Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Плевен, 18.04.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, Х-ти гр.състав, в
публичното заседание на четвърти април
през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ТОДОРОВА
при секретаря М.Г. като разгледа докладваното от съдията ТОДОРОВА гр.дело
№539 по описа за 2016г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.242, вр.чл.128, ал.2 КТ с цена на иска 647,62
лв. , чл.86 ЗЗД с цена на иска 22,71 лв., чл.224, ал.1 КТ с цена на иска 571,43
лв. и чл.86 ЗЗД с цена на иска 18,00 лв.
Производството по делото
е образувано по подадена искова молба
от П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** *** против
„*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че със Заповед № 1/24.09.2015г. е
прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ответника, считано от
25.09.2015г. Твърди, че ответника не е изплатил трудовото възнаграждение на
ищеца за отработените от него дни през м.септември 2015г. в размер на 700 лв.,
както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2015г. в размер на
600 лв. за 15 дни. Моли, отвеника да бъде осъден да плати на ищеца трудово
възнаграждение за отработените дни през м.09.2015г. в размер на 647,62 лв.,
лихва за забава върху сумата за периода от 25.09.2015г. до 29.01.2016г. в
размер на 22,71 лв., обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер
на 571,43 лв. и лихва за забава върху
сумата за периода от 25.09.2015г. до 29.01.2016г. в размер на 18 лв. след
допуснатото изменение в размера на предявените искови претенции.
В срока по чл.131 ГПК не
е постъпил писмен отговор от ответника по делото. След законовия срок е
постъпил писмен отговор, в който ответника оспорва предявените претенции като
неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и
гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Установява се от Заповед № 1/24.09.2015г., че
трудовото правоотношение на П.К. с ответника, възникнало по силата на трудов
договор № 5/01.06.2015г. е прекратено без предизвестие на основание чл.71, ал.1 КТ. Заповедта е връчена на ищеца на 24.09.2015г. Той е заемал длъжността
„Търговски представител“. Заповедта е подписана от работодателя и в нея е
посочено, че на П.К. следва да бъде изплатена сумата от 571,43 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2015г.
Сключването и прекратяването на трудовия договор
на ищеца с ответника се установява и от Справка за трудови договори на П.К., от
която е видно, че датата на сключване на договора е 01.06.2015г., а на
прекратяване -25.09.2016г. с основно месечно трудово възнаграждение в размер на
800 лв.
Съдът възприема заключението на изготвената по
делото съдебно-икономическа експертиза като компетентно, обективно, безпристрастно
и обосновано. От него се установява, че неизплатеното трудово възнаграждение на
ищеца за периода от 01.09.2015г. до 25.09.2015г. е в размер на 647,62 лв.
Лихвата за забава върху тази сума е в размер на 22,71 лв. за периода от
25.09.2015г. до 26.01.2016г. Обезщетението
за неизползван платен годишен отпуск за 6 дни е в размер на 228,60 лв.,
а дневното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е 38,10 лв. Лихвата
за забава върху сумата от 228,60 лв. за неизплатен годишен отпуск за периода от
25.09.2016г. до 29.01.2016г. е в размер на 8,02лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По искът с
правно основание чл.242, вр.чл.128, ал.2 КТ:
Разпоредбата на чл.128 от КТ установява възмездност на
полагания от работниците/служителите труд, вменявайки на работодателя
задължението да престира уговореното трудово възнаграждение в предвидените
срокове, като при забавено изпълнение се дължи изплащането му заедно със
законната лихва, съгласно даденото в чл.245, ал.2 от кодекса разрешение. В този
смисъл за успешното провеждане на иск с посоченото правно основание, в тежест
на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между него и
ответника, а последният, да установи точното в количествено и времево отношение
изпълнение на задължението си за плащане на трудово възнаграждение. Изплащането
на уговореното трудово възнаграждение е не само задължение на работодателя по
чл.128 вр. чл.270 КТ, но и гарантирано от закона право на работника да го получи
в пълен размер /арг. чл.242 КТ/, като основен източник на средства за издръжка.
В конкретния случай безспорно установено се явява
обстоятелството, че страните са били във валидни трудовоправни отношения, по
силата на които ищеца е изпълнявал задължението си да престира труд. Не се
установи по делото от носещия доказателствената
тежест ответник, че към датата на завеждане на исковата молба е бил заплатил
трудовото възнаграждение на ищеца за периода от 01.09.2015г. до 25.09.2015 с
общ размер от 647,62 лв./видно от приетата по делото СИЕ/ поради което искът
следва да бъде уважен в предявения си размер от 647,62 лв. след допуснатото
изменение в размер на предявената претенция, в едно със законната лихва върху
сумата от предявяване на исковата претенция /29.01.2016г./ до окончателното
изплащане на сумата.
По искът с правно основание чл.86 ЗЗД с цена на иска
611,12 лв.:
Искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява акцесорен по
отношение на предявената искова претенция с правно основание чл.128, вр.чл.242 КТ и от уважаването на последната зависи съдбата на акцесорния иск. Съгласно
чл.242 от КТ положеният труд по трудово правоотношение (ТПО) е възмезден, а
съгласно нормата на чл. 128, ал.2 от КТ, работодателят е длъжен да заплаща в
установените срокове уговореното трудово възнаграждение за извършената работа,
като в противен случай изпада в забава и без да е нужна покана. Съгласно
разпоредбата на чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение на работника или
служителя се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти,
доколкото не е уговорено друго. По делото не се доказа да е уговорен друг срок
на изплащане на трудовото възнаграждение, поради което, съдът приема, че
ответника е изпаднал в забава след изтичане на месеца, за който се дължи
трудовото възнаграждение- 30.09.2015г. Съгласно приетата по делото
съдебно-икономическа експретиза и след самостоятелни изчисления от съда на
аснование чл.162 ГПК дължимата лихва за забава върху неизплатеното трудово
възнаграждение на ищеца от 647,62 лв. за периода от 01.10.2015г. до
29.01.2016г. е в размер на 21,79 лв. за
която сума следва искът да бъде уважен а за разликата до предявения размер от
22.71 лв. следва искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
По искът с правно основание чл.224, ал.1 КТ:
Налице са условията по чл. 224, ал. 1 КТ за
пораждане правото на ищеца за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
тъй като трудовото му правоотношение е прекратено и към датата на уволнението
той е имал неизползван платен годишен отпуск. Видно от Заповед № 1/24.09.2015г.,
в нея е посочено, че на ищеца се дължи изплащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 571,43 лв. за общо 15 дни неизползван платен
годишен отпуск за 2015г. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че за отработеното време на ищеца при ответното дружество му се
дължи ползването на 6 дни платен годишен
отпуск, за който няма данни да е ползван или да му е изплатен. В тежест на
ищеца беше да докаже при условията на пълно и главно доказване, че за него е
възникнало правото да му бъде изплатено обезщетение за неизполван платен годишен
отпуск за 15 дни в общ размер от 571,43 лв. Ищеца се позовава на горепосочената
заповед, в която е признато от ответника задължение за 15 дни платен годишен
отпуск в горепосочения размер. Това
задължение, обаче се оспорва от ответника, макар и след срока за отговор. В срока за отговор, обаче се преклудират единствено правата на ответника, посочени в
чл.133 ГПК и не може да бъде прието, че ако не е оспорена в срока за отговор
дължимостта на претенцията, то е преклудирана възможността на ответника да направи
това по-късно. Предвид изложеното, съдът намира, че ищеца не доказа при
условията на пълно и главно доказване, че ответника му дължи по-голям размер на
платен годишен отпуск от предвидения в закона. Съгласно чл.155, ал.4 КТ размерът
на основния платен годишен отпуск е не по-малко от 20 работни дни. Поради изложеното
съдът приема, че на ищеца се дължи
обезщетение за 6 дни неизползван платен годишен отпуск, а не за 15 дни, тъй
като той е работил при ответника само за периода от 01.06.2015г. до 25.09.2015г.
и припадащия се размер на платен годишен отпуск за този период при 20 дни
годишно е 6 дни. В случай,че в трудовия договор на ищеца е бил уговорен
по-голям размер на платения годишен отпуск следваше да бъдат изложени твърдения
в този смисъл в исковата молба, както и да бъде доказан този размер чрез
допустимите доказателствени средства от носещия доказателствената тежест ищец. По делото не е представен трудов договор, нито е направено доказателствено искане,
ответника да бъде задължен да представи такъв, от който да бъде установен
евентуално уговорен по-голям размер на платен годишен отпуск. Посоченото в
Заповед № 1/24.09.2015г. като дължимо обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 15 дни за сумата от 571,43 лв. представлява извънсъдебно
признание на неизгоден за страната факт, който съдът оценява в съвкупност с
останалите, събрани доказателства, но същото се явява в противоречие с
останалите установени по делото фактически обстоятелства. Предвид
гореизложеното съдът приема, че на ответника дължи на ищеца обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 6 дни. Съгласно
чл. 224, ал. 2 КТ обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 към деня на
прекратяване на трудовото правоотношение. Последната цитирана норма предвижда
като основа за изчисляването полученото среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска
- в случая прекратяването на трудовото правоотношение, през който са отработени
най-малко 10 работни дни. Съгласно §. 1 от Наредбата за допълнителните и други
трудови възнаграждения в брутното трудово възнаграждение по чл. 177 КТ и чл.
228 КТ се включват наред с основното трудово възнаграждение за отработеното
време и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, определени с КТД
и/или Вътрешните правила за работната заплата. Ето защо в конкретния случай
дължимото на ищеца обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде определено
на база среднодневно брутно трудово възнаграждение с включени в него основно и
допълнителни възнаграждения, предвид постоянния им характер или видно от
възприетата по делото СИЕ общо възлиза на 228,60 лв. брутна сума за 6 дни неизползван
платен годишен отпуск. По делото не са ангажирани доказателства за изплащането
на сумата, от носещия доказателствената тещест- ответника по делото. По
изложените съображения на ищеца следва да се присъди сумата от 228,60 лв.,
представляваща неизплатено обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ заедно със законната
лихва върху сумата, считано от 29.01.2016г.- датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата, като за разликата до предявения размер от 571,43
лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По искът с
правно основание чл.86 ЗЗД:
Искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява акцесорен по
отношение на предявената искова претенция по чл.224, ал.1 от КТ и от
уважаването на последния зависи съдбата на акцесорния иск. Но освен от
уважаването на иска по чл.224, ал.1 от КТ, уважаването на иска по чл.86, ал.1
от ЗЗД зависи и от доказването на обстоятелствата и фактите, релевантни за
неговата основателност.
Отговорността на работодателя по чл. 224, ал. 1 КТ и
по чл. 221, ал.1 КТ е договорна. Тя се поражда в рамките на едно конкретно
трудово правоотношение. В случая договорната отговорност изключва деликтната.
След като задължението на работодателя по чл. 224, ал. 1 КТ не произтича от
непозволено увреждане, не може да намери приложение разпоредбата на чл. 84,
ал.3 от Закона за задълженията и договорите относно началния момент за
присъждане на лихва. Задължението по чл. 224, ал.1 от КТ и по чл.221, ал.1 КТ е
парично и при забавеното му изпълнение работодателят дължи лихва на незаконно
уволнения работник. Поради договорния характер на отговорността на работодателя
и липсата на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от който се
дължи лихва върху обезщетението, следва да се приложат общите правила на Закона
за задълженията и договорите относно неизпълнение на задълженията. Съгласно чл.
86, ал. 1, изр.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. При безсрочните
задължения, каквото е това по чл.224, ал.1 КТ, длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора. Или поканата като условие за изпадане на
длъжника в забава е абсолютно необходима, когато няма определен срок за
изпълнение.
Вземането по чл.224, ал.1 е изискуемо от деня, в
който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение. Този ден поначало
е денят на прекратяване на трудовия договор, но тъй като вземането по чл.224,
ал.1 КТ е парично и безсрочно в рамките
на една договорна отговорност, съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД е нужна покана на
кредитора. От деня на поканата могат да се претендират лихви като обезщетение
за закъснялото изпълнение на задължението. Когато липсва покана, лихва се дължи
от деня, в който е предявен искът.Тъй като по делото няма доказателства, нито твърдения, ищецът да
е поканил ответното дружество да му изплати дължимото обезщетение за
неизползван годишен платен отпуск то съдът
намира, че искът с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява изцяло
неоснователен и недоказан в целия си предявен размер от 18,00 лв. след
допуснатото изменение в размера и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Съобразно изхода на делото и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, ответника следва да
бъде осъден да заплати на ищеца, направените от него разноски в настоящото
производство за адвокатско възнаграждение в размер на 106,95 лв., съразмерно с
уважените искови претенции.
На
основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Плевенския районен съд държавна такса върху цената на уважените
искове в размер на 150,00 лв./3 иска по 50лв./, както и 100 лв. за вещо лице.
Следва да
се допусне предварително изпълнение на решението, на основание чл.242, ал.1 от ГПК.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА, на основание чл.128, вр.чл.242 КТ,
„*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен
адрес: *** ***, сумата от 647,62 лв., представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за периода 01.09.2015 г. – 25.09.2015 г., в едно със законната лихва върху тази сума,
считано от 29.01.2016г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА,
на основание чл.86 ЗЗД, „*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати на П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
***, сумата от 21,79
лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 647,62 лв. неизплатено
трудово възнаграждение за периода от 01.10.2015г. до 29.01.2016г., като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до пълният му предявен размер от 22,71 лв.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА,
на основание чл.224, ал.1 КТ, „*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен
адрес: *** ***, сумата
от 228,60 лв., представляваща неизплатено обезщетение за 6 дни неизползван
платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2016г.
до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до пълният
му предявен размер от 571,43 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
*** против „*** ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: *** иск
с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от
18,00 лв. за периода от 25.09.2015г. до 29.01.2016г., представляваща лихва за
забава върху сумата от 571,43 лв. обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА,
на основание чл.78, ал.1 ГПК „*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на П.Л.К., ЕГН **********, със съдебен
адрес: *** *** разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 106,95 лева.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК, „*** ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** да заплати по сметка на Плевенския районен съд
държавна такса върху цената на уважените искове в размер на 150,00 лв, както и 100 лв. за вещо лице.
ДОПУСКА
на основание чл.242, ал.1 от ГПК предварително изпълнение на решението, в
частта му относно присъденото трудово възнаграждение и обезщетение.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от 18.04.2016г.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: