Р E Ш Е Н И Е
град София, 14.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на петнадесети
април,
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ М.
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН
ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ М.
въззивно гр. дело № 6166 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
С Решение № 11775 от
15.01.2020 г., постановено по гр. дело № 59697 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 117-ти състав, е осъдил, на основание чл. 144 СК, С.А.М., ЕГН **********, да заплаща на дъщеря си С.С.М., ЕГН **********,
месечна издръжка от 95.00 лева,
считано от 16.10.2019 г. (датата на подаване на исковата молба в съда), ведно
със законната лихва. Отхвърлил е иска
по чл. 144 СК за разликата над
уважения размер от 95.00 лева до пълния
предявен размер от 140.00 лева
месечно. Осъдил е С.М. да заплати по
сметка на СРС сумата от 136.80 лева –
държавна такса по така присъдената издръжка. Допуснал е, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената
издръжка.
Ответникът С.А.М. (въззивник и въззиваема страна в
настоящото производство), е останал недоволен от така постановеното Решение и
го е обжалвал с въззивна жалба, вх.
№ 5019131 от 05.02.2020 г. по описа на СРС, в частта, с която искът по чл. 144 СК е уважен, както и в частта, с която е допуснато
предварително изпълнение на съдебния акт в частта относно присъдената издръжка.
В жалбата се твърди, че неправилно от първата инстанция е прието, че ответникът
има възможност да плаща издръжка в присъдения размер само въз основа на факта,
че допреди това доброволно е плащал тази сума на пълнолетната ищца. Поддържа,
че същата може и е длъжна да се грижи сама за издръжката си, а отделно от това
по иска на непълнолетната й сестра ответникът бил осъден да заплаща месечна
издръжка на другото му дете в размер на 152.50 лева. Плащането на двете
издръжки съставлявало особено затруднение по смисъла на закона и искът подлежал
на отхвърляне. Изтъква доводи, че неправилно е допуснато предварително изпълнение
на съдебното решение, тъй като текстът на чл. 242, ал. 1 ГПК следвало да се
прилага единствено по отношение издръжката на ненавършилите пълнолетие деца, защото
само тази издръжка имала безусловен характер. Съобразно изложеното моли
въззивния съд да отмени съдебния акт в обжалваните части и вместо него да
постанови друг, с който да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
присъждане на разноски по делото. Поддържа жалбата в съдебно заседание във
въззивната инстанция, чрез пълномощник.
Ищцата С.С.М., чрез пълномощник, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е предоставила
становище по депозираната от ответника въззивна жалба, с което е оспорила
същата изцяло като неоснователна.
Ищцата С.С.М. (въззивница и
въззиваема страна в настоящото производство) в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е подала насрещна въззивна жалба,
вх. № 5058734 от 22.05.2020 г. по описа на СРС, срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Релевира
оплаквания, че изводите на първата инстанция, че може да си доставя остатъкът
от необходимата й издръжка, чрез почасов труд и средства от другия родител,
били необосновани. Изтъква, че за ответника няма да е налице особено
затруднение да й заплаща претендираната издръжка в размер на 140.00 лева
месечно, тъй като сумата от 95.00 лева била крайно недостатъчна. Счита, че по
делото липсвали доказателства, които да установяват, че ответникът среща
трудности, за да задоволява елементарните си нужди. Съобразно изложеното моли
въззивния съд да отмени решението в обжалваната отхвърлителна част и вместо
него да постанови друго, с което да уважи иска изцяло. Претендира присъждане на
разноски за въззивната инстанция. Поддържа жалбата в съдебно заседание във въззивната
инстанция, лично, и чрез пълномощник.
Ответникът С.А.М., чрез пълномощник, е дал становище по подадената от
ищцата насрещна въззивна жалба, с което е оспорил същата изцяло като
неоснователна.
Въззивната
жалба и насрещната въззивна жалба са допустими. Подадени са в срок, от страни в първоинстанционното
производство, имащи правен интерес от обжалването, като са насочени срещу
подлежащ на въззивно обжалване в атакуваните части валиден и допустим съдебен
акт.
Софийският градски съд, с оглед
обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете
съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, приема следното от
фактическа и правна страна:
При
постановяване на атакуваното решение, Софийският районен съд е приел за установено, че ищцата С.М.
е навършила пълнолетие през 2017 г., като учи във висше учебно заведение в
редовна форма на обучение – студент III курс в
Софийския университет. Между страните, освен посочените факти, не е спорно и
обстоятелството, че майката на ищцата и ответникът са разведени, като от
развода през 2015 г. ищцата живеела с майка й. Доходите на последната – Л.М.В.са
установени по делото в размер около минималната работна заплата (така и справка
от ТД на НАП – София - на л. 25 от първ. дело), а на бащата - с 200.00 лева повече – справка от ТД на НАП –
София (на л. 28 от първ. дело),
видно от която ответникът С.М. получава средномесечно трудово възнаграждение в
размер на 700.00 лева. Ищцата е декларирала писмено, че не притежава имущество
и доходи, от които да се издържа (л. 31 от
първ. дело). Установено е в хода на първоинстанционното производство,
че ответникът М. е продължил да заплаща присъдената през 2015 г. (съгласно решение по гр. дело № 20237/2015 г. на СРС) издръжка в размер на по 95.00 лева месечно на всяко от
децата му, включително и за ищцата С.М. и след навършване на пълнолетие (писмени доказателства на л. 60 и следващите от първ. дело). Въз основа на тази доказателствена съвкупност първоинстанционният
съд е обосновал, че ответникът може да заплаща месечна издръжка в размер на
95.00 лева, до която сума е приел искът по чл. 144 СК за частично основателен.
Допълнително е обосновал, че ищцата би могла, чрез почасов труд и със средства
от другия родител, да се издържа и да поема разходите по обучението й.
Във
въззивната инстанция са приети писмени доказателства, ангажирани от двете
страни. Видно от Решение № 28439 от 29.01.2020 г. по гр. дело № 55107 по описа
за 2019 г. на СРС, е изменена, на основание чл. 150 СК, месечната издръжка,
дължима от настоящия въззивник на непълнолетната му дъщеря – Л.С.М., като издръжката
е увеличена от 95.00 лева на 152.50 лева. Този съдебен акт не е влязъл в сила,
доколкото липсват данни за противното. От служебна бележка, изх. №
19/03.02.2020 г., на “И.М.”ООД, се установи, че осигурителният доход на
въззивника - ответник съвпада с дохода
по трудовото му правоотношение, който за периода м. 02.2019 г. – м. 01.2020 г.
е в средномесечен размер от 700.00 лева. От писмени доказателства - на л. 16 –
л. 24 и на л. 39 – л. 51, е видно, че въззивницата - ищца е заплатила
семестриална такса в размер на 265.00 лева за втория семестър на учебната
2020/2021 г. От седмично разписание на учебния план за 2020/2021 г. се установи,
че в понеделник С.М. не е заета с учебни занятия; във вторник същите са до
14.00 часа; в сряда и в четвъртък – до 16.00 часа и в петък – до 14.00 часа. Представена е и
разпечатка относно задължителната практика на въззивницата, в която разпечатка
липсват конкретни данни задължителната практика по специалността в кои дни от
седмицата и по колко учебни часа следва да се полага.
Други
допустими и относими доказателства, на които въззивният съд да основава
изводите си, не са ангажирани в двете съдебни инстанции.
Въззивният съд
споделя фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд и
направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата
доказателствена съвкупност. Освен това първоинстанционният съд е събрал всички
поискани от страните, относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло
делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК,
правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. С оглед оплакванията във
въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, и съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, настоящата
инстанция излага и свои мотиви.
Уважаването на иск за издръжка на
пълнолетно учащо дете от неговия родител,
предполага, ищцата - въззивница в настоящото производство и чиято е доказателствената
тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, да докаже
кумулативната наличност на следните
предпоставки: 1/. че въззиваемият - ответник е нейн
родител, 2/. нуждите й от издръжка за релевантния период и в претендирания
размер, 3/. че не е навършила 25 години и учи редовно в съответното висше
учебно заведение, 4/ Ищцата
е следвало да наведе и твърдения, че не
разполага със собствено имущество и доходи или че имуществото й не е
достатъчно, за да се издържа от него; 5/ На доказване подлежи и
възможността дължащият издръжката родител да я престира без това да съставлява “особено
затруднение“ за него. Доколкото въззивникът - ответник твърди, че заплащането
на търсената издръжка в месечен размер от 140.00 лева съставлява за него
“особено затруднение“, то в негова тежест е да установи това
обстоятелство.
Съобразно подробно обсъдена
доказателствена съвкупност и предвид предпоставките от фактическия състав на
чл. 144 СК, въззивният съд преценява като неоснователни оплакванията на
въззивника М., че за него ще е особено
трудно да заплаща издръжка в размер на 95.00 лева месечно. В доказателствена
тежест на ответната страна в процеса е било да установи пълно и главно, че
обективно не разполага със средства над собствената му издръжка, за да създаде
сигурно убеждение у съда, че е финансово непосилно за този родител да издържа и
себе си и пълнолетната ищца. Единствено в този случай ще е налице “особено
затруднение” по смисъла на закона. От друга страна, по делото е доказано, че
ответникът е заплащал доброволно в течение на повече от 2 години месечна
издръжка на вече пълнолетната му дъщеря – ищцата С.М., именно в размер на
сумата от 95.00 лева. Ето защо правилно първостепенният съд е взел предвид това
извънсъдебно признание на неизгодния за ответника факт, че е в състояние да
отделя месечно сума в посочения размер. На практика, това извънсъдебно
признание влече частично съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи
страни, което е наложило и обоснования извод на първата инстанция, че искът е
частично основателен до размера на сумата от 95.00 лева.
В съответствие с процесуалния закон е и
допуснатото предварително изпълнение на решението в частта относно така
присъдената издръжка. Разпоредбата на чл. 242, ал. 1 ГПК е ясна и не съдържа
разграничаване на хипотезите на различните видове издръжка. Нещо повече -
овластява съдът ex officio (служебно) да постанови
предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка.
Въззивният съд не споделя и оплакванията
на въззивницата - ищца, че не почиват на данните по делото мотивите на
Софийския районен съд, че С.М. би могла чрез почасов труд и с помощ от другия
родител да си доставя средства за издръжка. От писмената доказателствена
съвкупност по делото се установи, че учебната заетост на ищцата не е пречка да
реализира доходи от труд. Както е установено по делото, в понеделник
въззивницата не посещава лекции и упражнения. Останалите дни от седмицата - при
стандартната работна такава, също не изключват възможността за полагане на
почасов труд от нея.
Предвид тези съображения и с оглед
установената по делото конкретна възможност на въззиваемия - ответник да
заплаща издръжка единствено в размер на сумата от 95.00 лева, правилно е отхвърлен
искът по чл. 144 СК за разликата до пълния предявен размер от 140.00 лева.
При това положение въззивната и насрещната въззивна жалба се явяват неоснователни, по
наведените в тях доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваните части.
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение в обжалваните
му части, като правилно,
постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция.
При този изход
на спора по двете жалби разноски не се следват на никоя от страните – същите
следва да останат в тежест на всяка страна, така както са сторени по делото във
въззивното производство.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 11775 от 15.01.2020
г., постановено по гр. дело № 59697 по описа за 2019 г.
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 117-ти състав, в обжалваните части.
ОСТАВЯ без уважение претенциите на С.А.М. и на С.С.М., за присъждане на разноски за въззивното
производство, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО,
съобразно ограничението на чл.
280, ал. 3, т. 2 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.