хотелско настаняване в гр. Мадрид,
Кралство Испания, и за неговото заплащане в размер на сумата от 492 евро с вкл. ДДС.
Представен е доклад от Н.К.Н. относно консултантските и техническите дейности,
извършвани в периода 10.07.2018 г. – 24.07.2018 г., ведно със самолетен билет в посока
София – Мадрид с отбелязана дата на излитане – 10.07.2018 г.
От заключението на вещото лице Любомир Бонев по изслушаната пред СРС съдебно
– счетоводна експертиза се установява, че платените от „А.К.“ ЕООД суми по процесния
договор за технически услуги възлизат на общ размер 159 529,88 лева; в счетоводството на
последното не е осчетоводена фактура № 114/20.01.2020 г. за сумата от 5 090,03 лева, с
която ищецът е доначислил сума за фактурираните услуги по издадените 11 бр. фактури в
размер на 13,64 евро/ден. Счетоводството на ищеца е водено редовно, с изключение на
фактура № 114 от 20.01.2020 г., която не е издадена в съответствие с изискванията на чл. 25,
ал. 2 ЗДДС и чл. 113, ал. 4 ЗДДС /не е издадена на датата на данъчното събитие/.
Процесните 12 бр. фактури са включени в дневниците на продажбите за съответните месеци
към месечните справки – декларации, подадени в НАП от „Н.“ ЕООД. В дневниците на
покупките към месечните справки – декларации, подадени в НАП от „А.К.“ ЕООД, са
включени всички фактури, с изключение на фактура № 114/20.01.2020 г. Вещото лице е
констатирало, че фактура № FL/5887/31.07.2018 г., издадена на „Н.“ ЕООД от Hotel Nuevo
Boston S.A., удостоверява извършено от ищеца плащане в брой на сума в размер на 492 евро
за хотелска услуга за 12 нощувки. Посоченият разход е бил осчетоводен от ищеца, като е
кредитирана сметка 501 – „Каса в лева“, и е дебитирана сметка 602/9 – „Разходи за външни
услуги/други“ със сумата от 962,27 лева /левовата равностойност на 492 евро/. При проверка
в счетоводството на ищцовото дружество се установява, че тази сума не е осчетоводена като
задължение на „А.К.“ ЕООД към „Н.“ ЕООД.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
4
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК, изхожда от лице
с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
претенцията за заплащане на сумата в размер на 2 603,04 евро – дължим остатък от
възнаграждение по Договор за технически услуги от 10.06.2018 г. и Анекс № 1 към него, за
която сума е издадена фактура № 114/17.01.2020 г., и за основателност на претенцията за
заплащане на сумата в размер на 492 евро – разходи за хотелиерски услуги за периода
11.07.2018 г. – 23.07.2018 г., дължими на основание т. 3.2 от Договор за технически услуги
от 10.06.2018 г.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на
жалбоподателите във връзка с неговата правилност.
По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на
решението съдът намира следното:
Между страните на етапа на въззивното производство не съществува спор, че между
тях е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за технически услуги
от 10.06.2018 г., по силата на който ищецът, в качеството на изпълнител, е поел ангажимент
да осигури авиационен технически персонал, посредством който да осъществява техническо
обслужване на възложителя, срещу насрещно задължение на възложителя да заплаща
възнаграждение за предоставените услуги, определено в отделен анекс към договора.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че е бил изготвен и подписан Анекс
№ 1 от 10.06.2018 г. /озаглавен „Анекс № 1 към договор от 28.12.2015 г.“/, в който е било
уговорено седмично възнаграждение за изпълнителя в размер на 3 088 евро на работна
седмица.
Безспорно е по делото, че във връзка с предоставените услуги по договор за
технически услуги от 10.06.2018 г. ищецът е издал 11 броя фактури – в периода 02.07.2018 г.
– 12.03.2019 г., чието основание е предоставяне на „консултантски и технически услуги“,
при посочена единична цена 427,50 евро. Страните не спорят относно издателя, получателя,
съдържанието и стойността на 11 – те фактури. Въз основа на приетата пред Софийски
районен съд съдебно – счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която въззивният съд
кредитира по реда на чл. 202 ГПК като компетентно и обективно изготвена, се установява,
че издадените 11 броя фактури /без фактура № 114/17.01.2020 г./ са били надлежно
осчетоводени в счетоводствата на възложителя и на изпълнителя, както и че са били
включени в дневниците на продажбите за съответните месеци към месечните справки –
декларации, подадени в НАП от „Н.“ ЕООД, и в дневниците на покупките към месечните
справки – декларации, подадени в НАП от „А.К.“ ЕООД, като за тях и двете страни са
ползвали данъчен кредит.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че ответникът е изпълнил изцяло
задълженията си по издадените 11 броя фактури.
Не е спорно по делото, че считано от 13.04.2019 г. договорът за технически услуги от
5
10.06.2018 г. е прекратен.
Единствените спорни по същество въпроси пред въззивната инстанция касаят
обвързаността на страните от Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г., едностранно
подписан от възложителя, и евентуално, при установяване неговата приложимост –
размерът на дължимото от възложителя възнаграждение по този анекс при очевидно
разминаване между изписаната словом и с цифри сума; както и съдържанието на клаузата на
т. 3.2 от договора за технически услуги и конкретно съдържа ли същата задължение за
възложителя за заплащане на разходи за хотелско настаняване на служители на изпълнителя.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд относно
обвързаността на страните от Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г., макар същият да не е
подписан от една от страните по главния договор – конкретно от изпълнителя.
Съображенията за това са следните:
Не съществува пречка условията на договора да бъдат предложени от една от
страните чрез отправяне на предложение /устно или писмено/ до другата страна, и договорът
да бъде сключен чрез приемане на отправеното предложение. Приемането може да бъде
направено изрично с адресиране на нарочно устно или писмено волеизявление, че страната е
съгласна напълно с направената оферта. В тази хипотеза, по аргумент от нормата на чл.
14, ал. 1 ЗЗД, договорът ще се смята за сключен в момента, в който волеизявлението на
приемащата страна достигне до предложителя. Възможно е обаче приемането да се
осъществи и чрез конклудентни действия. За да заместят изричното волеизявление за
приемане на отправеното предложение и да формират съгласие за сключване на договора
при конкретно предложените условия, вкл. и при конкретно предложена цена на
доставената услуга, конклудентните действия следва да са от такова естество, че да
манифестират ясната и несъмнена воля на едната страна да се обвърже с договора при
предложените в офертата на другата страна условия. В разглеждания случай, с оглед
предмета на процесния договор, настоящият съдебен състав счита, че такова действие
несъмнено представлява фактурирането от страна на самия изпълнител на предоставените
услуги на цена от 427,50 евро на ден през целия период на действие на договора, съчетано с
тяхното осчетоводяване при тази цена и включване в дневниците на покупките по ЗДДС.
Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Решение №
96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., І ТО, ВКС; Решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. №
416/2010 г., І ТО, ВКС; Решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г., ІІ ТО, ВКС;
Решение № 42/2010 г. по т. д. № 593/2009 г., ІІ ТО, ВКС, Решение № 211/ 30.01.2012 г. по т.
д. № 1120/2010 г., ІІ ТО, ВКС; Решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., ІІ ТО,
ВКС; Решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., ІІ ТО, ВКС, и др., която приема, че
фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването
им от страните, включването им в дневниците за покупко – продажби по ЗДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено
признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според прието в
Решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г., ІІ ТО, ВКС, и в Решение № 92/2011 г. по т. д. №
478/2010 г., ІІ ТО, ВКС, Решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г., ІІ ТО, ВКС, дори и
издадената фактура да е останала неподписана за „получател” от купувача по договор за
търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както
и е ползван данъчен кредит. С оглед така цитираната съдебна практика и отчитайки
обстоятелството, че страни по процесния договор са търговци, на които законът, с оглед
особеното им качество, вменява завишени изискванията относно дължимата грижа спрямо
своите работи, въззивният съд приема, че издаването от изпълнителя на процесните 11 броя
фактури, неоспорени по делото, при посочени индивидуализиращи сделката белези – вид,
количество, единична стойност, представлява несъмнено признание за възникването и
размера на задължението, за което е съставена всяка фактура – в разглеждания случай за
уговорената във всички 11 броя фактури една и съща единична цена на предоставената
услуга в размер на 427,50 лева, чийто седмичен размер съответства на възнаграждението,
посочено с цифри в Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г.
Въззивният съд намира за неоснователни релевираните във въззивната жалба
оплаквания за недопустимо едностранно изменение на процесния договор в частта за
дължимото възнаграждение поради неспазване на предвидената в чл. 6 от договора писмена
форма за изменение на договора. По отношение на процесната сделка са приложими
правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 ТЗ, както правилно е посочил районният съд.
6
Съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ „Страната не може да се позовава на нищожността, ако от
поведението може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението“.
Видно от съдържанието на така цитираната разпоредба е, че неспазването на
законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до
нищожност на същата и това е едно от различията между търговското и гражданското право,
където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право,
неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката, изисква по арг. от чл. 293,
ал. 3 ТЗ оспорване на действителността на сделката и то от страна по същото, а не от трето
лице. Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското
право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, съгласно която
страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението може да се заключи,
че не е оспорвала действителността на изявлението. С оглед доказателствата по делото и
конкретно констатираното извънсъдебно поведение на ищеца, изразяващо се във
фактуриране на предоставените технически услуги и осчетоводяване на издадените фактури
през целия период на действие на договора при по-ниска от първоначално уговорената цена,
следва извод, че ищецът не само не е оспорил изменението на договора досежно цената за
услугите, но с поведението си е демонстрирал зачитане на действието на сделката при
размер на дължимото му се възнаграждение от 427,50 евро на ден.
Следващият спорен въпрос касае констатираното разминаване в изписаното цифром
и словом в Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г. възнаграждение за изпълнителя. От една
страна, при гореизложените мотиви относно възможността за приемане на предложението за
сключване, а в случая за изменение съдържанието на вече сключен договор, чрез
конклудентни действия и при констатиране на такива действия от страна на изпълнителя по
договора от 10.06.2018 г., изразяващи се в издаване на фактури за дължимото
възнаграждение при посочен в тях единичен размер на същото от 427,50 евро,
осчетоводяване на издадените фактури и включването им в дневниците на продажбите за
съответните месеци към месечните справки – декларации, подадени в НАП от „Н.“ ЕООД,
както и с оглед липсата на оспорване на действителността на сделката при тези параметри
по смисъла на чл. 293, ал. 3 ГПК, въззивният съд счита, че констатираното разминаване в
посоченото в Анекс № 1 към договор от 10.06.2018 г. възнаграждение е ирелевантно за вече
формирания правен извод за законосъобразното изменение на договора за технически
услуги чрез конклудентни действия. От друга страна, настоящият съдебен състав, счита за
правилно приетото от първоинстанционния съд, че макар и да се установява подобно
разминаване, то не води до еднозначен извод каква е волята на страните, като във всички
случаи следва да се търси тяхната действителна воля. При съвкупния анализ на
доказателствата по делото въззивният съд счита, че същата несъмнено е била за заплащане
на възнаграждение в посочения с цифри размер.
Предвид гореизложеното и при липса на други конкретни оплаквания въззивният съд
намира първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2
603,04 евро – дължим остатък от възнаграждение по Договор за технически услуги от
10.06.2018 г. и Анекс № 1 към него, за правилно и законосъобразно, поради което в тази част
решението следва да се потвърди.
По насрещната въззивна жалба въззивният съд намира следното:
Спорен по същество е въпросът за съдържанието на клаузата на т. 3.3 от договора за
технически услуги от 10.06.2018 г. и конкретно съдържа ли същата задължение за
възложителя за заплащане на сторените от изпълнителя услуги за настаняване.
Съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС задължение на съда е
винаги когато счита, че определена договореност между страните, от която произтича
задължение, чието неизпълнение се твърди, е неясна, да извърши тълкуване на спорната
клауза, тъй като дори и когато не е напълно определена, престацията може да бъде
определима, чрез прилагане на този метод. Тълкуването, съставлява способ за установяване
точния смисъл на поетите с договор задължения и се дефинира като подчинено, зависимо,
производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за
разкриване на съдържанието му, т. е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на
предмета на тълкуване. Този способ е приложим във всички случаи, когато съдът
констатира неясни, двусмислени уговорки, но също така е задължен да приложи тълкуване и
когато, макар и разбираеми от външна страна, уговорките са предмет на спор между
страните. Разпоредбата на чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява
7
тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не
предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с
общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги
следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст
общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите
договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, със закона, обичаите, практиката и
добросъвестността. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения,
съдът е задължен да изясни изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не
може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които
страните не са уговаряли, нито да бъдат освобождавани от задължения, които доброволно са
поели. Критериите, регламентирани от чл. 20 ЗЗД, са обективни, поради което разбирането
на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и
отнася именно към обективираната им воля, вкл. изведена и от тяхното поведение при
изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна.
Съблюдавайки гореизложените принципни положения, при граматическо, логическо
и систематично тълкуване на клаузите на процесния договор по реда, указан в нормата на
чл. 20 ЗЗД, настоящият съдебен състав достига до извода, че действителната воля на
страните е била да възложат в тежест на възложителя всички извънредни разходи, които се
налага изпълнителят да направи при предоставяне на процесните услуги извън територията
на гр. София, вкл. разходите за престой и настаняване. Видно от систематичното място на
оспорената клауза – Част 3 от договора, регламентираща допълнителни задължения за
възложителя, обусловени от извършването на услугите при условия, по-различни от
обичайните, а именно извън териториалните предели на гр. София, и при логическото
тълкуване на последната във връзка с клаузата на т. 3.3, съдът счита за несъмнено, че волята
на страните е била изпълнителят да бъде финансово обезпечен при осъществяване на услуги
извън гр. София, като му бъдат заплатени сторените разноски за транспорт и престой.
Предвид гореизложеното и при липса на други конкретни оплаквания въззивният съд
намира първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 492 евро –
разходи за хотелиерски услуги за периода 11.07.2018 г. – 23.07.2018 г., дължими на
основание т. 3.2 от Договор за технически услуги от 10.06.2018 г, за правилно и
законосъобразно, поради което и в тази част решението следва да се потвърди.
Поради изложеното и предвид съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По частната жалба на „Н.“ ЕООД срещу определение на Софийски районен съд,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд намира следното:
Частната жалба е допустима, като подадена от страна, която има правен интерес да
обжалва постановеното определение, с което искането по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, чрез намаляване поради прекомерност на присъденото в
полза на ответната страна адвокатско възнаграждение, е оставено без уважение.
Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
В конкретния случай усилията на процесуалния представител на ответника пред
първоинстанционния съд са свързани с изготвянето на отговор на искова молба, подаване на
писмена защита, явяване в едно открито съдебно заседание и представяне на списък на
разноските по чл. 80 ГПК. Установеният минимален размер в разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т.
1 и т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, предвид цената и броя на
предявените искове, възлиза на сумата от 884,55 лева без ДДС, съответно 1 061,46 лева с
вкл. ДДС. С оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените от
процесуалния представител на ответника действия в хода на първоинстанционното
производство, то претендираният и присъден на ответното дружество адвокатски хонорар
не се явява прекомерен, тъй като размерът му не надхвърля значително минимално
предвидения такъв, поради което обжалваното определение, с което е оставено без уважение
искането за неговото намаляване, е правилно, а подадената срещу него частна жалба се
явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на делото страните нямат право на разноски пред въззивната
8
инстанция.
Относно обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II E
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20080663/29.03.2021 г. по гр. д. № 21448/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 53 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Н.“ ЕООД, чрез адвокат Й. Л.-П.,
срещу Определение № 20112151/10.05.2021 г. по гр. д. № 21448/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 53 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9