№ 6632
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Недева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100504942 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Топлофикация София” ЕАД срещу
решение от 28.03.2023 г. по гр.д. №35256/2022 г. на Софийския районен съд, 126 състав, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на „К.” ЕООД на основание чл.137 ал.2 ЗЕ сумата
от 13 969,00 лв., представляваща цена за ползване на абонатна станция и топлопровод за
присъединяване на жилищна сграда за периода 15.04.2020 г. – 27.06.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от 30.06.2022 г. до окончателното изплащане, както и разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че по делото не е установено, че ищецът е изградил процесните
абонатна станция и присъединителен топлопровод или е придобил собствеността върху тях,
както и че абонатната станция е заприходена в материалния актив на дружеството-ищец.
Поддържа, че по делото ищецът не е представил всички необходими документи, за да бъде
сключен договор за изкупуване. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „К.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
1
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е осъдителен иск с правно
основание чл.59 ал.1 ЗЗД вр. чл.137 ал.2 ЗЕ, като ищецът основава претенциите си на
твърдения за ползване от страна на ответника на изградени от него енергийни съоръжения.
Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на едно от
страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска с правно основание
чл.59 ал.1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а
също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването /причинната
връзка/.
Съгласно разпоредбата на чл.137 ал.1 ЗЕ, при присъединяване на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него
и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова
собственост, а по силата на ал.2 изграждането на съоръженията по ал.1 може да се извършва
от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай
топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1,
изградени от клиентите. Следователно, нормата на чл.137 ал.2 ЗЕ въвежда принципа на
възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод,
съоръженията към него и абонатната станция в случаите, когато те са изградени от
клиентите на топлоенергия за битови нужди.
Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в
хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на
топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за
сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В
тези случаи законът предвижда, че за времето до изкупуване на съоръженията /ал.3 на
чл.137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя
2
сметка, цена за ползването им /в този смисъл - определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. №
1264/2019 г. на ВКС, ІІ ТО). Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е
съоръженията да са изградени след съгласуване с топлопреносното предприятие.
От представените по делото договор за строителство №03/05.12.2018 г., разрешение
за строеж на благоустройствени обекти №Б-24/23.10.2018 г., протоколи за действително
извършени количества и видове СМР, фактури и разрешение за ползване №СТ-05-
39/21.01.2020 г., издадено от МРРБ, ДНСК, се установява при условията на пълно и главно
доказване, че ищцовото дружество е изградило топлозахранването и абонатната станция за
жилищна сграда в гр. София, ул. „****, която жилищна сграда, ведно с топлозахранването и
абонатната станция, са въведени в експлоатация.
От представения окончателен договор за присъединяване на битов клиент към
топлопреносната мрежа на ответното дружество №732/15.04.2020 г. се установява, че
процесният обект е присъединен към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл.137 ал.3 ЗЕ, собствеността върху съоръженията, изградени от
потребителите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора
за присъединяване по чл.138 ал.1 ЗЕ.
Осъщественото право на строеж е годно придобивно основание по смисъла на чл.77
ЗС е легитимира ищеца като собственик, поради което неоснователно е възражението на
въззивника-ответник, че по делото не е доказано, че ищецът е изградил процесните абонатна
станция и присъединителен топлопровод или е придобил собствеността върху тях.
По делото не е спорно, че не е сключен окончателен договор за присъединяване, нито
такъв за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното
дружество. Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че
неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи на
поведение на ищеца. От представеното по делото писмо, изх №И-73/15.06.2022 г., изходящо
от ответника, се установява, че ищецът е подал заявление за прехвърляне собствеността
върху процесния обект, както и че е започнала процедура по изкупуване, която не е
приключила.
Предвид изложеното, следва да се приеме за неоснователно възражението на
ответника, че ищецът не е осигурил необходимите документи за сключване на окончателния
договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения. Сочените от
ответника документи са неразделна част от договора за присъединяване и представянето им
е било от значение за сключване на този договор, а не за сключване на договора за
придобиване на собствеността върху топлопровода и абонатната станция. Предвид
изложеното, не може да се направи и извод за недобросъвестно поведение на ищцовото
дружество или за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени във
въззивната жалба.
При тези данни и предвид липсата на договорна обвързаност между страните, каквато
не се установява да е налице, отношенията между тях следва да се уредят на плоскостта на
3
неоснователното обогатяване, тъй като в случая е налице разместване на имуществени
блага, без основание. По реда на чл.59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване се
присъжда ако ползващото съответната вещ лице се е обогатило за сметка на нейния
собственик без основание /така и решение №169 от 18.06.2014 г. по гр.д. № 7213/2013 г. на І
ГО на ВКС/. Въззивният съд намира, че след приемане на строежа и издаването на
разрешение за ползването му абонатната станция и топлопровода са въведени в
експлоатация и не е спорно, че ответникът ги ползва според тяхното предназначение за
доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата.
Поради това, следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.137 ал.2 ЗЕ и
ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща
обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца-
собственик.
От заключението на СТЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира изцяло, се
установява, че за исковия период размерът на обезщетението за ползване на съоръженията
възлиза на сумата от 13 969,00 лв.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че са налице елементите на
неоснователното обогатяване, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца
произтичат от едни и същи факти.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същата не е
представила доказателства за направени такива до приключване на устните състезания, то и
не следва да и бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №3168/28.02.2023 г., постановено по гр.д.
№35256/2022 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5