Р Е Ш Е Н И Е № 241
Гр. Пловдив, 12.08.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в открито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Катя Пенчева
Величка Белева
с участието на секретаря Нели Богданова разгледа докладваното от съдията
Вера Иванова въззивно търговско
дело № 165
по описа за 2020 година и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 264/14.05.2019 г. по т.д. №
793/2016 г. на ОС-П.в частите му, с които са осъдени Р.Г.Д. и „М.т." ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят солидарно
на „Л.к." ООД-гр. ***, ЕИК ... сумата 41 000 лв., дължима по договор за
заем от 16.06.2010 г., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата
молба на датата 1.12.2016 г. до окончателното изплащане, и сумата 62 000 лв.,
дължима по договор за заем от 12.04.2011 г., ведно с обезщетение за забава от
подаването на исковата молба - 01.12.2016 г.до окончателното изплащане, само за
разликата над
43 000 лв. по двата договора до общия размер 103 000 лв. на главниците
по двата договора за заем (т.е. за сумата 60 000 лв. спрямо главниците по
двата договора), както и са
осъдени Р.Г.Д. и „М.т."
ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят
солидарно на „Л.к."
ООД-гр. *** сумата 5 038.40 лв., представляваща обезщетение за забава върху
сумата от 41 000 лв. за периода 16.09.2015 г. - 30.11.2016 г., сумата 793.90
лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 62 000 лв., дължима
по споразумение от 16.12.2014 г., и сумата 7 619.04 лв., представляваща
обезщетение за забава върху сумата от 62000 лв. за периода 16.09.2015 г. -
30.11.2016 г., само
за разликата над
8 450 лв. до общия размер на присъдените лихви по двата договора от
13 450 лв. (който в действителност е 13 451,34 лв.) досежно
присъдените лихви за изтеклия посочен период като акцесорни задължения спрямо
двете главници по договорите за заем, както и в частта му за разноските, с
която са осъдени Р.Г.Д. и „М.т." ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят солидарно на
„Л.к." ООД-гр. *** сумата 8918,05 лв., представляваща разноски по делото.
Обжалвано
е и определение №
1733/12.08.2019 г. по т.д. № 793/2016 г. на ОС-П., с което е оставена без
уважение молбата,
инкорпорирана във въззивна жалба с вх. № 17695/10.07.2019 г., подадена от Р.Г.Д., за изменение на основание
чл. 248 ГПК на решение № 264/14.05.2019 г., постановено по т.д. № 793/16 г. на
ОС П., в частта за разноските.
Жалбоподателят Р.Г.Д. моли решението да бъде отменено в обжалваните
негови части като незаконосъобразно, неправилно по съображения, посочени във
въззивната жалба с вх. № 17 695/10.06.2019 г. Като ответник в производството
пред окръжния съд оспорва предявените искове като неоснователни. По негово
искане във въззивната инстанция са събрани нови писмени доказателства. Жалбоподателят
моли да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно обжалваното
определение по съображения, посочени в частната жалба с вх. № 27 600/20.09.2019
г., като бъде изменен размерът на адвокатското възнаграждение, присъдено в
полза на ищеца. Претендира за присъждане на разноски. Заявява искане за
намаляване на платеното от ответното по жалбата дружество адвокатско
възнаграждение, ако то е над минималния размер по Наредба №1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Присъединилото се към въззивната жалба, подадена
от Р.Г.Д., търговско дружество-страна по спора в производството пред първата
инстанция „М.т.“ООД-гр.П.също моли решението да бъде отменено в обжалваните
негови части като незаконосъобразно, неправилно. Като ответник в производството
пред окръжния съд оспорва предявените искове като неоснователни. Претендира за
присъждане на разноски.
Ответникът по въззивната жалбата „Л.к.“ООД-гр. ***
моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, посочени в
отговор от 18.07.2019 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1,
предл.2 от ЗЗД, чл. 240, ал.2, изр.1 от ЗЗД и чл. 86,ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответниците солидарно да му заплатят сумата 41 000 лв. - заета по договор
за заем от 16.06.2010 г., сумата 5 038,40 лв.- законна лихва върху
главницата 41 000 лв. за периода 16.09.2015 г.-30.11.2016 г., сумата
62 000 лв. – заета по договор за заем от 12.04.2011 г., сумата 793,90 лв.
– лихва върху главницата 62 000 лв. съгласно споразумение от 16.12.2014 г.
и сумата 7 619,04 лв. – законна лихва върху главницата 62 000 лв. за
периода 16.09.2015 г.-30.11.2016 г. Във въззивното производство не заявява
искане за събиране на нови доказателства. Моли да бъде отхвърлена като
неоснователна частната жалба против определението на окръжния съд по
съображения, изложени в отговор с вх. № 7 984/6.03.2020 г. Претендира за
присъждане на разноски за въззивното производство. Моли да бъде оставено без
уважение като неоснователно искането за намаляване на адвокатското
възнаграждение като прекомерно и присъждане на намаления размер.
П.ският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение
съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и
исканията на жалбоподателите, прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:
Безспорно е между страните,
че на 16.06.2010 г. между ищеца като заемодател („Д.“ООД-гр.П., понастоящем
след промяна на фирменото наименование „Л.к.“ООД-гр.П.), ответника „М.т.“ООД-гр.П.като
заемател и ответника Р.Г.Д. като солидарен длъжник е сключен представеният от
ищеца в копие с исковата молба договор за заем, съгласно чл. 1 от който ищецът
е предоставил на ответното дружество заем в размер на 41 000 лв. със задължение
на ответното ООД съгласно чл.3, ал.1 да я върне в срок до 18 месеца, като
заплащането на заетата сума и договорената съгласно чл.1,ал.2 като
възнаграждение лихва е дължимо на анюитетни вноски съгласно посочен в чл.8,ал.2
погасителен план. Безспорно е също така, че сумата 41 000 лв. е преведена
от ищеца на ответното дружество на 16.06.2010 г. с представения в копие от
ищеца с исковата молба платежен документ. Няма спор и че на 12.04.2011 г. между
ищеца като заемодател („Д.“ООД-гр.П., понастоящем след промяна на фирменото
наименование „Л.к.“ООД-гр.П.), ответника „М.т.“ООД-гр.П.като заемател и
ответника Р.Г.Д. като солидарен длъжник е сключен и представеният от ищеца в
копие с исковата молба договор за заем, съгласно чл. 1 от който ищецът е
предоставил на ответното дружество заем в размер на 62 000 лв. със
задължение на ответното ООД съгласно чл.3, ал.1 да я върне в срок до 12.04.2014
г., като заплащането на заетата сума и договорената съгласно чл.1,ал.2 като
възнаграждение лихва е дължимо на анюитетни вноски съгласно посочен в чл.8,ал.2
погасителен план. Безспорно е също така, че сумата 62 000 лв. е преведена
от ищеца на ответното дружество на 12.04.2011 г. с представения в копие от
ищеца с исковата молба платежен документ. Няма спор, че съгласно финалните
клаузи на двата договора Р.Д. се е задължил солидарно със заемателя. Безспорно
е също така, че на 16.12.2014 г. между „Л.к.“ООД-гр.П., *** и Р.Д. е сключено представеното
също от ищеца с исковата молба в копие споразумение с нотариална заверка на
подписите от нотариус С.З., в което е посочено, че страните приемат за
установено, че към 16.12.2014 г. „М.т.“ООД има следните задължения към „Л.к.“ООД:
по договор за заем от 16.06.2010 г. главница 41 000 лв. и лихви
8 226,13 лв., по договор за заем от 12.04.2011 г. главница 62 000 лв.
и лихви 25 567,77 лв., по договор за цесия сумата 20 977,40 лв., по
договор за цесия сумата 25 000 лв. (т.1) и по договор за факторинг от
23.04.2010 г. в размер на главница 181 340,87 лв. и лихви 32 909,41
лв. (т.2). Безспорно е също така, че в същото споразумение е посочено, че страните
са се споразумели, че „М.т.“ООД се задължава да изплаща задълженията по т.1 от
споразумението (т.е. тези по двата процесни договора за заем и по договори за
цесия, които не са предмет на сега разглеждания спор) на всяко 15-то число от
месеца, считано от 15.01.2015 г. по 5 000 лв. до пълното погасяване на
задължението, като при неплащане на една месечна вноска на съответния падеж
цялата сума по това споразумение става предсрочно изискуема и споразумението се
прекратява. Ищецът твърди в исковата молба, че подписването на споразумението е
наложено от пълното неизпълнение на задълженията на заемателя и солидарния
длъжник по двата договора за заем. Твърди, че след подписването на
споразумението заемателят започнал да изплаща суми, като последното плащане
било на 21.08.2015 г., в резултат на което лихвите по договора за заем от
16.06.2010 г. в размер на 8 226,13 лв. били изцяло издължени, но останала
неиздължена цялата главница в размер на 41 000 лв., а по договора за заем
от 12.04.2011 г. били погасени частично лихви в размер на 24 773,87 лв.,
но останала неиздължена цялата главница в размер на 62 000 лв. и лихви в
размер на 793,30 лв. Затова претендира ответниците да бъдат солидарно осъдени
да му заплатят посочените две главници и посочената лихва, както и законна
лихва върху всяка от двете главници за периода от 16.09.2015 г. до 30.11.2016
г., съответно в размер на 5 038,40 лв. и 7 619,04 лв.
С отговора на исковата молба
от 20.03.2017 г. ответниците възразяват, че между ищеца и ответното дружество е
имало създадени финансови отношения освен по процесните договори за заем и по
договор за вътрешен факторинг от 23.04.2010 г., като във връзка с този договор
ответното дружество е извършвало също така плащания към ищеца. Посочват, че
досежно уреждане на отношенията по този договор в момента между страните има
друго висящо търговско дело. Оспорват твърденията на ищеца за извършените
плащания по договорите за заем, както и за наличните задължения по тях.
Оспорват твърдението, че непогасените задължения по двата договора за заем
възлизат на сумите, посочени в споразумението от 16.12.2014 г. Заявяват, че
това споразумение отразява единствено и само поетите по двата договора
задължения, а не задължения, които са били налични към тази дата и са подлежали
на бъдещо погасяване. Твърдят, че това споразумение е целяло да направи
рекапитулация и внесе разграничение между поетите задължения по двете групи
финансови отношения – по договорите за заем от една страна и по договора за
факторинг от друга страна, като в същото са отразени задълженията към момента
на тяхното възникване. Заявяват евентуално, ако се приеме, че подписвайки
въпросното споразумение ответното дружество е признало наличието на определени
парични задължения към датата 16.12.2014 г., възражение за унищожаемост на
споразумението поради допусната грешка или възражение за поправяне на същата
грешка при условията на чл. 28,ал.2 от ЗЗД. Твърдят, че ответното дружество не
е имало посочените задължения към дата 16.12.2014 г., защото това би
означавало, че към тази дата то не е извършвало никакви плащания по въпросните
два договора за заем, което не е вярно. Заявяват, че съгласно хронология на
осчетоводените документи в счетоводството на ответното дружество за периода от
2011 г. до 2014 г., в които са отразени по дати всички извършени плащания към
ищеца, изрично е вписано, че плащането се прави на основание „заем „Д.“.
Твърдят, че са извършвани погасителни плащания по договорите за заем през
отделните години чрез посочените в осчетоводените документи вноски, като с цел
разграничаване на отделните задължения по различните финансови правоотношения
се е наложило подписването на въпросното споразумение. Твърдят, че част от
задълженията към ищеца са били погасени чрез сключени с ищеца два договора за
цесия, с които са прехвърлени вземания на „М.т.“ООД спрямо длъжник „А.“ЕООД-гр.
П.- от 19.12.2011 г. в размер на 21 853 лв. и от 21.02.2012 г. в размер на
8 449,20 лв. Заявяват, че има извършени от ответното дружество и плащания
към ищеца след датата на подписаното споразумение, като с девет броя преводи е
платена обща сума 24 000 лв.
С допълнителната искова молба
от 25.04.2017 г. ищецът заявява, че между страните действително има
правоотношения освен по двата договора за заем и по сключен договор за
факторинг от 23.04.2010 г., а така също и по договори за цесия. Заявява, че
хронологията на счетоводните документи за периода 2011-2014 г. и посочените от
ответниците два договора за цесия се отнасят до отношения между страните,
различни от предмета на спора, а именно тези по договора за факторинг от
23.04.2010 г. Посочва, че посочените от ответниците 9 броя платежни документи
са отчетени от ищеца и не са предмет на претенцията. Заявява, че е
неоснователно твърдението на ответниците, че споразумението от 16.12.2014 г.
отразявало единствено поетите по договорите задължения, а не задължения, които
са налични към този момент. Заявява, че в това споразумение страните ясно и
категорично приемат за установено, че към този момент са налице конкретни
задължения и в т.2 от него е предвиден регламент за тяхното издължаване. Счита
за неоснователни и възраженията на ответника за унищожаемост на споразумението
поради допусната грешка или за поправяне на такава по чл. 28,ал.2 от ЗЗД. Посочва,
че ответниците не само са приели и подписало споразумението, но ответното
дружество е започнало и частично да го изпълнява.
С отговора на допълнителната
искова молба от 25.05.2017 г. ответниците посочват, че между страните и с
участието на трето лице („С.“АД) е налице висящо т.д. 606/2015 г. на ОС-П., по
което ищецът е предявил претенция срещу „С.“АД и евентуален иск срещу „М.т.“ООД
и Р.Д. въз основа на договора за факторинг от 23.04.2010 г., като претендира да
му се заплатят цедирани суми по заплатените от него вземания спрямо третото
лице по фактури от услуги за доставки, извършени от „М.т.“ООД на „С.“АД.
Заявяват, че в производството по това друго дело ищецът поддържал тезата, че
плащанията, които ответното дружество е правило, не са по договора за
факторинг, а са във връзка със заемно правоотношение, което е предмет на сега
предявената претенция. Твърдят, че ответното дружество е извършвало множество
плащания на ищеца и във всички счетоводни документи е посочвало като основание
„заем към Д.“ и затова е голословно твърдението на ищеца, че нямало извършени
плащания по процесния договор за заем. Заявяват, че по т.д. 606/2015 г. на ОС-П.,
имащо за предмет договора за факторинг, има постановено невлязло в сила решение
от окръжния съд, с което съдът е приел, че сумата, заплатена от „М.т.“ООД на „Л.“
по договора за факторинг възлиза общо на 73 594 лв. Заявява, че след като
съдът е приел, че заплатената по договора за факторинг сума е в размер на
73 594 лв., то следва, че всички останали платени на ищеца суми са били
такива в погашения на договора за заем. Приемат възражението на ищеца, че
сумите по двата договора за цесия от 19.12.2011 г. и от 21.02.2012 г. страните
изрично са отнесли към договора за факторинг.
С обжалваното съдебно решение
окръжният съд приема, че ищецът е предоставил на ответното дружество съгласно
посочените в исковата молба два договора за заем сумите и дължи да ги върне,
при солидарно задължение на ответника Д.. Съдът намира за недоказано
твърдението на ответниците, че са извършили плащания, с които са погасили в
по-голям размер задължението си от посоченото в исковата молба. Приема, че
съгласно ССЕ се установява, че плащанията с основание „грешно преведена сума“
не се отнасят за погасяване на задълженията по договорите за заем, а за
задълженията по договора за факторинг. Приема, че по договорите за заем
ответното дружество във връзка със споразумението от 16.12.2014 г. е платило
33 000 лв., с което са погасени лихви така, както твърди ищецът. Намира,
че при тълкуване на волята на страните по споразумението от 16.12.2014 г. може
да се обоснове единствен извод, че те са установили към 16.12.2014 г. размерите
на задълженията на „М.т.“ООД към „Л.к.“ООД на различните основания (договори) и
са се споразумели за начина на изплащане на тези задължения в установения вече
размер, поради което съдът приема за неоснователно възражението на ответниците
за унищожамост на споразумението. Изводът на съда е, че ответниците дължат на
ищеца именно посочените в исковата молба суми.
С обжалваното определение от
12.08.2019 г. окръжният съд приема, че е уважил в пълен размер четири на брой
обективно и субективно съединени искове, като е присъдил исковите суми, при
който изход от спора ответниците са били осъдени да заплатят на ищеца изцяло
направените по делото разноски, от които 3 860 лв. за платено адвокатско
възнаграждение. Съдът е посочил минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение при искове с посочения материален интерес – 3 859 лв.,
поради което заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на
3 860 лв. очевидно не е прекомерно и молбата за намаляването му е
неоснователна.
С въззивната жалба се твърди,
че решението е неправилно в частите му, с които претенциите относно присъждане
на главниците по договорите за заем са уважени за размер над 43 000 лв. до
общия размер 103 000 лв., а за лихвите – за размер над 8 450 лв. до
общия размер 13 450 лв. Заявява се, че окръжният съд не е обсъдил правната
природа на споразумението от 16.12.2014 г. от гледна точка на проверените от
експертизата данни, както и на връзката между двете съществуващи правоотношения
– по договорите за заем, за които е предявена претенцията, и по договора за
факторинг, относно който има друго висящо в момента производство. Счита се, че
окръжният съд се е подвел от обстоятелството, че всички, извършени от ответното
дружество, плащания не са били счетоводно разграничени в неговото счетоводство,
като съдът е приел, че цялата заплатена от ответното дружество сума
340 904 лв., установена от експертизата, представлява плащане само по
договора за факторинг. Заявява се, че съдът не е анализирал щателно посочените
от счетоводната експертиза данни за отделните плащания по двата договора, от
които ясно се вижда, че не е технически и аритметически възможно всички
заплатени от ответното дружество към ищеца суми да са само по договора за
факторинг. Заявява се, че окръжният съд не е отчел обстоятелството, че
ответното дружество не е задълженото лице по договора за факторинг, а
възстановяване на заплатените му от ищеца суми се дължи от приобретателя по
цесията. Заявява се, че не се обсъжда и поставеният въпрос дали задължението на
ответното дружество по договора за факторинг не представлява само задължение
над договорения кредитен лимит, посочен в договора, което задължение е оформено
като заемно такова чрез процесните два договора за заем, а щателният анализ на
самия договор за факторинг, който съдът въобще не е разгледал, би могло да
доведе и до този извод. Заявява се, че съдът във връзка с договора за факторинг
нито обсъжда, нито анализира обстоятелството, че е налице висящо друго дело, по
което има постановено решение от окръжния съд, в което ищецът претендира от
ответното дружество при условията на евентуално поето от него задължение по
същия договор сумата 181 340 лв., т.е. сумата, която страните сами
посочват като задължение по този договор в споразумението от 16.12.2014 г., на
което съдът иначе се позовава изцяло. Счита се, че след като между страните
почти по едно и също време са възникнали две правоотношения (макар и с взаимна връзка
между тях) и след като по делото е установен общият размер на заплатеното от
ответното дружество като глобално заплатени към ищеца суми, то съдът е следвало
при представените от експерта данни какво точно се дължи на ищеца по договора
за факторинг, какво той е получил като плащане по този договор и какво самият
той претендира от ответното дружество, да съпостави размера на едното
задължение с вече заплатените от ответното дружество суми. Счита се, че при
извършването на такава съпоставка е щяло ясно да се види, че ако всички суми,
които ищецът вече е получил и които той претендира по другото дело като
задължение по договора за факторинг, то размерът на заплатеното спрямо него по
този договор би надхвърлил значително това, което реално му се дължи. Счита се,
че при такава съпоставка, която съдът е отказал да направи, но за която има
събрани доказателства, е щяло да се стигне до извода, че като се приспадне
търсеното от самия ищец спрямо ответното дружество задължение по договора за
факторинг, то останалата заплатена към него сума не би могла да покрие никакво
друго задължение, освен дължимото по двата договора за заем, т.е. съдът е щял
да установи, че дължимата на ищеца сума по двата договора за заем не би могла
да бъде в претендирания от него размер. Посочва
се, че по делото е установено и прието от съда, че общо заплатената от
ответното дружество към ищеца сума е 307 904 лв., в която се включва и
сумата 109 950 лв. за преведени на ищеца „грешно преведени суми“, които
безспорно са такива по договора за факторинг, както и влиза и приетата от съда
сума от 33 000 лв., с която съдът приема въз основа само на твърденията на
ищеца, че с нея са погасени лихвите по двата договора за заем, посочени в
споразумението от 16.12.2014 г. Посочва, че съдът приема, че заплатената на ищеца разлика от 164 954
лв. също така е заплатена по договора за факторинг. Счита се, че ако съдът беше
проследил всички плащания, посочени и от ССЕ (направени и претендирани от ищеца
като дължими по договора за факторинг), е щял да установи, че дължимата на
ищеца сума по този договор е общо в размер на 542 231 лв., задълженото
лице по договора за факторинг фирма „С.“-С.е заплатило сумата 197 790 лв.,
която сума ищецът е получил, ищецът е получил и сумата 274 904 лв. от
ответното дружество, в която се включва и сумата 109 950 лв. („грешно
преведени“), ищецът претендира от ответното дружество по този договор още
сумата 181 340 лв. съгласно споразумението между страните от 16.12.2014
г., към заплатеното по същия договор се включва и сумата 21 853 лв. (по
двата договора за цесия), тогава общият размер на това, което е заплатено и
което ще се дължи на ищеца, включително претендираното от него по този договор,
възлиза на сумата 675 887 лв. при вземане, което ищецът има по този договор
в размер на 542 231 лв. Счита се, че и по този договор като отделен
договор остава разлика от около 133 000 лв., която ищецът получава в
повече от действителния размер на вземането си. Заявено е, че крайният извод на
съда, че всичко, което ответното дружество е заплатило, е платено задължение по
договора за факторинг, е неточен извод, неотчитащ посоченото от жалбоподателя и
почиващ на несъществуващо задължение на ответното дружество. Заявено е, че
горната разлика, която би се получила при сравняване на данните за плащанията и
при единия, и при другия договор, показва ясно, че заплатеното от ответното
дружество в повече е платено именно като погасяване на задълженията по
договорите за заем, което показва, че посоченото в подписаното от страните
споразумение от 16.12.2014 г. представлява само една рекапитулация на това
какви са възникналите задължения по двата договора, като разграничение между
тях, но не и като съществуващи, налични към момента на съставянето на
споразумението задължения, т.е. като дължими от страна на ответното дружество
суми, както съдът ги е възприел. Заявява се, че наличието на такива задължения
се опровергава и от изложените данни в приетите по делото няколко ССЕ.
С отговора на въззивната
жалба се заявява, че окръжният съд правилно, въз основа на заключенията на ССЕ,
е приел за неоснователно твърдението на ответниците да са осъществили плащания,
с които да са погасили по-голям размер от задълженията си по заемите. Заявено
е, че с въззивната жалба се подхвърлят отделни плащания, жонглира се с числата,
но не се споменава, че всички тези въпросни плащания са направени по друг
договор и други задължения, а не по процесните заемни договори, което
обстоятелство е доказано от приетите заключения на вещото лице. Заявено е, че е
установено, че средствата по двата договора за заем са получени от ответното
дружество, не са върнати в договорения срок, наложило се е да се подпише
споразумението от 16.12.2014 г., където се установяват конкретните задължения и
се фиксират срокове за изплащане и противната страна в периода до предявяване
на исковете е заплатила само частично дължими лихви по заемите, а всичко друго
остава дължимо.
С подадената частна жалба се
твърди, че определението от 12.08.2019 г. е неправилно, защото съдът е свързал
прекомерността с броя на предявените искове, респективно, техните размери,
които кумулирани създават един общ размер на исковите претенции, спрямо който
съдът е посочил и размера на дължимото адвокатско възнаграждение съгласно
Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Заявено е, че в редица свои решения ВКС е подчертавал, че кумулирането на
няколко съединени в едно общо производство искове не се отразява на размера на
дължимото възнаграждение, нито увеличаването на материалния интерес увеличава
този размер, тъй като става въпрос за разглеждането им в едно и също
производство, при проведена от пълномощника на ищеца по делото на една и съща
защита.
С отговора на частната жалба
се заявява, че присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение е в
рамките на определения в Наредбата размер и няма основания за ревизирането му.
Посочва се, че възнаграждението е определено и изплатено изцяло с оглед
материалния интерес на спора, заслужено е с оглед фактическата и правна
характеристика на спора, продължил близо 3 години с проведени 9 съдебни
заседания с разглеждане и обсъждане на многобройни и различни по вид
доказателства. Счита се, че твърденията на частния жалбоподател за определяне
размера на адвокатското възнаграждение не с оглед цялостния материален интерес
на спора, а едва ли не с оглед на размера на един от няколкото съединени в
производството съдебни искове, са несъстоятелни и противоречат на разпоредбите
на ГПК и на Наредбата.
Съгласно разпоредбата на чл.
240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума, като заемателят дължи
лихва само ако това е уговорено писмено, както и, ако не е уговорено друго,
заемателят трябва да върне заетите пари в течение на един месец от поканата.
Видно от представените от ищеца с исковата молба два договора за заем и
платежните документи, ищецът е предоставил на ответното дружество в заем сумите
41 000 лв. на 16.06.2010 г. и 62 000 лв. на 12.04.2011 г., като то е
следвало да му ги върне ведно с посочените в погасителните планове по чл.
8,ал.2 от договорите лихви в срок, съответно, до 16.12.2011 г. и до 12.04.2014
г. Безспорно е, че на 16.12.2014 г. страните са подписали споразумението,
представено в копие от ищеца с исковата молба. Съгласно това споразумение,
както е ясно посочено в него, те приемат за установено, че към 16.12.2014 г.
ответното дружество има задължения към „Л.к.“ООД по договор за заем от
16.06.2010 г. главница 41 000 лв. и лихви 8 226,13 лв. и по договор
за заем от 12.04.2011 г. главница 62 000 лв. и лихви 25 567,77 лв.
(както и задължения по два договора за цесия), както и че към 16.12.2014 г. то
има и задължения към ищеца по договор за факторинг от 23.04.2010 г. в размер на
главница 181 340,87 лв. и лихви 32 909,41 лв. Видно е следователно,
че волята на страните относно уговорката по т.1 и по т.2 е напълно ясна – те
посочват размера на задълженията на ответното дружество към ищеца поотделно по
договорите за заем и по договора за факторинг не към датата на възникването им,
а към датата 16.12.2014 г. Ясно е посочено в пасажа след т.2, че страните са се
споразумели ответното дружество да изплаща задълженията си по т.1 (тези по
двата договора за заем и по два договора за цесия) по посочен начин – на всяко
15-то число от месеца, считано от 15.01.2015 г. по 5 000 лв. до пълното
погасяване на задължението, като при неплащане на една месечна вноска на
съответния падеж цялата сума по това споразумение става предсрочно изискуема и
споразумението се прекратява. Видно е следователно, че страните първо са
установили размера на задълженията на ответното дружество към ищеца по двата
договора за заем именно към датата 16.12.2014 г., след което ищецът е дал
възможност те да му бъдат заплатени вече след договорените срокове по посочен
начин, а ответното дружество се е задължило да ги изплати именно по този начин,
като при неизпълнение ответното дружество загубва преимуществото на дадения му
допълнителен срок за плащане и задълженията стават изцяло дължими. Безспорно е,
видно е и от заключението на вещото лице Д.С.от 4.05.2018 г., че след
подписването на споразумението от 16.12.2014 г. ответното дружество е направило
вноски в периода 15.01.2015 г.-21.08.2015 г. общо в размер на 33 000 лв.,
с които са погасени от ищеца лихвите по договора за заем от 16.06.2010 г. в
размер на 8 226,13 лв., за което са издадени фактури, както и лихви по
договора за заем от 12.04.2011 г. в размер на 24 773,87 лв., за което също
са издадени фактури, последната вноска е извършена от ответното дружество на
21.08.2015 г., при което задълженията на ответното дружество към ищеца са в
размер на 41 000 лв. главница по първия договор за заем, 62 000 лв.
по втория договор за заем, 793,90 лв. договорна лихва по втория договор за
заем, 5 038,72 лв. мораторна законна лихва върху главницата по първия
договор за заем за периода от 16.09.2015 г. до 30.11.2016 г. и 7 619,53
лв. мораторна законна лихва върху главницата по втория договор за заем за същия
период – от 16.09.2015 г. до 30.11.2016 г. Установява се следователно при тези
обстоятелства, че ответното дружество е признало със споразумението от
16.12.2014 г. задълженията си по двата договора за заем в посочените размери
именно към датата 16.12.2014 г., т.е. признало е, че не ги е издължило в
договорените срокове, поради което се е задължило да ги заплати по посочения
начин вече след техните падежи в даден му от ищеца допълнителен срок.
Установява се, че ответното дружество е започнало плащане съгласно споразумението,
погасило е дължими лихви, но е прекратило изплащането на 21.08.2015 г., поради
което не е изплатило тези признати свои задължения и дължи претендираните от
ищеца с исковата молба суми. В споразумението от 16.12.2014 г. страните ясно са
разграничили наличните задължения по договорите за заем в т.1 и по договора за
факторинг в т.2. Те са признали наличието на тези задължения като различни и
техните размери именно към датата 16.12.2014 г. Безспорно е, че след тази дата
ответното дружество е извършило само посочените плащания с общ размер
33 000 лв. и с тях са погасени частично дължими суми (договорни лихви)
именно по двата договора за заем. Видно от заключението на в.л. С.от 4.05.2018
г. (по въпрос 8), преди сключването на споразумението от 16.12.2014 г. съгласно
извлеченията от банковите сметки на ответното дружество се констатира, че за
извършените плащания в полза на „Л.к.“ООД като основания за плащане са посочвани
„по договор от 23.04.2010 г.“ и „грешно преведени суми“ и в тези банкови
извлечения не са открити преводи, извършени с основания процесните договори за
заем. Очевидно неоснователно е затова разбирането на ответниците, поддържано и
във въззивната жалба, че посоченото в споразумението от 16.12.2014 г. е само
една рекапитулация на това какви са възникналите задължения по двата договора,
като разграничение между тях, но не и като съществуващи, налични към момента на
съставянето на споразумението задължения, т.е. като дължими от страна на
ответното дружество суми. Неоснователно е затова и оспорването от ответниците
на наличието на така установените в споразумението от 16.12.2014 г. техни
задължения. Неоснователно е, съответно, искането от тяхна страна за извършване
на съпоставка между задълженията по договорите за заем и по договора за
факторинг с оглед да се установи какво според ответниците те са дължали на
ищеца към 16.12.2014 г., респективно, че не са дължали нищо или че дължат
частично само сумите, посочени във въззивната жалба (43 000 лв. главница
общо по двата договора за заем и 8 450 лв. лихви общо по двата договора за
заем).
В хода на производството по спора, включително и
във въззивната жалба, неоснователно се поддържа тезата, че следва да се отчете
връзката между двете съществуващи правоотношения по договорите за заем и по
договора за факторинг, по отношение на който има друго съдебно производство. С
оглед ясно изразената воля и направеното в т.1 и т.2 от споразумението от
16.12.2014 г. разграничение между задълженията такава връзка според самите
страни няма. Такава връзка няма и с оглед предмета на спора по т.д. 606/2015 г.
на ОС-П.. Видно от приложеното т.д. 606/2015 г. на ОС-П., предявената там
претенция от „Л.к.“ООД-гр.П.е срещу „С.“АД-гр.С.за присъждане на сумата
133 617,51 лв. като дължима по описани в исковата молба 20 фактури,
издадени в периода от 1.12.2010 г. до 5.05.2011 г. с издател „М.т.“ООД,
издадени на името на получателя на доставките на транспорнти услуги „С.“АД,
вземанията по които са придобити от ищеца „Л.к.“ООД по силата на договор за
изкупуване на вземанията по търговски фактури, сключен на 23.04.2010 г., ведно
със законната лихва от исковата молба, като тази претенция е отхвърлена. Видно
е от същото дело, че евентуално предявената претенция е срещу ответниците „М.т.“ООД
и Р.Д. за солидарно осъждане да заплатят на ищеца „Л.к.“ООД сумата
133 617,51 лв. като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца
вследствие на виновното неизпълнение на задълженията на тези ответници по договора
от 23.04.2010 г., ведно със законната лихва от исковата молба, която претенция
е уважена за размер 122 052,27 лв. В мотивите на решението на окръжния съд
изрично е посочено, че съгласно споразумението от 16.12.2014 г. ответното
дружество има към ищеца посоченото там задължение по договора за факторинг,
което е в по-голям размер от размера на исковата претенция, тъй като в общия
дълг по договора за факторинг са сключени и задълженията на „М.т.“ООД, свързани
с финансирането от страна на ищеца на доставки от други две дружество, в т.ч. и
от „А.“ЕООД, както и че се присъжда разлика (122 052,27 лв.), която ищецът
не може да събере от „С.“АД или по причина, че е погасена чрез прихващане, или
по причина, че вземането изобщо не е съществувало. В производството по
приложеното дело по предявените там два иска процесните два договора за заем не
са били в предмета на спора, както ясно е посочено в мотивната част на
решението на апелативния съд. В допълнителното заключение на вещото лице Д.С.от
28.02.2019 г. при сега разглеждания спор конкретно е посочено, че
предоставените суми от „Л.к.“ООД са във връзка с финансиране на доставки на „М.т.“ООД
към „С.“АД, „А.“ЕООД и „В.“ЕООД, както и че погасените суми по договор за
факторинг в полза на „Л.к.“ООД са в общ размер 405 719,47 лв., в който са
включени платени посочени суми от „С.“АД, „М.т.“ООД, „А.“ООД и „В.“ЕООД. Тъй
като отношенията по договора за факторинг не касаят само задълженията с оглед
договорната връзка между „М.т.“ООД и „С.“АД, то неоснователно ответниците
претендират, включително с оглед оплакванията във въззивната жалба, да се
направи връзка и да се направят изчисления от значение за дълга-предмет на сега
разглеждания спор с оглед заявените претенции и събраните доказателства по т.д.
606/2015 г. на ОС-П.– по това дело се разглежда спор във връзка само с дължими
суми по договора за факторинг с оглед отношения между „Л.к.“ООД, „М.т.“ООД и „С.“АД,
но не и с оглед отношения между „Л.к.“ООД, „М.т.“ООД и другите дружества,
поради което изводи, базирани на първите отношения, относно задълженията по
договора за факторинг, включително относно извършени от ответното дружество плащания,
не може да се приеме да изчерпват задължения на ответното дружество по договора
за факторинг и да бъдат затова основа за преценка дали то е надплатило суми,
които, евентуално, да се приемат за платени за погасяване на задълженията по
процесните договори за заем. Видно също от допълнителното заключение на вещото
лице С.от 28.02.2019 г. (въпрос 1), при извършената проверка в счетоводството
на ответното дружество се констатира, че всички преводи с основание „грешно
преведени суми“ (които ответниците приемат за платени като дължими по договора
за факторинг) са отразени като платени суми по заеми от „Д.“ЕООД, както и че отношенията
между страните по договора за факторинг от 23.04.2010 г. и по договорите за
заем от 16.06.2010 г. и от 12.04.2011 г. са отразени при ответното дружество в
една синтетична счетоводна сметка 152 „Дългосрочни заеми“, към която не е
организирана аналитична отчетност по видове договори и кредитори, като при
такава организация на счетоводната отчетност е невъзможно да се отделят
плащанията по всеки един от договорите, ако в платежните нареждания не бъде
посочвано за какво се отнасят плащанията. Видно от същото заключение (по въпрос
2), от страна на „М.т.“ООД извършените плащания в полза на „Л.к.“ООД са в общ
размер на 340 904 лв., от които 33 000 лв. по споразумение от
16.12.2014 г., с които са погасени начислени лихви по договор за заем от
16.06.2010 г. и по договор за заем от 12.04.2011 г., а останалите 307 904
лв. са формирани от платени по разплащателните сметки на страните с основание
„грешно преведени суми“ в размер на 109 950 лв., платени по
разплащателните сметки с основание за плащане „договор от 23.04.2010 г.“ в
размер на 176 860 лв. и внесени в брой в „Л.к.“ООД в размер на 21 094
лв., като при разпределението на постъпилите от страна на ответника суми в
счетоводството на „Л.к.“ООД са отнесени като платени за погасяване на
задължения по договор за факторинг от 23.04.2010 г. и само сумата 33 00 лв. е
отнесена за погасяване на лихви по договори за заем от 16.06.2010 г. и от
12.04.2011 г. Видно е следователно, че с оглед начина на водене на
счетоводството на ответното дружество и посочените основания за извършените
плащания няма данни то да е платило за погасяване на своите задължения по
договорите за заем друга сума, освен общо сумата 33 000 лв., която е
платена обаче вече след подписването на споразумението от 16.12.2014 г. Няма
основания следователно да се приеме, както се претендира във въззивната жалба,
да има връзка между двете съществуващи правоотношения – по договорите за заем,
за които е предявена сега разглежданата претенция, и по договора за факторинг,
относно който е приключило производство по т.д. 606/2015 г. на ОС-П.. С оглед
ясно изразената воля в договорите за заем и в споразумението от 16.12.2014 г. и
посочените в заключението на в.л. С.от 20.02.2019 г. данни за плащания и
тяхното основание е неоснователно и становището за възможност задължението на
ответното дружество по договора за факторинг да представлява само задължение
над договорения кредитен лимит, посочен в договора, което задължение да е
оформено като заемно такова чрез процесните два договора за заем. Съгласно
посочените в същото заключение обстоятелства не се установява с оглед
получените от ищеца суми, които според невярното становище на ответниците той е
претендирал по другото дело като задължение по договора за факторинг, размерът
на заплатеното спрямо него по този договор да надхвърля значително това, което
реално му се дължи. Установява се следователно, че въззивната жалба е
неоснователна, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено в
обжалваните негови части. Следва при тези обстоятелства само още да се посочи,
че съгласно т.4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК
възражение за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако
се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни
изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на
по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им,
но ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде
заявено за първи път пред въззивната инстанция. В случая жалбоподателят обжалва
решението на окръжния съд за разликата над 43 000 лв. до 103 000 лв.
досежно главницата по двата договора за заем и за разликата над 8 450 лв.
до 13 450 лв. досежно присъдените лихви по двата договора, като заявява,
че окръжният съд е следвало да съпостави размера на задължението по договора за
факторинг с вече заплатените от дружеството суми и че при такава съпоставка,
която съдът е отказал да направи, но за която има събрани доказателства, е щяло
да се стигне до извода, че като се приспадне търсеното от самия ищец спрямо
ответното дружество задължение по договора за факторинг, то останалата
заплатена към него сума не би могла да покрие никакво друго задължение, освен
дължимото по двата договора за заем, т.е. съдът е щял да установи, че дължимата
на ищеца сума по двата договора за заем не би могла да бъде в претендирания от
него размер. Такова приспадане обаче, освен че по начало не се установява да
има основания да бъде направено с оглед посочените по-горе съображения, не може
да бъде претендирано да се направи сега от въззивната инстанция за конкретни
размери, с оглед посоченото във въззивната жалба - 43 000 лв. общо по
двата договора за заем и 8 450 лв. относно лихвите общо по двата договора
за заем.
С решението от 14.05.2019 г. окръжният съд приема
относно заявеното на ответниците възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ищеца, че съгласно чл. 7,ал.2,т.5 от Наредба
№1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално
представителство по искове с посочения материален интерес е 3 860 лв.,
което е и уговореното и заплатеното адвокатско възнаграждение, поради което
възражението е неоснователно. С обжалваното определение от 12.08.2019 г.
окръжният съд посочва, че минималният размер на адвокатското възнаграждение
съгласно Наредбата при искове с посочения материален интерес е 3 859 лв.,
поради което заплатеното от ищеца в размер на 3 860 лв. не е прекомерно. С
частната жалба затова неоснователно се твърди, че това определение е
неправилно, защото окръжният съд свързва прекомерността с броя на предявените
искове, респективно, с техните размери, които кумулирани създават един общ
размер на исковите претенции, спрямо който съдът е посочил и размера на
дължимото адвокатско възнаграждение. Окръжният съд очевидно не преценява
наличието на прекомерност с оглед броя на исковете и техните размери, а с оглед
общия размер на интереса по делото, по което е осъществена защитата. За
определянето на този интерес окръжният съд сумира посочените в исковата молба
размери, за които предявените претенции за главници и лихви са и уважени. При
така направено сумиране интересът се изчислява на 116 451,34 лв., а
минималното адвокатско възнаграждение – на 3 859,03 лв., като е присъдена
сумата 3 860 лв. Ако адвокатското възнаграждение се изчисли поотделно за
всяка от претенциите, то е общо в размер на 5 742,87 лв. (1760 лв. за иска
в размер на 41 000 лв. съгласно чл. 7,ал.2,т.4 от Наредбата, 2 390
лв. за иска в размер на 62 000 лв.
съгласно чл. 7,ал.2, т.4 от Наредбата, 581,92 лв. за иска в размер на
5 038,40 лв. съгласно чл.7,ал.2,т.3 от Наредбата, 300 лв. за иска в размер
на 793,90 лв. съгласно чл.7,ал.2,т.1 от Наредбата и 710,95 лв. за иска в размер
на 7 619,04 лв. съгласно чл.7,ал.2,т.3 от Наредбата, с оглед редакцията на
нормите към датата на постановяването на определението 12.08.2019 г., след
измененията, направени с решение № 9273/2016 г. на ВАС, ДВ, бр. 41/2017 г., в
сила от 23.05.2017 г.). Очевидно е, че платеното адвокатско възнаграждение не е
прекомерно. Частната жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, а
обжалваното определение – потвърдено.
Съгласно нормата на чл. 78,ал.1 от ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбите и ищец по делото направените за въззивното производство разноски в размер на 4 038 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 17.07.2019 г. При интерес по делото общо 116 451,34 лв., както бе посочено по-горе, минималното адвокатско възнаграждение за защитата е в размер на 3 859,03 лв. За защитата по частната жалба минималното възнаграждение съгласно чл. 7,ал.1,т.7 от Наредбата е (1/3 от 3 859,03 лв.) 1 286,34 лв. Общо адвокатското възнаграждение се изчислява следователно на 5 145,37 лв., а платеното адвокатско възнаграждение е в по-нисък размер – 4 038 лв., поради което то не е прекомерно. Възражението на жалбоподателите е неоснователно, на ответника по въззивната жалба и по частната жалба следва да се присъди платеното адвокатско възнаграждение в размер на 4 038 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № № 264/14.05.2019 г. по т.д. № 793/2016 г. на ОС-П.В
ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които са осъдени Р.Г.Д. и „М.т."
ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят солидарно на „Л.к."
ООД-гр. ***, ЕИК ... сумата 41 000 лв., дължима по договор за заем от
16.06.2010 г., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба на
датата 1.12.2016 г. до окончателното изплащане, и сумата 62 000 лв., дължима по
договор за заем от 12.04.2011 г., ведно с обезщетение за забава от подаването
на исковата молба - 01.12.2016 г.до окончателното изплащане, само за разликата
над 43 000 лв. по двата договора до общия размер 103 000 лв. на
главниците по двата договора за заем (т.е. за сумата 60 000 лв. спрямо
главниците по двата договора), както и са осъдени Р.Г.Д. и „М.т."
ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят солидарно на „Л.к."
ООД-гр. *** сумата 5 038.40 лв., представляваща обезщетение за забава върху
сумата от 41 000 лв. за периода 16.09.2015 г. - 30.11.2016 г., сумата 793.90
лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 62 000 лв., дължима
по споразумение от 16.12.2014 г., и сумата 7 619.04 лв., представляваща
обезщетение за забава върху сумата от 62000 лв. за периода 16.09.2015 г. -
30.11.2016 г., само за
разликата над 8 450 лв. до общия размер на
присъдените лихви по двата договора от 13 450 лв. (който в действителност
е 13 451,34 лв.) досежно присъдените лихви за изтеклия посочен период като
акцесорни задължения спрямо двете главници по договорите за заем, както и в
частта му за разноските, с която са осъдени Р.Г.Д. и „М.т."
ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят солидарно на „Л.к."
ООД-гр. *** сумата 8918,05 лв., представляваща разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
1733/12.08.2019 г. по т.д. № 793/2016 г. на ОС-П., с което е оставена без
уважение молбата, инкорпорирана във въззивна
жалба с вх. № 17695/10.07.2019 г.,
подадена от Р.Г.Д., за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение №
264/14.05.2019 г., постановено по т.д. № 793/16 г. на ОС П., в частта за
разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявеното от Р.Г.Д. и „М.т."
ООД-гр. *** в съдебното заседание на апелативния съд на 15.07.2020 г. искане за
намаляване на адвокатското възнаграждение, платено от „Л.к." ООД-гр. ***
за защита в производството пред въззивната инстанция, като прекомерно.
ОСЪЖДА Р.Г.Д., ЕГН ********** *** и „М.т."
ООД-гр. ***, ЕИК ... да заплатят на „Л.к."
ООД-гр. ***, ЕИК ... сумата 4 038 лв. – разноски за
производството пред въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С.с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)