Р Е Ш Е Н И Е
№ 5896/20.12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11220 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** срещу П.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, за признаване
за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува
вземане срещу ответника за сумите, както следва: сумата 811,17 лв.,
представляваща неизплатена главница по от Договор за кредит „Б. к.“ № * г., сключен
между „И.
А. М." АД и П.И.П., вземанията по който са придобити от „Акс. Ф.” ООД с договор за цесия от 01.07.2014 г., а впоследствие от „А.з.к.н.п.з.” ООД, по силата на Приложение № 1/10.01.2018
г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 11.11.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 22.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 1050,88 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 30.05.2014 г. до 06.06.2017 г.; сумата 76,34 лв. – обезщетение за забава върху
непогасената главница в периода 07.06.2017 г. – 09.03.2018 г.; сумата 129,78 лв., представляваща такса револвинг,
както и сумата 100,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № * г. по ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС, на основание чл. 422, вр.
с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
В исковата молба ищецът „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД твърди, че на * между „И. А. М."
АД и ответника е сключен договор за кредит „Б.
к.“ № *. Въз основа на него, финансовата институция е поела задължение по предоставяне
на 800,00 лв. - револвиращ кредит, под
формата на разрешен кредитен лимит усвояван чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, със
задължение за връщането му съгласно договорените условия. Твърди, че
подписвайки договора, ответницата е удостоверила, че е получила предварително и
е запозната с условията на индивидуалния договор и ОУ към него. Съгласно чл. 3,
ал. 1 ѝ е била предоставена възможност по всяко време да усвоява суми в
рамките на кредитния лимит и поради това настъпването на падежа- второ число на
месеца зависи от нея- при усвояване част или в цялост кредитния лимит.
Подписвайки договора, ответницата е получила и кредитна карта „Интеркарт
Файнанс“ АД с възможност за усвояване на лимита веднага след подписване на
договора и активиране на картата. Към договора е било подписано и Приложение № 2-
условия за ползване на международна платежна карта A. F./iCard/Visa и Тарифа за
дължимите такси за ползване на кредитна карта. Твърди, че ответницата е усвоила
така отпуснатия ѝ кредитен лимит, като непогасената част от главницата
възлиза в размер на 811,17 лв. Поддържа, че кредитополучателят дължи
възнаградителна лихва върху усвоената главница за периода от датата на първата
транзакция - 30.05.2014 г. до датата на настъпване на предсрочна изискуемост на
задължението - 06.06.2017 г., която възлиза на 1050,88 лв. Излага, че страните
по договора за кредит са договорили в случай, че кредитополучателят не погаси
усвоената главница и начислената за периода лихва и продължи да ползва кредита
след 5-то число на съответния месец да заплати такса револвинг в размер на 8 %
от усвоения размер на кредита, която ще се дължи за всеки следващ месец, през
който кредитополучателят ползва кредита до 6-то число на месеца върху общия
размер на усвоения кредит. Сочи, че начислената такса револвинг в случая
възлиза на 129,78 лв. Посочва, че кредитополучателят дължи и еднократна такса
от 100,00 лв. поради настъпилата предсрочна изискуемост, покриваща дейности на
служител по осъществяване и администриране дейността по извънсъдебно събиране
на задължението. Твърди се този разход да е начислен съгласно чл.10а ЗПК и да
няма характер на неустойка. Сочи, че впоследствие вземанията по кредита били купени от „Акс. Ф.” ООД с анекс от 19.07.2016 г. към Договор за кредит „Б. к.“ № * г. Предвид трайното неизпълнение на задълженията на
ответницата по договора, цялото задължение е било обявено за предсрочно
изискуемо на 06.06.2017 г. Поддържа, че след тази дата кредитополучателят дължи
и мораторна лихва, която за периода 07.07.2017 г. до 09.03.2018 г. възлиза на
76,34 лв. На 10.01.2018 г. по силата на Приложение № 1/10.01.2018 г. към Рамков
договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 11.11.2016 г., ищецът придобил
вземането по договора от „Акс. Ф.” ООД, с всичките му привилегии, обезпечения и
принадлежности. За събиране на вземането си, ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. По изложените съображения моли за уважаване на
исковете. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата П.И.П.
е подала отговор на исковата молба, чрез назначения от съда особен представител
адв. Д.М., в който се поддържа становище за неоснователност на исковите
претенции. Оспорва между „Акс. Ф." ООД и ответницата да е сключван
процесния договор за кредит, като сочи, че такъв не е представен и към
доказателствата по делото. Сочи, че от приложените доказателства не се
установява, че именно вземанията на кредитора по процесния договор са цедирани
на ищеца с цесията от 11.11.2016 г. Поддържа се, че ответницата не е била
надлежно уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост и за извършената цесия.
Счита за недействителен договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради
нарушения на императивните изисквания на
чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 от ЗПК, като сочи, че липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита. Поддържа нищожност на
клаузата на чл. 3 от договора за кредит, поради накърняване на добрите нрави,
доколкото с нея между страните е договорена възнаградителна лихва в размер на
72 % годишно и годишен процент на разходите от 108 %, които надхвърлят повече
от пет пъти законната лихва. По изложените съображения се моли за отхвърляне на
исковете.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмено
становище.
В о.с.з. ответникът се представлява от назначения от съда
особен представител.
Третото лице помагач „Агенция за събиране
на вземанията” ЕАД поддържа писмено становище, че се явява титуляр на
процесните вземания п осулата на договор за цесия.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Видно от приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС в полза на ищеца е издадена Заповед
№ * г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК
срещу длъжника П.И.П. за суми дължими по Договор за
кредит „Б. к.” с № * г., сключен с „И. А. М.“ АД,
вземането по който е прехвърлено в полза на „Акс. Ф.“ ООД на 01.07.2014 г.,
който от своя страна на * г. го прехвърля в полза на
заявителя с Приложение № 1/10.01.2018 г. към Рамков договор
за прехвърляне на вземания (цесия) от 11.11.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
22.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 1050,88 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 30.05.2014 г. до 06.06.2017 г.; сумата 76,34 лв. – обезщетение за забава върху
непогасената главница в периода 07.06.2017 г. – 09.03.2018 г.; сумата 129,78 лв., представляваща такса револвинг,
както и сумата 100,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземанията.
Заповедта
за изпълнение е връчена в условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, при действието на
актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, поради което за ищеца е
налице правен интерес от водене на установителните искове срещу ответника.
Исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими
и следва да бъдат разгледани по същество.
В настоящото производство в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1) валиден договор за цесия с предмет съществуващо
вземане към ответницата в търсения размер, включително че е обявена
предсрочната му изискуемост; 2) факта и момента на уведомяване на ответницата
от предишния кредитор за извършеното прехвърляне на вземането; 3) валиден договор за кредит „Б. к.“ № * г., по който кредитодателят
е предоставил на ответницата сума пари и нейния размер; 4) дължимост на възнаградителната лихва и нейния размер; 5) наличие на валидна клауза за такса револвинг и нейния
размер; 6) валидна клауза за дължимост за разходи и такса за
извънсъдебно събиране; 7) изпълнение на задълженията на кредитодателя,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора; 8) договаряне размера на лихвата и неустойката в
съответствие с типични разходи на кредиторите и обичайна печалба.
Между страните по делото няма обстоятелства, които да са отделени за
безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
По валидността на
цесията:
Както в заповедното производство, така и в исковото производство (видно от
уточняващата молба от 10.10.2019 г.) ищецът изрично поддържа, че по силата на
цесия със завършен фактически състав на 10.01.2018 г. е придобил вземането по процесния револвиращ
кредит с лимит 800,00 лв. от дружеството „Акс. Ф.“ ООД, което легитимирало собствеността си по сделката като цесионер на
вземането по силата на предходен договор за цесия сключен с „И. А. М." АД на 01.07.2014 г. Респективно
въпросът за валидното възникване на облигационното правоотношение по този първи
договор за цесия от дата 01.07.2014 г.
се явява преюдициален за преценката на съда относно действителността на процесната последваща сделка по чл. 99 от ЗЗД, на която ищецът основава своите претенции.
Следователно за да установи валиден ред на цесиите, ищецът на първо място
следва да докаже, че праводателят му е закупил вземането от „И. А. М."
АД, което обстоятелство
съдът намира, че остана недоказано в процеса по следните съображения:
В уточняващата молба от
10.10.2019 г. ищецът изрично сочи, че приложеният към молбата Анекс от
19.07.2016 г. легитимира „Акс. Ф.“ ООД като частен правоприемник на вземането
по Договор
за кредит „Б. к.” сключен на 23.05.2014
г. между ответницата и „И. А. М." АД. Така ищецът се е възползвал от процесуалната възможност да посочи
доказателства в подкрепа на твърдението си, че праводателят му собствено
валидно е придобил вземането по процесната кредитна сделка.
Видно обаче от приложения препис от анекс (л. 109-110) страни
по него в действителност са ответницата П.И.П. – кредитополучател,
и „Акс. Ф.“ ООД –
кредитодател, а предмет на анекса е преиздаването на Кредитна карта № *. Т.е. посоченият от ищеца писмен документ обективира съглашение, което се
различава не само по встъпилите в него страни, но и по предмет от цесията между
И.
А. М." АД и „Акс. Ф.“ ООД от
11.07.2014 г., която представянето на това доказателство цели именно да докаже.
Респективно анексът от 19.07.2016 не само пряко, но и
косвено не установява възникването на правоприемство по договор за цесия сключен
между „И.
А. М." АД и „Акс. Ф.“ ООД именно по
повод процесния Договора за кредит „Б. к.” сключен на
23.05.2014 г. между „И. А. М." АД и П.И.П.. В подкрепа на
последното обстоятелство събраната по делото доказателствена съвкупност не
съдържа нито препис или оригинал от договора за цесия от 11.07.2014 г. сключен
между „И.
А. М." АД и „Акс. Ф.“ ООД, или други доказателства, които да дадат дори индиция за това,
че в предхождащ образуването на настоящото дело момент кредитодателят изобщо е направил волеизявление за разпореждане със вземанията си към
ответника П.И.П. произтичащи от Договор за кредит „Б. к.” от
* г. Същевременно доколкото ищецът изрично е посочил анекса
от 19.07.2016 г. като доказтелство в подкрепа на последния факт, то и съдът е
бил препятстван да даде указания на страната по реда на чл. 146, ал.2 от ГПК,
че не сочи доказателства за свое правнорелевантно твърдение. Противното би
означавало в нарушение на диспозитивното начало съдът предварително да се
произнесе по доказателствената стойност на посочено от страна доказателство.
В обобщение на горното съдът намира за недоказано, че праводателят на ищеца, а именно дружеството „Акс. Ф.“
ООД собствено е придобило от „И. А. М." АД процесното вземане по Договор за кредит „Б. к.“ № * г., сключен с ответницата. Следователно твърденият от ищеца
валиден ред на последователно сключените цесии от 11.07.2014 г. и 10.01.2018 г. не е установен по делото, доколкото недоказано остава валидното
сключване дори на първата от тях. Последното сочи, че ищецът „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД не би могъл да е придобие от „Акс. Ф.“ ООД вземането по кредита, което последният никога не е притежавал. Поради това
по отношение на
ответника не е настъпил
прехвърлителния ефект желан от страните по Рамковия договор за прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. (л. 8-12) и Приложение
№ 1/10.01.2018 г. (л. 31-34). Последното изключва основана на
договор за цесия материално-правна легитимация на ищеца като титуляр на вземанията по револвиращия кредит отпуснат
на П.П. от „И.
А. М." АД. И след като ищецът не е твърдял в евентуалност друго основание за възникване
на това вземане, то той следва да понесе неблагоприятните последици от
неуспешно проведеното доказване на фактите годни да породят това право изразяващи
се в отхвърляне
на
предявените искове по чл. 422 от ГПК
като неоснователни.
За пълнота следва да се посочи, че правният резултат по делото не би се
променил дори ако ищецът беше успял да докаже валиден ред на цесиите, по
следните съображения:
Видно от процесния Договор за кредит „Б. к.” (л. 104-105) сключен на 14.03.2014 г. „И.
А. М." АД
и ответницата са договорили на последната да се
предостави револвиращ
кредит в размер на 800,00 лв. усвояван
чрез международна кредитна карта EasyСredit/iCard/Visa издадена от „Интеркарт
Файнанс” АД. Договорът е двустранно подписан и неговата истинност, в
частност автентичност, не е оспорена. В чл. 3, ал.1, т.1 от страните са
уговорили минимален размер на месечната погасителна вноска от 15 % от
максималния размер на кредита, а в т.5 е договрен фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 72 % в случаите на чл.9, ал.1 и 180 % в слчуаите по чл. 10,
ал.1. Съобразно чл. 6, ал.1 и чл. 9, ал.1 месечната лихва в размер на 6 % се
начислява върху усвоената сума от кредита, а съгласно чл. 9, ал.2 лихвата се
начислява ежедневно върху усвоения размер на кредита. В чл.9, ал.3 страните са приели, че при непогасяване на
усвоената главница до пето число на следващия месец, се начислява такса
револвинг в размер на 8% от усвоения размер на кредита към последно число на
предходния месец. В чл. 15, ал.1 е уговорено, че при забава в плащанията
на минималната погсителна вноска с повече от десет дни кредиторът има правото
да обяви вземането за предсрочно изискуемо, а след настъпването ѝ, на
основание ал.5 кредитполучателят дължи
еднократно заплащане на такса в размер на 100,00 лв. включваща разходи за
дейността на служител осъществяващ и администриращ дейността по извънсъдебно
събиране на задължението.
Доколкото договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл.
9 от ЗПК като сключен при действието на ЗПК, посочените по-горе клаузи следва да бъдат преценени
от съда служебно за съответствие както с императивните нормите на ЗПК насочени
в защита интереса на потребителя, така и за на неравноправност по смисъла на
ЗЗП, тъй като в създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на
ЗЗП.
Във връзка с горното на първо място се установява, че с действащите разпоредби
на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по
договори за потребителски кредит не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а клаузите в
договор, надвишаващи тези размери се считат за нищожни. Тези норми обаче не
намират приложение по отношение на процесния договор за кредит от 23.05.2014
г., доколкото са влезли в сила на от 23.07.2014 г. (обн с ДВ, бр. 35 от 2014 г.),
т.е. след сключването му и нямат обратно действие според изричната разпоредба
на § 13 от ПЗР към ЗИДЗПК (обн с ДВ, бр.
35 от 2014 г.). Последното обстоятелство обаче само по себе си не води до извод,
че до приемането на правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК кредиторът е разполагал с
възможността да уговаря с потребителя възнаградителна лихва, съответно такси,
комисионни и др., включени в понятието за годишен процент на разхода по чл.19,
ал.1 от ЗПК, в неограничен размер. Всъщност с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК в материята на потребителското кредитиране се възстановява начинът на
регулиране на договорните лихви чрез установяване на максимален техен размер,
който начин на регулиране е изоставен с отмяната на Разпореждане № 1238 на
Министерския съвет от 1951 г. за определяне на максималния процент на
договорните лихви, извършена с § 1 от заключителните разпоредби на
Постановление № 72 на МС от 08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. В периода след отмяната на РМС №
1238 от 25.06.1951 г. до влизането в сила на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК (08.04.1994
г. – 22.07.2014 г.) липсва фиксиран от закона максимален размер на договорните
(възнаградителните) лихви по потребителски кредити, респ. на годишния процент
на разходите по тях. Според чл. 24 от ЗПК обаче към договорите за потребителски
кредити на общо основание се прилагат правилата на глава шеста „Неравноправни
клаузи в потребителските договори” на ЗЗП. Според чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Липсата на равновесие
под формата на прекомерност на уговорена възнаградителна лихва, каквато се претендира
от от ищеца е изведена в съдебната практика като основание за нищожност на тази
уговорка поради противоречието ѝ с добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Щом една клауза противоречи на добрите нрави според критериите на общия
граждански закон – ЗЗД, то тя би била и неравноправна по смисъла на специалния
закон, призван да охранява правата на потребителите – ЗЗП. В съдебната практика
е изведен и примерен ориентир, по който да се преценява кога уговорката за
възнаградителната лихва би била нищожна на това основание, като в Решение № 378/18.05.2006
г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II г.о. се приема, че е противно на добрите
нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва, при което уговорката би била нищожна и
следва да се приеме, че лихва не е уговорена, като тя се замества (чл.26, ал.4
от ЗЗД) от законната лихва. Вярно е, че в случая заемът не е обезпечен и в
размера на възнаградителната лихва се калкулира и рискът, който заемодателят
носи. Дори и да се приеме обаче, че в случаите на необезпечен кредит е
допустимо договорната лихва и годишният процент на разходите да са в по-висок
размер, например както е законодателно уредено понастоящем – не в двукратния, а
в петкратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора
(10,00 %), то уговореният в чл. 3, ал.1, т.5 лихвен процент от 72 % годишно,
респ. в чл. 3, ал.1, т.7 годишен процент на заема от 108 %, надхвърля чувствително
така определения праг. По тази причина следва да се приеме, че клаузите на чл. 3,
ал.1, т.5 и т.7 от сключения договор за паричен заем са нищожни, тъй като са
неравноправни, респ. поради противоречието им с добрите нрави.
На следващо място претенциите
на ищеца, наред с
тези за главница, договорна
лихва и обезщетение за забава, включват и такса револвинг уговорена в чл. 9, ал.3 и такса разходи за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение по чл. 15, ал.5 поради обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на 06.06.2017 г. Видно от текста на
процесните клаузи и
двете
вземания са уговорени да възникват под условие за
настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
револвинг и такса разходи. Така с уговарянето на
таксите, на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и
се въвеждат допълнителни плащания, чиято дължимост де
факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Освен това твърдяните разходи на кредитодателя за извънсъдебно събиране – изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др., по естеството си са
такива по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя,
съответно претендирането им със заявлението, колидира и със забраната на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
По изложените съображения и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК визираните по
- горе клаузи на договора в чл. 3, ал.1, т.5 и т. 7, чл. 9, ал.3 и чл. 15,
ал.5 са нищожни, респективно негодни да породят права и
задължения за страните по договора за кредит. Следователно ответникът не дължи
начислените от кредитора суми за договорна лихва, такса револвинг и такса
разходи и извършените от ответника плащания по тези компоненти от кредита
следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите
задължения за връщане на усвоената сума и на обезщетението за забава. В тази
връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата ССчЕ,
кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, сочи, че последното
погашение по кредита е направено на 25.04.2017 г., а към 22.03.2018 г. (датата
на образуване на заповедното производство) въз основа на облигационната връзка
по договора за кредит за ответника са възникнали задължения на обща стойност от
6457,18 лв., от които 1311,18 лв. главница, 2687,20 лв. договорна лихва,
2293,45 лв. такса револвиране, законна лихва 65,35 лв. и такса разход за
извънсъдебно събиране от 100,00 лв. Същевременно заключението сочи, че общо по
кредита ответникът е извършил погашения в размер на 4300,00 лв., която обстоятелство
не се оспорва от ищеца, като тази сума е достатъчна за погасяване изцяло на
вземанията на кредитора за 1311,18 лв. главница и законна лихва върху нея от 65,35
лв. и дори се формира надвнесена от ответника сума от 2923,47 лв. Следователно
за кредитора не е налице неудовлетворено вземане, чиято дължимост да бъде
установена от неговия евентуален правноприемник в настоящото производството,
поради което предявените искове по чл. 422 от ГПК биха подлежали на отхвърляне
като неоснователни и недоказани, дори ищецът да беше доказал, че е придобил веземанията
по Договор за кредит „Б. к.“ № 407435 от
23.05.2014 г. от „Акс. Ф.” ООД.
С оглед изхода на спора право на разноски има ответницата, която обаче не е
сторила такива в процеса доколкото е била представлявана от особен представител
в хипотезата на чл. 47, ал.5 от ГПК.
Мотивиран
така, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** срещу П.И.П., ЕГН: **********, с адрес: *** обективно-кумулативно съединени
искове за признаване за установено в отношенията
между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за
сумите, както следва: сумата 811,17 лв., представляваща неизплатена главница по
от Договор за кредит „Б. к.“ № * от * г., сключен между „И. А. М."
АД и П.И.П., вземанията по който са придобити от „Акс. Ф.” ООД с договор за цесия от 01.07.2014 г., а впоследствие от „А.з.к.н.п.з.” ООД, по силата на Приложение № * г. към
Рамков договор за прехвърляне на вземания (цесия) от * г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 22.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 1050,88 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 30.05.2014 г. до 06.06.2017 г.; сумата 76,34 лв. – обезщетение за забава върху
непогасената главница в периода 07.06.2017 г. – 09.03.2018 г.; сумата 129,78 лв., представляваща такса револвинг,
както и сумата 100,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № * г. по ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС, на основание чл. 422, вр.
с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му страните.
При
поискване да се издаде РКО на особения представител на ответницата за внесения
от ищеца депозит.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: