Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 09 март 2021 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение - първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
Членове: НЕДЯЛКА
НИКОЛОВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Боровинова
и с участието на прокурор от СОП Давидкова, като разгледа докладваното от съдия
КРИСТИНА ТОДОРОВА в.н.о.х. дело № 386 по
описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
С
присъда № 24 от 23.10.2019 г. на Районен съд – гр.Б., постановена по н.о.х.д. №
584/2018 г. по описа на същия съд, подсъдимия С.Д.Т., с ЕГН **********,***, е признат
за виновен в това, че от неустановена дата в края на м.март 2017 г. до
17.01.2018 г., в с.Н., област Софийска, ул.“********“ № **, в условията на
продължавано престъпление, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори
полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна
възраст – Л. Н. Н., с ЕГН **********, като използвал за това сила, както
следва:
-
на неустановена
дата в края на м.март 2017 г., в с.Н., област Софийска, ул.“*********“ № **,
извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление
по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – Л. Н. Н., с ЕГН **********,
чрез използване на сила – разкъсал дрехите й притискайки я с ръце, вкарал
половия си член в устата й и я накарал да го масажира с ръце;
-
на 17.01.2018 г., в с.Н., област Софийска, ул.“*********“ № **, извършил
действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по
отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – Л. Н. Н., с ЕГН **********,
чрез използване на сила – натиснал с ръка главата й в посока на половия си член
и го вкарал в устата й, поради което и на основание чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1
от НК и във вр. с чл.58а ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода
за срок от 1 /една/ година и 8 /осем/ месеца, което на основание чл.57 ал.1,
т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим.
Със
същата присъда подсъдимия С.Д.Т. е признат за виновен и в това, че на
17.01.2018 г., в с.Н., област Софийска, ул.“*********“ № **, се съвкупил с лице
от женски пол - Л. Н. Н., с ЕГН **********, като я принудил към това със сила –
нанесъл й удар с ръка в областта на лицето, бутал я, разтворил на сила краката
й, след което проникнал с половия си орган във влагалището на пострадалата,
поради което и на основание чл.152 ал.1, т.2 от НК и във вр. с чл.58а ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 /три/ години, което
на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим.
С
тази присъда подсъдимия С.Д.Т. е признат за виновен и в това, че от
неустановена дата в края на м.март 2017 г. до 17.01.2018 г., в с.Н., област
Софийска, ул.“*********“ № **, в условията на продължавано престъпление, влязъл
в чуждо жилище – къща, обитавана от Л. Н. Н., като употребил за това сила
/разбил входната врата на къщата/ и деянието е извършено през тъмната част на
денонощието, както следва:
-
на неустановена
дата в края на м.март 2017 г., в с.Н., област Софийска, ул.“*********“ № **,
влязъл в чуждо жилище – къща, обитавана от Л. Н. Н., като употребил за това
сила /разбил входната врата на къщата/ и деянието е извършено през тъмната част
на денонощието и
на 17.01.2018 г., в с.Н., област Софийска,
ул.“*********“ № **, влязъл в чуждо жилище – къща, обитавана от Л. Н. Н., като
употребил за това сила /разбил входната врата на къщата/ и деянието е извършено
през тъмната част на денонощието, поради което и на основание чл.170 ал.2, вр.
ал.1, вр. чл.26 ал.1 НК и във вр. с чл.58а ал.1 от НК му е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година, което на основание чл.57 ал.1,
т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим.
С присъдата е наложено на основание
чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия С.Д.Т. най-тежкото от така определените му за
отделните престъпления наказания, а именно наказание - лишаване от свобода за срок от 3 /три/
години, което на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален
„общ“ режим.
С горепосочената присъда е наложено на
основание чл.25 ал.1, вр. чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия С.Д.Т. най-тежкото от
наложените му по настоящото наказателно производство и по НОХД № 165/2019 г. по
описа на РС Б. наказания, а именно наказание - лишаване от свобода за срок от 3
/три/ години, което на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при
първоначален „общ“ режим. На основание чл.25 ал.3 от НК при изпълнението на
това наказание е приспаднато изтърпяното наказание „пробация”, наложено на
подсъдимия Т. по НОХД № 165/2019 г. по описа на Б. районен съд, както и на
основание чл.59 ал.1 от НК времето, през което подсъдимия Т. е бил задържан по
настоящото наказателно производство.
С
присъдата подсъдимия С.Д.Т. е осъден на основание чл.189 ал.3 от НПК, да
заплати по сметка на ОД на МВР С., направените във фазата на досъдебното производство разноски в размер на 2 777,08 лева.
Със
същата присъда, първостепенният съд се е разпоредил и с иззетите по делото веществени
доказателства.
Присъдата е обжалвана по въззивен ред от
адвокат Ю. С. – упълномощен защитник на
подсъдимия С.Д.Т., с твърдение за нейната незаконосъобразност и необоснованост.
Заявява се искане от защитникът за цялостна отмяна на оспорената осъдителна
присъда с единствения довод, че същата е постановена при липса на „годни и безспорни доказателства за авторството на деянията“.
Сочи се и, че първостепенният съд е допуснал нарушение на материално правните
норми за определяне на наказанието, доколкото е индивидуализирал това, наложено
на подсъдимия Т. в „прекалено висок размер“. В тази насока, защитникът изтъква,
че неправилно първоинстанционния съд не е отчел в насока смекчаване
наказателно-правното положение на подсъдимия обстоятелствата, свързани с
младата му възраст и това, че процесните деяния са извършени от него като
непълнолетен. С тези аргументи се твърди от защитата, допуснато от
първоинстанционния съд нарушение на материалния закон при индивидуализацията на
наложеното на подсъдимия Т. наказание, като несъответно на обществената
опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността
обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Иска се от въззивния съд, на
основание чл.335 ал.2, вр. чл.334 т.1 от НПК да отмени обжалваната присъда и да
постанови нова такава, с която подсъдимия С.Т. да
бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатите
му обвинения. Алтернативно се заявява искане пред
въззивната инстанция за изменение на атакувания съдебен акт, посредством
намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание и освобождаване на същия от
неговото изтърпяване съгласно чл.66 ал.1 от НК.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, защитата на подсъдимия С.Д.Т. в лицето на адвокат Ю.С., поддържа въззивната
жалба съобразно
доводите, изложени в нея. В частност – релевира се пред
въззивната инстанция оплакване за допуснато на досъдебното производство
съществено процесуално нарушение, рефлектирало на правото на защита на
подсъдимото лице и касаещо съдържанието на внесения срещу него обвинителен акт.
Поддържа се, че последният не посочва времето на извършване на първото деяние
от съставите на продължаваните престъпления по чл.170 ал.2, вр. ал.1 от НК и по
чл.150 ал.1 от НК, който елемент е задължителен реквизит както на наказателното
обвинение, така и на обвинителния процесуален документ. Сочи се и, че
обвинителният акт е процесуално негоден, тъй като с него са повдигнати
обвинения срещу подсъдимия Т. за посочените две продължавани престъпления, при
липсваща между отделните деяния от състава на същите, обективна връзка. Излагат
се и доводи, че първоинстанционната осъдителна присъда е била постановена при
липса на каквито и да било обвинителни доказателства, доколкото единствените
такива са свидетелските показания на пострадалата и на близки на последната.
Поддържа се от защитата и алтернативното оплакване за явна неспарведливост на
наложените на подсъдимия Т. наказания за отделните престъпления, като неоснователно
завишени. В тази насока се възразява и срещу отказа на първия по степен съд да отложи
по реда на чл.66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното на подсъдимия най-тежко наказание
лишаване от свобода.
В последната си дума пред въззивния съд, подсъдимия С.Д.Т. се солидаризира изцяло с доводите и исканията на
защитника си.
В
проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание, представителят на С.о.п. заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба. В тази насока се подчертава, че оплакванията
в същата за несправедливост на наложените на подсъдимия наказания за отделните
престъпления е несъстоятелно, тъй като в случая тези наказания не само че не са
завишени по размер, но и са определени в такъв, несъответстващ на съотношението
между смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, при което последните
преобладават. Поддържа се и, че атакуваната присъда съдържа обективен и
задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, във основа на които е
направен обоснован извод за виновността на подсъдимия в извършването на
инкриминираните му деяния. Съобразно това, според представителят на СОП
атакуваната първоинстанционна
присъда следва да бъде потвърдена.
Настоящият съдебен състав на СОС,
след като обсъди доводите на страните, във връзка с данните п о делото и като
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, съобразно изискванията на
чл.314 от НПК, приема за установено следното:
При
първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие
по реда на глава ХХVІІ от НПК, основание за което се е явило направеното по
реда на чл.371 т.2 от НПК от подсъдимия С.Д.Т. цялостно признаване на фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, както и даденото в тази връзка от
подсъдимия съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При това
положение и с оглед разпоредбата на чл.373 ал.3, във вр. чл. 372 ал.4, във вр. чл. 371 т.2 от НПК, първоинстанционният съд от своя страна,
констатирайки обоснованост на направеното от подсъдимия признание от валидно
събраните на досъдебното производство доказателства, е приложил съкратената
процедура на съдебно следствие в избраната от подсъдимия форма.
Въз основа на самопризнанията на
подсъдимия С.Т. и на останалите
събрани на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства, които първоинстанционния
съд е счел, че
подкрепят обсъжданите самопризнания, решаващият състав на този съд е приел за установена следната
релевантна фактическа обстановка:
През 2017 г., месец март, пострадалата
свидетелка Л. Н. Н. живеела сама в къща, находяща се на ул.“*********“ № ** в
с.Н., община Б., област Софийска. В съседство на нейната къща живеел подсъдимия
С.Д.Т., заедно със семейството си.
На неустановена дата в края на месец март 2017 г. свидетелката Л. Н. била
сама в дома си. Вечерта заключила входната врата на къщата и си легнала. По
това време подсъдимият Т. също бил в дома си, като преди това употребил
алкохол. През нощта подсъдимият Т. влязъл в двора на къщата на свидетелката Н.,
разбил дървената, входна врата на къщата и влязъл вътре. Свидетелката Н. чула
шума от разбиването на вратата, събудила се и станала от леглото. При нея в стаята
нахълтал подсъдимия С.Т.. Той започнал да я дърпа и й казал, че иска да го
задоволи сексуално като масажира половия му член. Свидетелката Н. отказала да
направи това. Тогава подсъдимият Т. разкъсал дрехите й и я притиснал с ръце към
стената в стаята. Свидетелката Н. се уплашила от случващото се и противно на
волята си изпълнила желанието на подсъдимия, като започнала да масажира половия
му член с ръце. След това подсъдимият притиснал с ръка главата на св.Н. към
половия си орган и го вкарал в устата й, като започнал да извършва движения с
него. След като неуспял да еякулира, преустановил действията си спрямо
свидетелката Н. и напуснал жилището й. Преди това я заплашил да не казва на
никого за станалото, тъй като ще има проблеми с него.
След случилото се, свидетелката Н. изпитвала страх да остава сама в
къщи. По това време същата работела заедно със свидетелката В. М. в крайпътно
заведение на магистрала Е-79. На нея свидетелката Н. споделила, че синът на „Ч.“
от с.Н., е влезнал в къщата й през нощта, скъсал е дрехите й и я изнасилил.
Обяснила й също, че я било страх да подаде оплакване в полицията, тъй като
къщата й била съседна на тази, в която живеело това момче. Следващият месец
свидетелката Н. не се прибирала в дома си и оставала да нощува в крайпътното
заведение. След като напуснала работата си в заведението, за извесетен период
от време свидетелката Н. живеела в дома на свидетелката М., тъй като
продължавала да изпитва страх от среща с подсъдимия. Поради тази причина Н.
заминала да работи на българското Черноморие за летния сезон.
През есента на 2017 г. свидетелката Н. се прибрала в къщата си в с.Н. и
останала да живее там през зимния сезон. През това време тя се стремяла да не
се среща със съседите си и най-вече с подсъдимия Т.. Намерила си и работа извън
територията на община Б. – в шивашки цех в с.М., община Е. П..
На 16.01.2018 г. свидетелката Н. била втора смяна на работа. Прибрала се в
дома си около 24,00 часа и легнала да спи, като отново била сама в къщата си.
По това време подсъдимият С. Т. също си
бил в къщи и бил употребил алкохол.
Около 02,45 часа на 17.01.2018 г., подсъдимият Т. пак влязъл в двора на
къщата на свидетелката Н. и започнал да чука на стъклото на прозореца на
стаята, в която същата спяла. Свидетелката Н. се събудила и поглеждайки през
прозореца видяла подсъдимия Т., от което много се уплашила. В селдващият момент
подсъдимият Т. отново разбил входната врата на къщата й и влязъл вътре в
жилището. Свидетелката Н. започнала да вика за помощ с пълен глас, но никой не
я чул. Тогава подсъдимият влязъл в стаята й и й казал да спре да крещи, след
което започнал да я бута с ръце, в резултат на което тя паднала по гръб на
леглото в стаята. Леглото било постлано с жълто-зелено на цвят олекотено
одеяло. Подсъдимият се приближил към свидетелката Н., нанесъл й удар с ръка в
областта на лицето /шамар/, разтворил й със сила краката и й свалил бельото.
След това подсъдимият си свалил панталона и проникнал с половия си член във
влагалището на свидетелката Н.. Тя била толкова уплашена и ужасена, че не
помръдвала. Подсъдимият направил няколко движения с половия си орган във
влагалището на пострадалата, но понеже не могъл да еякулира, го извадил. След
това притиснал с ръка главата й в посока на половия си орган и го вкарал в
устата й, като отново започнал да извършва движения с него. В резултат на това
подсъдимият еякулирал в устата на свидетелката Н.. В този момент последната се
дръпнала силно и се отскубнала от подсъдимия, след което отишла в тоалетната,
където се измила. След това подсъдимият накарал пострадалата да му даде нещо, с
което да избърше половия си орган. Тя му дала синьо-бяла на цвят калъфка за
възглавница, с която подсъдимия изтрил половия си член и я захвърлил на
леглото. След това подсъдимият Т. напуснал дома на пострадалата.
На същият ден сутринта свидетелката Н. подала сигнал в РУ на МВР – гр.Б. за
извършените спрямо нея сексуални посегателства от страна на подсъдимия Т..
По образуваното досъдебно производство бил извършен оглед на
местопроизшествието, представляващо къща и дворно място, находящи се на ул.“*********“
№ ** в с.Н., собственост на пострадалата Л. Н., резултатите от който са
обективирани в съставен на 17.01.2018 г. протокол /л.10-18 от ДП/. В хода на
така извършеното действие по разследването, били открити и иззети 1 брой
синьо-бяла на цвят калъфка за възглавница, означена като обект № 1, както и 1
брой завивка долна на олекотено одеяло, жълто-зелена на цвят, означена като
обект № 2. При така извършеният оглед било установено и, че входната, дървена
врата на къщата е намерена в затворено положение, вързана с връзка; на същата
врата, в областта на дръжката е констатирано взломяване, като петлето на
бравата е в заключено положение.
Гореописаните обекти, приобщени като веществени
доказателства по делото, били предмет на изследване по назначената
съдебномедицинска експертиза на веществени доказателства чрез ДНК аналз № 45/2018
г. /л.120 от ДП/. От заключението по тази експертиза се установява, че при
проведените изследвания на следи от биологичен материал – епителни клетки по калъфка
за възглавница, означена като обект № 45-1-1-18 и сравнителния анализ с ДНК профила
на подсъдимия С.Т., е констатирано съвпадение между демонстрираните алели при
съответно изследваните генетични маркери при следите от биологична материя по
посочения обект с характеристиките на комбинирания генотип. С оглед на това
експертът, изготвил посочената експертиза е извел крайния си извод, че следите
от биологична материя по посочения обект произхождат от С.Т.. При проведените
от същата тази експертиза изследвания на биологичен материал – епителни клетки
по обект 45-3-18 /тампони със секрет от Л. Н./, обект 45-5-18 /черни дамски
бикини/ и 45-6-18 /нокти от лява и дясна ръка на Н./ се установява, че същият
произхожда от лице от женски пол, а при сравнителният му анализ с ДНК профила
на подсъдимия С.Т., не е констатирано съвпадение.
Видно от заключението на изготвената
съдебномедицинска експертиза № 10/2018 г. /л.28 от ДП/, при извършеният на
следващия ден /18.01.2018 г./ преглед на пострадалата Л. Н. е установена група
от кръвонасядания в областта на лявата мишница външно, странично, които предвид
тяхната локализация и морфология, добре отговарят да са получени от стискане с
пръсти – за тези локализирани в горната част на мишницитата и от удар с твърд,
тъп предмет с гладка контактна повърхност – за кръвносядането в средната и
долната част на мишницата. Вещото лице по експертизата е посочило, че съобразно
морфологичните характеристики на описаните увреждания, същите добре отговарят
да са получени по времето на инцидента. Посочено е в заключението и, че липсват
установени при Л. Н. други травматични увреждания в областта на главата, шията,
тялото и крайниците, и в частност – в областта на половия й орган, което според
вещото лице, не изключва възможността с пострадалата да е бил извършван полов
акт.
От заключението на назначената и изготвена по делото
съдебно-психиатрична и психологична експертиза на подсъдимия С.Т. /л.76-82 от
ДП/ се установява, че при извършеното освидетелстване на същия е констатирано,
че е психично здрав, не страда от алкохолна или друг вид зависимост, с нормално
физическо, психическо и сексуално съзряване и развитие. Посочено е още, че с
оглед своето физическо и психическо състояние, подсъдимия Т. може правилно да
възприема фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни обяснения
за тях; към момента на инкриминираното деяние е могъл да разбира свойството и
значението на извършеното, и да ръководи постъпките си, като е бил улеснен в
действията си от обикновеното алкохолно опиване – средна степен, в което се е
намирал в този момент.
Съгласно
заключението на изготвената на пострадалата комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертиза /л.137-142 от ДП/, същата страда от посттравматично
стресово разсторйство, основен фактор за възникването и развитието на което е
станал инкриминирания случай и преживяното от нея сексуално насилие. Посочено
е, че това състояние не е психично заболяване по смисъла на чл.33 от НК и не
може да се приравни към краткотрайно или продължително разстройство на
съзнанието, като при нея е свързано с нервно-вегетативни и психо-соматични
смущения – високо кръвно налаягане, зашеметеност, страх, безсилие, изолация,
довели до влошаване качеството й на живот и до разстройство в адаптацията й.
Според вещото лице, пострадалата Н. е в състояние правилно да възприема
фактите, които имат значение за делото, да ги възпроизвежда в хронологичен
порядък и да дава достоверни показания за тях.
За да възприеме описаната фактическа обстановка, първостепенният съд
правилно е извършил изискуемата се от закона преценка, че направеното от
подсъдимия призание на фактите, описани в обстоятелствената част на
обвинителния акт се подкрепя от събраните на досъдебното производство годни
доказателства. Спазвайки изискванията на чл.373 ал.3, вр. чл.372 ал.4 от НПК,
първоинстанционният съд е подложил на преценка доказателствените източници и
съпоставяйки по между им съдържанието, е аргументирал извода си за обоснованост
на направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинението от тези
доказателства, респ. изводите си относно факта на извършените на процесните дати
престъпления, връзката на подсъдимия с тяхното авторство, механизма и
конкретните специфики, при които това се е случило.
В отговор на релевираното от защитата възражение в съдебното заседание пред
СОС за пропуски в аналитичната дейност на първата инстанция, въззивният съд
следва да подчертае, че при диференцираната процедура в разглежданата хипотеза
на чл.371 т.2 от НПК, решаващият съд не е длъжен да извършва доказателствен
анализ в мотивите на присъдата, какъвто се изисква съобразно разпоредбата на
чл.305 ал.3 от НПК, а само обективира изводите си за подкрепеност на
направеното от подсъдимия признание на фактите, посочени от обвинението и посочва
доказателствената основа за този извод, както е сторил и районния съд. Аргумент
в подкрепа на това процесуално положение съставлява сравнителния анализ на
нормите на чл.373 ал.3 и чл.305 ал.3 от НПК, посредством които процесуалния
закон е въвел отделно и различно изискване за съдържанието на мотивите на
присъдата при провеждане на съкратено съдебно следствие в обсъжданата тук
разновидност. За въззивната инстанция също не е налице задължение да извършва
анализ на доказателствата, като единствено следва да провери верността и
обосноваността на извода на първия съд за наличието на основания за допускане и
провеждане на съкратено съдебно следствие по чл.372 ал.4 във вр. с чл.371 т.2
от НПК.
Настоящият въззивен състав, като
извърши собствена преценка на доказателствените материали, събрани на
досъдебното производство, намира, че крайният извод на първата инстанция за
подкрепеност на признанието на подсъдимия С.Т., направено по реда на чл.371 т.2
от НПК, е формиран правилно. Този извод се налага въз основа на преценка на
валидно събраните на досъдебното производство доказателства: гласните
доказателствени средства – показанията на свидетелите Л. Н., В. М., И. И. и О.
Д.; писмените
доказателствени средства – протоколи за оглед на местопроизшествие и за
претърсване и изземване /л.10-18 и л.55-57 от ДП/, характеристични справи за
подсъдимия, справка за съдимост на подсъдимия, заключенията на
съдебно-психологична и психиатрична експертизи на пострадалата и на подсъдимия,
на съдебно-медицинската експертиза на веществени доказателства чрез ДНК анализ
и на съдебномедицинската експертиза. Тези събрани на досъдебното производство доказателства в достатъчна
степен обосновават фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния
акт и съответно съставомерността на инкриминираните с него деяния.
Предвид възприетото от фактическа
страна, основано на самопризнанието на подсъдимия, подкрепено от други
обективни доказателства, съставът на СОС споделя правните изводи на първоинстанционния
съд касателно оценката на престъпната деятелност на подсъдимия С.Т.. Напълно
обосновано и в съответствие със закона, решаващият съд е приел, че на първо
място, подсъдимия Т. е осъществил от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл.150 ал.1, във вр. с чл.26 ал.1 от НК. Направеното от
подсъдимият Т. по реда на горепосочената диференцирана процедура самопризнание
се подкрепя от показанията на пострадалата свидетелка Л. Н.; показанията на
свидетелките В. М. и И. И., които пресъздават обстоятелствата, касаещи най-първия разказ на
пострадалата за извършените спрямо нея сексуални посегателства от страна на
подсъдимия; показанията на полицейския служител О. Д., които възпоризвеждат
извънпроцесуалните признания на подсъдимия за случилото се и потвърждават
казаното от пострадалата за извършените спрямо нея на два пъти, по насилствен
начин, блудствени действия от подсъдимия, протокола
за оглед на мястото на произшествието и приобщените с него веществени
доказателства, както и от заключението на изготвената по делото
съдебно-медицинска експертиза на веществени доказателства чрез ДНК анализ,
установила произхода от подсъдимия на следите от биологичен материал, открит по
калъфката за възглавница, установена и иззета от дома на пострадалата, заключението
на съдебно-медицинската експертиза освидетелствувала пострадалата. С оглед на
изложеното, обстоятелствата по чл.102 от НПК, включени в предмета на доказване
по обвинението за извършено престъпление по чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК,
са обективно изяснени. В частност, правилно районният съд е приел за безспорно
установено от обективна страна, че подсъдимият Т. на неустановена
дата в край на м. март 2017 г., в къща, находяща се на ул.”*********” № ** в
с.Н., община Б., е извършил блудствени действия по отношение на лице навършило
14-годишна възраст – Л. Н. Н., като за това е употребил сила. Също от обективна страна се
установи и, че на датата 17.01.2018 г., на същото това място, подсъдимия Т. е
извършил блудствени действия по отношение на пострадалата Л. Н., като за това
употребил спрямо нея физическа принуда /сила/. Изпълнението на първото деяние
от цялостната престъпна дейност, в случая е осъществено от подсъдимия Т. с два
акта - същия е употребил сила, т.е. физическо въздействие пряко върху личността
на пострадалата – свидетелката Н., като разкъсал дрехите й и я притиснал с ръце
към стената в стаята, като едновременно с така осъществената физическа принуда
е осъществил и другия акт от съставното престъпление – блудствените действия
/действия, които по своето естество могат да възбудят или удовлетворят полово
желание без съвкупление/, чрез принуждаването й да масажира с ръце и орално да
стимулира половия му член. Изпълнението на второто деяние от инкриминираната на
подсъдимия Т. престъпна дейност, той е осъществил също с два акта – същият е
употребил сила, т.е. физическо въздействие върху личността на пострадалата Н.,
като я бутнал с ръце на леглото и й нанесъл удар с ръка в областта на лицето
/шамар/, след което притиснал с ръка главата на пострадалата към половия си
член и извършил отново такива блудствени действия с нея /принудил я да стимулира орално половия му член/.
Тук е мястото да се
отбележи за напълно несъстоятелно и голословно, релевираното от защитата
възражение в съдебното заседание пред настоящата инстанция, за липса на
обективна връзка между отделните деяния в продължаваното престъпление,
доколкото същите не са осъществени „през непродължителни периоди от време” по
смисъла на чл.26 ал.1 от НК. Продължаваното престъпление съгласно цитираната
разпоредба, се извършва с две или повече отделни деяния, между които съществува
обективна и субективна връзка, която именно ги характеризира като едно
продължавано престъпление. От обективна страна, връзката между посочените две деяния в продължаваното
престъпление се изразява в това, че поотделно осъществяват състава на едно и
също по вид престъпление, извършени са в непродължителни периоди от време и при
една и съща обстановка. За наличието на обективния белег „една и съща
обстановка” в случая са от значение мястото на осъществяване на деянията – едно
и също населено място, в къщата на пострадалата, в която същата живеела сама,
нощно време; времето; конкретния начин /маниер/ на извършване на отделните
деяния – едни и същи по своето обективно проявление блудствени действия спрямо пострадлата
възрастна жена, осъществени чрез употреба на невисока по своя интензитет
физическа принуда спрямо нея; проявеното от подсъдимия трайно отношение към
предмета и обекта на посегателство – съответния вид обществени отношения, които
засяга. Противно на доводите на защитата, този състав на СОС приема, че времето, като обективен признак на продължаваното
престъпление в случая също е налице, доколкото отделните деяния са извършени през
непродължителен период от време – около 9 месеца, т.е. този времеви период не е
толкова дълъг, че да премахне единството между отделните деяния.
Обосновани и верни са и изводите
на първата инстанция относно субективната
страна на така извършеното от подсъдимия Т. деяние. Правилно е прието, че
същият е действал при осъществяването му с пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2
от НК, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на
престъплението, предвиждал е общественоопасните му последици и е искал тяхното
настъпване. Подсъдимият е съзнавал, че в съвсем кратък период от време и при
една и съща обстановка, извършва две деяния, които поотделно осъществяват едно
и също по вид престъпление – блудство с навършило 14-годишна възраст лице. Подсъдимият е съзнавал, че извършените от
него действия са от естество да възбудят или удовлетворят полово желание без
съвкупление. Подсъдимият е съзнавал също и обстоятелствата, че за осъществяване
на блудствените действия спрямо пострадалата използва физическа принуда спрямо
нея.
От субективна страна са налице
и двете предвидени в основния състав на престъплението особени цели – да
възбуди и удовлетвори половото си желание без съвкупление.
Изложеното дотук обуславя извод за липса на допуснати процесуални нарушения
при провеждане на диференцираната процедура по чл.372 ал.4, вр. чл.371 т.2 от НПК. Събраните в първата фаза на процеса доказателства в достатъчна степен
обосновават фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и
съответно съставомерността на деянието по чл.150 ал.1,
във вр. с чл.26 ал.1 от НК, поради което досежно сторената от първостепенния
съд преценка в този смисъл, не могат да бъдат отправени никакви упреци.
Във връзка с гореизложеното
следва да се отбележи, че пред настоящата въззивна инстанция защитата на
подсъдимия отправя оплаквания относно обосноваността на приетите за установени
в процеса релевантни факти, което е процесуално недопустимо. По своето съдържание
именно такива се явяват релевираните във въззивното съдебно заседание доводи за
неправилно кредитиране на показанията на свидетелката Н., която е пострадала и
на свидетелката Монова, която пък е нейна приятелка, за „липса на данни” подсъдимия
да е извършвал блудствените действия спрямо пострадалата „насилствено, против
волята й”, за отсъствие на „данни от огледи да е разбивано жилището на
пострадалата, както и данни от ДНК експертизи” спрямо последната да са били
извършвани блудствени действия.
Необходимо е да се посочи, че
производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на
диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като оспорване на фактическата
обстановка от страна на подсъдимия, поначало е процесуално недопустимо, тогава
когато делото е било разгледано по реда на глава 27 от НПК, в хипотезата на
чл.371 т.2. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС,
подсъдимия получава по-леко наказание при разглеждане на делото по реда на
диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като същевременно се съгласява
с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по
поддържаните от прокурора факти, т.е. постигайки по-благоприятно
наказателно-правно третиране, подсъдимия понася и съответните тежести. След
като делото е решено при условията на чл.371 т.2 от НПК, допустимата защита на
подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения в
обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в
обвинителния процесуален документ, същият не е следвало да изразява съгласие за
провеждането на диференцираната процедура, а е било необходимо своевременно да
изложи съображенията си, за да може производството да се проведе по общия ред
/в този смисъл Р. № 9/11.03.2020 г. на ВКС, 3 н.о./. Щом първоинстанционният
съд е извършил правилна преценка за предпоставките относно приложението на
диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК /каквато в случая несъмнено се
констатира при инстанционната проверка/, въззивният съд, като последна
инстанция по фактите, не разполага с правомощия да реши делото на основата на
фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме
фактически положения, несъвместими с признатите факти. С други думи казано, при
съотвествие между самопризнанието на подсъдимия по чл.371 т.2 НПК и
доказателствата, събрани на досъдебното производство, съдилищата са обвързани
от изложените в обвинителния акт фактически констатации в тяхната цялост.
Като процесуално недопустимо
следва да бъде отбелязано от въззивната инстанция и релевираното за пръв път
във въззивното производство защитно възражение, относно процесуалната годност
на обвинителния акт и свързаното с него оплакване за нарушаване правото на
защита на подсъдимото лице. По своето същество, тъкмо такива се явяват
изтъкнатите от защитата доводи, че в обвинителният процесуален документ липсват
посочени съществени обективни признаци от състава на инкриминираните на
подсъдимия престъпления по чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК и чл.170 ал.2, вр.
ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК – датите на извършване на първото деяние от състава
на посочените престъпления. Предвид това според защитникът, следвало да се
приеме, че обвиненото лице е било лишено от възможността да разбере на коя дата
се твърди от обвинението, че е извършило посочените инкриминирани му
престъпления и съответно адекватно да организира защитата си. В отговор на тези
доводи, следва да се посочи, че възражения от посоченото естество – за
допуснати на досъдебното производство отстраними съществени нарушения на
процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на
обвиняемия, не могат да се правят пред въззивната инстанция доколкото същите са
преклудирани, съгласно чл.248 ал.3 от НПК. В случая, първоинстанционния съд е
провел разпоредително заседание по реда на чл.247в НПК, в рамките на което са
били подложени на обсъждане от страните въпросите по чл.248 ал.1 НПК,
включително и този по т.3 от същата разпоредба, като подсъдимия и защитника му
/тогава защитата на подсъдимия е била осъществявана също от адвокат С./ не са
релевирали никакви възражения за допуснати на досъдебното производство
отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до
ограничаване на процесуалните права на обвиняемия. Напротив – по този въпрос същите
са изразили изрично становище за липса на допуснати такива нарушения. Ето защо,
възможността да релевират такива възражения в по-нататъшния ход от
процесуалното развитие на делото и в частност във въззивното производство, е
преклудирана. Въпреки, че поради тази причина въззивната инстанция не дължи
произнасяне по същество на възражението, с оглед гарантиране правото на защита
на подсъдимия – да получи отговор на защитната позиция, възприета от неговия
адвокат, намира за необходимо да посочи, че претендираното с него съществено процесуално нарушение, не е било
допуснато. Известно е, че единият от съществените реквизити на наказателното
обвинение е времето на извършване на престъпното деяние, което може да бъде
посочено като точно фиксирина дата или ако това е невъзможно – като времеви
период. В случая, така поставеното към съдържанието на обвинителния акт
законово изискване /чл.246 ал.2 НПК/ и съответно към повдигнатото срещу
подсъдимия Т. обвинение, е коректно изпълнено, като за всяко едно от
инкриминираните му престъпления е посочено времето на извършването му. Това, че
за първото деяние от съставите на продължаваните престъпления по чл.150 ал.1,
вр. чл.26 ал.1 от НК и чл.170 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК, не е
фиксирана точната дата и час на изършването им, по никакъв начин не внася
неяснота в обвинението, доколкото ясно е посочено времето на извършване на тези
деяния, чрез уточняване на месеца и годината на осъществяването им.
Що се отнася до наложеното на
подсъдимия наказание за престъплението по чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК,
неговата справедливост също се оспорва от страна на защитата. Това оплакване
във въззивната жалба на подсъдимия, поддържано от защитата му и в съдебното
заседание пред СОС, се прави в посока неговото необосновано завишаване. Тези
доводи на защитата се възприемат като неоснователни от настоящата инстанция. Нещо
повече – по мнение на настоящият въззивен състав изводите на първостепенният съд, обосновали
определянето на наказание лишаване от свобода в размер близък до минималния такъв за извършеното от подсъдимия Т. престъпление по чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК /2 години и 6 месеца лишаване от свобода/, редуциран по реда на чл.58а ал.1 от НК на 1 година и 8 месеца, не са съобразени с правилата за преценка на
обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подсъдимия. Сторената на практика от
районният съд индивидуализацията на това наказание при превес на смекчаващите над
отегчаващите отговорността обстоятелства, е извършена в несъответствие с установените по делото
данни, обосноваващи
преобладаващо наличие на отегчаващи отговорността на подсъдимия Т. обстоятелства. Впрочем първостепенният съд сам е посочил наличният
превес на отегчаващите над смекчаващите вината на Т. обстоятелства, но реално е
определил размера на наказанието му към минималния такъв, предвиден в закона за
това престъпление. В частност, първият
съд правилно е отчел като утежняващи вината и отговорността на подсъдимия
обстоятелства – времето на извършване
на деянието /през нощта/, начина на осъществяването му /след употреба на
алкохол, който значително е улеснил престъпните намерения на подсъдимия/,
качеството на пострадалото лице /жена на преклонна възраст/. В допълнение на
това, въззивната инстанция следва да посочи и личностната характеристика на
подсъдимия Т., формирана от установените по делото данни за регистрирани
криминални прояви, извършени от него, липсата на изградени трудови
навици и склонност да се издържа предимно с доходи, придобити от престъпна
дейност. Към тези
обстоятелства, отегчаващи наказателната репресия, въззивният съд счита за наложително да добави и това, че механизма на разглежданото престъпно деяние манифестира проявена от
подсъдимия дързост и упоритост при осъществяването му, доколкото пострадалата е
била възрастна жена, която същия е познавал и е живеела сама в съседна къща;
подсъдимия е извършил блудствените действия спрямо пострадалата на два пъти /извършване на усложнена престъпна дейност/; осъществил е деянието в съвкупност, както с друго престъпление против половата
неприкосновеност на пострадалата /такова по чл.152 ал.1, т.2 НК/, така и с друго престъпление /това по чл.170 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26 от НК/ със засягане на различен родов
обект на защита.
И на последно място по ред, но не
и по значимост, в насока утежняване на наказателно-правното положение на
подсъдимия Т. следва да бъдат отбелязани данните за настъпилите сериозни и
вредни последици в здравния статус на пострадалата. Установеното въз основа на
експертните данни по делото, влошено психическо състояние на пострадалата след
деянието, е останало изцяло извън вниманието на първата инстанция. Така, от заключението на
извършената на пострадалата, близо осем месеца след последното деяние,
съдебно-психиатрична и психологична експертиза се установява, че при нея се
разкрива посттравматично сретсово разстройство, което е свързано с
нервно-вегетативни и психо-соматични смущения, като високо кръвно налягане,
вцепененост, страх, безсилие, изолация, отчуждение. Посочено е и, че това
разстройство е довело до влошаване качеството й на живот и до разстройство в
адаптацията й. Очевидно е, че преживяното от пострадалата престъпно
посегателство спрямо личността и половата й неприкосновеност, е оставило
сериозни и за дълъг период от време последствия върху психиката и поведението
й.
Именно тези несъмнено установени
фактически данни, касаещи спецификите на осъщественото престъпно деяние, които
макар и изрично да не са били отбелязани от първостепенния съд, правилно са му
позволили да заключи, че подсъдимия Т. е проявил безогледност /бруталност/ при
преследване на престъпната си цел. С оглед на това, отправеното в този аспект
от защитата оплакване срещу първоинстанционния акт, е без основание.
В насока облекчаване
санкционирането на подсъдимия, първият съд е отчел единствено чистото му
съдебно минало. Между другото, вън от обстоятелството, относно младата възраст
на подсъдимия, във въззивната жалба не се сочат основания, чрез които се
обосновава искането на защитата за намаляване на размера на наложеното
наказание „лишаване от свобода и които да бъдат предмет на преценка от
въззивната инстанция. Последният
факт несъмнено подлежи на преценка в кръга на обстоятелствата по чл.54, вр.
чл.58а от НК, но не
следва да се абсолютизира и то до степен, че да повлияе съществено за
смекчаване на отговорността на подсъдимия Т..
Предвид поддържаната от
подсъдимия процесуална позиция в първата фаза на процеса, не следва да бъде ценено направеното от негова страна самопризнание по реда на чл.371 т.2 от НПК, в насока
облекчаване наказателноправното му положение. Това е
така, доколкото същото е
извършено в хода на съдебното производство по делото, като формално изявление
по реда на цитираната разпоредба и благоприятната последица от него се свежда
единствено до прилагане по отношение на подсъдимия на смекчения режим на
наказателната отговорност по чл.58а от НК /в този смисъл ТР на ВКС № 1/2009 г./. Такова е и виждането на
първоинстанционния съд, обективирано в контролирания акт и то напълно се
споделя от състава на СОС.
След
като анализира посочените утежняващи и смекчаващи положението на подсъдимия Т.
обстоятелства, степента му на обществена опасност и тази на конкретно
извършеното от него деяние, въззивният съд прие, че същите не могат да
обусловят определяне на наказание в по-нисък размер от отмерения такъв от
районния съд, респ. прилагането спрямо него на смекчения режим на наказателната
отговорност по чл.55 ал.1, т.1, вр. чл.58а от НК, в какъвто смисъл е
претенцията на защитата. Напротив - следва да се отбележи, че този състав на въззивната
инстанция счита, че при определяне размера на наложеното на подсъдимия Т.
наказание лишаване от свобода, първостепенния съд е проявил снизходителност,
доколкото съобразно преобладаващото наличие на отегчаващи отговорността му
обстоятелства /подробно изложени по-горе/ е следвало да определи това наказание
към максималния предвиден в закона размер. Изложеното сочи на извод, че първата
инстанция макар и да е извършила правилна преценка на обстоятелствата от кръга
на визираните в чл.54, вр. чл.58а ал.1 от НК, като е отчела в оценката си
преобладащото наличие на отегчаващите над смекчаващите отговорността на
подсъдимия Т. обстоятелства, незаконосъобразно е индивидуализирала размера на
наложеното му наказание към минималния размер, предвиден за процесната
престъпна проява. Поради липса на съответен протест срещу тази част на
атакуваната присъда и предвид наличната забрана за влошаване положението на
подсъдимия, това нарушение по приложението на закона, не може да бъде
отстранено от въззивната инстанция.
Вън
от това, отчитайки, че производството пред първата инстанция е протекло по реда
на диференцираната процедура по гл.27 от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4, вр.
чл.371, т.2 от НПК, размерът на определеното по отношение на подсъдимия Т. при
условията на чл.54 НК наказание 2 години и 6 месеца лишаване от свобода,
правилно е бил редуциран с 1/3, като окончателния срок на наказанието, което на
подсъдимия е наложено да изтърпи, коректно е отмерен на 1 година и 8 месеца
лишаване от свобода.
Правилна
е преценката на първостепенният съд, че направеното по реда на чл.371 т.2 от НПК признание на подсъдимия Т., подкрепено от ангажираните на досъдебното
производство доказателства, в достатъчна степен обосновават и фактите, изведени
в обстоятелствената част на обвинителния акт, касателно обвинението по пункт
втори от същия – съставомерността деянието по чл.152 ал.1, т.2 от НК. Напълно
обосновано решаващият съд е възприел, че от обективна страна подсъдимия Т. на процесните
дата и място, се съвкупил с пострадалата Л. Н., като за това употребил сила
спрямо последната – бутнал я на леглото с ръце и й нанесъл удар с ръка в
областта на лицето /шамар/. В случая, така осъществената от подсъдимия
физическа принуда е използвана за сломяване на съпротивата на пострадалата,
като след това с нея подсъдимия е извършил последователно съвкупление и
действия на полово удовлетворение /принудил я към извършване на орална
стимулация на половия му член/, т.е. налице е съвкупност между това
престъпление /изнасилване/ и второто деяние от състава на пресътпното блудство
по чл.150 ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК.
Споделени са и изводите на първата инстанция, касаещи субективната съставомерност на деянието –
подсъдимия Т. е съзнавал, че пострадалата не е съгласна де се съвкупява с него,
съзнавал е принудителния характер на употребеното насилие спрямо нея и е целял
чрез него да сломи съпротивата й и да извърши половия акт, т.е. от субективна
страна изнасилването е осъществено при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от НК.
Определеното
на подсъдимия Т. за това престъпление, по правилата на чл.54, вр. чл.58а ал.1
от НК наказание лишаване от свобода е индивидуализирано на 4 години и 6 месеца,
а след редукцията с 1/3 на основание чл.58а ал.1 от НК, окончателния размер на
наказанието, което той следва да понесе, е фиксиран на три години. Въззивният
съд констатира диспропорция между така определеното по отношение на подсъдимия
по правилата на чл.54, вр. чл.58а ал.1 от НК наказание 4 години и 6 месеца
лишаване от свобода и реалната обществена опасност на деянието и дееца. Несъотвествието
се дължи на незаконосъобразно извършената от първата инстанция съдебна преценка
за съотношението между смекчаващите и отегчаващите вината на подсъдимия
обстоятелства, относими към определяне на справедливо наказание. Наличният
превес и относително високата тежест на отегчаващите наказателнта отговорност
обстоятелства – качеството на пострадлото от половото престъпление лице
/самотна, възрастна жена/, сравнително високата степен на обществена опасност
на личността на подсъдимия, намерила израз в извършването на престъплението в
съвкупност, както с друго престъпление против половата неприкосновеност на
пострадалата /блудство/, така и с друго престъпление /това по чл.170 ал.2, вр.
ал.1, вр. чл.26 от НК/ със засягане на различен родов обект на защита,
недобрите личностни характеристични данни за подсъдимия, настъпилите от
деянието неблагоприятни последици за психичното здраве на пострадалата, над
смекчаващите обстоятелства /младата възраст и липсата на осъждания/,
закономерно е следвало да повлияят на определяне на наказание за престъплението
към максималния размер, предвиден в санкционната му част, който след това по
правилата на чл.58а, ал.1 НК да бъде редуциран. Индивидуализацията на
наказанието в размер под средния такъв, предвиден в закона за обсъжданото
престъплени, е извършена от първостепенния съд в несъответствие с установените
по делото данни, обосноваващи превес на отегчаващите обстоятелства. Така,
решаващият съд е нарушил нормите за определяне на наказанието по чл.54 от НК и
за съответствие на наказанието с целите на чл.36, което е довело до явна
несправедливост на наказанието, наложено на подсъдимия Т. за посоченото
престъпление, като неоснователно занижено. Доколкото липсва съответен протест срещу
тази част на атакуваната присъда и предвид наличната забрана за влошаване
положението на подсъдимия, това нарушение по приложението на материалния закон,
не може да бъде коригирано от въззивната инстанция и изложеното единствено се
констатира.
Във
въззивната жалба на подсъдимия и в проведеното от СОС съдебно заседание, не се
сочат допълнителни, необсъдени от първата инстанция смекчаващи отговорността
обстоятелства /а и такива не се констатират от въззивния съд/, които да налагат
нова преценка на размера на наказанието, в посока неговото намаляване, каквото
е искането на защитата.
Въззивният
съд споделя изцяло и решаващия извод на първоинстанционния съд да признае
подсъдимия С.Т. за виновен и по обвинението му за извършено престъпление по чл.170
ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК. Този
извод на районния съд относно квалификацията на
деянието и относно приложението на материалния наказателен закон е напълно
обоснован и почива на една правилна и вярна интерпретация на събраните по
делото доказателства, които са от значение при формирането на вътрешното
убеждение досежно квалификацията на деянието и приложимия материален закон. Заключението
на първостепенния съд относно съставомерността на
деянието по посочения текст от НК,
е направено също така след съвкупен анализ и
преценка на самопризнанията на подсъдимия и на подкрепящите ги останали
доказателства и доказателствени средства, поради което проверяваната присъда не
е необоснована.
От обективна страна по делото, въззивната инстанция приема за безспорно установено, че с поведението и действията си на процесните дата и място, подсъдимият е осъществил изпълнителното
деяние "незаконно
влизане в чуждо жилище” на
престъплението по чл.170 ал.2 от НК, доколкото същият е проникнал в
къщата на пострадалата Л. Н., чрез използването на сила, разбивайки входната
врата на къщата. Правилни са и изводите на районния съд относно наличието на
квалифициращото деянието обстоятелство – същото е извършено през нощта. От субективна страна, подсъдимият Т. е извършил посоченото деяние при форма на вината пряк
умисъл. Подсъдимият е съзнавал, че с действията си по разбиване на външната врата на
къщата на пострадалата, засяга
неприкосновеността на чуждата собственост, съзнавал е, че влизайки след това
вътре в същата, по този начин прониква в чуждо жилище, че извършва действията
си нощем, като във волево отношение пряко е целял настъпването
на този резултат. Верни са и изводите на районния съд, че незаконното и насилствено
влизане в чуждото жилище, подсъдимия Т. е извършил при условията на
продължавано престъпление – с две отделни деяния, които
осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени са
през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при
еднородност на вината /пряк умисъл/, като второто деяние се явява от обективна
и субективна страна продължение на предшестващото го.
Що се отнася до наложеното на
подсъдимия Т. за посоченото престъпление наказание, то и същото се явява
несправедливо определено. Същото, в индивидуализирания размер от 1 година и 6
месеца лишаване от свобода, редуцирано по правилата на чл.58а ал.1 от НК на 1
година лишаване от свобода, не съотвества на обществената опасност на деянието
и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността на последния
обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК.
За престъплението по чл.170 ал.2,
вр. ал.1 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от 1 до
5 години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи подходящия размер на наказанието
лишаване от свобода за така извършеното от подсъдимия престъпление, да го
редуцира на основание чл.58а ал.1 от НК или да приложи разпоредбата на чл.58а
ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 и ако тази разпоредба е
по-благоприятна за дееца. Изводите на пръвостепенният съд, че наказанието на
подсъдимия за посоченото престъпление следва да бъде определено при условията
на чл.54, вр. чл.58а ал.1 от НК, доколкото не са налице основанията за
приложение на нормата на чл.55 НК са законосъобразни, защото по делото не
установяват нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи
отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона за
съответното престъпление наказание е несъразмерно тежко. Определеното обаче от
първостепенният съд наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода,
редуцирано по правилата на чл.58а ал.1 НК на 1 година, е явно несправедливо в
посока неговото необосновано занижаване. Същото не е съобразено с конкретната
тежест на извършеното престъпление – сравнително висока, обусловена не само от
характера на обществените отношения, които то засяга, но и от формата на
конкретната престъпна дейност /касае се за реализирана усложнена престъпна
дейност/ и за осъществяването на същата в условията на реална съвкупност с
други престъпления, засягащи различен обект на защита – половата
неприкосновеност на личността. Извън вниманието на първостепенният съд е
останала и личностната характеристика на подсъдимия Т., формирана от
установените по делото данни за регистрирани криминални прояви, извършени от
него, липсата на изградени трудови навици и склонност да се
издържа предимно с доходи, придобити от престъпна дейност. Към тези обстоятелства, отегчаващи
наказателната репресия, въззивният съд счита за наложително да добави и това, че конкретните специфики на разглежданото престъпно деяние манифестират проявена от
подсъдимия престъпна дързост и безогледност при преследване на престъпната си
цел, доколкото пострадалата е била възрастна жена, която същия е познавал и която
е живеела сама в съседна къща. Иначе, в насока облекчаване санкционирането на
подсъдимия, не са били пренебрегнати от първата инстанция обстоятелствата,
относно младата му възраст и чистото съдебно минало. Правилно в кръга на
смекчаващите отговорността обстоятелства първият съд не е ценил направеното от
подсъдимия формално волеизявление по чл.371, т.2 от НПК, доколкото както беше
подробно коментирано по-горе, същото не е спомогнало своевременно и съществено
за разкриване на обективната истина още в началото на разследването.
С оглед на изложеното,
определеното около минималния размер, предвиден за престъплението по чл.170
ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК наказание, не съответства на установените
по делото данни за тежестта на извършеното престъпление и на правилата за
преценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подсъдимия, в
частност – не отговаря на съотношението между смекчаващите и отегчаващите
вината на подсъдимия обстоятелства, при което последните значително
преобладават. И това допуснато от първостепенният съд нарушение на материалния
закон, въззивната инстанция няма правомощие да коригира, доколкото не е подаден
съответен протест от прокурора в тази насока /арг. от чл.337 ал.2, т.1 от НПК/.
Първоинстанционният съд е направил законосъобразни изводи и
относно възможността за приложение на чл.25 ал.1 вр. чл.23 ал.1 от НК. Като е
съобразил, че в случая са налице основанията за определяне на общо наказание –
лишаване от свобода за срок от 3 /три/ години, за престъпленията, предмет на разглеждане по
настоящото производство и това по НОХД № 165/2019 г. по описа на РС Б., първият
съд не е допуснал нарушение на закона, тъй като тези престъпления са извръшени
от осъдения Т. в условията на реална съвкупност преди да е имало влязла в сила
присъда за което и да било от тях и това е достатъчно за приложение
разпоредбата на чл.25 ал.1 вр. чл.23 ал.1 НК.
Въпросът за изпълнението на така
определеното на подсъдимия Т. най-тежко наказание лишаване от свобода, също е решен от пъроинстанционния съд в съответствие
със закона. Правилно е прието от първата инстанция, че за
поправянето и превъзпитанието на подсъдимия Т. е наложително същия да бъде изолиран временно от
обществото чрез ефективното изтърпяване на така определеното му най-тежко
наказание три години лишаване от свобода. Освен това този извод
е обоснован с оглед данните за личността на подсъдимия и тези, относно процесните му престъпни прояви, както и с преценката, че целите на специалната
превенция биха могли да бъдат постигнати единствено с изолирането му от
обществото.
Законосъобразно, в съответствие с
разпоредбата на чл.57 ал.1, т.3 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, районният съд е определил първоначален „общ” режим на
изпълнение на така наложеното на подсъдимия Т. наказание три години лишаване от
свобода. Правилно първоинстанционният съд е констатирал наличието на
основанията за прилагането на разпоредбите на чл.25 ал.3 от НК и чл.59 ал.1 от НК, като е приспаднал от определеното на подсъдимия най-тежко наказание,
изтърпяното от него наказание пробация по НОХД № 165/2019 г. на РС Б., както и
времето, през което е бил задържан по настоящото наказателно производство,
считано от 17.01.2018 г. до 17.09.2018 г.
В
съответствие със закона е и решението на първия съд относно разпореждането му с
иззетите по делото веществени доказателства.
С
оглед изхода на делото пред двете съдебни
инстанции, правилно и законосъобразно са
възложени в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.
Предвид
изложеното и след извършена на основание чл. 314 от НПК служебна проверка на
правилността на проверявания съдебен акт, при която проверка не се констатираха
основания за неговото отменяване или изменяване, респ.
отменяване и връщане за ново разглеждане, СОС намери, че същият следва да
бъде потвърден изцяло.
По
тези съображения и на основание чл.334 т.6, вр.
чл.338 от НПК, С. окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда № 24 от 23.10.2019 г. на Районен съд – гр.Б., постановена по
н.о.х.д. № 584/2018 г. по описа на същия съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране по касационен ред.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/.
2/.