№ 1539
гр. Велико Търново, 14.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря М.А ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20234110101256 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на „А. Б. Б.” ЕООД срещу С. К.
И., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на вземания за
сумата от 184.03 лева – главница по договор за паричен заем № 4229615/10.8.2021
г., сключен с „И. А. М.“ АД, за сумата от 82.39 лева – възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство, сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, за сумата от 8.58 лева
– възнаградителна лихва по договора за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД,
както и за сумата от 9.43 лева – мораторна лихва по договора за паричен, сключен
с „И. А. М.“ АД, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД №
162/2023г. на Районен съд – Велико Търново.
Ищецът твърди, че на 10.8.2021 г. между „И. А. М.“ АД и С. К. И. е сключен
договор за паричен заем, по силата на който на ответницата е предоставена сумата
от 200.00 лева, която е следвало да върне на 12 вноски от по 17.51 лева в срок до
2.11.2021 г. Заявява, че на 10.8.2021 г. между „Ф. Б.“ ЕООД и С. К. И. е сключен
договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който дружеството се е
задължило да сключи договор за поръчителство с „И. А. М.“ АД и да отговаря
пред кредитора за всички задължения на заемателя срещу уговорено
възнаграждение. Сочи, че ответницата не е изпълнила задълженията си по
договора за заем, поради което сумите по същия са погасени от „Ф. Б.“ ЕООД,
като дружеството е уведомило ответницата за това обстоятелство, както и за
дължимостта на възнаграждението за поръчителство. Заявява, че впоследствие
„Ф. Б.“ ЕООД му е прехвърлил вземанията си срещу С. К. И., за което последната
е уведомена.
В законоустановения срок особеният представител на ответника е подал
отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на
иска. Оспорва възникването на договорни правоотношения на представляваното
1
от него лице с „И. А. М.“ АД и „Ф. Б.“ ЕООД, включително твърдейки, че
подписите под представените с исковата молба документи не са положени от С. К.
И.. Прави възражения относно размера на шрифта на представените документи,
относно посочените лихвен процент и ГПР, относно липсата на условия за
предсрочно погасяване на задължения и липсата на общи условия. Счита, че
договорът за гаранция е нищожен, доколкото същият заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК
В проведените открити заседания ищецът не изпраща представител, като с
писмени молби поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване.
Особеният представител на ответницата поддържа становището за
неоснователност на искове и моли за тяхното отхвърляне.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа страна:
От представените писмени доказателства се установява, че на 10.8.2021 г.
между „И. А. М.“ АД и С. К. И. е сключен договор за паричен заем, по силата на
който на ответницата е предоставена сумата от 200.00 лева, която е следвало да се
върне на 12 седмични вноски от по 17.51 лева в срок до 2.11.2021 г.
На същата дата /10.8.2021 г./ между „Ф. Б.“ ЕООД и С. К. И. е сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който дружеството се е
задължило да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“ АД с цел
гарантиране на изпълнението на задълженията на потребителя по договора за
кредит. Съгласно така сключения договор, срещу поемането на горното
задължение от страна на гаранта потребителят дължи възнаграждение в размер от
89.88 лева.
Към договора за заем е изготвен погасителен план, съгласно който към
седмичната погасителна вноска по заема /17.51 лева/ е включена и вноска за
възнаграждението по гаранционната сделка /7.49 лева/.
На 31.3.2022 г. между „Ф. Б.“ ЕООД и „А. Б. Б.“ ЕООД е сключен договор за
продажба и прехвърляне на вземания, с който цедентът прехвърля свои ликвидни
и изискуеми вземания към потребители за възнаграждения по договори за
предоставяне на поръчителство и/или гаранция, както и вземания на цедента за
извършени гаранционни плащания по договори за заем, които вземания са
подробно описани в Приложение № 1.
От заключението на изготвената в производството счетоводна експертиза се
установява, че за погасяване на задълженията си по договора за заем ответницата
е направила плащане в общ размер от 25.00 лева, която сума е отнесена в
погашение на 15.97 лева от главницата, на 1.54 лева от договорната лихва и на
7.49 лева от възнаграждението по гаранционната сделка. Според заключението
просрочените задължения по договора са в общ размер от 274.00 лева, в това
число 184.03 лева – главница, 8.58 лева – договорна лихва и 82.39 лева –
възнаграждение по гаранционната сделка. Сочи се, че за просрочените плащания е
начислена законна лихва за забава, която към 1.4.2022 г. е в размер от 9.43 лева,
както и че посоченият размер на ГПР от 49 % е изчислена, без да се включва
размерът на възнаграждението по гаранционната сделка.
2
В открито заседание вещото лице уточнява, че гарантът е изплатил остатъка
от задълженията по договора заем.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от
правна страна:
По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание по чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, вр. чл. 99
ЗЗД.
Въз основа на представените доказателства съдът приема за установено
съществуването на правоотношение по договор за паричен заем от 10.8.2021г., по
силата който „И. А. М.“ АД е предоставило на ответницата С. К. И. сумата от
200.00 лева, като страните са посочили, че договорът има характер на разписка за
предаване на заемната сума /чл. 3/, поради което с подписването му от
ответницата фактът на получаването й следва да се приеме за доказан. С
получаване на заемната сума е завършен фактическият състав на договора, което е
породило задължение за ответницата да върне заетата сума в срок до 2.11.2021 г.
От друга страна, настоящият съдебен състав намира, че клаузата за
предоставяне на обезпечение по договора за заем е неравноправна, респ. че
същата противоречи на закона и добрите нрави, поради което се явява нищожна.
Въведените с договора за заем изисквания за вида на обезпечението и срока за
представянето му създават значителни затруднения на заемателя при
изпълнението му до степен, че ако не бъде предоставено посоченото обезпечение,
договорът не би бил сключен, респ. тези изисквания задължават потребителя да
сключи договор за предоставяне на гаранция. Установеното противоречие на
клаузата за предоставяне на обезпечение по заема с добрите нрави, респ.
въвеждането на задължение за сключване на договор за предоставяне на гаранция,
прави същата нищожна.
На следващо място, с цел осигуряване на ефективни средства за защита на
потребителите, когато се изследва въпросът за няколко договора, сключени със
свързани лица и между свързани лица, е необходимо съдът да изследва релациите
в отделните договори не като отделни правоотношения, независими едно от
друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество
правоотношения, когато същите са със свързани лица или между такива лица,
трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави. В случая от извършена служебна справка в Търговския регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на гаранта „Ф. Б.“ ЕООД е
заемодателят „И. А. М.“ АД. Следователно се касае за свързани лица по смисъла
на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Въз основа на ангажираните доказателства и наличните
данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното
възнаграждение за предоставената гаранция представлява разход по договора за
заем, който е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за заем –
аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която общ разход по кредита за
3
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при
цялостния анализ на процесните правоотношения е видно, че получаването на
сумата по заема е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на
заемателя. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни –
аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за заем е в
размер на 200.00 лева, а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в
размер на 89.88 лева, представлява близо 45 % от сумата по заема, без да се
включват останалите суми, формиращи ГПР. Видно от самия договор за заем,
останалите суми, формиращи ГПР, са в размер на 49.00 %. Ето защо, следва да се
направи извод, че след като се прибави възнаграждението по договора за
гаранция, ГПР по договора за заем надхвърля 50 %. Така уговореното
възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това, от своя страна, обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /аргумент от чл. 19,
ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
По-насетне, с оглед гореизложеното, макар формално договорът за паричен
заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните в него
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и
това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за заем,
заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
заем, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т.
10 и 11 от ЗПК.
Същевременно, договорът, сключен между потребителя и „И. А. М.“ АД, и
4
договорът, сключен между потребителя и „Ф. Б.“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което, предвид естеството на правоотношенията, последиците от
недействителността на договора за паричен неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, който също е нищожен.
Поради установената нищожност на договорите, на основание чл. 23 от ЗПК
ответницата дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
Както вече беше посочено, от заключението на изготвената счетоводна
експертиза се установява, че за погасяване на задълженията си по договора за
заем ответницата е направила плащане в общ размер от 25.00 лева, която сума е
отнесена в погашение на 15.97 лева от главницата, на 1.54 лева от договорната
лихва и на 7.49 лева от възнаграждението по гаранционната сделка. Предвид
нищожността на договорите за заем и гаранция обаче, плащането на сумата от
25.00 лева следва да се отнесе за погасяване на главницата, която от 200.00 лева е
станала 175.00 лева.
Предвид срочността на задължението не се дължи покана и ответницата
дължи обезщетение за забава в плащането за главницата. Изчислен по реда на чл.
162 ГПК, размерът на мораторната лихва върху главницата от 175.00 лева за
периода от 17.1.2021 г. до 5.4.2022 г. възлиза на 21.58 лева, но доколкото ищецът
претендира 9.43 лева, с оглед диспозитивното начало в процеса, следва да бъде
установена дължимостта именно на тази сума.
От доказателствата по делото съдът приема, че ищецът е носител на
вземанията по договора за заем в качеството си на цесионер по договора за цесия
от 31.3.2022 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД. Обстоятелството, че гарантът е изплатил
на „И. А. М.“ АД остатъка от задълженията на по договора заем свидетелства за
това, че „Ф. Б.“ ЕООД е встъпил в правата на удовлетворения кредитор и че
впоследствие валидно е прехвърлил вземането си на ищеца. А по повод
възражението на особения представител на ответницата, следва да се отбележи, че
плащането на гаранта не е към цесионера „А. Б. Б.” ЕООД, а към първоначалния
кредитор „И. А. М.“ АД.
По разноските:
Предвид изхода на делото в тежест на ответницата следва да се присъдят
направените от ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете. В
настоящото производство ищецът е направил разноски за държавна такса, като
съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради
което определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лева. По този
начин към реално направените от ищеца разноски следва да се прибави
определеното юрисконсултско възнаграждение, които събрани се равняват на
175.00 лева, като с оглед изхода на делото в полза на ищеца по съразмерност
следва да бъде присъдена сумата от 113.47 лева
В тежест на ответницата следва да се присъдят и направените от ищеца
разноски в заповедното производство, които по съразмерност възлизат на 40.16
лева.
По аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново сумата
5
от 324.21 лева, представляваща част от направените разноски за възнаграждения
на вещите лица по допуснатите графическа и счетоводна експертизи съразмерно с
уважената част от исковете, като останалата част в размер от 175.79 лева следва да
се заплати от ищеца съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. К. И., ЕГН ********** дължи на „А. Б.
Б.” ЕООД, ЕИК *** сумата от 175.00 лева – главница по договор за паричен заем
№ 4229615/10.8.2021 г., сключен с „И. А. М.“ АД, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 12.1.2023 г. до окончателното изплащане на
вземанието, както и сумата от 9.43 лева – мораторна лихва за периода от 17.1.2021
г. до 5.4.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД №
162/2023 г. на Районен съд – Велико Търново.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *** за приемане за
установено, че С. К. И., ЕГН ********** дължи разликата над сумата от 175.00
лева до пълния претендиран размер от 184.03 лева – главница по договор за
паричен заем № 4229615/10.8.2021 г., сключен с „И. А. М.“ АД, сумата от 82.39
лева – възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция №
4229615/10.8.2021 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, както и сумата от 8.58 лева –
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 4229615/10.8.2021 г.,
сключен с „И. А. М.“ АД.
ОСЪЖДА С. К. И., ЕГН ********** да заплати на „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК ***
сумата от 113.47 лева, представляваща направените в исковото производство
разноски, както и сумата от 40.16 лева, представляваща разноските в
производството по ЧГД № 162/2023 г. на Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА С. К. И., ЕГН ********** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново сумата от 324.21 лева
- разноски за възнаграждения на вещи лица.
ОСЪЖДА „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново сумата от 175.79 лева
- разноски за възнаграждения на вещи лица.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6