РЕШЕНИЕ
№145
гр. Пазарджик, 05.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение,
въззивен състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 205 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 332/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 498/2019 г. по описа на Районен
съд-В., са частично уважени предявените от Ф.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез адв. В.А., със съдебен адрес:*** – А.Г.“, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. В., Индустриална зона Г.К., к-с Кал. мост № 1, вх. 6, обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като въззивникът ЕТ „Х. – А.Г.“ е осъден да заплати на
въззиваемата Ф.А.К. сумата от 1070,08 лв. - главница, представляваща сбор от неплатени
трудови възнаграждения за месеците септември, октомври и ноември 2016 г., в
това число: 377,54 лв. - трудово възнаграждение за месец септември 2016 г.,
377,54 лв. - трудово възнаграждение за месец октомври 2016 г. и 315,00 лв. -
трудово възнаграждение за месец ноември 2016 г., както и сумата в общ размер на
267,99 лв., представляваща сбор от лихви за забавено плащане на посочените трудови
възнаграждения, в това число: 97,75 лв. - за периода 28.10.2016 г.-17.05.2019
г., 94,50 лв. - за периода 28.11.2016 г. - 17.05.2019 г. и 75,74 лв. - за
периода 28.12.2016 г. - 17.05.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.05.2019 г. до окончателното й заплащане. Предявените
искове с правно основание чл. 128, т. 2
от КТ са отхвърлени за разликата над общия уважен размер от 1070,08 лв. до пълния претендиран такъв от общо 1125,00 лв.,
представляващ сбор от неизплатени трудови възнаграждения за месеците септември,
октомври и ноември 2016 г., а исковите претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са
отхвърлени за разликата над общия уважен
размер от 267,99
лв. до пълния претендиран такъв от общо 282,35
лв., представляващ сбор от лихви за забава върху неизплатени трудови
възнаграждения за същите месеци.
ЕТ „Х. – А.Г.“ е осъден да заплати на Ф.А.К. сумата в размер на
380,30 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, по сметка на Районен съд – В.
е осъден да заплати сумата в размер на 100,00 лв., представляващи разноски за
държавна такса, а в полза на Държавата по сметка на ВСС - 50,00 лв.,
представляващи разноски за експертиза.
Ф.А.К. е осъдена да заплати на ЕТ „Х. – А.Г.“
сумата в размер на 16,25 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение,
съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ЕТ „Х. – А.Г.“, чрез процесуалния му представител адв. С.М. - ПзАК, в която се поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Въззивната жалба е бланкетна, в нея въззивникът не прави
конкретни оплаквания за допуснати нарушения от районния съд при разглеждането
на делото и постановяване на съдебния акт. Твърди се само, че ищцата не е
упражнявала добросъвестно процесуалните си права, тъй като вместо да бъде образувано едно гражданско производство за
всичките й претенции за неизплатени заплати, по нейна инициатива било образувано
и друго гражданско дело срещу въззивника за заплащане на неизплатени заплати за период, предхождащ и период,
последващ исковия период, предмет на настоящото производство. Прави се искане
решението да бъде отменено в обжалваната осъдителна част. Не са въведени
искания по доказателствата.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата Ф.К.,
чрез адв. В.А.. Твърди се, че въззивната жалба е недопустима и неоснователна, а
първоинстанционното
решение - правилно, обосновано и постановено при спазване на материалния и
процесуалния закон. Моли се първоинстанционният
съдебен акт да бъде потвърден. Не се ангажират
нови доказателства, не се правят доказателствени искания. Претендират се разноски за въззивното
производство.
В открито
съдебно заседание въззивникът ЕТ „Х. – А.Г.“,
редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител.
Въззиваемата Ф.К., редовно призована,
се явява лично в открито съдебно заседание. Оспорва
въззивната жалба. Моли да се потвърди първоинстанционното съдебно решение.
Пред въззивния съд страните не правят
доказателствени искания и не ангажират доказателства.
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирана страна в съдебното производство срещу
съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
При извършената служебна проверка настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е
в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с
въззивната жалба е допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал
допустими обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - предявени
от активно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно
упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
В исковата си молба срещу ЕТ „Х. – А.Г.“ ищцата Ф.А.К. твърди, че по силата на трудов договор № 14 от 07.07.2016
г. е била назначена като „сезонен работник“ при ответника. Работата се състояла в
събиране на селскостопанска продукция, за което получавала месечно трудово
възнаграждение от 481,48 лв., платимо до 28-мо число на месеца, следващ този на
престирания труд. Трудовото й правоотношение с работодателя ЕТ „Х. – А.Г.“ било прекратено
със Заповед № 27/31.07.2017 г. Ищцата твърди, че не е получила в пълен
размер трудовото си възнаграждение за месеците септември, октомври и ноември
2016 г., като за работата през месец септември 2016 г. работодателят не й
изплатил трудово възнаграждение в размер на 395,00 лв., дължимо на 28.10.2016
г., за месец октомври 2016 г. - не й изплатил трудово възнаграждение в размер
на 415,00 лв., дължимо на 28.11.2016 г., а за месец ноември 2016 г. - не й
изплатил трудово възнаграждение в размер на 315,00 лв., дължимо на 28.12.2016
г.
Формулира се искане за осъждане на ответника ЕТ „Х. – А.Г.“ да заплати на ищцата Ф.А.К. сумата в общ размер на 1125,00 лв., представляваща сбор
от неизплатени трудови възнаграждения за месеците септември, октомври и ноември
2016 г., в това число: 395,00 лв. за месец септември 2016 г.; 415,00 лв. за
месец октомври 2016 г. и 315,00 лв. за месец ноември 2016 г., както и сумата в
общ размер на 282,35 лв. – сбор от мораторната лихва върху посочените
неизплатени трудови възнаграждения, както следва: 102,26 лв. - мораторна лихва
за периода 28.10.2016 г. - 17.05.2019 г., 103,87 лв. - мораторна лихва за
периода 28.11.2016 г. - 17.05.2019 г. и 76,22 лв. - мораторна лихва за периода
28.12.2016 г. - 17.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на искова молба до окончателното изплащане на вземането. Претендират
се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва факта, че между страните е съществувало
трудово правоотношение в процесния период. Излага съображения за
неоснователност на исковите претенции и моли същите да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
делото не се спори, а и от представените писмени доказателства – трудов договор №
14/07.07.2016 г. и Заповед № 27/31.07.2017 г. за прекратяване на трудово
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, се установява, че между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение в периода от 07.07.2016
г. до 31.07.2017 г., през което време ищцата Ф.А.К. е работила при ответника като сезонен работник.
Пред първата инстанция е изслушано заключение на извършена
съдебна финансово-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните по
делото и е прието от съда. Видно от експертното заключение за процесните месеци
- септември, октомври и ноември 2016 г., според уговореното в трудовия договор
са начислени възнаграждения в суми за получаване след приспадане на законово
регламентирани удръжки в следните размери: 377, 54 лв. за месец септемри 2016 г.; 377, 54 лв. за месец
октомври 2016 г.; 377, 54 лв. за месец ноември 2016г. Вещото лице е посочило,
че съгласно разчетно-платежната ведомост трудовото възнаграждение за месец
септември 2016 г. от 377, 54 лв. е изплатено на ищцата, срещу което във
ведомостта за заплати е положен подпис от нея. Няма данни да са изплатени на
ищцата трудовите възнаграждения за месеците октомври и ноември 2016 г, всяко от които по 377, 54 лв. или
общо 755, 08 лв. Според вещото лице размерът на дължимата лихва за забава върху
неизплатените трудови възнаграждения на ищцата за месеците октомври и ноември
2016г. е в общ размер на 191, 85 лв., от които: 97,50 лв. – лихва за забава за
периода 01.11.2016 г. - 17.05.2019 г. и 94,35 лв. – лихва за забава за периода
01.12.2016 г. - 17.05.2019 г.
Ищцата е оспорила истинността на документа – ведомост за
заплати за месец септември 2016 г. с твърдението, че подписът положен във
ведомостта за получено трудово възнаграждение не е изпълнен от нея. Предвид
това оспорване и доколкото ведомостта за заплати за месец септември 2016 г. не
е била представена от ответника, то съдът го е задължил по реда на чл. 190 от ГПК
да представи този документ в оригинал.
Ответникът ЕТ „Х. –
А.Г.“ не е представил
въпросната ведомост за заплати за месец септември 2016 г. пред районния съд, като
вместо това със заявление с вх. № 4975/09.10.2019 г. заявил, че признава
исковата претенция за месец септември 2016 г. за основателна, както и че признава
за дължима на ищцата сумата в общ размер
на 946, 93 лв., съгласно заключението на
извършената съдебна финансово-счетоводна експертиза.
Първата инстанция не е кредитирала експертното заключение
в частта относно размера на дължимото обезщетение за забава, като чрез
изчисления с „апис“ калкулатор е приела,
че върху неизплатените суми за трудови възнаграждения на ищцата за месеците
септември, октомври и ноември 2016г., всяко от които в размер на 377,54 лв., се
дължи лихва за забава в общ размер на 283,60 лв., от които: 97,75 лв. за периода
28.10.2016 г. -17.05.2019 г., 94,50 лв.
за периода 28.11.2016 г. -17.05.2019 г. и 91,35 лв. за периода 28.12.2016 г.
-17.05.2019 г.
Районният съд е счел, че всяка от исковите претенции за
месеците септември 2016 г. и октомври
2016 г. следва да се уважи до размера на 377,54 лв., а за месец ноември в пълния
претендиран размер от 315,00 лв., а претенциите за обезщетения за забавено
плащане следва да се уважат в размер на 97,75 лв. за периода 28.10.2016 г. - 17.05.2019
г., 94,50 лв. за периода 28.11.2016 г. -
17.05.2019 г. и 75,74 лв. за периода 28.12.2016 г.-17.05.2019 г., последната
сума изчислена върху незаплатеното трудово възнаграждение за месец ноември 2016
г., претендирано в размер на 315,00 лв.
При съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, първоинстанционният съд е приел, че предявените искове по чл.
128, т. 2 от КТ са основателни и доказани до размера на сумата в общ размер на 1070,08
лв., представляваща сбор от дължимо трудово възнаграждение за месеците
септември, октомври и ноември 2016 г., като за разликата над 1070,08 лв. до
пълния претендиран размер от 1125,00 лв., исковите претенции са отхвърлени като неоснователни. На база
събраната по делото доказателствена съвкупност районният съд е счел, че
исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са основателни и доказани до общия размер на 267,99 лв., в
това число: 97,75 лв. - мораторна лихва за периода 28.10.2016 г. - 17.05.2019
г., 94,50 лв. - мораторна лихва за периода 28.11.2016 г. - 17.05.2019 г. и 75,74
лв. - мораторна лихва за периода 28.12.2016 г. - 17.05.2019 г., като за
разликата над 267,99 лв. до пълния претендиран такъв от общо 282,35 лв.
исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени като неоснователни.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящия съдебен състав, намира, че решението в обжалваната
осъдителна част е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това
са следните:
Въззивната жалба е бланкетна, тъй като в нея не са
посочени конкретни доводи за неправилност на постановеното съдебно решение.
Бланкетната въззивна жалба е допустима.
Изискването на чл. 260, т. 3 от ГПК има пряка връзка с ограничения
характер на въззивното обжалване, съобразно чл. 269, изр. 2 от ГПК, доколкото
посочената във въззивната жалба порочност на първоинстанционния съдебен акт
определя обхвата на дейността на въззивния съд.
По отношение правилността на постановеното съдебно
решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти
– ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Извън тези две
хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални
действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови
фактически констатации. Предвид характеристиката на въззивното производство
като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си
при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба
дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на проверка на правилната
според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и
доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна
норма.
В случая районният съд не е допуснал нарушение на
императивни материалноправни норми, не е налице и служебно задължение за
съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид
рязясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК. При това положение и предвид липсата на конкретни, каквито и да било,
оплаквания във въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема, че не дължи служебна
проверка за правилността на обжалвания съдебен акт на основания, непосочени във
въззивната жалба.
Относно наведеното от въззивника възражение за злоупотреба с
процесуални права от страна на въззиваемата – ищец в първоинстанционното
съдебно производство, въззивният съд намира следното:
Ответникът не е релевирал възражение за злоупотреба с процесуални
права от ищцата, нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото
заседание. Едва със заявление с вх. № 4975/09.10.2019 г. в хода на първоинстанционното
производство е изложил съображения за недобросъвестно упражняване на
процесуални права от страна на ищцата. Това възражение поначало се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл. 131 от ГПК, поради което не е необходимо обсъждането му от
въззивния съд. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че носителят на
процесуалното право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще
да не го упражни. Затова упражняването на процесуално право поначало е
правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба при извършване
на допустимото от закона процесуално действие. Последиците от такава
злоупотреба са уредени в чл. 3 от ГПК. Злоупотребата с право
е противоправна, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат
увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) или
в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД), но също и
когато правото е упражнено в противоречие на добрите нрави (чл. 3 от ГПК) -
неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, които съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Не могат да бъдат споделени съображенията
на въззивника, че претендирането от ищцата на процесните незаплатени трудови
възнаграждения и обезщетения за забавено плащане представляват злоупотреба с
право. По делото липсват данни ищцата да е упражнила субективните си права не
за задоволяване на признатите й от закона интереси, а само и единствено за
накърняване и увреждане правните интереси на въззивника. В правото на
въззиваемата е да прецени дали да предяви иск за заплащане на дължимото й
трудово възнаграждение и съответно кога да го упражни. Обстоятелството, че за
периоди, различни от исковия период, предмет на настоящото производство, същата
е предявила искове с идентична правна квалификация по чл. 128, т. 2 от КТ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД не аргументира извод за неоснователна или недобросъвестно
потърсена защита на субективни материални права от страна на въззиваемата.
Поради
съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на районния съд,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение – потвърдено в обжалваната осъдителна част, като правилно и
законосъобразно.
В останалата необжалвана част, в която
предявените искове са отхвърлени за разликата над уважения размер до пълния
претендиран такъв, решението е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи
произнасяне.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор, предмет
на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 273 от ГПК, право на разноски има въззиваемата страна. Ищцата-въззиваемата е претендирала
разноски в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение и е представила
доказателства за реалното им заплащане в брой - договор за правна защита и
съдействие. Видно от съдържанието на депозирания договор за правна защита и
съдействие, сключен между ищцата и адв. В.А., е договорено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в
размер на 300 лв., като изрично е отразено, че възнаграждението е заплатено в
брой. В този смисъл неоснователно е възражението на въззивника, че от
представения договор за правна защита и съдействие не се установява
договореното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
въззиваемата да е заплатено в брой. Съгласно разясненията, дадени в ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото, какъвто е процесният случай. В този случай той има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение. Следователно доколкото се установява не само да е
договорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
въззиваемата пред въззивния съд, но и са представени доказателства за реалното
му заплащане, такова следва да се присъди в полза на ищцата в претендирания
размер от 300 лв.
С оглед цената на всеки един от
кумулативно обективно съединените искове решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пазарджик
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 332/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 498/2019 г. по
описа на Районен съд-В., в обжалваната част, с която са уважени предявените от Ф.А.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. В.А., със съдебен адрес:*** – А.Г.“,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. В., Индустриална зона Г.К.,
к-с Кал. мост № 1, вх. 6, обективно кумулативно съединените осъдителни искове с
правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като ответникът ЕТ
„Х. – А.Г.“ е осъден да заплати на ищцата Ф.А.К. сумата от 1070,08 лв. - главница,
представляваща сбор от неплатени трудови възнаграждения за месеците септември,
октомври и ноември 2016 г., в това число: 377,54 лв. - трудово възнаграждение
за месец септември 2016 г., 377,54 лв. - трудово възнаграждение за месец
октомври 2016 г. и 315,00 лв. - трудово възнаграждение за месец ноември 2016
г., както и сумата в общ размер на 267,99 лв., представляваща сбор от лихви за
забавено плащане на тези трудови възнаграждения, в това число: 97,75 лв. - мораторна
лихва за периода 28.10.2016 г. - 17.05.2019 г., 94,50 лв. – мораторна лихва за
периода 28.11.2016 г. - 17.05.2019 г. и 75,74 лв. – мораторна лихва за периода
28.12.2016 г. - 17.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 17.05.2019 г. до окончателното й заплащане, и е осъден ответникът ЕТ „Х. – А.Г.“ да заплати разноски, както следва: на
ищцата Ф.А.К. сумата от 380,30 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение пред
първата инстанция, по сметка на Районен съд - В. - 100,00 лв., представляващи
разноски за държавна такса, а в полза на Държавата по сметка на ВСС - 50,00 лв.,
представляващи разноски за експертиза.
ОСЪЖДА ЕТ „Х.
– А.Г.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. В.,
Индустриална зона Г.К., к-с Кал. мост № 1, вх. 6, да заплати, на основание чл.
78, ал. 1 във вр. с чл. 273 от ГПК, на Ф.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
със съдебен адрес:***, сумата в размер на 300 лв. (триста лева) –
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.