№ 1085
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505917 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 1-31 от 18.12.2020 г. по гр.д. № 27240/2014 г. по описа на СРС, 31
с-в, е отхвърлен като неоснователен предявения от „Е.А.“ ЕАД, ЕИК *******, против
Р. Т.**“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по силата на договор
за покупко-продажба на МПС от 28.10.2011 г. с нотариална заверка на подписите, peг.
№ 9011/28.10.2011 г. на помощник-нотариус Д.С. на нотариус А.Б., peг. № 391 на НК,
сключен с „Е.Т.“ ООД, на влекач, марка и модел SCANIA R420, шаси:
XLER4X20005129666, двигател: 6263082, ДКН******* и за предаване на владението
върху вещта.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца - „Е.Т.“ ООД, ЕИК *******
В срок е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.А.“ ЕАД с излагане на доводи за
неправилност на решението на СРС в частта на отхвърляне на иска за собственост,
поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и поради
необоснованост. Заявява, че неправилно СРС е приел, че договорът за покупка на МПС
от 28.10.2011 г. няма вещно-прехвърителен ефект, тъй като не е заплатена продажната
цена на вещта – предмет на договора на третото лице. В нарушение на материалния
закон съдът е приел, че със сключените допълнителни споразумения от 11.11.2011 г.
1
страните не са постигнали изменение на договора за покупко-продажба на влекача, тъй
като същите не са в предвидената от закона форма – писмена с нотариална заверка на
подписите. Сочените споразумения не представляват изменение на сключения договор
за покупка и формирания извод от съда е неправилен. Освен това споразуменията са
сключени в предвидената от закона писмена форма и касаят други отношения между
страните – търговци във връзка със сключения между тях договор за обратен лизинг, за
който са приложими правилата на Ф.ов лизинг.
Поддържа, че е придобил собствеността върху влекача, тъй като е заплатил
цената на вещта /44000.00 лв. с ДДС/ по договора за продажба по следния начин:
сумата 39621.66 лв., чрез прихващане на вземане, което е придобил от кредитор
на продавача – Е.А. Ф. ЕООД /сключен на 11.11.2011 г. договор за цесия на част от
вземането за продажната цена в размер на 39621.66 лв. между продавача „Е.Т.“ ООД и
неговия кредитор Е.А. Ф. ЕООД във връзка с техни други Ф.ови взаимоотношения/
срещу заплатена по банков път от „Е.А.“ ЕАД на Е.А. Ф. ЕООД сума в размер на
39621.66 лв. на 29.12.2011 г. и
сумата 4378.34 лв., чрез прихващане на вземания и задължения с продавача
„Е.Т.“ ООД по сключено между тях на 11.11.2011 г. допълнително споразумение.
Поддържа становище, че е придобил собствеността върху МПС-влекач по
договора, тъй като е заплатил цената по посочения начин, а предаване на вещта,
каквото несъмнено не е извършено не е необходимо с оглед легитимацията му.
Поддържа, че е сключил договор за обратен лизинг с продавача, каквато е била и целта
на закупуване на МПС.
Заявява, че като неоснователни следва да бъдат отхвърлени предявения от
ответника Р. Т.**“ ЕООД насрещен иск и възражение.
Моли за отмяна на постановеното решение и уважаване на иска за собственост.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Р. Т.**“ ЕООД е подала писмен отговор, в който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни правни и фактически доводи,
за това че постановеното от първата инстанция решение е допустимо, правилно,
законосъобразно и обосновано. Оспорва плащане на цената на закупеното МПС по
посочения в договора начин и по начина посочен от ищеца, чрез прихващане. Прави
възражение, че не е настъпил вещно-прехвърлителния ефект на договора за продажба и
ищецът не се легитимира като собственик на влекача. Освен това заявява, че е
придобил собствеността върху вещта с договор в писмена форма, сключен преди
договора на ищеца и постановеното по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД влязло в сила решение
на СГС. Поддържа доводи за основателност на предявените от него насрещен иск и
възражение за задържане. Заявява, че ищецът не е доказал плащане на цената по
уговорения между страните в договора за продажба начин. Същевременно същият не е
2
доказал и поддържания начин на плащане, чрез прихващане. Доводите на ищеца за
сключен с продавача договор за обратен лизинг счита за недоказани и неоснователни,
същевременно за неотносими към предмета на спора.
Моли за потвърждаване на постановеното решение в обжалваната част.
Претендира разноски.
Третото лице помагач - „Е.Т.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
С оглед доводите по въззивната жалба за неправилност на постановеното
решение, съдът намира следното:
За да отхвърли предявения иск по чл.108 ЗС, с постановеното решение СРС е
приел, че ищецът „Е.А.“ ЕАД не се легитимира като собственик на движимата вещ -
Влекач, марка и модел SCANIA R420, шаси: XLER4X20005129666, двигател: 6263082,
ДКН: ******* по сключен на 28.10.2011 г. договор с продавача „Е.Т.“ ООД.
За обосноваване на този извод съдът е приел, че договорът от 28.10.2011 г. е
сключен в предвидената в разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП форма, но двете
допълнителни споразумения от 11.11.2011 г. са в обикновена писмена форма. Тъй като
страните по съглашенията са търговци, сделките са търговски и съгласно чл. 293, ал. 2
ТЗ изявлението по сключването, по изпълнението или по прекратяването на
търговската сделка е нищожно, ако не е отправено в установената от закон или от
страните форма. Съдът е приел, че двете съглашения от 11.11.2020 г. представляват
изменение на търговската сделка - чл. 293, ал. 6 ТЗ и доколкото не са сключени във
формата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП съответно не са валидно изменили договора за покупко
продажба на МПС от 28.10.2011 г. Според съда, забраната за позоваване на
недействителността на последващите изявления, предвидена в чл. 293, ал. 3 ТЗ, не
важи за трети лица, които не са страни по сделката, а и видно от поведението на
ответника Р. Т.**“ ЕООД той оспорва действителността на сделките на ищеца и
третото лице-помагач. В обобщение, доколкото с договора, с който ищецът се
3
легитимира като собственик на процесния влекач, от 28.10.2011 г. собствеността не е
прехвърлена, а вещно- прехвърлителното действие е отложено до плащането на
цената, каквото няма, и доколкото последващите съглашения за замяна на
задълженията за плащане на цената със задължение за погасяване на други задължения
към трето лице не са в предвидената в закона форма, то, ищецът не е станал собственик
на процесния влекач на заявеното придобивно основание.
Решението е неправилно.
В производството е установено чрез събраните пред първата инстанция
доказателства, че ищецът „Е.А.“ ЕАД се легитимира като собственик на процесния
влекач по силата на договор за покупко-продажба на МПС от 28.10.2011 г. сключен в
писмена форма с нотариална заверка на подписите с третото лице помагач- продавач
по сделката „Е.Т.“ ООД. Като собственик на автомобила и в представеното
свидетелство за регистрация на МПС, част I от 01.11.2011 г. ползващ се с формална
доказателствена сила, като собственик на МПС е вписан „Е.А.“ ЕАД.
Несъмнено, сключената сделка е търговска по см. на чл.286 ТЗ и за нея са
приложими правилата на чл. 293, ал. 2 ТЗ като предвидената в закона / чл. 144, ал. 2
ЗДвП/ писмената форма с нотариална заверка на подписите е условие за
действителност (ad solemnitatem).
Установено е, чрез представените допълнителни споразумения от 11.11.2011 г.,
сключени между страните по договора за продажба „Е.А.“ ЕАД и „Е.Т.“ ООД, че
продажната цена на МПС, чийто размер е договорен в чл.1 от договора за продажба -
44000.00 лв. е заплатена от купувача – ищец в производството по следния начин:
сумата 39621.66 лв., чрез прихващане на вземане, което е придобил от кредитор
на продавача – Е.А. Ф. ЕООД /сключен на 11.11.2011 г. договор за цесия на част
от вземането за продажната цена в размер на 39621.66 лв. между продавача „Е.Т.“
ООД и неговия кредитор Е.А. Ф. ЕООД във връзка с техни други Ф.ови
взаимоотношения/ срещу заплатена по банков път от „Е.А.“ ЕАД на Е.А. Ф.
ЕООД сума в размер на 39621.66 лв. на 29.12.2011 г. и
сумата 4378.34 лв., чрез прихващане на вземания и задължения с продавача
„Е.Т.“ ООД по сключено между тях на 11.11.2011 г. допълнително споразумение.
Възраженията на ответника, че посочената сума не е заплатена по цитираните
споразумения от 11.11.2011 г., съдът намира за неоснователни. Чрез представените
пред първата инстанция платежни нареждания /преводно нареждане за кредитен
превод от 29.12.2011 г. за сумата 39621.66 лв. – л.208 по делото на СРС/ с надлежна
заверка на банката от 09.03.2016 г. се установява извършен банков превод на сумата от
„Е.А.“ ЕАД на Е.А. Ф. ЕООД на посочената дата. Същевременно в производството не
са оспорени изложени факти в договора за цесия и в споразумението от 11.11.2011 г.
досежно наличие на ликвидни и изискуеми задължения на „Е.Т.“ ООД към „Е.А.“ ЕАД
4
и Е.А. Ф. ЕООД по цитираните договори за Ф.ов лизинг, във връзка с които е сключен
договора за цесия и споразумението. Както е посочил и в своите обяснения пред
органите на реда /л.296 от делото на СРС/ собственика на фирмата „Е.Т.“ ООД -
Михаил Скрински към момента на сключване на договора за продажба на МПС
фирмата е имала задължения към „Е.“ по сключени вече договори за Ф.ов лизинг от
2008 г. Именно във връзка с тях се е стигнало до сключване на договора за продажба на
МПС, а впоследствие и до договор за Ф.ов лизинг от 31.10.2011 г., по който фирмата е
имала затруднения за плащане на лизинговите вноски. Поради това и впоследствие
автомобила е бил предаден на ответника, който е следвало да заплаща директно
лизинговите вноски на ищеца и по този начин да откупи МПС.
Настоящият състав намира за несъмнено установено, че допълнителните
споразумения от 11.11.2011 г. са сключени в писмена форма, а не в предвидената от
закона- чл. 144, ал. 2 ЗДвП- писмена с нотариална заверка на подписите. Със същите
обаче не е постигнато изменение на сключения договор за продажба на МПС и
доводите на въззивника в този смисъл се явяват основателни. С последните не е
изменена постигнатата от страните воля за договорената продажна цена на описания
влекач.
Както е посочено в Решение № 25 от 10.06.2016 г. по т.д. № 3113/2014 г., Т. К., І
Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, в частта за цената, съдържанието на
договора е несъществено - accidentalia negotii. Това е така, поради обстоятелството че
това не е нито индивидуализиращ, нито типизиращ белег на сделката, доколкото няма
пречка тя да бъде и безвъзмездна. Настоящият състав възприема така изложеното
становище, което намира за приложимо в случая. В частта за престацията на
приобретателя или липсата и (възмездност/безвъзмездност), договорът има действие
само между страните. Това не е същински/задължителен елемент от фактическия
състав на прехвърлянето, а облигационна последица от съгласието за прехвърляне на
вещта. Т.е. евентуалното неизпълнение на задължение за плащане на цената
рефлектира пряко върху имуществената сфера на прехвърлителя.
В случая при съобразяване изложеното, съдът намира че действително забраната
за позоваване на недействителността на последващите изявления, предвидена в чл.
293, ал. 3 ТЗ, не важи за трети лица, които не са страни по сделката, какъвто несъмнено
е и ответникът Р. Т.**“ ЕООД, който оспорва действителността на сделките на ищеца
и третото лице-помагач. В случая обаче със постигнатите между страните
допълнителни споразумения не е постигнато изменение на договора за продажба.
Напротив, според предвиденото в него /чл.2/страните са предприели сключване на
договор за Ф.ов лизинг, каквато воля несъмнено са изразили в договора като за
сключването на лизинга е спазена предвидената от закона и от страните писмена
форма. Последното се установява от представения пред първата инстанция договор за
Ф.ов лизинг от 31.10.2011 г. /л.308 по делото на СРС/ и погасителен план към него,
5
както и от съставения приемо-предавателен протокол от 02.11.2011 г. На л.198-л.204 от
делото на СРС са приложени и фактури за извършените плащания от третото лице
„Е.Т.“ ООД към „Е.А.“ ЕАД по договора за Ф.ов лизинг от 31.10.2011 г.
Както правилно е отбелязал въззивника със споразуменията страните са
постигнали съгласие за плащане на продажната цена- чрез извънсъдебно прихващане,
което е извършено при спазване правилата на чл.103 –чл.105 ЗЗД. Както е посочено в
договора за цесия /чл.3, ал.2/ цесионерът Е.А. Ф. ЕООД е потвърдил, че с получаване
на вземането предмет на договора, задълженията на цесионера Е.А. Ф. ЕООД към
цедента „Е.Т.“ ООД ще се считат погасени. Съответно, според договореното в чл.1 от
споразумението, задълженията на „Е.Т.“ ООД към „Е.А.“ ЕАД се считат за изцяло
погасени.
С оглед това, съдът намира че в производството е доказано заплащане на
продажната цена на МПС от купувача, поради което на основание чл.5 от договора
собствеността върху МПС е преминала върху купувача. Възраженията на ответника, че
не е настъпил вещно-прехвърлителния ефект на договора за продажба, съдът намира за
неоснователни. Продажната цена е била заплатена и за предаването на автомобила е
бил съставен приемо-предавателен протокол, както бе посочено и към този момент
автомобила е бил на територията на РБългария /справка на л.293 по делото на СРС/.
Доводите на ответника, че договора за продажба е нищожен, като симулативен,
съдът намира за неоснователни и недоказани с оглед изложените по-горе установени
факти чрез събраните пред първата инстанция доказателства. В производството не е
доказано от страна на ответника /при пълно и главно доказване, т.е. без съмнение/, че в
случая е налице предметна и/или персонална симулация на договора за продажба.
В производството не е спорно и се установява, че спрямо автомобила, предмет
на договора за продажба се упражнява фактическа власт от ответника Р. Т.**“ ЕООД.
Независимо, че към настоящия момент, считано от 31.07.2015 г. същият се държи от
трето лице – СЛ Ж. на охраняем паркинг извън пределите на РБългария, лицето, което
упражнява фактическа власт и стопанисва вещта е именно ответника Р. Т.**“ ЕООД /
уведомление на л.323 от делото на СРС/. Както се установи в производството
последния е извършвал търговска дейност с автомобила, за което е ангажирал и
съответни доказателства за извършени превози в периода от 2011-2014 г.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за упражняване на
фактическа власт от ответника. Същият не е придобил собствеността върху
автомобила на посоченото основание - по производен начин със сключения договор за
продажба на изплащане от 09.08.2011 г. уреден с разпоредбата на чл.205 ЗЗД /л.119 от
делото/ и последвалото го съдебно решение от 14.04.2014 г. на СГС, ТО, 13 с-в по т.д.
№ 4490/2013 г. /л.139 от делото на СРС/, с което договорът е обявен за окончателен по
реда на чл.19, ал.3 ЗЗД. Към момента на сключване по реда на чл.205 ЗЗД на договора
6
за продажба на изплащане собственик на автомобила е бил „Е.А.“ ЕАД и
прехвърлителят „Е.Т.“ ООД не е могъл да прехвърли права, които не притежава.
Поради това и ответникът не е придобил право на собственост върху автомобила чрез
покупка. Доводите на въззивника, че постановеното от съда решение следва да бъде
обезсилено по право поради незаплащане на предвидената продажна цена в указания
срок, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни. Данни за обезсилване
на постановеното решение в производството не са ангажирани. Не са ангажирани
обаче и доказателства за заплащане на пълната стойност на продажната цена от страна
на ответника.
Доводите на въззивника- ищец, че постановеното от СГС, ТО, решение не се
ползва със сила на пресъдено нещо спрямо него, съдът намира за основателни. В
производството не е спорно, че ищецът не е страна в проведеното производство по т.д.
№ 4490/2013 г. по описа на СГС, поради което на основание чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК
решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото
основание. Влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните,
както и за техните правоприемници, какъвто несъмнено не е ищецът.
При положително установяване в производството, че ответникът упражнява
фактическа власт върху вещта, макар и същата да се намира в държане на трето лице от
името на ответника, предявения иск по чл.108 ЗС като основателен и доказан подлежи
на уважаване.
С оглед сбъдването на вътрешно-процесуалното условие, при което са предявени
насрещният иск и възражението за задържане, съдът следва да ги разгледа по
същество.
По насрещния евентуален иск с правно основание чл. 72, ал. 2 ЗС и насрещно
евентуално възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС:
Претендирането на заплащане на сторените от добросъвестния владелец
необходими разноски е израз на един от основните принципи в българското
гражданско право - забраната за неоснователно обогатяване. Това е така, тъй като би
било несправедливо, добросъвестния владелец да стори разноски, които запазват
чужда вещ без действителният собственик да ги заплати, след като ще се ползва от тях
- арг. от систематическото тълкуване на чл. 72 от ЗС, във вр. чл. 74, ал. 2 от ЗС.
Следователно претенцията по чл.72, ал.2 от ЗС е обусловена от осъществяване на
следните материални предпоставки: 1) наличието на добросъвестно владение по
смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС, във връзка, с което 2) добросъвестния владелец е сторил
необходими разноски с оглед запазване на вещта, като 3) последният следва да
установи пълно и главно, че лицето от което се претендира заплащането им е
собственик на имота. За доказване на посочените материални предпоставки
доказателствената тежест се носи от ищеца, който следва да ги установи пълно и
7
главно.
Разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС дава правото на владелец, придобил владение по
силата на предварителен договор, сключен със собственика на вещта, да се ползва от
правата по чл. 71 ЗС и чл. 72 ЗС, вкл. да ползва вещта, да извлича добиви от нея, да
претендира стойността на подобренията върху вещта и на сторените необходими
разноски за запазването на вещта. Той има и правото на задържане по чл. 72, ал. 2 ЗС,
което може да се упражни чрез възражение.
В решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 2014/2009 г. на ВКС, І ГО, е
прието, че съгласно чл. 70, ал. 1, изр.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее
вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена.
Прието е също, че първоначално съществуващата добросъвестност може да отпадне,
ако настъпят определени последващи обстоятелства, каквото представлява
предявяването на иск от действителния собственик за връщане на имота. От
предявяването на този иск владелецът престава да се счита за добросъвестен и затова
съгласно чл. 73 ЗС дължи връщането на добивите и обезщетяването на собственика на
имота.
Възможността за превръщане на добросъвестното владение в недобросъвестно,
когато владелецът участва в производство по иск за нищожност на завещание, от което
черпи права праводателят му, е приета в решение № 35 от 25.02.13 г. по гр. д. № 669/12
г. на ВКС, ІІ ГО.
Двете цитирани решения са постановени в производство по чл. 290 ГПК и
настоящият състав възприема изразените в тях становища. Именно в тях се съдържа
принципното разбиране, че владелецът не е добросъвестен или престава да бъде
добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по
повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя
му. Тази практика следва да бъде приложена и по настоящото дело.
Както бе посочено след сключване на договора за продажба на изплащане на
09.08.2011 г. вещта е била предадена за ползване на ответника, като в тежест на
последния са били възложени и разноските по поддържане на вещта в техническа
изправност с оглед ползване по предназначение. Несъмнено в производството се
установи и ползване на вещта от страна на ответника за периода от 2011 г. до 2015 г. за
извършване на търговска дейност.
Действително договорът, уреден с разпоредбата на чл.205 ЗЗД не е сключен в
предвидената от закона форма – писмена с нотариална заверка на подписите и вещно-
прехвърлителното действие за придобиване на собствеността е отложено до заплащане
и на последната вноска от дължимата продажна цена от ответника. Както се установи
към настоящия момент ответника не е заплатил пълната продажна цена за вещта и
8
междувременно /преди сезиране на съда с претенцията по чл.19, ал.3 ЗЗД/ още през
м.11.2011 г. собствеността върху МПС е била прехвърлена на ищеца. Видно от
представения талон за регистрация на автомобила като собственик на същия е бил
вписан Е.А. ЕАД на 01.11.2011 г. Без съмнение с процесния автомобил не е било
възможно да се извършва транспортна дейност без легитимация с това
идентификационно средство, в което е отразен и собственика на вещта-ищец в
производството.
Същевременно чрез събраните в производството пред първата инстанция
доказателства е установено, че ответникът е узнал за претенциите за собственост
спрямо вещта на ищеца Е.А. ЕАД още през м.март 2012 г. Както сочи дори свидетелят
Обрешкова последното плащане по договора от 09.08.2011 г. във връзка с вещта е
направено през м.03.2012 г., тъй като на ответника вече са били известни споровете за
собствеността на автомобила между Е.Т. ООД и Е.А. ЕАД. Същевременно от
съставените пред нотариусите констативни протоколи от 13.07.2012 г. и от 13.08.2012
г., както и от показанията на свидетеля Свирачев и свидетеля Обрешкова се установява
знание у ответника за претенциите на ищеца за собственост на автомобила. С оглед
това, съдът намира че ответникът престава да бъде добросъвестен след м.март 2012 г.
или най – късно след м.07.2012 г. Въпреки това обаче с оглед заявената от него
претенция по чл.72, ал.2 ЗС, съдът намира за недоказано в производството, че
сторените от него разходи в периода 2013-2015 г. имат характер на необходими
разноски за запазване на вещта, които следва да му бъдат заплатени от ищеца. Чрез
приетата в производството АТЕ, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202
ГПК се установява, че разходите по представените от ответника фактури издадени в
периода от 2013-2014 г. са свързани с експлоатацията на автомобила в посочения
период от ответника при извършване на търговска дейност. Установяване, че същите
са били свързани с необходимостта вещта да бъде запазена /извън текущото й
обслужване във връзка с ползването й по предназначение/ в производството не бе
извършено. Същевременно, както бе посочено след края на 2012 г., най –късно на
22.05.2014 г. /подаване на исковата молба, по която е образувано настоящето
производство/ е налице знание у ответника, че ищецът предявява претенция за
собственост спрямо същата вещ. Освен това, съдът намира че в производството не е
доказано с категоричност, че описаните подменени резервни части по някои от
издадените от ответника фактури се отнасят именно за автомобила, който е предмет на
настоящето производство.
С оглед изложеното, съдът намира че насрещният иск по чл. 72, ал. 2 ЗС следва
да бъде отхвърлен като неоснователен. При тези изводи, съдът намира че следва да
бъде оставено без уважение и възражението на ответника за право на задържане по чл.
72, ал. 3 ЗС до заплащане стойността на разноските за ползване на вещта по
предназначение.
9
Правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на
владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник - Тълкувателно решение №
48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС. То е самостоятелно, макар съществуването му да е
обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски и
последиците от упражняването му са две: отлага изпълнението на задължението за
връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане и дава
привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от
стойността на задържаната вещ. Правото на задържане следва да се релевира изрично
от владелеца чрез възражение и е свързано с вземането за подобрения, предявено по
общите правила в първоинстанчционното производство чрез иск или възражение.
Възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е защитно средство на
ответника чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта и
се обезпечава вземането за необходими разноски и/или подобрения. След като
възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително
право чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като
при основателност съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия
да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно
посочена сума за необходими разноски или подобрения, то същото може да бъде
предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната
вещ.
Правната квалификация на възражението - чл. 91 ЗЗД или чл. 72, ал. 3 ЗС -
зависи от характера на вещта: движима или недвижима и задължение на съда е да я
определи и да прецени относимите към съответния фактически състав факти. И в двете
хипотези обаче правото на задържане отлага изпълнението на задължението за
връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта, съответно правен
интерес от предявяване на възражение за задържане е налице само по предявен
осъдителен иск за връщане на тази вещ. Недопустимо е и самостоятелно предявяване
на възражение за право на задържане, ако не е предявен в същото или отделно
производство иск или възражение за вземането за разноските за тази вещ.
В случая възражение за право на задържане по реда на чл. 72, ал. 3 ЗС е било
направено с предявяване на насрещния иск за заплащане на необходими разноски за
запазване на вещта и е въведено като предмет на спора. Същевременно, предявяването
му в производството е допустимо доколкото същото представлява защитно средство,
чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта. При
преценка събраните доказателства обаче съдът намира че следва да остави без
уважение същото.
С оглед изложеното, съдът не дължи произнасяне по заявеното от ищеца при
евентуалност възражение за прихващане по чл. 59 ЗЗД.
10
Изводите на двете инстанции не съвпадат, поради което постановеното решение
следва да бъде отменено като неправилно. Предявеният иск по чл.108 ЗС следва да
бъде уважен, а насрещният иск по чл. 72, ал. 2 ЗС следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на въззивника-
ищец следва да бъдат присъдени сторените разноски за двете инстанции в общ размер
на сумата 2390.00 лв. според представения списък.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1-31 от 18.12.2020 г. по гр.д. № 27240/2014 г. по описа на
СРС, 31 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от „Е.А.“ ЕАД, ЕИК
*******, против Р. Т.**“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 108 ЗС за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по
силата на договор за покупко-продажба на МПС от 28.10.2011 г. с нотариална заверка
на подписите, peг.№ 9011/28.10.2011 г. на помощник-нотариус Д.С. на нотариус А.Б.,
peг. № 391 на НК, сключен с „Е.Т.“ ООД, на влекач, марка и модел SCANIA R420,
шаси: XLER4X20005129666, двигател: 6263082, ДКН******* и за предаване на
владението върху вещта И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС спрямо Р. Т.**“ ЕООД,
ЕИК *******, че „Е.А.“ ЕАД, ЕИК ******* е собственик на МПС - Влекач, марка и
модел SCANIA R420, шаси: XLER4X20005129666, двигател: 6263082, ДКН: *******
на основание договор за покупко-продажба на МПС от 28.10.2011 г. с нотариална
заверка на подписите, peг.№ 9011/28.10.2011 г. на помощник-нотариус Д.С. на
нотариус А.Б., peг. № 391 на НК, сключен с „Е.Т.“ ООД, ЕИК *******И ОСЪЖДА Р.
Т.**“ ЕООД, ЕИК *******, да предаде на „Е.А.“ ЕАД, ЕИК *******, владението на
МПС - Влекач, марка и модел SCANIA R420, шаси: XLER4X20005129666, двигател:
6263082, ДКН: *******.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Р. Т.**“ ЕООД, ЕИК *******
срещу „Е.А.“ ЕАД, ЕИК *******, иск по чл. 72, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата
24664.60 лв.-разноски за запазване на вещта - МПС - Влекач, марка и модел SCANIA
R420, шаси: XLER4X20005129666, двигател: 6263082, ДКН: ******* направени в
периода от 09.08.2011 г. до 2014 г.
ОСТАВЯ без уважение възражение за право на задържане по чл.91 ЗЗД или чл.
11
72, ал. 3 ЗС на Р. Т.**“ ЕООД, ЕИК ******* за задържане на вещта МПС - Влекач,
марка и модел SCANIA R420, шаси: XLER4X20005129666, двигател: 6263082, ДКН:
******* до заплащане на сумата 24664.60 лв.-разноски за запазване на вещта
направени в периода от 09.08.2011 г. до 2014 г.
ОСЪЖДА Р. Т.**“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „Е.А.“ ЕАД, ЕИК
*******, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2390.00 лв.-разноски за двете
инстанции, както следва: сумата 1690.00 лв. за производството пред първата инстанция
и сумата 700.00 лв. за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца - „Е.Т.“ ООД, ЕИК *******
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12