№ 1473
гр. София , 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в закрито
заседание на тридесети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско
дело № 20201000503199 по описа за 2020 година
при участието на секретаря Ива Андреева, като разгледа докладваното от съдия Първанова
в.гр.д.№ 3199 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.
С решение № 8574/16.12.2019г, постановено по гр.д.№ 11184/2015г по описа
на СГС, ГО, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. с ЕГН ********** срещу Н. Ц. Г. с ЕГН
********** иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД за осъждането му да заплати сумата от
50 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от набеждаване в
извършване на престъпление-незаконно преминаване на границата с Република Румъния.
Решението е обжалвано от Е. Д. М. , представляван от адв.М.З. от САК с въззивни
жалба №176/7.01.2020г и въззивна жалба № 14323/4.02.2020г, с доводи, че е
незаконосъобразно. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд не е приел, че му
е приписано извършване на престъпления по НК по чл.286 НК, като не е излязъл и влязъл
през митнически пункт на РБългария за РРумъния, а е преминал границата чрез преплуване
на р.Дунав. Сочи, че съдът не е разгледал всички посочени от него обстоятелства, не е
правилно квалифицирал исковата претенция и е забавил разглеждането на делото.
Нарушени за чл.20 и чл.21 и чл. 51, 52, 53 и 54 от Хартата на основните права на ЕС.
Възразява срещу приетото от съда, че ответникът не е посочил, че е налице незаконно
преминаване на границата, и понеже в закона не се съдържа понятие „незаконно
преминаване на границата”, след като същата е премината извън установените пунктове, е
именно набеждаване в извършване на престъпление по чл.279, ал.1 НК.
Поддържа, че е без значение дали срещу Н. Г. е образувано наказателно производство
за набеждаване в извършване на престъпление, а следва да се установи дали изнесеното от
1
ответника е истина и дали е причинило вреди на ищеца. Поддържа, че е необходимо да се
изследва не само дали е налице набедяване, а дали са изнесени неверни данни, с което е
увреден, тъй като и изнасянето на неверни данни предизвиква неимуществени вреди.
Статията създава у читателя представа за негативен, престъпен образ, което е позорящо
обстоятелство, внушава, че Е. М. е престъпник.
Поддържа, че са доказани и претърпените вреди, изразяващи се в накърняване
на честта, достойнството и доброто име на физическите лица.
Претендира да се отмени обжалваното решение и да се уважи исковата претенция.
Ответникът по жалбата- Н. Ц. Г. , представляван от адв.Б.Н. от САК, е
оспорил въззивните жалби като неоснователни. Сочи, че не са изложени конкретни
нарушения на материалния или на процесуалния закон, че съдът е разгледал предявения
иск, събрани са поисканите доказателства. С молба с вх. № 14487/16.11.2020г.
процесуалният представител на ответника е заявил, че претендира да се уважи подадената
от него частна жалба, да се оставят без уважение въззивните жалби на Е. М., да се определи
възнаграждение за особен представите пред въззивната инстанция.
Възразява, че въззивникът интерпретира неправилно мотивите на решението, тъй
като в същото е отразено, че името на Н. Г. не е посочено като източник на информацията,
че Е. М. е преплувал река Дунав, за да бяга от закона, а името на Г. е посочено като източник
на други сведения, но не и на това, от което ищецът твърди, че е претърпял вреди. В
статията е посочено, че това се „твърди от свидетел по делото”, без да е налице
конкретизиране на името му.
Поддържа, че твърденията в исковата молба, че вредата е причинена вследствие на
публикация във вестник, а свидетелските показания на Г. по ДП №78/2013г не са
публикувани в печатно издание, не са обществено достояние, а се съдържат в протокол от
производство, като не е установено кой е предал на редакцията на вестника данни за разпита
на Г.. Отговорността е на издателя на печатното произведение, а не на ответника.
Възразява и срещу доводите, че са установени претърпените вреди-стрес,
дискомфорт, напрежение, обида, тъй като от представения медицински картон на М. за
периода 2013 до началото на 2015г няма данни за здравословни проблеми, а свидетелят П. е
заявил, че само предполагал, че множеството публикации в пресата са дали отражение на
здравето на ищеца.
Претендира да се оставят без уважение подадените въззивни жалби.
Подадена е частна жалба от адв.Б.Н. от САК срещу определение от 30.06.2020г, с
което е оставено без уважение искането за определяне и изплащане на възнаграждение за
процесуална защита до пълния размер от 2030лв., с доводи, че е незаконосъобразно. Сочи,
че първоначално е било определено от съда възнаграждение в размер на 2030лв на
15.03.2017г, което неправилно е било намалено на 1500лв. Претендира да се отмени
обжалваното определение и да се осъди ищеца да заплати допълнително сумата от 530лв.
Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от надлежни страни срещу
обжалваем съдебен акт и е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията
си, уредени в чл.269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР №1/9.12.2013г по т.д.
№1/2013г на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и
2
правилно.
Фактическата обстановка е възприета и възпроизведена правилно от
първоинстаницонният съд и тя е следната:
Ищецът по делото- Е. Д. М. е посочил в исковата молба, че на 17.12.2013г във
вестник „България днес” , стр.10 е публикувана статия „За да избяга *** преминава Дунава”.
В статията е посочено, че е преминал незаконно границата с Румъния, за което сведения е
дал Н. Г.. Посоченото не отговаря на истината. Свидетелят го е набедил на 26.11.2013г пред
разследващ орган-Д. З. в ГДНПМВР по ДП №78/13 на ГДНП, пр.пр.23/2013г в извършване
на престъпление-незаконно преминаване на границата с РРумъния, което е разпространено
сред обществеността. Причинени му били вреди, тъй като се е разболял от преживения стрес
и е изпаднал в депресия. Вдигнал е високо кръвно налягане.
Претендирал е да бъде осъден ответника да му заплати сумата от 50 000лв. за
обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът по делото Н. Ц. Г. , представляван от назначения му особен представител
адв.Б.Н. от САК, е оспорил исковата претенция. Възразил е, че се претендират вреди от
статия в печатно издание, в която е посочено, че е извършил престъпление-незаконно
преминаване на границата с Румъния. Посочил е, че в статията няма отразяване, че е дал
информация на автора на статията, че ищецът е извършил престъпление-незаконно
преминаване на границата, а е отразено, че източник е свидетел по делото срещу бандата на
В. Я.-Б.. Изложил е доводи, че не е автор на статията, няма данни как авторът е бил
осведомен, не е дал информацията, изведена в нея като заглавие, за да се ангажира
отговорността му.
С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция, като е
приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ответника, тъй като
свидетелските показания на ответника, че ищецът е преминавал с преплуване река Дунав не
е позорящ факт, както и не осъществява състава на престъплението „набедяване”. Приел е,
че истинността на твърдението не може да се преценява в рамките на гражданския процес, а
само когато наказателното преследване е прекратено на сочените в НПК основание-чл.24,
ал.1, т.2 от НПК или е спряно на някое от основанията по чл.25, ал.1, т.2 или чл.26 от НПК.
С определение от 30.06.2020г съдът е оставил без уважение молбата на адв.Б.Н.,
особен представител на Н. Ц. Г. за изменение на решение № 8574/16.12.2019г в частта за
разноските чрез заплащане на допълнително 530лв. от бюджета на СГС.
От представен по делото протокол за разпит от 26.11.2013г в гр.София на Н. Ц. Г. ,
проведен от Д.З., старши разследващ полицай при ГДНП –МВР-София, се установява, че е
дал показания, „че Е. М. преминава с плуване пред р.Дунав, както на отиване, така и на
връщане, че е много подготвен физически“.
По делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля М. Б. П.,
който е дал показания, че през 2013г са били заедно с ищеца по делото в ареста в гр.София,
ул.”Майор Векилски” №2, до пролетта на 2015г, както и, че Е. М. му е споделял, че Н. Г. го
е набедил пред ГДНП и СП, че незаконно е преплувал р.Дунав и незаконно е преминал
границата. Знае, че Г. е набедил М. и за други престъпления. Предположил е, че това се е
отразило зле на здравето му, че от статиите се е променяло мнението на лицата в ареста, че
са се отдръпвали, избягвали са контакт с него. Ходел е често на лекар.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна
3
страна следното:
Фактическият състав на чл. 45 ЗЗД включва следните елементи: вреди; деяние-
действие или бездействие; противоправност; вина и причинно-следствена връзка между
деянието и нанесените вреди.
Съгласно чл. 286 НК съставомерно е деяние, ако лице пред надлежен орган на
властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински
доказателства срещу него. Няма пречка да се предяви граждански иск по чл. 45 ЗЗД, като на
доказване подлежат всички елементи от фактическия състав на деликта, без вината, която се
предполага. В подкрепа на този извод е и задължителна съдебна практика, установена по
реда на чл. 290 и сл. ГПК - решение № 242 от 06.04.2010 на ВКС по гр. д. № 4431/2008 г., ІV
г.о., в което по въпроса дали при посочване като основание на иск за непозволено
увреждане на клеветнически твърдения от ответната страна, е необходимо клеветата да е
установена с влязла в сила присъда, за да се ангажира отговорността за обезвреда, е даден
отговор, че при деликта съставомерно е виновно противоправно деяние на дееца по
отношение на пострадалото лице, на което е причинена вреда, като не е необходимо
противоправното поведение да е установено с влязла в сила присъда, за да се ангажира
деликтната отговорност за обезвреда. В заключение, в случая предявеният иск по чл. 45 ЗЗД
е допустим, тъй като не е задължително пострадалият от клеветнически твърдения да
реализира правата си по наказателен ред за извършено престъпление по см. на НК. Негово
право е да избере пътя си на защита - наказателно или гражданскоправен./Така решение №
12 от 06.02.2013г. по гр.д.№ № 449/2012г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, по чл. 290 ГПК./
Гражданският съд не може извън правилото по чл. 124, ал. 5 ГПК инцидентно да се
произнася дали даден деликт като виновно противоправно деяние очертава признаците на
престъпление (от неговата обективна и субективна страна), но може да преценява дали при
възпроизвеждане на свои субективни възприятия в наказателно производство пред
съответния орган на държавна власт (разследващ орган, прокурор или съд) той е причинил
неимуществени вреди на трети лица при приписване на извършено престъпление или
разгласяване на позорно обстоятелство, когато тези фактически твърдения са неистински,
т.е. когато те са клеветнически.
Изпълнителното деяние на набедяването има две форми. Първата му форма се
изразява в набедяване на някого в престъпление. Това може да се осъществи както устно,
така и писмено. Деецът съобщава, че някакво лице е извършило определено престъпление
от общ характер, каквото то всъщност не е извършвало. За разлика обаче от втората форма
на клевета – приписването на престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. ІІ НК, тук деецът се обръща
не към кого да е, а към „надлежен орган на властта” – орган, който има правомощието да
образува наказателно производство. Това е изричната форма на набедяване. При нея са
възможни две хипотези: на набедения да се приписва авторство на действително извършено
престъпление, в което обаче той не е участвал, или да му се приписва изобщо неизвършено
от никого престъпление.
Санкционирането на даването на показания, които могат да съставляват
законен повод за образуване на наказателно производство, извън хипотезата на
набедяването, би лишило разследващите органи и прокуратурата от необходимата за
разкриване на престъпления информация и препятствало осъществяването на тяхната
правозащитна функция. Липсва и установяване на елемента, че ответникът е имал съзнание
за набедяване в престъпление, със съзнанието, че е невинен, като последващото му
изявление, че ищецът е физически много здрав, води до трудност в установяване на този
елемент и изключва признака на противоправност на деянието, а съдържа оценъчна
4
положителна характеристика.
Субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице с
изключение на лицата, които участват в процеса като свидетел, преводач, тълковник, вещо
лице. Ако тези лица извършат разглежданата дейност, те ще осъществят присъщите за тях
престъпления против правосъдието – лъжесвидетелството (чл. 290, ал. 1 НК), лъжлив превод
или тълкуване (чл. 290, ал. 2 НК) или лъжливо заключение (чл. 291 НК). Дадените показания
в досъдебното производство с оглед изложените твърдения от ищеца, че не са истина, биха
могли да се квалифицират като твърдения за лъжесвидетелстване, но не и да се определят
като клеветнически.
Не следва да се разглеждат доводите, касаещи публикацията в печата, тъй като
набедяването се извършва пред държавен орган, и с оглед предявяването на иска срещу
ответника, то е ирелавантно последващото изнасяне на информацията пред обществеността,
като по делото не е предявен иск по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
издателя или автора на статията.
В допълнение следва да се посочи, че не се установява от дадените показания от
ответника в досъдебно производство да са настъпили твърдението неимуществени вреди-
претъпян стрес и изпадане в депресия, влошаване на здравословното състояние на ищеца,
тъй като от ангажираните по делото свидетелски показания се установява, че ответникът е
дал показания и за извършени други престъпления от страна на М., както и, че публикациите
във вестниците са се отразявали на здравословното състояние и променило отношението на
лицата в ареста спрямо него. Негативните емоционални състояния на ищеца не са започнали
след изявлението на ответника като свидетел, а следва да се отдадат и на воденото
наказателно производство като цяло. Поради това не се установява да са настъпили вредите
в причинна връзка с поведението на ответника.
По делото не е доказано да са нарушени чл.20 и чл.21 и чл. 51, 52, 53 и 54 от
Хартата на основните права на ЕС, каквито доводи се излагат във въззивната жалба, поради
което доводите във въззивната жалба са неоснователни.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че исковата претенция по чл.45 ЗЗД се
явява неоснователна и същата следва да се отхвърли.
Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено на осн. чл.271, ал.1 ГПК.
Частната жалба срещу определение от 30.06.2020г, с което е оставено без уважение
искането за определяне и изплащане на възнаграждение за процесуална защита до пълния
размер от 2030лв., с доводи, че е незаконосъобразно, въззивният съд е приема, че е
основателна.
С разпореждане от 15.03.2017г съдът е определил възнаграждение на осн. чл.47, ал.1
от ГПК ищецът Е. Д. М. да заплати депозит за особен представител на ответника Н. Ц. Г. в
размер на 2030лв. С определение от 16.12.2019г е постановил да се заплати на адвокат Б. Б.
Н. от САК сумата от 1500лв. от бюджета на съда.
Според ТР № 6/2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ГПК предвижда и форма на
процесуално представителство, което, макар и регламентирано от специална правна норма,
не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за
това предпоставки. Правната уредба на това представителство се съдържа в чл. 47, ал. 6 ГПК
и чл. 48, ал. 2 ГПК, и се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК. Това
5
представителство, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на
адвоката в този случай се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото, и което
възнаграждение е различно от отговорността за разноски, която се реализира с оглед
постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК.
Следователно възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а може да
бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от
ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като
задължено лице. Размерът на дължимото от ищеца възнаграждение следва да бъде
определен от съда съобразно указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004
г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Същото
не може да се намалява поради прекомерност. /Така Определение № 91 от 13.03.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5396/2014 г., IV г. о., ГК./
Поради това следва да се отмени обжалваното определение като се постанови, че
следва да се заплати на адвокат адв.Б. Б. Н. от САК допълнително сумата от 530лв. за
процесуално представителство по делото и следва да се осъди Е. Д. М. да заплати по сметка
на съда сумите за възнаграждение на особения представител.
Следва да се определи на процесуалния представител на ответника адв.Б. Б. Н. от
САК възнаграждение в размер на 2030лв. за процесуално представителство пред въззивната
инстанция от бюджета на съда и следва да се осъди Е. Д. М. да заплати посочената сумата
по сметка на САС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 8574/16.12.2019г, постановено по гр.д.№ 11184/2015г по
описа на СГС, ГО, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. с ЕГН ********** срещу Н.
Ц. Г. с ЕГН ********** иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД за осъждането му да заплати
сумата от 50 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от набеждаване в
извършване на престъпление-незаконно преминаване на границата с Република Румъния.
ОТМЕНЯ определение от 30.06.2020г, постановено по гр.д.№ 11184/2015г по описа
на СГС, ГО, КАТО ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ЗАПЛАТИ на адв.Б. Б. Н. от САК допълнително сумата от 530лв за
осъществено процесуално представителство на Н. Ц. Г. по гр.д.№ 11184/2015г по описа на
СГС, ГО от бюджета на съда.
ОСЪЖДА Е. Д. М. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на САС сумата
6
от 2030лв. за разноски за особен представител пред първата инстанция и 2030лв. за особен
представител пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7