№ 31
гр. Смолян, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария Ан. Славчева
Петранка Р. Прахова
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско
дело № 20215400500446 по описа за 2021 година
И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производството е по чл.268 от ГПК, във връзка с чл.124 ГПК .
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№ 2194 от
27.10.2021година,депозирана от Министъра на земедието, храните и горите, чрез
пълномощника гл. юрисконсулт П.В., против Решение № 53 от 08.10.2021г постановено по
гр.дело № 48/2021г на Районен съд гр.З., с което е признато за установено по отношение
на Министерство на земеделието и храните, с Булстат *********, представлявано от Д.Т., че
С. В. УШ., ЕГН ********** и ЕЛ. АС. УШ., ЕГН ********** са собственици в условията
на СИО на имот с площ 444 кв.м., находящ се в м. „СтайчИ.о“, община З., представляващ
част от ПИ с идентификатор 31111.10.184 с обща площ от 623701 кв.м. по КК и КР на гр. З.,
одобрен със Заповед № РД-18-75/15.07.2008 г. на Изп. директор на АГКК, при граници -на
югоизток и северозапад – сухи дерета; на юг – път М.-З. и на север – гора, въз основа на
покупко-продажба от 01.07.1968 г. и давностно владение от 1968 г.,повдигнат в жълт цвят
на скицата изготвена от вещото лице инж. М.Т., неразделна част от решението, както и са
възложени направените разноски в размер на 750лева в тежест на ответника
С въззивната жалба се атакува постановеното съдебно решение изцяло,с оплаквания за
процесуална недопустимост на предявеният положителен установителен иск за собственост
и алтернативно се поддържа неоснователност. Развито е оплакване, че възстановяването на
правото на собственост върху земеделски земи, земи и гори от горския фонд се извършва по
1
реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и на Закона за
възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд от общинската
служба по земеделие по местонахождение на имотите и по чл.13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ,
правото на собственост се доказва с нотариални и крепостни актове, нотариално заверени
писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива с
емлячни и данъчни регистри, протоколи от комисиите по трудово-поземлената собственост,
удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и
други писмени доказателства, допустими по ГПК.
Заявява, че едногодишният срок за заявяване възстановяването на правото на
собственост върху земи, гори и земи от горския фонд по административен ред, определен в
чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ и в чл. 13, ал. 1 от ЗВСГЗГФ е многократно продължаван, като лицата,
пропуснали да заявят по административен ред искането си за възстановяване на
собствеността пред съответната общинска служба по земеделие са имали възможност по
съдебен ред да предявяват установителни искове по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ, срещу
съответната общинска служба по земеделие за признаване правото за възстановяване на
собствеността на съответния собственик, респ. наследник върху конкретните имоти, като в
образуваните граждански дела правото на собственост се е установява с всички допустими
по ГПК доказателствени средства - писмени, гласни, включително и със свидетелски
показания. Твърди се също така,че след направена справка в Общинска служба по земеделие
– З. се установява, че ищците не са заявявали в ОСЗ – З. за възстановяване и не е
провеждано реституционно производство по реда на Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи или Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от
горски фонд. Наследствена преписка има само за ответника С.У., като наследник на И. У.,
създадена по заявление с вх. № 919/26.02.1992г., като и по нея не е заявяван спорния
имот,така както се твърди и в исковата молба. Счита също така, че след като ищците не са
се възползвали от специалния ред за възстановяване на процесиите земи, гори и земи от
горски фонд, то към този момент не може да иска и да се допуска възстановяване на същите
по реда на чл. 124 от ГПК, тъй като такова решение е недопустимо, т.е специалният закон
дерогира общия закон.
Алтернативно се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, поради
противоречие на действителното правно положение, необосновано и незаконосъобразно,
тъй като процесният имот подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ЗГСГЗГФ, понеже
е в КВС (картата на възстановената собственост) на съществуващи и възстановими стари
реални граници, както и в регистъра на имотите към картата на възстановената собственост.
Не е необходимо да се доказва, че спорният имот е влезнал в Държавния горски фонд-този
факт се смята за настъпил по силата на нормативните актове, посочени в чл.2, ал.1
ЗВСГЗГФ, и в частност по силата на чл.З, ал.2 във връзка с чл.2 от Закона за горите (обн.,
Изв., бр.89 от 07.11.1958 год., отм. със Закона за горите , ДВ, бр.125 от 29.12.1997 год.).
Съгласно чл.2 ЗГ от 1958 год.(отм.), всички гори и земи на Държавния горски фонд са
общонародна собственост, а според чл.З, ал.1 от същия закон, гора е всяка земя над 1 декар,
обрасла или засадена с горски дървета или храсти, която се намира вън от чертите на
2
населените места. Предвид на това, не е било необходимо приобщаването на гората или
земята към Държавния горски фонд с нарочен акт, тъй като това включване е настъпвало по
право. Това е и основанието за актуване на поземлен имот с идентификатор 31111.10.158, с
трайно предназначение на територията - горска и начин на трайно ползване - друг вид
дървопроизводителна гора с Акт № 4273 за частна държавна собственост на основание
чл.68,ал.1 от ЗДС. Съгласно чл. 26, ал.1 от Закона за не може да се придобиват по давност
горски територии - държавна или общинска собственост. Придобивна давност не може да е
текла през времето, за което ищците твърдят, че са владели спорния имот, тъй като с
приемането на Конституцията на НРБ от 1947г. имотите са били изключителна държавна
собственост, изключени изцяло от гражданския оборот, държавни земи, които са били
предоставяни за управление на държавни предприятия, ТКЗС, обществени организации,
частни лица и земи, собственост на кооперациите или на частни физически или юридически
лица. Съгласно нормата на чл. 6 от Закона за собствеността (обн. д.в.бр.92 от 16 ноември
1951г.) държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така
също и имотите, които нямат друг собственик или от 1969г. до 1990г. за спорния имот важи
забраната за придобиването им по давност, а съгласно чл.86 от ЗС (обн. ДВ бр. 92 от 16
ноември 1951г. и отм. дв бр.31 от 17.04.1990г.) не може да се придобие по давност вещ,
която е социалистическа собственост. За периода от 1990 до 1996 година е важала
разпоредбата на чл.86 (изм - дв, бр.31 от 1990г.) съгласно която не може да се придобие по
давност вещ, която е държавна или общинска собственост“. С измененията на § 1 от ЗД на
ЗС е спряна давността за придобиване на държавни и общински имоти до 31 декември
2022г., с което се обосновава основателност на оплакването,че придобивна давност за
ищците не е текла.Моли съдът да обезсили Решение № 53 от 08.10.2021г., постановено по
гр.д.№48/ 2021г. на Районен съд- З. като процесуално недопустимо и прекрати
производството по делото или алтернативно да го отмени като неправилно, постановено
при съществено нарушение на процесуалните правила, необосновано и незаконосъобразно.
В съдебно заседание редовно и прИ.ан жалбоподателят чрез юрисконсулт В. поддържа
изцяло поддържа подадената въззивна жалба.
Въззиваемите С. и Е.У. редовно и своевременно прИ.ани не се явяват, представляват
се от адв.В.Р., която поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба и изцяло
депозирания писмен отговор, като предлага атакуваното решение да бъде
потвърдено.Поддържа се неоснователност на възражението на жалбоподателя, за
приложимост на разпоредбите на ЗВСГЗГФ. Счита,че е установено, че процесният имот
никога не е бил включван в ТКЗС или ДГФ, видно от договора за покупко продажба от
1968 г от С.К.. Процесният имот попада в КВС, но е в непосредствена близост до града и
никога не е бил гора, а имотите в непосредствено съседство са застроени със сгради, в
КВС не включва само гори, а и земеделски земи, както и земи със селищен характер. Твърди
също,че процесният имот представлява ливада, в която има засаденИ.ошки. Извършено
актуване на имота през 2019 г. Няма обратно действие, спрямо придобитата вече
собственост по давност с начален момент 1968 г. от ищците, липсва правно основание за
3
негово издаване и актуване.
Съдът намира, че фактическа обстановка, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана коректно и изчерпателно в обжалваното
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.В
производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид, подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл
в пределите на своята правораздавателна власт.
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за
упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по
действително предявения иск срещу действително посочения ответник.
Неоснователно е поддържаното в хода на разглеждане на делото пред районен и
въззивната инстанция възражение за процесуална недопустимост на предявеният иск.
Незаявяването на процесния имот за възстановяване по специалния ред установен в нормите
на ЗСПЗЗ и ЗВЗГЗГФ не е пречка за установяване собствеността в общото исково
производство, още повече, че по делото е безспорно установено, че процесния имот не е
включван в ТКЗС(1959г.) и ДГФ(1948 г.), поради което и не е заявяван за реституиране.
По съществото на правния спор и в рамките на наведените във въззивната жалба
доводи, съдът формира следните правни изводи:
В исковата си молба ищците излагат фактически твърдения, че като съпрузи през 1968
година, с частен писмен договор, неоформен по надлежния ред с нотариален акт съгласно
чл.18 ЗЗД, закупили от С. И. К. нива с площ около 1.5 дка, находяща се в м.“СтойчИ.о“,
гр.З., разделена на две части от шосе и граници – на изток и запад дере, на юг-река и на
север –Келешева чука. Твърдят още, че няколко години след това пътят е значително
разширен, а по-късно и асфалтиран, което разделило окончателно на две закупената нива и
по влязлата в сила кадастрална карта, като частта над пътя към момента представлява част
от ПИ с идентификатор 31111.10.184, с площ 735 кв.м, съгласно представената скица-
геодезично заснемане, която част е предмет на установителния иск, а в одобрената
кадастрална карта и кадастрални регистри - целият техен поземлен имот с идентификатор
31111.10.184, в който попада и процесния имот, вписан като горска територия, собственост
на МЗХ. Излагат твърдения, че от закупуване на имота през 1968 година за сумата 80 лева
и до настоящия момент го владеят, необезпокоявани и в тяхна полза е изтекла придобивна
давност по смисъла на чл.79ал.1 ЗС, поради което се легитимират като собственици на
претендирания имот, придобит в режим на СИО на оригинерно основание.
4
В хода на разглеждане на делото от районен съд се установява по безспорен начин,
че претендираният имот не е частна държавна собственост и не е част от държавния горски
фонд. Към 1968 година, когато ищците закупуват имота с частен писмен договор от
продавача С. И. К., понастоящем е установена от вещото лице идентичност между
претендирания и закупения имот, както и с влязлото в сила съдебно решение
№166/08.11.2018година по гр.д.№427/2017 година по описа на ЗРС. По делото не се
установява имотът да е включван в ТКЗС и ДГФ, нито да е отчуждаван, което да обуславя
промяна на произхода му в държавен и начина на трайно ползване.
Ответникът, настоящ жалбоподател не доказва възражението си, че
претендираният имот е гора, включена в ДГФ. Съгласно заключението на вещото лице по
назначената и изслушана от районен съд съдебно-техническа експертиза, неоспорена от
страните в имота има посадени овошки(в каквато насока са и показанията на разпитаните
свидетели С.Ч. и Б. ЛИ.), същият е ограден, с материализирани граници-каменен зид,
дървени и метални колове и не попада в обхвата на ЗГ(отм.), тъй като не представлява гора.
В тази връзка попадането на имота в картата на възстановената собственост(КВС) не е
основание да се приеме, че подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ, още повече, че
последният е в непосредствена близост до града, както и никога не е бил гора. Няма спор,
че към момента на покупката имотът е представлявал ливада, а и видно от представените
по делото скици, че съседните на процесния имот не са ДГФ, а имоти на физически лица.
Неоснователно е позоваването на акта за държавна собственост
№4273/11.12.2019година, с което жалбоподателят обосновава неоснователност на
предявеният иск за собственост. Актът за държавна собственост е официален документ,
съставен от длъжностно лице по ред и форма определени от закона и като такъв има
обвързваща за съда доказателствена сила относно изложеното в него, т.е. има качеството на
официален свидетелстващ документ. Следва да бъде отбелязано, че в АДС не е посочено
правно основание за негово издаване и актуване. Посочените разпоредби (чл.68, ал.1 от
ЗДС, чл.70, ал.1 от ЗДС и чл.103 от ППЗДС) касаят административната процедура по
неговото, а разпоредбата на чл.104, ал.1 и ал.2 (без уточняване на конкретната точка) е
общото основание за съставяне на АДС, поради което не е доказателство, че имотът е
държавна гора.
Същевременно, без да има правопораждащо действие, той единствено констатира
собствеността на държавата, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно
придобивно основание, при наличие на което на акта следва да се признае легитимиращо
действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна собственост до
доказване на противното. Затова, при спор за собственост, оспореният АДС не е годно
доказателство за установяване правото на собственост и легитимиращият се с него следва да
установи основанието, на което е издаден и придобит от държавата. Или ответникът
следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти,
реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, поради което
неоснователно е поддържаното от жалбоподателя, че е доказателство за държавен произход
5
на процесния имот.
Следователно релевантно за спора е принадлежността на правото на собственост
върху имота към момента на установяване владението на праводателя на ищците, т.е към
1968г., когато се твърди, че те са завладели имота. В конкретния казус обаче и съобразно
ангажираните по делото доказателства не може да се обоснове извод, че с издаването на
АЧДС държавата е валидирала своите права. Позоваването на това общо нормативно
основание за трансформиране на собствеността в държавна не сочи на удостоверяване на
конкретно фактическо основание, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, обективирана в
решение 271/30.10.2012г. по гр.д. 477/2012г. на II ГО, решение № 15/19.02.2016г. по гр.д.
№ 4705/2015г. на ВКС, II ГО. Освен това следва да бъде отбелязано,че актуването на имота
като частен държавен е извършено едва през 2019 г., поради което не може да има обратно
действие, спрямо придобитата вече собственост по давност от ищците в режим на СИО, с
начален момент 1968 г.
Записването на имота в КККР на гр.З. като горска територия и актуването му
впоследствие като държавен може да се предполага, че е извършено поради непосочен
собственик. Понастоящем процесният имот попада в ПИ с идентификатор
31111.10.184(горска територия), в КВС е с номер 010128 и записан в КК и КР като
собственост на държавата, чрез МЗХ, не е отчуждаван и не е отразен според експертизата в
регулационните планове от 1939,1959 и 1982година, не е отразен с граници и
планоснимачни номера, не фигурира в разписните книги към плановете, както и не е
заявяван от ищците за възстановяване, поради което изводът на районен съд, че за него не
съществуват ограничения за придобивяането му по давност е законосъобразен и основан на
доказателствата.
От събраните по делото гласни доказателства се установява,че ищците са
установили явно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота още през 1968
година, от който момент тече и давностния срок, като способ за придобиване собственост
по смисъла на чл.79 ЗС, който срок в случая надхвърля значително десет години.
Мотивиран от гореизложеното и поради съвпадане изводите на районен съд с
изложените от въззивния съд ще следва атакуваното решение да бъде потвърдено като
законосъобразно постановено и основано на доказателствата по делото.
С оглед изхода на спора се дължат на въззиваемите направените разноски за
ползвана адвокатска помощ в размер на сумата 600 лева, които са своевременно поискани,
надлежно документирани и е представен списък по чл.80 ГПК и които следва да се възложат
в тежест на жалбоподателя.
На основаоние гореизложените съображения въззивният съд в настоящия си
състав
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 53 от 08.10.2021г постановено по гр.дело № 48/2021г
на Районен съд гр.З., като законосъобразно постановено .
ОСЪЖДА Министъра на земедието, храните и горите да заплати на С. В. УШ. и
Е.А. У. направените разноски пред въззивния съд за ползвана адвокатска помощ в размер на
сумата 600(шестотин)лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд, в едномесечен в срок от връчването му на страните при наличие
основанията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7