Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 18.03.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети март през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 11519 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.04.2020г. по гр.д. № 88413/17г.,
СРС, ІІІ ГО, 150 с-в е осъдил М.В.Б., ЕГН **********,*** да
заплати на М.В.С., ЕГН **********,***, по предявените обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 1530 лева, представляваща главница по договор за заем от
22.12.2014г., ведно със законната лихва върху сумата от 19.12.2017г. до
окончателното плащане на сумата, сума в размер на 303,96 лева-мораторна
лихва върху главницата от 1530 лева по договор за заем за периода от
25.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в размер на 1390 евро, равняващи
се на 2 718,60 лева,
представляваща главница по договор за заем от 22.12.2014г., ведно със законната
лихва върху сумата от 19.12.2017г. до окончателното заплащане на сумата, сума в
размер на 540,85 лева - мораторна лихва върху главницата от 1390
евро за периода от 23.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в размер на 10
000 лева, представляващи главница по договор за заем от
14.01.2015г., ведно със законната лихва от 19.12.2017г. до окончателното
плащане, сума в размер на 1986,65 лева - мораторна лихва върху
главницата от 10 000 лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в
размер на 5000 лева, представляващи главница по договор за заем от
24.02.2015г., ведно със законната лихва от 19.12.2017г. до окончателното
плащане, и сума в размер на 993,33 лева - мораторна лихва
върху главницата от 5000 лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г. Отхвърлил е предявените от М.В.С., ЕГН **********,***
срещу М.В.Б., ЕГН **********,***,
осъдителни искове по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на М.В.Б., ЕГН**********
да заплати на М.В.С., ЕГН **********, сума в размер на 153 лева -
договорна лихва върху главницата от 1530 лева по договор за заем от
22.12.2014г. за периода от 22.14.2014г. до 24.12.2015г„ сума в размер на 271.86
лева - договорна лихва върху главницата от 1390 евро по договор
за заем от 22.12.2014г„ за периода от 22.12.2014г. до 22.12.2015г., сума в
размер на 979.86 лева -договорна лихва върху главницата от 10 000
лева по договор за заем от 14.01.2015г за периода от 14.01.2015г. до
24.12.2015г. и сума в размер на 419 лева -договорна лихва върху
главницата от 5000 лева по договор за заем от 24.02.2015г. за периода от
24.02.2015г. до 24.12.2015г. Осъдил е М.В.Б., ЕГН **********,***
да заплати на М.В.С., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2574,24 лева представляваща
разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
в осъдителната част е обжалвано с въззивна жалба от ответника М.В.Б., ЕГН **********,***. Настоящата инстанция, отчитайки
емоционалността на въззивната жалба, приема, че съображенията за незаконосъобразност на постановеното съдебно
решение са в две основни насоки. Едната, касаеща авторството на приложените по
делото 4 броя разписки, като изрично се оспорва обстоятелството, че ответникът „никога
в съдебно заседание не е признавал получаването на посочените суми от М.“, а другата,
касаеща стойността на свидетелските показания на разпитания по делото свидетел с оглед и на разпоредбите на чл.164, ал.1,
т.3 ГПК. Заявява се категорично, че „не съм получавал посочените суми от М. и с
това не встъпвам в дълг“.
Моли
съда да отмени решението в неговата цялост, като незаконосъобразно и
недостоверно.
Въззиваемият
М.В.С., ЕГН **********,***,
чрез пълномощника си по делото адвокат П.А. от САК, със съдебен адрес:*** оспорва
въззивната жалба. Претендира разноски за настоящата инснтанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове
с правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.86 от ЗЗД от М.В.С., ЕГН **********
срещу М.В.Б.,
ЕГН ********** за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 1530 лева, представляваща
главница по договор за заем от 22.12.2014г., ведно със законната лихва върху
сумата от 19.12.2017г. до окончателното плащане на сумата, сума в размер на 153
лева - договорна лихва върху главницата по договор за заем от
22.12.2014г. за периода от 22.14.2014г. до 24.12.2015г. и сума в размер на 303,96
лева - мораторна лихва върху главницата по договор за заем за
периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в размер на 1390 евро, равняващи
се на 2718,60 лева, представляваща главница по договор за заем от 22.12.2014г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 19.12.2017г. до окончателното
заплащане на сумата, сума в размер на 271.86 лева - договорна лихва
върху главницата от 1390 евро, за периода от 22.12.2014г. до 22.12.2015г. и
сума в размер на 540,85 лева- мораторна лихва върху
главницата от 1390 евро за периода от 23.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в
размер на 10 000 лева, представляващи главница по договор за заем
от 14.01.2015г., ведно със законната лихва от 19.12.2017г. до окончателното
плащане, сума в размер на 979,86 лева -договорна лихва върху
главницата от 10 000 лева за периода от 14.01.2015г. до 24.12.2015г. и сума в
размер на 1986,65 лева - мораторна лихва върху главницата от 10 000
лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г.; сума в размер на 5000
лева, представляващи главница по договор за заем от 24.02.2015г.,
ведно със законната лихва от 19.12.2017г. до окончателното плащане, сума в
размер на 419 лева -договорна лихва върху главницата от 5000 лева
за периода от 24.02.2015г. до 24.12.2015г. и сума в размер на 993,33 лева-
мораторна лихва върху главницата от 5000 лева за периода от 25.12.2015г. до
19.12.2017г.
Ищецът твърди, че между него
и ответника са съществували приятелски отношение, като в
края на 2014г., ответникът помолил ищеца да му предостави в заем парични
средства за задоволяване на ежедневните му потребности. На 22.12.2014г. ищецът
е дал на ответника сума в размер на 1530 лева и сума в размер на 1390 евро, а
ответникът се е задължил да върне предоставените му в заем средства в
най-кратък срок. В началото на 2015г. ответникът отново се обърнал към него с
молба да му предостави финансови средства, тъй като му били необходими с цел
инвестиция в личен проект, но финансовите институции му отказвали финансиране.
Ищецът се съгласил да даде поисканата сума, но тъй като не разполагал с нея,
двамата се съгласили ищецът да сключи договор за кредит, а ответникът да
изплаща погасителните вноски, като ответникът обещал, че скоро ще получи
нужните средства от проекта си и ще погаси кредита. В съответствие с
уговорката, ищецът сключил договор за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД за текущо
потребление за сума в размер на 10 000 лева, която предоставил на 14.01.2015г.
ответника. На 24.02.2015 г. ищецът отново сключил договор за кредит с „Банка
ДСК“ ЕАД, но този път за сумата от 5 000 лева, които още на същия ден отново
предоставил на ответника. Ищецът твърди, че ответникът не погасил дължимите
суми, което го принудило с лични средства да погаси всички задължения по
договорите за кредит, като ответникът му обещал за върне всички предоставени в
заем суми до края на 2015г. заедно с дължимите лихви. Във връзка с това ищецът изготвил 4 броя разписки за сключените между
страните неформални договори за заем, като на 26.09.2015г. ответникът ги
подписал, с което удостоверил, че се задължава да върне процесиите суми в
посочен в разписките срок, ведно с договорна лихва. Въпреки уговорката, ответникът не е върнал предоставените в заем суми
и до настоящия момент, поради което завежда и настоящите искове.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен отговор, в който оспорва
предявените искове като неоснователни и недопустими. Твърди, че на 26.09.2015г.
неговият приятел М.С. го посетил и го помолил да разпише приложените към
исковата молба разписки с обяснението, че те са му необходими за пред трети
лица, като изрично се договорили, че въпреки подписването им, те нямат никакво
правна стойност спрямо него и не представляват договор за заем, нито запис на
заповед. Твърди, че съдържанието на разписките било изготвено предварително от
ищеца, като ответникът единствено ги подписал и изписал трите си имена, ЕГН-то
и датите, посочени и издиктувани от ищеца. Ищецът му обяснил, че с тези
разписки не е спазена изискуемата от закона форма и поради това следва да е
спокоен, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответника и ищецът няма
да предприема спрямо него никакви действия. Ето защо, ответникът не дължи
заплащането на процесиите суми, тъй като между страните не е сключен договор за
заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД в писмена форма. Представените договори за
кредит, сключени между ищеца и „Банка ДСК“ ЕАД също не се отнасят до него, тъй
като той не е страна по тях, нито е налице поето от него задължение да върне
сумите по тях. Ето защо счита, че ищецът умишлено се опитва да му вмени
задължения, които не съществуват. Сочи още, договорът за заем е двустранен, а
разписките носят само неговия подпис, но не и на ищеца.
Моли исковете да бъдат отхвърлени.
СГС констатира следното:
По делото са приети четири броя разписки от 26.09.2015г., като по делото е
безспорно, че ищецът предварително е изготвил текста на същите и е предоставил
на ответника да попълни оставените в тях празни места. Безспорно е, че
ответникът е изписал имената си, ЕГН-то, датите, на които се твърди, че е
предоставена всяка посочена в разписката сума, като и че именно М.В.Б. ги е
подписал. Съдържанието на разписките е идентично, като е посочено, че
ответникът заявява, че е получил от ищеца определена сума и се задължава да
върне посочената сума с определена годишна лихва. В първата от разписките на
22.12.2014г. е отбелязано, че на ответника е била предоставена сума в размер на
1530 лева, която следва да бъде върната на 24.12.2015г. с годишна наказателна
лихва в размер на 10 %. Във втората разписка като предоставена на 22.12.2014г.
сума е посочена 1390 евро със задължение да бъде върната от ответника на ищеца
на 22.12.2015г. с наказателна лихва 10 % на годишна база. Според третата
разписка, на Б. е предоставена на 14.01.2015г. сума в размер на 10 000 лева по
кредит № 22359409 при „Банка ДСК“, която той се е задължил да върне на 24.12.2015
г. с годишна лихва в размер на 10,385 %. Четвъртата разписка касае предоставена
сума в размер на 5 000 лева по кредит № 22459567 при „Банка ДСК“, като е
посочено, че е получена от ответника на 24.02.2015г., а той се задължава да я
върне на 24.12.2015г. с дължима годишна лихва 10.055 %. Ищецът е депозирал и договор за кредит за текущо потребление от
14.01.2015г., сключен между него и „Банка ДСК“ ЕАД, като в договора е изрично
отбелязано, че предоставената по кредита сума от 10 000 лева е усвоена
еднократно именно на 14.01.2015г. чрез превод по банкова сметка. ***едставеното
по делото извлечение по кредита сметка 22359409. Представен е и договор за
кредит за текущо потребление от 24.02.2015г., сключен между М.С. и „Банка ДСК“
ЕАД за сумата от 5 000 лева, като видно от приложеното извлечение по сметка
22459567, сумата по кредита е бил усвоен на 24.02.2015г. Представено е банково
удостоверение изх.№ 10-10- 00223/1/14.11.2019г., издадено от „Банка ДСК“ ЕАД,
въз основа на което се установява, че договорът за кредит за текущо потребление
№ 22359409/14.01.2015г. на стойност 10 000 лева, сключен между банката и ищеца
е бил изцяло погасен на 05.06.2017г. от Ц.П.С.с генерално пълномощно, а договор
за кредит за текущо потребление № 22459567/24.02.2015г. в размер на 5 000 лева
е бил изцяло погасен отново от Ц.П.С.е генерално пълномощно, на 05.06.2017г. Разпитаният
по делото свидетел на ищеца
И.А.Е.заявява, че познава ищеца от близо 10 години, не познава лично ответника, но го е виждал. Ищецът споделил със свидетеля, че дал на ответника определени суми, във връзка с което му се наложило да извърши тегления от „Банка ДСК“ ЕАД. Свидетелят лично е придружил ищеца М.С. с колата си до банката, за да вземе парите в началото на 2015г., а след това го е закарал до офиса на ответника. Не е влизал с ищеца в офиса, като го е изчакал отвън, поради което не е виждал да са били предавани пари, но е придружавал ищеца, тъй като последният се е страхувал да ходи сам по улиците с толкова пари в себе. Свидетелят установява, че ищецът бил притеснен, тъй като ответникът не заплащал вноските по изтеглените от него кредити. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че договорната лихва върху сумата от 1530 лева е 153 лева за периода от 22.12.2014г. до 24.12.2015г. и мораторната лихва върху същата сума 303.96 лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г.; договорната лихва върху сумата от 1390 евро е 271.86 лева за периода от 22.12.2014г. до 22.12.2015г. и мораторната лихва върху същата сума е 540.85 лева за периода от 23.12.2015г. до 19.12.2017г.; договорната лихва върху сумата от 10 000 лева е 979.86 лева за периода от 14.01.2015г. до 24.12.2015г. и мораторната лихва върху същата сума е 1986.65 лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г; договорната лихва върху сумата от 5000 лева е 979.86 лева за периода от 24.02.2015г. до 24.12.2015г. и мораторната лихва върху същата сума е 993,33 лева за периода от 25.12.2015г. до 19.12.2017г. При изчисляването на договорната лихва вещото лице изрично е посочило, че е съобразило лихвените проценти, упоменати в приетите по делото разписки.
От правна страна:
Преди всичко следва да
бъде отбелязано обстоятелството, че във въззивната жалба се твърди, че
решението се обжалва в цялост, но в отхвърлителната част на решението, въззивникът
няма правен интерес от обжалване.
На първо място трябва да
се изследва обстоятелството дали са налице елементите от фактическия състав на
договора за заем.
Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват в
разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, която съдържа определение на този вид съглашение. От даденото в тази
разпоредба определение е видно, че договорът за заем е реален договор. Реален е договорът, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на
вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав
на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, за да има договор за заем следва да има постигнато съгласие за такава сделка с
насрещната страна и реално предаване на сумата, предмет на договора, тъй като договорът за заем е реален договор, който се счита сключен когато въз
основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна да даде, а другата да получи в заем парична сума. В случай, когато предаването на парична сума е установено, но липсват други
данни на какво основание е направено то, не може да се презумира, че
задължението е възникнало от заемен договор. Не съществува законова презумпция,
която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на
пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл.154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той я е приел като заем. Ищецът, който е и въззиваем, следва да докаже и другите елементи от
фактическия състав на договора
за заем-поето насрещно
задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако
има такива - срок на връщане, лихва и др., защото той извлича
търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и
неизпълнено договорно задължение на последния.
За да докаже сключването на договори
за заем за четирите суми, ищецът е депозирал четири броя разписки, които
представляват частни документи и по смисъла на чл. 180 от ГПК
съставляват доказателство, че изявленията, съдържащи се в тях са направени от
подписалото ги лице. Както е посочил СРС, разписката удостоверява получаването
на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено
плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени
елементи, т.е освен ако в нея не е включено и изявление, че подписалото я лице
се задължава да върне предоставената му сума, в който смисъл е и константната
съдебна практика. Ответникът не оспорва факта, че е подписал и четирите броя
разписки, дори напротив, признава това обстоятелство в отговора на исковата
молба и във въззивната жалба. В тях са включени и изявление за наличието на
основаните елементи на договора за заем - предаване на сумата и задължение за
връщането й. Въз основа на това може да се достигне до извода, че подписвайки
процесните документи той е направил признание, че между него и ищеца е
постигнато съгласие за сключване на четирите договора за заем и че е поел
задължението да върне получените суми. Относно възражението за липса на реално
предаване на процесиите парични суми, като елемент завършващ фактическия състав
по възникване на заемното правоотношение, СГС също приема, че от текста на
всяка една разписка по безспорен начин се установява, че ответникът е получил
посочените в разписката суми. Това се установява от употребения в разписката израз
„заявявам, че получих от М.В.С.“, като се сочи датата на получаване на сумата и
нейния размер. Налице е и вторият елемент от фактическия състав на нормата на
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, като е поето задължение
предоставената сума да бъде върната и това е удостоверено от самия ответник в
процесиите разписки чрез подписа му под изявлението „и се задължавам да ги
върна“. СГС достига до същият извод, както и на СРС, че „посоченото в
разписките, носещи подписа на ответника, представлява признание на неизгоден
факт, изхождащо от страна по спора, поради което същото следва да се цени с
оглед всички обстоятелства по делото и да бъде зачетена неговата
доказателствена стойност.“ Ответникът твърди, че е подписал разписките и
попълнил ЕГН-то си в тях с уговорката, че не могат да бъдат предприети никакви
действия срещу него, като е би въведен в заблуждение от ищеца. Всички тези
твърдения обаче, не се доказват с допустимите от ГПК доказателствени средства.
Ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, че неговата воля е
била опорочена в четирите разписки, или, че неговите волеизявления не
съответстват на действителната му воля. Ето защо съдът следва да зачете
доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание, което следва
да бъде ценено наред с всички доказателства по делото, като в този смисъл са решение
решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2017 г„ ВКС, IV г.о., решение №
243/14.01.2019г. по гр.д.№ 269/2018г. на ВКС, IVr.o. и др. Ето защо, настоящата инстанция приема, че по делото е доказано валидно
правоотношение по четири договори за заем между страните съответно от
22.12.2014г. за сумата 1530 лева, от 22.12.2014г. за сумата от 1390 евро, от
14.01.2015г. за сумата от 10 000 лева и от 24.02.2015г. за 5000 лева. От друга страна, ответникът не е
ангажирал доказателства, че е върнал предоставените му в заем суми, а и няма
твърдения за това.
е твърди такова. Представените по делото разписки по своята същност са документи по смисъла на чл. 77, ал. 2 от ЗЗД, тъй като в тях се съдържа признание, че съответната сума е получена и е
поето задължение, същата да бъде върната. За този вид „особен документ“, няма специфични изисквания във връзка със
съдържанието му и начина на индивидуализиране на лицето, на което следва да
бъдат върнати заетите средства. Обикновено това е лицето, в чието държане се
намира разписката, тъй като след изпълнение на поетото задължение, е предвидено
в чл. 77, ал. 2 от ЗЗД длъжникът да
поиска връщане на документа от кредитора. В настоящият казус е безспорно, че и
четирите разписки са в държане на ищеца, посочен и като заемодател.
Предвид гореизложеното, ищецът е доказал наличие на насрещно
волеизявление за сключване на договор за заем и с оглед на това следва да бъде формиран извод за основателност на исковете с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Относно стойността на свидетелските
показания с оглед нормата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, според която свидетелски показания се допускат във всички случаи,
освен ако се отнася за: т. 3 установяване на обстоятелства, за
доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на
договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между
съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по
сватовство до втора степен включително, СГС приема
следното:
За
приложението на чл.164,
ал.1, т.3 ГПК е
налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009
г. на ВКС,
ГК, ІV г.о., както и в решение №
240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 922/2016 г., постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за
установяване на договори на стойност по-голяма
от 5 000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на
съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В
този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или
когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими
за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била
действителната обща воля на страните. По иск с правно основание чл.240 ЗЗД,
също е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия състав
на СГС. Съгласно нея в
производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните
средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът
следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание;
че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно
характера на въведените възражения срещу иска. /решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г.. на ВКС, ГК, ІV г.о./.
Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане, не освобождава
платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със
свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането,
по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже
основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички
доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия
са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т. ч. направени
признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже
извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на
стойност над 5 000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума - в
тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването
на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането
й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на
страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на
сумата, че се задължава да върне полученото в заем. В тежест на ищеца е да
докаже фактите, на които основава претендираното от него право. Оспорването или
неоспорването на тези факти от ответника е без значение за доказателствената
тежест. Правопораждащи факти може да
бъдат доказани с признание от ответника или от негов представител като то се
преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото и това също е начин
на доказване. /решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по
гр. д. № 922/2016 г./. В конкретния казус
само един от договорите за заем е за сума над 5000 лв., а именно за сумата от 10 000
лв. Както е посочено в решение № 243 от 14.01.2019 г. по гр.д. № 269/18г., ГК,
ІV ГО на ВКС, съгласно установената
практика на Върховният касационен съд, ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо
свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000
лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно
отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато
страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не
съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на
обстоятелствата, при които е сключен; каква е била действителната обща воля на
страните, вкл. и досежно уговорките относно изпълнението на договора; как са
изпълнявани задълженията по него след сключването му, а при наличие на документ
за предаване на сумата, няма забрана
за установяване със свидетелски показания на останалите елементи на договора. В
този смисъл решение № 546 от 23.07.2010 г. по
гр. д. № 856/2009 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011
г. на ВКС, IV г. о. ВКС; решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5122/2014 г., III г. о. ВКС; решение № 374 от 4.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г., IV г. о. ВКС и решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о. ВКС. Както бе посочено по-горе в мотивите, разписката, издадена от заемодателя за връщане на
получената от заемателя сума съставлява частен свидетелстващ документ. Тя се
предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнение на задължението съгласно
чл.77, ал.1 ЗЗД. В нея издателят на документа удостоверява неизгодни за него факти, поради
което има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.
Крайните изводи на
двете съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
За пълнота
на изложението, в съдебно заседание на 16.03.20221 г. въззивникът е оспорил
легитимността на процесуалния
представител на въззиваемия М.С.-адвокат
П.А. от САК с твърдението, че депозираните от него пълномощно и договор за
правна защита и съдействие следва да бъдат с нотариално заверена форма, или
поне едното от тях. В съдебно заседание съдът е чел определение, с което е
оставено без уважение на правеното възражение. Депозираното в тона съдебно
заседание становище от въззивника съдържа мотиви в тази насока относно
участието на адвоката на въззиваемия, с
посочване на законови и подзаконови текстове. Съдържа и признание, че въззивникът/ответник
е „взел“ от М. общо 600 лв. с уговорката да ги внесе по негов кредит и посочена
от него банкова сметка, ***, но това не е посочено в настоящия процес. Твърди
още, че М. е обещал да попълни сумите в разписките 4 пъти по 150 лв., което
било видно от самите разписки за наличието на втори различен почерк от този на
ответника. Това твърдение, като направено едва в депозираното становище, освен,
че се явява преклудирано, то същото е и
недоказано.
Предвид
изхода на делото и предявената претенция, въззивникът следва да заплати на
въззиваемия, направените от него разноски за настоящата инстанция във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 1372,20 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
предвид на правеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия/ищец.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 28.04.2020 г. по гр.дело № 88413/17г. на СРС, ІІІ
ГО, 150 състав.
ОСЪЖДА М.В.Б., ЕГН **********,*** да заплати на М.В.С., ЕГН **********,***, чрез пълномощника си по делото адвокат П.А. от
САК, със съдебен адрес:*** направените от него разноски за настоящата инстанция във
вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1372,20 лв.
Решението, в частта, касаеща
главница по договор за заем от 14.01.2015 г. в размер на 10 000 лв., може да се
обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщението му на страните, а по
отношение на останалите три договора за заем е окончателно и не подлежи на обжалване
на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.