Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.08.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 15203 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 29.11.2018г. по гр. д. № 25724/2018г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 85 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
“Ц.З.Г.М.” ЕАД срещу В.Л.М. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 167, ал. 2, т. 2, вр. чл. 99, ал. 3 от ЗДвП за установяване
съществуването на следните вземания: сумата от 30 лева – еднократна глоба за
принудително задържане с техническо средство тип “скоба” на лек автомобил с марка
“Алфа Ромео” с рег. № ********, който на 11.12.2017г. е бил паркиран в обхвата
на “синя зона” на почасово платено паркиране в гр. София, сумата от 2 лева –
цена за почасово платено паркиране и сумата от 257, 53 лева – обезщетение за
имуществени вреди от премахване на техническо средство тип “скоба” преди
освобождаването му от оправомощените за това лица, ведно със законната лихва от
15.02.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 10585/2018г. по описа на СРС, ГО, 85
състав. Със същото решение е отхвърлен иска за сумата от 706 лева,
представляваща цена за всеки час почасово платено паркиране в работно време на
“синя зона” в гр. София за периода от 12.11.2017г. до 24.01.2018г.
Срешу
решението, в частите, в които са уважени предявените искове, е подадена
въззивна жалба от ищцата В.Л.М.. Жалбоподателката релевира оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно поддържа, че от събраните по делото
доказателства е установено, че ответницата не е управлявала, нито паркирала на
11.12.2017г. процесното МПС, поради което счита, че задължено лице за заплащане
на еднократната глоба от 30 лева, както и цената за почасово платено паркиране
и стойността на техническото средство тип “скоба”, е трето за спора лице, а
именно – водачът на автомобила Ц.Т.. На следващо място сочи, че нормата на чл.
45 от ЗЗД изисква установяване на виновни противоправни действия от деликвента,
каквито в случая не били установени. Поддържа, че основен принцип в правото е,
че отговорността по чл. 45 от ЗЗД е лична, а в случая ищцовото дружество се позовавало
на норма, която предвижда ангажиране на обективна отговорност на собственика на
автомобила. Счита, че приложимата в процесния случай Наредба на СОС противоречи
на закона, тъй като сумата от 30 лева представлява административна санкция за
лице, което с личните си действия е нарушило определено правило за поведение.
Навежда съображения, че ответницата не може да носи отговорност за поведението
на трето лице. Освен това се поддържа, че представеното решение № 73 от
17.12.2015г. на СОС, на което се е позовал първоинстанционният съд, е
неподписано и същото е било оспорено от ответницата по тези съображения, както
и предвид обстоятелството, че е издадено въз основа на НОДТСО, която наредба
противоречи на закона и не следва да бъде прилагана. В жалбата са развити и
съображения за нарушаване на процедурата от служители на ищцовото дружество,
тъй като не били направени най-малко 5 снимки на процесното МПС за констатиране
на нарушението. Твърди, че водачът на автомобила – Ц.Т., е заплатил на служител
на ищцовото дружество сумата от 30 лева за сваляне на скобата, който служител
се е явил на място до автомобила след телефонен разговор с водача. След това
скобата била премахната от оправомощеното за това лице. Жалбоподателката е
навела и съображения, че НОДТСО е издадена извън законовата делегация по чл.
99, ал. 3 от ЗДвП, както и че общинските съвети не разполагат с правомощие да
въвеждат забрани и ограничения, свързани с общинските пътища. Тази
компетентност принадлежала на кметовете на съответните общини. Оспорват се и
изводите на СРС, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответницата за стойността на техническото средство тип “скоба” по съображения,
че не е извършила твърдяното увреждане и липса на доказателства за размера на вредите.
Поддържа, че лицата, поставили скобата на автомобила, не са надлежно
упълномощени за извършване на такива действия, тъй като заповедта, въз основа
на която се легитимират, е отменена. По тези съображения прави искане за отмяна
на решението в обжалваните му части.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “Ц.З.Г.М.” ЕАД е подал отговор
на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Изложени са съображения, че е
недопустимо в рамките на гражданското производство да се атакува
законосъобразността на действащ подзаконов нормативен акт, както и издадените
заповеди на кмета на общината. Счита за недопустимо да се оспорва
законосъобразността на наложената принудителна административна мярка –
блокиране на колелото на автомобила с техническо средство тип “скоба”, тъй като
същата не е била обжалвана по предвидения за това ред в АПК. Въззиваемата
страна навежда доводи за правилност на изводите на СРС, като обосновани и
формирани въз основа на събраните по делото доказателства.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 99, ал. 3 от ЗДвП, вр. чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, вр.
чл. 127 и чл. 126 от Наредбата за организацията и движението на територията на
Столична община и чл. 125, ал. 2 от Наредбата
за организацията и движението на територията на Столична община /НОДТСО/.
За
да постанови обжалваното решение СРС е приел, че ответникът е собственик на лек
автомобил с марка „Алфа Ромео“ с рег. № ********, както и че на 11.12.2017г.
същият е бил паркиран в обхвата на „синя зона“ на почасово платено паркиране в
гр. София, без да е заплатена дължимата за това сума. Посочено е още, че
автомобилът е управляван от трето за спора лице – Ц.Т.. Съдът е приел за
установено, че в случая е било поставено техническо средство тип „скоба“, като
премахването на същото следвало да се осъществи едва след заплащането на
дължимата за това сума в размер на 30 лева. Липсата на доказателства за
заплащането на тази сума е мотивирал извод, че претенцията на ищеца в размер на
30 лева е основателна. В мотивите на решение е посочено още, че ответницата
дължи и сума в размер на 2 лева, представляваща натрупаната сума за почасово
паркиране в съответната зона за времето, в което автомобилът реално е бил
паркиран в тази зона. По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 257,
53 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от премахване на
техническото средство тип „скоба“ преди освобождаването му от оправомощените за
това лица, са изложени съображения, че иска е основателен, тъй като по аргумент
от нормата на чл. 125, ал. 2 от Наредбата за организацията и движението на
територията на Столична община, отговорността за отнемането на техническото
средство се носи от собственика на автомобила, дори и ако той не е управлявал
превозното средство.
По
исковете с правно основание чл. 99, ал. 3 от ЗДвП, вр. чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, вр. чл. 127 и чл. 126 от Наредбата за организацията и движението на
територията на Столична община /НОДТСО/ за установяване съществуването на
вземане в размер на 30 лева – цена за принудително задържане на автомобила с
техническо средство тип „скоба“ и за сумата от 2 лева – сума за почасово
платено паркиране в „синя зона“:
Съгласно
чл. 99, ал. 1 ЗДвП /ред. изм. - ДВ, бр. 10 от 2011 г./, в населените места
собственикът на пътя може да определи райони за зони за платено и безплатно
паркиране в определени часове на денонощието, а съгласно ал. 3, редакция към
процесния период, общинският съвет може да определя такса за паркиране при
условията на ал. 1. В нормата на чл. 19, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата /ЗП/
е посочено, че общинските пътища се управляват от кметовете на съответните
общини, а според чл. 23 ЗП, правомощията на кметовете по управлението на
общинските пътища се определят с наредба на общинския съвет. Именно в изпълнение
на законовата делегация на чл. 99, ал. 3 ЗДвП Столичният общински съвет е приел
Наредба за организацията на движението на територията на Столична община /с
Решение № 332 по Протокол № 48 от 19.05.2005г./, както и Решение № 173 от 17.12.2015г.
на СОС /прието като доказателство по делото/, с което е определил цена за
паркиране в зоните с въведен режим на почасово платено паркиране: за „синя
зона“ – 2 лв. на час и за „зелена зона“ – 1 лв. на час /т. 1/, както и цена за
принудително задържано ППС по реда на чл. 126 от Наредбата – еднократно в
размер на 30 лв., заедно с дължимата сума за всеки час за почасово паркиране до
края на работното време на съответната зона. Съответно кметът на Столична
община е издал Заповед №РД-95-555 от 29.09.2017г., според която на територията
на Столична община е бил въведен режим на почасово платено паркиране на улици,
булеварди и площади – общинска собственост „синя зона“ и „зелена зона“, като е
несъмнено, че границите на „синя зона“, в която максималната продължителност на
паркиране е до 2 часа, обхващат процесната улица „Позитоно“, на която е
установено по делото, че е бил паркиран автомобилът на ответницата на
11.12.2017г.
Съгласно
нормата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП
службите за контрол, определени от кметовете на общините използват
техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за
което не е заплатена дължимата такса за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, до
заплащане на таксата и на разходите по прилагане на техническото средство. В
чл. 124 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична
община е предвидено, че оперативната дейност по използването и прилагането на
техническото средство тип "скоба", таксуването на собствениците или
упълномощените от тях водачи, както и освобождаването на принудително
задържаните ППС, се организира и осъществява от общинското дружество "Ц.З.Г.М."
ЕАД по ред и при условия, определени със заповед на кмета на Столична община,
издадена на основание и в изпълнение на
чл. 167 и следв. от ЗДвП. В
изпълнение на посочената норма от наредбата и чл. 167, ал. 2 ЗДвП, със Заповед
№ РД-95-554 от 29.09.2017г. кметът на Столична община е одобрил Ред и условия
за принудително задържане на колелото на неправилно паркирано ППС, чрез прилагане
на техническо средство тип "скоба" /представени по делото/, според
които /т. 2/, оправомощени да констатират нарушението – престой на ППС без
заплащане в зоните за почасово платено паркиране, и да прилагат предвидената
принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП – принудително
задържане на превозното средство чрез скоба, са служителите на общинското
предприятие „Ц.з.г.м.“ ЕАД. Следователно правомощието на ответното дружество да
прилага посочената принудителна административна мярка е в резултат на
определянето му като служба за контрол със заповед на кмета и по силата на чл.
167, ал. 2, т. 2 ЗДвП.
Принудителното
задържане на пътно превозно средство чрез техническо средство /“скоба“/ е
принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН, която се
налага при условията, посочени в специалния закон. По своя характер тя е форма
на държавна принуда, а по своето предназначение цели да отстрани вредните
последици от констатирано правонарушение - паркиране на определените за целта
места, без да е заплатена дължимата за това такса по чл. 99, ал. 3 ЗДвП.
Мярката е предвидена в закон – чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, поради което нейното
налагане по своя характер представлява проява на властта на съответния орган
едностранно да предизвика промяна в правната сфера на адресата на мярката и
следователно има белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.
21, ал. 1 АПК, който може да бъде обжалван по реда на АПК – чл. 145 и сл. АПК,
а в ЗДвП не е предвидено съставяне на
нарочен акт в писмена форма за налагането й.
В
разглеждания случай нито се твърди, нито са събрани данни, че ответницата е
упражнила правото си на жалба срещу индивидуалния административен акт, с който
е била наложена принудителната административна мярка, поради което следва да се
приеме, че същият е влязъл в сила. Несъмнено е, че собственикът на превозното
средство, което е принудително задържано чрез използване на техническо
средство, е заинтересован да оспори този административен акт /ответникът е участник
в административното производство/, поради което гражданският съд не може да се
произнася инцидентно по законосъобразността му – чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК. В
този смисъл всички релевирани от въззивницата доводи и възражения относно условията,
основанието и реда за прилагане на принудителната административна мярка не
следва да бъдат обсъждани.
Вземанията
за сумата от общо 32 лева се основават на правото на СО да събира суми за
почасово паркиране в съответната зона, възложено на общинското дружество, което
произтича от закона – чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП и издадената въз основа на
законова делегация Наредба на Столична община за организация на движението.
Тези актове, с адресат неограничен брой субекти, създават права и задължения за
тях, включително облигационни за заплащане на цена за паркиране в “синя зона”,
както и за прилагане на техническо средство за задържане на автомобила тип
“скоба”. Последицата от влязлата в сила принудителна административна мярка е
облигационна – в полза на съответната служба за контрол възниква вземане за
неплатената цена за паркиране и за разходите по прилагането на техническото
средство. С оглед изложените по-горе съображения, че индивидуалният
административен акт, с който е наложена принудителната административна мярка, е
влязъл в сила, се налага извод, че предявената претенция за установяване
съществуването на вземане в размер на 30 лева е основателна. Ответницата дължи
и сумата от 2 лева, представляваща натрупаната сума за почасово паркиране в
съответната зона за времето, в което автомобилът реално е бил паркиран в тази
зона, доколкото претенцията в тази част е обусловена от дължимостта на
еднократната сума по чл. 126 от Наредбата.
По
иска с правно основание чл. 125, ал. 2 от Наредбата за организацията и
движението на територията на Столична община /НОДТСО/:
Ищецът
основава качеството си на кредитор по спорното вземане при фактически твърдения
за причинени от ответника вреди, представляващи стойността на отнетото
техническо средство тип “скоба”. Сочи, че служителите на ищцовото дружество са
констатирали, че процесният автомобил е бил паркиран на място, представляващо
“синя зона” с въведен режим за почасово платено паркиране, но без да е
заплатена дължимата за това цена. Поради изложеното било използвано техническо
средство за задържане на пътното превозно средство /“скоба”/ до заплащане на
цената и разходите по прилагането на техническото средство. В исковата молба се
твърди още, че техническото средство е било премахнато самоволно от други лица,
а не от упълномощените за това служители на ищеца, и автомобилът е потеглил от
мястото на паркирането, а “скобата” липсвала. Наведени са съображения, че според
действащата нормативна уредба имуществената отговорност от премахването и
липсата на техническото средство за задържане на превозното средство, се носи
от собственика на автомобила.
На
етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че ответникът е
собственик на процесния автомобил към 11.12.2017г., че на посочената дата
същият е бил паркиран от трето за спора лице – Ц.Т., ползвател на автомобила,
на ул. Позитано в гр. София, която попада в обхвата на “синя зона”, както и че
не е заплатена дължимата за престоя сума за почасово платено паркиране, поради
което превозното средство е било задържано с техническо средство “скоба”, а
техническото средство не е било премахнато от оправомощени за това лица. Не е
установено с категоричност кое лице е премахнало скобата, но ищецът счита това
обстоятелство за ирелевантно за изхода на спора, тъй като се позовава на
нормата на чл. 125, ал. 2 от НОДТСО, съгласно която
при сваляне или повреждане на скобата от неоправомощени за
това лица и/или напускане на мястото на принудително задържане, преди
освобождаването на ППС от упълномощените за това лица, отговорност за свалянето
или повредата носи собственикът на принудително задържаното ППС, като
собственикът дължи сумата по принудителното задържане на ППС съгласно чл. 126,
сумите за всеки час за почасово платено паркиране за времето на действие на
зоната за почасово платено паркиране до заплащането им, независимо че
автомобилът е напуснал мястото на нарушението, както и стойността на
техническото средство тип "скоба", при отнемането му или повреждането
на същото. Посочената разпоредба въвежда
хипотеза на обективна и безвиновна отговорност, което според настоящият съдебен
състав е недопустимо по следните съображения:
Обективната отговорност за вреди може да
възникне единствено по силата на закон или въз основа на подзаконов нормативен
акт, издаден на основание изрична законова делегация, а в останалите случаи е
недопустимо такава отговорност да бъде ангажирана без виновно поведение на
гражданскоправните субекти. И това е така, тъй като основен принцип в правото
е, че деликтната отговорност за причинените другиму вреди е лична и
ангажирането й е обусловено от установяване на виновно противоправно деяние от
страна на делинквента – чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Гражданското
право допуска отговорност за чуждо поведение /чл. 43, ал. 3 от ЗЗД, чл. 47, ал. 2 от ЗЗД, чл. 48, ал. 1 и 2 от ЗЗД, чл.
49 от ЗЗД, чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, чл. 244, ал. 3 от ЗЗД, чл. 283, ал. 4 от ЗЗД
и др./, както и отговорност без вина /чл. 49 от ЗЗД, чл. 50 от ЗЗД, чл. 81,
ал. 2 от ЗЗД, чл. 193, ал. 3 от ЗЗД, чл. 244, ал. 3 от ЗЗД, и др./, но
доколкото това са изключения от основния принцип, същите следва да бъдат
въведени по силата на закон или въз основа на изрична законова делегация.
В случая ищецът основава претенцията си на нормата на чл. 125,
ал. 2 от НОДТСО. Общинският съвет е орган на местното самоуправление, който се
избира от населението на общината и осъществява своите правомощия, предвидени в
чл. 21, ал. 1 от ЗМСМА и други закони, като по аргумент от ал. 2 от цитираната
разпоредба в изпълнение на правомощията си по ал. 1, общинският съвет приема
правилници, наредби и инструкции, решения, декларации и обръщения. Правната
форма на нормативните актове на местните органи са наредбите. Общинският съвет
като орган на местно самоуправление на територията на Столична община, решава
самостоятелно въпросите от местно значение. Общинският съвет решава и други
въпроси от местно значение, които не са изключителна компетентност на други
органи. Следователно, общинските съвети, като органи на местно самоуправление,
разполагат с компетентност да уреждат съобразно нормативните актове от
по-висока степен, неуредени от тях обществени отношения от местно значение,
доколкото тези въпроси не са от изключителна компетентност на други органи –
чл. 8 от ЗНА.
С НОДТСО се регулират конкретни обществени отношения, свързани с
реда и условията за движение, престой и паркиране на територията на Столична
община. Съгласно
посоченото в подзаконовия нормативен акт, НОДТСО е приета на основание чл. 22,
вр. чл. 21, ал. 1, т. 13 от ЗМСМА. Според чл. 20 от ЗМСМА общинският съвет
определя политиката за изграждане и развитие на общината във връзка с
осъществяването на дейностите по чл. 17, както и на други дейности, определени
със закон. Отношенията по повреждане, унищожаване и отнемане на имущество,
собственост на службата за контрол по чл. 167, ал. 2 от ЗДвП, обаче, не е сред
дейностите, посочени в чл. 17 от ЗМСМА. Няма и друг закон, който да делегира правомощия на общинския съвет в тази
връзка, а тези обществени отношения не могат да бъдат отнесени и към никоя от
изброените в чл. 21, ал. 1, т. 13 от ЗМСМА области. По силата на чл. 19, ал. 2,
т. 5 от ЗП общините отговарят за управлението на общинските пътища, включващо
регулиране и контрол на автомобилното движение, даване на разрешения и
въвеждане на забрани за ползване на пътищата, както и упражняване на контрол на
превозните средства с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването
им от разрушаване. Съгласно чл. 21, т. 23 от ЗМСМА общинският съвет може да
решава и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната
компетентност на други органи. На общините е предоставено право да определят
такси за паркиране и специфични контролни правомощия, съгласно чл. 99, ал. 3 и
чл. 167, ал. 2 от ЗДвП, но не и правомощие на общинския съвет да въвежда
хипотези на обективна имуществена отговорност от деликт по смисъла на ЗЗД.
В аспекта на изложеното се налага извод, че обществените
отношения, които урежда СОС с нормата на чл. 125, ал. 2 от НОДТСО, са уредени
по начин, който противоречи на основния състав на деликтната отговорност по чл.
45 от ЗЗД. Както бе посочено по-горе, основен принцип в правото е, че деликтната
отговорност за причинените другиму вреди е лична и ангажирането й е обусловено
от установяване на виновно противоправно деяние от страна на делинквента.
Въвеждането на изключение от този принцип с подзаконов нормативен акт е
недопустимо. Според чл. 15 от ЗНА не се прилага подзаконов нормативен акт,
който противоречи на нормативен акт от по-горна степен. Съответно не се прилага
и подзаконов нормативен акт издаден без законова делегация или необнародван,
въпреки, че това се изисква. Не е допустимо в подзаконовия нормативен акт да
бъдат предвидени разпоредби, с които да се допълват или изменят законовите
разпоредби, за прилагането на които е издаден подзаконовия нормативен акт. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение №
2/19.11.2014г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2014г., ОСГТК, в
хипотеза на противоречие, чл. 15, ал. 3 ЗНА повелява на съда като
правораздавателен орган да прилага по-високият по степен нормативен акт, като
констатира и елиминира противоречието в рамките на правораздавателната си
дейност по конкретен правен спор, без оглед на това дали друг съд се занимава с
въпроса за същото противоречие и на какво основание.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не съществува
основание за ангажиране на имуществената отговорност на собственика на
автомобила за стойността на липсващото техническо средство тип „скоба“ при
липса на ангажирани доказателства за неправомерно виновно поведение от негова
страна. Предявеният иск по чл. 125, ал. 2 от НОДТСО е неоснователен и следва да
се отхвърли.
Като
е достигнал до други изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно
решение, което следва да се отмени в частта по предявения иск с правно
основание чл. 125, ал. 2 от НОДТСО и вместо него да се постанови друго, с което
претенцията да се отхвърли.
По
отношение на разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивницата следва
да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от 22, 24 лева за държавна такса.
В полза на адв. Р.Х.И. – процесуален представител на
въззивника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата
редакция към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие –
08.01.2020г./, съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат
на сумата от 266, 84 лева.
Въззиваемата страна също претендира разноски и
такива се дължат съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, като
същите възлизат на сумата от 39, 79 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение,
съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е
възражението на въззивницата за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение, тъй като уговореното и заплатено от възложителя, е в размер на
300 лева, съответстващ на минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
приложимата редакция към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие
– 06.11.2019г./. Към платения хонорар се дължи и ДДС в размер на 20 %, поради
което заплатеното от въззиваемото дружество адвокатско възнаграждение в общ
размер на 360 лева с ДДС не е прекомерно.
При този изход на спора първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която в полза на ищцовото дружество са
присъдени разноски в исковото производство за сумата над 18, 80 лева и за
сумата над 12, 22 лева – разноски в заповедното производство.
По частната въззивна жалба срещу определение на СРС
от 03.06.2019г., с което е оставено без уважение искане за изменение на
решението в частта му за разноските:
Искането
по чл. 248 от ГПК е направено в рамките на законоустановения срок /в частност в
двуседмичния срок за обжалване на първоинстанционното решение/ и от
легитимирана страна, поради което се явява процесуално допустимо.
За
да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че
липсват доказателства ответницата да е лице в материално затруднено положение,
поради което не следва да се присъждат разноски за осъщественото процесуално
представителство по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Настоящият
съдебен състав не споделя формираните изводи на СРС по следните съображения:
Разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 от ЗА предвижда, че в случаите на оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал. 2 /Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/ и осъжда другата страна да го заплати.
Предпоставките
на фактическия състав на чл. 38, ал. 2 от ЗА, при които на адвоката, оказал
безплатна правна помощ, се присъжда адвокатско възнаграждение, са следните: по
делото да е била осъществена правна помощ без договорен в тежест на доверителя
размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 от ЗА; да има заявление на
страната, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса
на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски съобразно правилата на чл. 78 от ГПК.
Съгласно
възприетото разрешение в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК
определение № 163 от 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016г., І ГО, което
се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, преценката за наличие на
материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да бъде направена с оглед
конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно
доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗА,
представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна
помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния
процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Следва да се
посочи още, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като
безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но
изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда.
В
случая насрещната страна в производството не е оспорила твърденията на ответницата за наличие на
предпоставките за осъществяване на безплатна правна помощ и за
материална затрудненост.
Ето защо изводите на първоинстанционния съд, че ответницата е следвало да
ангажира доказателства за наличие на предпоставките по чл. 38, ал. 2 от ЗА, са
неправилни. В този случай и тъй като адв. Р.Х.И. е осъществила безплатна
адвокатска помощ на ответницата в първоинстанционното производство, на същата
се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение в минимален размер, определен
на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. С оглед отхвърлената част от исковата претенция с
първоинстанционното решение – 706 лева, в полза на адв. И. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 212, 75
лева.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита
обжалваното определение за неправилно, поради което същото следва да се отмени
и вместо него да се постанови друго, с което първоинстанционното решение да се
измени в частта му за разноските в исковото производство, като в полза на адв. И.
се присъдят дължимите по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА разноски в размер на 212,
75 лева.
С оглед изхода на спора по въззивното производство, в полза на
адв. И. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 от ЗА в първоинстанционното производство, съразмерно на отхвърлената част
от исковата претенция, което е с цена от 257, 53 лева. Минималният размер на
адвокатското възнаграждение в случая е 300 лева /чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. За
отхвърлената с първоинстанционното решение част от иска /която не е обжалвана/
се дължат разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 212, 75 лева, съобразно
мотивите на въззивния съд по частната въззивна жалба срещу определението на СРС
по чл. 248 от ГПК. Следователно, дължимото в производството пред СРС адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция съобразно
настоящото въззивно решение, възлиза на сумата от 77, 61 лева, представляваща
разлика между сумата от 290, 36 лева - дължимо общо възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 от ЗА съразмерно на общо отхвърлената част от исковете и присъденото от
въззивния съд по реда на инстанционния контрол по частната въззивна жалба
възнаграждение в размер на 212, 75 лева. Ето защо в полза на адв. И. следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 77, 61 лева.
В полза на частната жалбоподателка следва да се присъдят сторените
по делото разноски за държавна такса по частната въззивна жалба в размер на 15
лева.
Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в
производството по частната въззивна жалба по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в
полза на адв. Р.И. е неоснователно. В конкретния случай предмет на
инстанционнен контрол е първоинстанционен съдебен акт, постановен в
производство по чл. 248 от ГПК. Последователно се приема в практиката на ВКС,
която настоящият съдебен състав споделя, че в производството по чл. 248 ГПК не
се дължат разноски /в този смисъл определение № 60/31.01.2020г. по ч.гр.д. №
11/2020г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, определение № 387/14.08.2019г. по ч.т.д. №
1669/2019г., на ВКС, I ТО; определение № 216/17.07.2017г. по гр.д. №3648/2016г. на ВКС, III
ГО; определение № 97/25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на ВКС, I ТО;
определение № 256/01.08.2017г. по гр.д. № 1355/2017г. на ВКС, IV ГО,
определение № 18/12.01.2017г. по ч.гр.д. №5183/2016г. на ВКС, IV ГО,
определение № 683/21.12.2015г. по ч.гр.д. № 5089/2015г. на ВКС, ІІІ ГО/.
Разпоредбата на чл. 81 ГПК е неприложима в това производство, тъй като
определението по чл. 248 ГПК няма характер на акт по чл. 81 ГПК - с него не се
решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или
свързано с него частно производство. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не
представлява образувано ново съдебно производство, с различен предмет от
исковото производство. Същото има несамостоятелен характер, тъй като негов
предмет са заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да
бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело.
Касае се за определение, с което не се слага край на съдебното производство, а
се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при
направено от страната искане. Интересът в това производство е материален, но не
и самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска
кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските за
страната, инициирала производство по чл. 248 от ГПК. Противното ще противоречи
на целта закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл.
78 и следв. от ГПК. С оглед на което изходът от производството по чл. 248 ГПК
не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно
предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по
чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани
при обжалване на постановения в това производство акт. По изложените
съображения искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в
производството по депозираната частна въззивна жалба срещу определението на СРС
по чл. 248 от ГПК е неоснователно.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на предявените
искове, настоящото решение е окончателно. Решението, в частта, имаща характер
на определение, с което съдът се произнася по депозираната частна въззивна
жалба срещу акта на първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал.
3 от ГПК, доколкото постановеното по делото решение по предявените искове не
подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 549127 от 29.11.2018г., постановено по
гр.д. № 25724/2018г. по описа на СРС,
ГО, 85 състав, в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от „Ц.З.Г.М.“ ЕАД срещу
В.Л.М. иск с правно основание чл. 167, ал. 2, т. 2, вр. чл. 99, ал. 3 от ЗДвП
за установяване съществуването на вземане в размер на 257, 53 лева –
обезщетение за имуществени вреди от премахване на техническо средство тип
„скоба“ преди освобождаването му от оправомощените за това лица, както и в
частта, в която ответницата е осъдена да заплати на „Ц.З.Г.М.“ ЕАД разноски
в първоинстанционното исково производство за сумата над 18, 80 лева и в
частта, в която ответницата е осъдена да заплати на „Ц.З.Г.М.“ ЕАД разноски
в заповедното производство за сумата над 12, 22 лева и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ц.З.Г.М.“
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** срещу В.Л.М., ЕГН **********,***
иск с правно основание чл. 125, ал. 2 от Наредба за организация на движението
на територията на Столична община за установяване съществуването на парично
вземане в размер на 257, 53 /двеста петдесет и седем лева и 53 ст./ лева,
представляващо обезщетение за имуществени вреди от премахване и отнемане на
техническо средство тип „скоба“ преди освобождаването му от оправомощените за
това лица, извършено на 11.12.2017г. с лек автомобил „Алфа Ромео“ с рег. № ********,
ведно със законната лихва, считано от 15.02.2018г. до окончателното изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 10585/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 549127 от 29.11.2018г., постановено по
гр. д.
№ 25724/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление *** да заплати на В.Л.М., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 1 от ГПК - сумата от 22, 24 /двадесет и два лева и 24 ст./ лева – съдебни
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.Л.М.,
ЕГН **********,*** да заплати на „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и
адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата
от 39, 79 /тридесет и девет лева и 79 ст./ лева – съдебни разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление *** да заплати на адвокат Р.Х.И. от САК, с адрес на упражняване на
дейността – гр. София, ул. „********, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 266, 84 /двеста шестдесет и шест лева и 84 ст./
лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на В.Л.М.
по в.гр.д. № 15203/2019г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление *** да заплати на адвокат Р.Х.И. от САК, с адрес на упражняване на
дейността – гр. София, ул. „********, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 77, 61 /седемдесет и седем лева и 61 ст./ лева –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на В.Л.М.
по гр.д. № 25724/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав.
ОТМЕНЯ определение от
03.06.2019г., постановено по гр.д. № 25724/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, с която е отхвърлено искането на адв. Р.Х.И. за изменение на
постановеното по посоченото дело решение от 29.11.2018г. в частта му за
разноските в първоинстанционното исково производство и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 549127 от 29.11.2018г., постановено по гр.д. № 25724/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, в частта му за разноските, както следва:
ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** да заплати на адвокат Р.Х.И.
от САК, с адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. „********, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 212, 75 /двеста
и дванадесет лева и 75 ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално
представителство на В.Л.М. по гр.д. № 25724/2018г. по описа на СРС, ГО,
85 състав.
ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** да заплати на В.Л.М.,
ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 15 /петнадесет/ лева –
съдебни разноски за държавна такса по подадената частна въззивна жалба.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК,
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.