Р Е Ш Е Н И Е
№………
гр.Пирдоп, 14.08.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД-ПИРДОП, ІII-ти състав, в публично съдебно заседание,
проведено на единадесети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОНКА ПАРАЛЕЕВА
при секретаря Петя Александрова, като разгледа докладваното
от съдия Паралеева гр.д. № 685 по описа
на съда
за
Производството е по
реда на чл.422 във вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена от М.Л.К.,
срещу Т.Н.И., ЕГН: *********, въз основа на която
се иска да бъде признато за установено, че последният
дължи сумата от 15 357 лв., представляваща левовата равностойност на
предоставена в заем сума от 8100 USD, по курса на валутата
към 12.09.2015г.
- датата на падежа за връщане на заема, както и лихва за
забава от 4 630,38 лв., дължима от 12.09.2015г. до 30.08.2018г., както и
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК
(30.08.2018г.) до окончателното и изплащане, които суми са предмет на заповед
за изпълнение №625/17.09.2018г. по ч.гр.д. №584/2018г. на РС-Пирдоп. Претендират се и
разноски.
Ищцата М.Л.К. твърди, че на 12.09.2014г.
предоставила на Т.Н.И. сумата от 8100 USD в брой с уговорка и обещание от негова страна да
върне сумата в срок до 1 година в левова равностойност по валутния курс за
деня, в който извърши плащането – уговорения падеж- 12.09.2015г. Ищцата сочи,
че Т.Н. не върнал нито лев от предоставената му в заем сума – нито на ръка,
нито по банкова сметка, ***.03.2017г. тя му изпратила нотариална покана с рег.
№772, том1, акт №26 по описа на нотариус Евгения Павлова, която е била лично
връчена на адресата Т.И. на 20.03.2017г. Ищцата заявява, че не е сключила
писмен договор със заемополучателя Т.И., тъй като към
момента на предоставяне на заема били в добри отношения, включително бизнес
такива и не е подозирала, че ответникът може да не върне заетата сума, а това е
и причината да проявява толеранс към неговата забава. Ищцата счита, че законът
и практиката допускат постигането на съгласие между страните да бъде и устно,
какъвто е настоящият случай. Счита още, че е изпълнила своето задължение по
договора и като изправна страна следва да получи реципрочно поведение от
другата страна по договора. Поради неизпълнение на паричното задължение ищцата
заявява, че има право да претендира лихва за забава по чл.86 ЗЗД, като до
датата на връчване на нотариалната покана на ответника тази лихва е 2373.52
лв., а от датата на връчване на поканата – 20.03.2017г. до подаване на
заявлението по чл.410 ГПК-30.08.2018г. лихвата за забава е 2256.86 лв. или общо
4630.38 лв. лихва за забава.
В срока по
чл. 131 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника
Т.Н.И., който е ангажира становище, че предявеният срещу него иск е
неоснователен и недоказан. Възразява срещу вземането и оспорва между него и
ищцата М.Л.К. да е имало и да има договор за паричен заем, било то устен или
писмен за процесните суми. Оспорва и да е
получавал в брой или по банков път
парични суми в изпълнение на договор за заем от 12.09.2014г. Счита, че
доколкото не съществува задължение по договор за заем, не съществува задължение
и за лихва за забава. Оспорва и да му е била връчвана процесната
нотариална покана. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на претендираните вземания. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищцата М.Л.К. се явява
лично и се представлява от упълномощената адв.Д.П. от
САК, която поддържа предявената искова молба. В хода на устните състезания адв.П. моли съда да постанови решение, с което да уважи
исковите претенции на нейната доверителка и да ѝ присъди направените по
делото разноски. Ищцата К. също изразява личното си становище, коментирайки
събраните доказателства и заявявайки, че вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е трябвало да разгледа по-задълбочено казуса. В предоставения от
съда срок страната-ищец е депозирала и писмени бележки, в които отново иска от
съда да уважи исковете, считайки, че независимо от изричното изявление на
ответника Т.И. по реда на чл.176 ГПК и „услужливо“ изготвеното му от вещото
лице заключение, е ясно и безспорно, че М.К. му е дала заем. Отново бива
посочено, че поради дългосрочните отношения, които двамата са имали в доверие и
разбирателство, не са сключили писмен договор за заем, в който да уредят
съществените клаузи, а ищцата е очаквала добросъвестност от страна на Т.И..
Страната счита, че недопускайки свидетелски показания съдът е действал в
противоречие със съществуващата съдебна практика и по този начин е помогнал на
ответника да „се чувства герой“.
Ответникът Т.Н.И. се явява лично в съдебните заседания и
бива представляван от упълномощения адв. Д.П. от САК,
който оспорва исковата молба. В хода по същество на делото адв.П.
моли съда да остави исковата молба без уважение, считайки иска за неоснователен
и недоказан. Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени доказателствата
по делото и доводите на страните,
намира следното от фактическа страна:
От представените доказателства по ч.гр.дело № 584/2018
г.
по описа на РС-Пирдоп, се
установява, че на основание чл.410 ГПК на 17.09.2018г. е разпоредено
по искане на ищеца издаване
на заповед №625 по ч.гр.д. №
584/2018
г.
по описа на РС- Пирдоп за
изпълнение на парично задължение, както следва: 15 357 лв. – главница за непогасени задължения по
Договор за паричен заем от 12.09.2014г.; 4630.38 лв. – лихва за забава, от
които 2373.52 лв. за периода от 12.09.2015г. до 20.03.2017г. и 2256.86 лв. за
периода от 21.03.2017г. до 30.08.2018г., ведно със законна лихва върху
главницата от 30.08.2018г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 402.24 лв. разноски по делото за заплатена държавна такса. В
законоустановения срок длъжникът Т.Н.И.
е депозирал възражение по чл.414 ГПК, поради което на осн.
чл.415, ал.1, т.1 ГПК, е указано, че следва да
предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на вземането си.
Видно
от нотариална покана с рег. №772, том I, акт 26 на нотариус Евгения Павлова, чието лично връчване
е удостоверено на 20.03.2017г., със същата е било отправено волеизявление до Т.Н.И.
от ищцата М.Л.К., съдържащо покана за заплащане на сумата от 15 357 лв.,
която се сочи, че представлява левовата равностойност на дадените в заем за
една година 8100 щатски долара.
Съдът
двукратно е отказал да допусне на ищцовата страна гласни
доказателствени средства, а именно – свидетелски показания, тъй като целта на
отправеното искане е била установяване сключването на договора за заем и
реалното предаване на процесната сума, която обаче е
над 5000 лв. и има въведена нормативна забрана за използване на свидетелски
показания в тези случаи. Съдът се е мотивирал в отказа си да допусне това
доказателствено средство и същият не противоречи на трайната съдебна практика,
а напротив – съобразен е с нея и с нормата за закона.
Съдът
е допуснал обаче лично изслушване на ответника по реда на чл.176 ГПК по
поставените от процесуалния представител на ищцата въпроси. Запитан дали е
получавал заем от ищцата, ответникът категорично отрича такова обстоятелство,
като потвърждава само, че двамата са имали бизнес отношения, свързано с
предоставяне на отложено право на строеж, при което трябвало да възнагради
ищцата с един магазин. Ответникът заявява, че е закупил сградата на своя
автосервиз с кредит от „УниКредит Булбанк“ АД, а
оборудването е закупил с оборотни средства на фирмата, както и с банков заем
като частно лице.
По
делото е допусната, изслушана и приета Съдебно-счетоводна експертиза, като
вещото лице е извършило проверка в счетоводството на ЕТ „Т.И.“, тъй като
твърдението на ищцата е, че заемът е предоставен на ответника за придобиване на
сграда и оборудване за такава във връзка с дейността му. Според заключението:
1. Не съществува движение по банковите документи на ЕТ „Т.И.“ за периода след
12.09.2014г. до 31.10.2018г. на постъпила и разплатена сума, която да е равна
по размер на процесната сума от 15 357 лв.,
представляваща левовата равностойност на предоставената в заем сума от 8100
щатски долара, по курса на валутата към 12.09.2015г.; 2. Не съществува движение
по документите за касови разплащания /касови книги и регистри/ на ЕТ „Т.И.“ за
периода след 12.09.2014г. до
31.10.2018г. на постъпила и разплатена сума, която да е равна по размер на процесната сума от 15 357 лв., представляваща левовата
равностойност на предоставената в заем сума от 8100 щатски долара, по курса на
валутата към 12.09.2015г.; 3. Не съществува осчетоводен запис или друго
осчетоводяване на сумата в счетоводните регистри, както за отчетените суми в
брой, така и по банков път, от които да е видно, че ищцата М.К. е получила или
предоставила процесната сума от 15 357 лв.,
представляваща левовата равностойност на предоставената в заем сума от 8100
щатски долара, по курса на валутата към 12.09.2015г.; 4. При проверка на
банковите документи за разплащане в брой, инвентарните книги по години и
справките за материални запаси по години, не се констатира закупуване или заприхождаване на оборудване за автосервиза и сградата,
която е закупена на 08.09.2014г. със средства, за които може да се установи по
категоричен начин, че се отнасят или са свързани с процесната
сума. За стойността на процесната сума няма извършени
плащания. В съдебно заседание вещото лице А.И. заявява, че поддържа изготвеното
заключение. Уточнява, че е търсила сумата като валутна сума в размер на 8100
щатски долара и като левовата равностойност от 15 357 лв., а също и
като суми, близки по стойност, но такива
суми не фигурират нито в банковите извлечения, нито в документите за касови
разплащания. Вещото лице сочи, че всички закупени материали, оборудване,
материални запаси, от документите по касовата книга, се вижда, че са закупени с
оборотни средства и че голяма част от закупеното е на ниски суми, дори под
прага от 750 лв. за завеждане на материален актив. От инвентарните книги за
2014-2018г. се виждало, че няма закупени активи на такава стойност. От
изисканата от вещото лице изрична справка се виждало, че няма предоставени на
фирмата краткосрочни или дългосрочни заеми.
При така установеното
от фактическа страна, съдът намира
за установено от правна страна
следното:
Предявени са два обективно кумулативно
съединени иска с правна квалификация чл.422 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 вр. чл.79 от
Закона за задълженията и договорите - за връщане на дадена в заем сума и по чл.422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД – за вземането за мораторна лихва.
За уважаване на
предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл. 240
ЗЗД, следва преди всичко
да се установи твърдяната от ищцата валидна облигационна връзка между страните,
а именно; валиден договор за заем на сумата от 8100 щатски долара, връщането на
чиято левова равностойност от 15 357 лв. се претендира. Доколкото
договорът за заем е реален и неформален, следва като част от фактическия състав
да се докаже предаване на претендираната от ищцата
сума на ответника, което с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, б. „в“ ГПК също следва
да се установи с писмени доказателства или други, различни от свидетелските
показания, тъй като се твърди, че процесният договор
за заем е за сума, надвишаваща 5000 лв. Това законово изискване е въведено с
цел гаранция, че няма да се допусне ситуация, при която дадено лице да бъда
осъдено за заплащане на значителна по размер сума само на база „свидетелски
показания“, тъй като това доказателствено средство не се ползва с необходимата
надеждност, макар да е предвидено като едно от основните видове средства за
установяване на факти в процеса. Така биват стимулирани лицата /независимо
физически или юридически/ да обезпечават договорните си отношения с надлежни
писмени доказателства, чиято достоверност е безспорно установима.
В процесния случай, страната-ищец не разполага с нито
едно писмено доказателство за относимите факти – нито
договор за заем, нито разписка, нито друг съставен от страните документ, поради
което не е в състояние посредством такива документи да докаже който и да е от
двата елемента на договора за заем – постигнатото съгласие и предаването на
сумата. Съдът е наясно с честата практика в гражданския оборот такива сделки да
почиват на устни договорки, предвид заявеното и от ищцата предполагаемо
„доверие“ между страните. Именно страната по сделката обаче е тази, която
следва да положи необходимата грижа да се снабди с надлежни доказателства,
които да ползва при евентуално „отпадане“ на съществуващото доверие, в противен
случай именно тя понася неблагоприятните последици от невъзможността да
установи твърденията си. Тук съдът следва да подчертае, че недопускайки
събирането на гласни доказателства, съдът не проявява формализъм, необоснован
толеранс към някоя от двете страни и не съблюдава съдебна практика в една или
друга насока, а единствено спазва императивна законова разпоредба, каквато е
разпоредбата на чл.164 ГПК и която съдът няма право да дерогира
със свои процесуални действия. Становището на ищцата, че по този начин съдът
подпомага ответника не отговаря на обективната действителност и следва да се
има предвид, че моралната справедливост и житейската логика не могат да бъдат
основание за уважаване на искова претенция, която не е подкрепена с годни
доказателства, какъвто е настоящият случай. В този смисъл, противно на
изразеното становище в писмената защита, че е ясно и безспорно, че ищцата е
предоставила на ответника заем, съдът не намира опора на това становище в
доказателствените източници. Липсват каквито и да е писмени документи, изходящи
от страните. Ответникът Т.И., в осъщественото изслушване по реда на чл.176 ГПК,
категорично отрича да е получавал заем от ищцата М.К.. Вещото лице, изготвило
съдебно-счетоводната експертиза, не е намерило счетоводни документи, които да
отразяват процесния заем в счетоводството на
едноличния търговец, който ответникът е регистрирал за своя търговска дейност.
Тук следва да се отбележи, че експертизата не би могла да изследва цялостно
движението на всички суми в рамките на 5- годишен период, каквото бе искането на
ищцата, предвид обема на тази дейност и предвид липсата на необходимост от
такова действие, тъй като доказателство за получаване на сумата не би могло да
се черпи от извършване на математическо сборуване на различни суми, които да се
равнят на процесната, още повече ако никъде не е
отразено, че сумите представляват получен заем от ищцата. Такова отразяване
вещото лице е категорична, че липсва, което е и логична последица, предвид
твърдението, че заемът е предоставен на физическото лице Т.И., а не на
едноличния търговец Т.И.. Дори физическото лице да бе въвело заемна сума,
получена в лично качество, в търговската си дейност, това би следвало да е
категорично отразено и да позволява установяване за коя именно заемна сума се
касае, в противен случай такъв факт остава в сферата на твърденията и
хипотезите, без подкрепящи го реални доказателства. Дори при изслушване на
свидетели за преддоговорните отношения между страните
/каквото искане бе наведено/, техните показания не биха могли да се ползват за
доказване на същинските договорни отношения, нито за предаване на сумата,
поради което едно такова косвено доказателство не би могло да обоснове
основателност на претенцията.
В заключение, съобразно
чл.154, ал.1
ГПК, в тежест на страната,
която основава свои искания на определени факти, е да докаже същите. В хода на
производството, от събраните допустими доказателства не се установи по
категоричен и несъмнен начин, че между страните е сключен договор за заем, по
силата на който ищцата М.К. е предала на ответника Т.И. сумата от 8100 щатски
долара. При това положение, главният иск се явява недоказан.
Недоказана е, предвид акцесорния ѝ
характер, и обусловената от иска по чл.422 ГПК вр.
чл.240 ЗЗД претенция за заплащане на обезщетение за забава върху претендираното вземане по договор за заем.
Съобразно с
изложеното, исковете за изпълнение на задължението за връщане на дадена в заем
сума от ищцата на ответника и за заплащане на обезщетение за забава, са
недоказани и следва да се отхвърлят като неоснователни.
С оглед изхода на
делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК, ответникът има право да му бъдат
присъдени претендираните в производството, сторени от
него, разноски. Представил е доказателства за заплатен адвокатски хонорар в
размер на 600 лв., за възстановяване на която сума ищцата следва да бъде
осъдена.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените, на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД,
от М.Л.К., с ЕГН: ********** и адрес *** искове за признаване за
установено, че Т.Н.И., ЕГН: **********, с адрес: *** ѝ дължи заплащане на сумата от
15 357 лв., представляваща левовата равностойност на предоставена на
12.09.2014г. в заем сума от 8100 USD, по курса на валутата към
12.09.2015г.
- датата на падежа за връщане на заема; лихва за забава
от 4 630.38 лв. за периода от
12.09.2015г. до 30.08.2018г., както и законна лихва върху главницата от
30.08.2018г. до окончателното ѝ
изплащане, за които
задължения е издадена заповед за
изпълнение №625/17.09.2018г. по ч.гр.д. №584/2018г. на РС-Пирдоп, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА М.Л.К., с ЕГН: ********** и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ
на Т.Н.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сума в размер на 600,00 лв. /шестстотин лева/ - разноски в исковото
производство.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба в
2-седмичен
срок от съобщаването му на страните пред Софийски окръжен
съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Донка
Паралеева/