РЕШЕНИЕ
№ 169
гр. Карлово, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело
***0215320101356 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от
ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищецът БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С., община С., област П.,
улица „И.В.“ *** твърди, че на 16.02.2021 сключила с ответното дружество договор за
кредит, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в
размер на 1000.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05%, годишен
процент на разходите – 48.63% и срок на погасяване 10 месечни вноски, посочени по
суми в договора.
Съгласно чл.6 от договора, договорът за заем следвало да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител отговарящ на
чл.23, ал.1 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер
на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на
двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да
е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители
по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заемаетели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така
и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 23, ал.1 от ОУ към договора за кредит от
договора, същият дължал неустойка, визирана в чл.8 на кредитора в размер на 1112.01
лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към
която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищцата усвоила изцяло заемният
1
ресурс, но не дължала плащания за неустойка, тъй като договорът за кредит бил
нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
40.05% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите
(доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му), но същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3 от договора в действителния му размер
в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения
фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, към който се кумулирало вземането,
представляващо скрита печалба, визирана в чл.8 от договора за неустойка, с която
кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което
водело до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга
и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения.
В настоящия случай договорената между страните лихва надхвърляла повече
от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като
критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя
не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се
кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна
лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на
добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно се
явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво
действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Съгласно чл.6 от договора, заемополучателят следвало да представи
обезпечение, визирано в чл.6 от договора, респ. на чл. 23, ал.1 от ОУ към договора за
кредит от договора, като същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1112.01
лева в случай на неизпълнение.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции.
След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят,
те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на
кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез
предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те
събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли законовото изискване за таван
на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Счита, че предвидената неустойка в размер на в размер на 1112.01 лева е
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била повече
от 100 % от заетата сума в размер на 1000,00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с
2
последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си
по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по
дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин водело до скрито оскъпяване
на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните ограничения,
създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си
задължение:
- за кредит от 1000.00 лева заемателят се задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната или сумата от 3920.00 лева,
т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на
предоставената в заем сума.
- Ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- те можели да бъдат само
физически, не и юридически лица.
- Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два
пъти колкото сумата по кредита, който трябвало да произтича само от сключен
безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било
необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански
правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски
дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което
щяло да отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ап. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното
пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел
риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора
да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал
от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят
поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои
от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приемело, че кредиторът реално имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил
достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно, и на други
възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи
гаранции, че той ще може да удовлетвори за вземанията си. Явно било, че
кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и
неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване
на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело
3
да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-
43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му
нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът
имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния
закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално необезпечен и
само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за
кредитодателя били самопричинени, тъй като той не спазил своето задължение за
предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което
финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на
поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи
значителни за изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на
добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за начисляването на
неустойката.
По изложените съображения, неустойката излязла в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира
към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита.
По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата
по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.
Договорена при тези условия тя представлявала допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя
по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като
договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11,
4
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник предоставял своевременно на потребителя, съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия
на договора, необходимата информация за сравняване на различните предложения и за
вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във формата на стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение ***. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено отнапред
разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по
договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и
представения стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията на
чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с
действителния размер на ГПР, посочен в чл.1 от договора обща сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. Чрез
уговореното в клаузата на чл.8 от договора се въвеждал още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена
в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението
в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР - неустойката представлява повече от 100% от
заетата сума.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В този смисъл, макар да била предвидена като неустойка в договора при
неизпълнение, сумата по визирана в чл.8 от договора представлявала предварително
отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя съобразно
изискванията на чл. 5 от ЗПК. Напротив, същата била в противоречие с обявеното в
чл.3, ал.10 от договора, в която изрично било предвидено, че общият размер на всички
плащания възлиза на сумата от 1237.99 лева като разпоредбата очевидно не включвала
оскъпяването визирано в чл.8 от договора за кредит. Съгласно договора „обща сума, за
погасяване е в размер на 1237.99 лева.“ В този смисъл, посочената в договора обща
сума за плащане от 1237.99 лева била подвеждаща за потребителя и същия не могъл да
прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата на чл. 8 от договора противоречала на добрите търговски практики
като илюстрирала директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл.143, т.5 ЗЗП). Такава разпоредба била в пряко
противоречие и с добрите нрави, поради което била и нищожна на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД. Този извод се формирал от естеството на договора за кредит (потребителски
с по-слаба и уязвима страна), от съотношението на заема и неустойката, от
съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се калкулирала и
неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението.
5
Поради невключването на неустойката в посочения в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не
отговарят на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването
в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията
между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453Д0 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и
сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР
водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят
бил заблуден относно действителния му размер, в разрез с изискванията на
добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на
ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не пораждал права и
задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в
този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал
лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание
да претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ФЛП да бъде посочено
вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до
нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил
сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва
можели да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които
било дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят
съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на
националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в
такива договори, подобно правомощие можело да застраши постигането на
дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи
понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява
върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните
клаузи спрямо потребителя
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без недействителната му
част, тъй като той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го
сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се
формирал изводът, че недействителността на уговорката относно договорната лихва
водела до нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната
6
защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1,
т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които били точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т, 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен.
Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора
за потребителски кредит, лихвения процент, представляваща част от същественото
съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това
разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или
доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи,
да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-
добра защита на потребителя.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
клаузата в чл. 8 от договор за потребителски кредит № 0452118 от 16.02.2021 г.,
сключен с ответното дружество, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9
и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит. Претендира за разноските по делото.
Ответникът „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. „С.“ №****, представлявано от Н. П. П. оспорва иска като неоснователен.
Не оспорва факта, че между БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** и „С.К.“ ООД бил
сключен договор за паричен заем № ***** от дата 16.02.2021г., по силата на който
ищцата получил в заем сумата от 1000 лева. Не оспорва и обстоятелството, че заемните
средства са предоставени от „С.К.“ ООД на потребителя съобразно посочените в
договора условия. Независимо от посоченото оспорва иска на всички заявени
основания. Твърди, че БЛ. Д. ИЛ. не е заплатила сумата от 1112.01 лева по клаузата за
неустойка.
Неправилно било твърдението, че посоченият в договора фиксиран ГЛП не е
действително приложения:
Неправилно ищецът твърдял, че към размера па годишния лихвен процент
следва да се прибави размерът на уговорената в чл. 8 неустойка, тъй като същата
представлявала „скрита печалба“ за кредитора по договора. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на заемополучателя водело до
задължение същият да заплати определена сума за неустойка по договора. В случай че
потребителят предостави посочените, то същият нямало да заплаща неустойка, което
било изрично уговорено в чл. 8 от договора. Договорната лихва по същността си била
възнаграждението, което кредиторът получава от отпускането ма кредита на
потребителя. Възнаграждението не зависело от осъществяването на някакво условие,
каквото било заплащането по неустоечната клауза. Функцията на неустойката не била
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от
потребителя, а целяла да обезпечи вземането по договора за кредит при съблюдаване
на икономическото състояние на длъжника.
Относно възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва:
Ищецът твърдял, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Излагал твърдения, че с уговорения ГЛП в размер от
40.05% се нарушавали добрите нрави, тъй като размерът на възнаградителна лихва,
надвишавал трикратния размер на законната лихва. Соченото от ищецът ограничение,
а именно трикратният размер на законната лихва, надхвърлянето на което, според него,
имало за последица противоречие с добрите нрави, почивало на отменени нормативни
7
актове, които не са приложими към дата на сключване на договора 16.02.2021 г. -
Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г.,
както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и
кредитите на населението и фирмите - арг. от Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС
по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о.
Твърдяната от ищеца съдебна практика в частта й относно приетия размер на
възнаградителната лихва била неприложима към процесното договорно отношение,
тъй като същата била постановена при по-различна социално-икономическа
обстановка и при различни условия, различна нормативна база и обществени
отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на различни
правни субекти. В тази връзка следвало да се отбележи, че след влизането на
Република България в Европейски съюз вътрешното законодателство в областта на
потребителското кредитиране било синхронизирано с европейското, като основен
акцент бил поставен върху установения в Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и Съвета от 23 април 2008 година баланс между гарантираната с Договора за
функциониране на ЕС свобода па договаряне в рамките на установения вътрешен пазар
и засилената потребителска защита.
Ето защо счита, че прилагането на цитираната съдебна практика относно
договорната лихва, установена при действието на различни нормативни актове и
социално-икономически условия от преди влизането на страната ни в ЕС, съставлявало
недопустимо регулиране на пазарни обществени отношения от съда в нарушение на
ДФЕС, вътрешното и европейското законодателство в областта на потребителското
кредитиране и по-конкретно Директива 2008/48/ЕО. Още повече, че европейското
законодателство не въвеждало изрично ограничение в пределния размер на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. Напротив, българският
Закон за потребителския кредит въвеждал имплицитно ограничение в размера на
законната лихва чрез нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвеждане на пределен размер на
годишния процент на разходите, тъй като същата съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1
ДР била компонент при неговото определяне. В този смисъл и твърдението за
недействителност на договорната лихва не намирало опора в действащото
законодателство, тъй като към датата на сключване на процесния договор за кредит,
посочената разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК е била в сила.
Неправилни били твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в
действителност се явявало „допълнителна печалба“ за кредитора. Следвало да се
отбележи, че доводите на ищеца за заобикаляне на закона противоречали на
твърденията му за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави.
Това е така, защото съгласно трайната практика на ВКС фактическият състав на
заобикаляне на закона инкорпорирал един обективен елемент - две или повече
действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си противоречи на
повелителните правила, съдържащи се в нормативните актове, и един субективен
елемент - обща съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на
забранен от правото резултат посредством сключването на сделките. За да е налице
заобикаляне на закона, е необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с
няколко действителни съглашения. Т.е. заобикаляне на закона не можело да бъде
осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените от ищеца
твърдения.
В конкретния случай не бил налице нито обективният, нито субективният
елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона. Доколкото ищцата твърдяла,
че неустоечното задължение е недействително на собствено основание, то същото не
можело да бъде част от валидно извършените сделки, чрез които да се постигане
забранен от правото резултат. С оглед на това то можело да бъде част от сключените
между страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
8
Още повече, че твърдението, че целта за заобикаляне на закона била известна
единствено на кредитора по договора, но не и на ищеца, то това би довело до липса на
субективния елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона. С оглед на
посоченото, счита за неоснователно твърдението за нищожност на процесния договор
на основание заобикаляне на закона.
Относно възражението, че клаузата за неустойка е нищожна:
В исковата молба ищецът е направил твърдение, че клаузата за неустойка е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. па ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото
следва да се ръководят от тях. Правилата на морала, подобно на императивните норми
на закона, лимитирали свободата на договаряне и автономията на волята на страните.
Прекрачването на тези предели се санкционира от закона с нищожност на съответната
уговорка - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата
институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на
кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на
договора за заем, като към този момент се преценявал и носения от финансовата
институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица
фактори от обективен характер, като част от тях изначално били известни на кредитора
(напр. факторите, свързани с платежоспособността на потребителя), а друга част
зависело от точното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът
следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в
справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с оглед
на предвидените механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант
в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази
причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като оценил
кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да
сключи договор за заем с клиента при условие, че съшият представи надлежно
обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би
имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск.
Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
потребителя водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя
финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото било налице и в
конкретния случай).
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили, че в случай на
неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от
неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно
допустим способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер.
По този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка,
която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. За яснота на изложението следвало да се отбележи,
че действащото българско законодателство дефинира задължението за представяне на
обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Така например разпоредбата на
чл. 71 ЗЗД предоставяла възможност на кредитора да търси изпълнението на срочно
задължение и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със
9
своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал
обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следва да се съобрази и обстоятелството, че
предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависело изцяло от волята и
действията на потребителя. Нещо повече, чрез неизпълнение на поетото договорно
задължение за представяно на обезпечение потребителят де факто едностранно и без
оглед на волята на кредитора бил увеличен носеният от него финансов риск. Това
увеличаване на риска се случвало пост фактум - след датата на отпускане на кредита и
то по волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на договорно
задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо несигурно събитие,
което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и сключването на
договори по чл. 12 ЗЗД, не можело да бъде презюмирано изначално от кредитора.
Счита, че кредиторът не могъл и не бил длъжен да предвиди при сключването на
договора, че въпреки че е информирал клиента за задължението му за предоставяне на
обезпечение (посочено в Стандартния европейски формуляр), ищцата е договаряла
недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение.
Обратното означавало да се приеме, че съдът бонифицира недобросъвестната страна по
договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото
за черпене на права от собственото недобросъвестно поведение.
В случай, че ищецът изначално бил наясно, че не може да предостави
исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от
обезпечение по кредита. В случай че договореният между страните 3-дневен срок е бил
недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят следвало да информира за
това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок, ако
същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо обезпечение. В
настоящия случай клиентът не сторил нито едно от двете неща.
Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на
критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката
следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е била уговорена,
излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
настоящия случай при сключване на процесния кредит ищецът не представил каквото
и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на
кредитора от връщането на сумата по договора за заем.
Неправилно било твърдението, че действително приложеният в договора за
кредит ГПР е различен от посочения е него:
Видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в
същия били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне
на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по
договора не разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен
начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.63% бил изчислен по формула,
съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор
единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл. 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в
писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и условията, при които
последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се определяли
10
условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква ,,а“ се уточнявало, че ГПР трябва да
се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единната математическа формула, имал съществено
значение. В случая към момента, в който договорът е сключен, предвидената в
договора неустойка не се дължала, тъй като нейната изискуемост настъпвала при
неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на
договора.
Неправилно било твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде
включен и размерът на неустойката:
Неоснователно било твърдението на ищеца, че в годишния процент на
разходите следвало да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 8 от договора
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Това
противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Съгласно трайно възприетата съдебна практика противоречието
на неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й функции, са
предпоставка за обявяване на неустоечната клауза за нищожна. Т.е. правните
последици от уговаряне на неустоечно задължение, което противоречи на добрите
нрави, се изразяват в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид
задължение, преследващо съвсем различна от първоначално заложената му цел.
Уговорената неустойка се явявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, а именно задължението на потребителя, в тридневен срок от подписването
на същия, да учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или
поръчител. Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не можело
да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следвало, че неустойката не влиза
в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй
като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава функция. Съгласно
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО общите разходи по кредита за потребителя
следвало да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси,
заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които
потребителят следвало да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални такси.
Не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК:
Неправилно било твърдението, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието на представения
договор за потребителски кредит, в същия били посочени всички допускания, взети
предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо
повече, редът за определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран
императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с правна
възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в
размер на 48.63%, изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в договора
годишен лихвен процент.
Ищецът твърдял, че кредиторът не е изпълнил и задължението да посочи в
договора размера на общата сума, дължима от потребителя. Видно от самия договор за
кредит в чл. 3 (12) била посочена общата сума за плащане в размер на 1237.99 лева,
като за формирането на същата кредиторът взел предвид допусканията, включени в
ГПР по кредита, с оглед на което е изпълнено изискването на чл. 11, ал.1. т.10 ЗПК.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен, като съобрази фактите, настъпили след предявяването му.
11
ПО ДЕЛОТО е приет за съвместно разглеждане насрещен иск, предявен от
„С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ №****,
представлявано от Н. П. П. за осъждането на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С.,
община С., област П., улица „И.В.“ *** да заплати:
- сумата от 322.89 лева, представляваща сбор от непогасените части от
главницата по падежиралите вноски по договор за паричен № ***** от 16.02.2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.11.2021 г. до
окончателното плащане;
- сумата от 309.55 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по
непадежиралите предсрочно изискуеми вноски по договор за паричен заем № ***** от
16.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
15.11.2021 г. до окончателното плащане.
В УСЛОВИЯТА на евентуалност, в случай, че съдът обяви договор за №
***** от 16.02.2021 г. за недействителен, да осъди БЛ. Д. ИЛ., с ЕГН ********** да
заплати сумата от 410 лева, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на
кредита, формирана като остатък от непогасената главница по падежирали и
непадежирали вноски, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 15.11.2021 г. до окончателното плащане.
В качеството на ищец по насрещния иск, „С.К.“ ООД чрез процесуалния си
представител твърди, че
На 16.02.2021 г. ответницата сключила договор за паричен заем № *****.
Процесният договор бил за сумата от 1000 лв., брой на вноските - 10, вид на вноската -
месечна, ГПР 48.63%, ГЛП 40.05 %. Заемната сума била получена от
кредитополучателя в брой, при подписването на договора. В приложение №1 към
договора бил поместен погасителния план, като видно от същия в него били посочени
номера на вноската, падежа, сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка,
в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
договора. До датата на предявяване на насрещния иск ответницата не погасила
задълженията си по договора и извършила плащания по договора на следните дати:
- 18.03.2021 г. - сумата в размер на 235 лв.;
- 26.04.2021 г. - сумата в размер на 235 лв.
- 31.08.2021 г. - сумата в размер на 120 лв.
Извършените плащания не били достатъчни за погасяване на задължението
по договор № ***** от 16.02.2021 г. С извършване на процесните плащания в общ
размер 590 лв. били погасени задължения за възнаградителна лихва и част от
главницата. Кредиторът, в съответствие с правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД погасявал
задължението на ответника по договора за кредит в последователност -
възнаградителна лихва, главница.
Съгласно чл. 7, ал. 3 от договора кредиторът можел да направи кредита
предсрочно изискуем, в случай на забава или неизпълнение на задълженията по
договора. В конкретния случай кредитополучателят бил в частично неизпълнение на
вноска № 7, с падеж 16.09.2021 г., и в пълно неизпълнение на вноска № 8 с падеж
18.10.2021 г. С оглед на уговореното в чл. 7, ал. 3 от договора, считано от 17.09.2021г.,
за ищеца възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем.
Тъй като предсрочната изискуемост на вземането, произтичащо от договор
за кредит, настъпвала след като кредиторът упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и обяви това на длъжника, тя представлява изменение на
договора, което настъпвало при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. С оглед на това следвало да се приеме, че се е осъществил обективният факт,
който се явявал предпоставка за упражняването от кредитора на правото му да обяви
12
предсрочната изискуемост, а именно осъществяване на двете алтернативни хипотези,
предвидени в чл. 7, ал. 3 от договора - изпадането на длъжника в забава за плащане на
поне една погасителна вноски и пълно или частично неизпълнение на погасителна
вноска.
За да породи обявяването па предсрочната изискуемост на кредита действие
било необходимо и волеизявление на кредитора, отправено до длъжника, обективирано
в писмен документ, съдържаш изрично и недвусмислено изразено позоваване на
обстоятелствата, въз основа на които кредиторът упражнява правото си да направи
кредита предсрочно изискуем.
Съгласно трайната практика на ВКС, исковата молба можела да има
характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. С оглед на посоченото с настоящата искова молба прави
изявление до ответника- БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН **********, в качеството й на
кредитополучател по договор за паричен заем № ***** от 16.02.2021 г., че ищцовото
дружество счита процесния кредит за предсрочно изискуем.
Поради това с насрещната искова молба обявява за предсрочно изискуем
непадежиралия остатък от задължението по процесния договор за вноски № 9 с падеж
16.11.2021 г. и № 10 с падеж 16.12.2021г.
С разрешението дадено с Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019г. на ВКС
по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК било прието, че по кредит, обявен за предсрочно
изискуем, се дължи сума в размер на непогасения остатък от главницата; определената
с договора за паричен заем възнаградителната лихва върху главницата до момента на
пораждане на действието на предсрочната изискуемост, а именно връчването на
препис от исковата молба, както и законната лихва върху главницата от датата на
настъпването на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Прави уточнение,
че към момента па предявяване на насрещния иск молба размерът на
възнаградителната лихва е 222.44 лева, но същият е погасен с извършените от
ответника плащания. По този начин към датата на предявяване на иска дължими се
явявали:
- Сумата в размер на 322.89 лева, представляваща неплатената част от
главницата по падежиралите до момента вноски, ведно със законната лихва от датата
на подаване на настоящата искова молба до датата на окончателното плащане;
- Сумата от 309.55 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по
непадежиралите вноски за периода 16.11.2021г.- 16.12.2021г, обявени за предсрочно
изискуеми с настоящата искова молба, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до датата на окончателното плащане.
Освен горепосочените вземания дължимо оставало и вземането за неустойка,
което обаче било предмет на настоящия насрещен иск, тъй като същото щяло да бъде
предявено в отделно исково производство.
В случай, че съдът прогласи недействителността на договора за кредит, то на
основание чл. 23 ЗПК, за потребителя възниквало задължението да върне на кредитора
чистата стойност на кредита. Тъй като към момента на завеждането на настоящата
насрещна искова молба потребителят не погасявал главницата по процесния договор,
то за „С.К.“ ООД била налице претенцията за заплащане от ответника на сумата от 410
лева, представляваща непогасената главница по договор за паричен заем № ***** от
16.02.2021 г. С оглед на горепосоченото при условията на евентуалност предявява
насрещен иск за заплащане на сумата от 410 лв., представляваща неизплатената част от
чистата стойност на заетата по договора сума.
Ответниът по насрещния иск, БЛ. Д. ИЛ., го оспорва.
Счита, че договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите
13
нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.
Излага подробни правни доводи в тази връзка и сочи съдебна практика.
Относно липсата на надлежно връчено уведомление от страна на „С.К.“ ООД
за настъпила предсрочна изискуемост
С т.18 на ТР №4/2013 г. на ВКС се посочило, че постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредит става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако дружеството
кредитор изрично не е заявило, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника
кредитополучател, преди подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно
производство по реда на ГПК.
Анализът на ал.2 на чл. 60 ЗКИ сочел: „Когато кредитът или отделни вноски
от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите,
когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една
или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз
основа на извлечение от счетоводните си книги“ налагал извод, че законодателят е
предвидил 2 хипотези при които съдът може да бъде сезиран по реда на ГПК: 1) Когато
кредитът или отделни негови вноски не са издължени на падежа (без кредитът да бъде
обявен за предсрочно изискуем) и 2) Когато кредитът бъде обявен за предсрочно
изискуем, поради неплащането на две или повече вноски, т.е. обявяването на кредита
за предсрочно изискуем е действие, предхождащо сезирането на съда по реда на ГПК.
Следвало да се отбележи и това, че както обективното настъпване на условията за
предсрочна изискуемост, така и субективният момент - обявяването, има значение за
определянето на момента, от който цялото вземане е станало изискуемо и оттам -
началната дата на наказателни лихви и/или на погасителна давност и пр.
Счита, че не е налице редовно връчване, респ. уведомяване от страна на
ищцовото дружество за настъпилата предсрочна изискуемост, тъй като уведомлението
за настъпила предсрочна изискуемост не е достигнало до кредитополучателя, същият
не е сменял посочения в договора адрес. На следващо място всички съобщения и
книжа до ответника са връчвани на посочения в договора адрес.
В настоящия случай страните определили способи за връчване на
кореспонденция между тях, която да се извършва на посочените в договора адреси. В
клаузите на договора липсвало изрично приравняване на опита за доставяне на
фактическото му получаване. Фингирането на недоставено или само на изпратено
съобщение като получено целяло защитата срещу недобросъвестно поведение на
получаващата страна в случай, че същата се укрива или отказва да получава
съобщения. При липсата на ясно разписани в договора правила относно
предпоставките, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване
представлява полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на
неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна, счита, че
договорната клауза не предвижда фингирано връчване на съобщения.
Поради изложеното счита, че волеизявлението на кредитора не е достигнало
до длъжника и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по
договора за кредит. Отнасянето на кредита в просрочие и отбелязването му като
изискуем било счетоводна операция и нямало характер на уведомление за длъжника.
Съгласно разясненията в т. 18 на ТР № 4/13г. вземането не било изискуемо към
момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК и независимо от
14
обстоятелството, че кредиторът се позовал на предсрочната изискуемост на целия
остатък от кредита в исковата молба.
По изложените по-горе съображения, счита, че до момента на
преустановяване на плащанията от ответника, кредиторът е надвземал неправомерно
договорна лихва в размер на 222.44 лева, която е получавал без основание. Поради
което, предявяваме при условията на евентуалност ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА
ПРИХВАЩАНЕ: ако съдът счете предявения иск за главница в размер на 322,89 лева
за основателен, то на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД предявява възражение за
ПРИХВАЩАНЕ между главницата по кредита в размер на 322.89 лева със сумата от
222.44 лева, представляваща получена от ответното дружество, договорна лихва в
размер на 222.44 лева без правно основание от ищеца въз основа на нищожни
договорни клаузи от договора за паричен заем.
От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С договор за паричен заем № ********* от 16.02.2021 г. (л.12-16)
ответникът, в качеството на кредитор е предоставил на ищцата – заемател сума в
размер на 1000 лева, между страните, на ищцата е предоставен кредит в размер на 1
000 лева, при следните условия: срок - 10 месеца или до 16.12.2021г., при фиксиран
годишен лихвен процент - 40.05% и годишен процент на разходите – 48.63%, при общ
размер на всички плащания – 1 237.99 лева. Съгласно чл.6 от договора, договорът за
заем, заемятелят следва да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения: банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на чл.23, ал.1 от ОУ към договора, а именно: едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени
със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя
си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. В чл. 8
от договора е уговорено, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя
на условията визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 23, ал.1 от ОУ към договора за
кредит от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 1112.01 лева,
която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулира месечна вноска за неустойка.
По делото са представени приложение № 1 към договора, представляващ
погасителен план и общите условия на „С.К.“ ООД за заеми, в сила от 01.10.2020г.
От неоспореното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че с уговорената по чл. 8 неустойка, и при уговорените в договора
параметри, ГЛП възлиза в размер на 234.77%, ГПР възлиза на 753.49%, а оскъпяването
за срока на кредита е в размер на 135%; възнаградителната лихва по договора за
кредит, сключен между страните е в общ размер на 237.99 лева; ГЛП по договор е в
размер на 40.05%, а ГПР е в размер на 48.63%. Разходите, взети предвид от кредитора
при определяне размера на ГПР по договора за кредит са главница и възнаградителна
лихва, не е включена неустойка.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността
клаузите, респективно – дължимостта на остатъка от кредита.
По основателността на иска на наведените основания:
Не се спори, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
15
договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата е получила заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на
кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за
потребителските кредити (ЗПК).
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на
закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон
въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при съмнение в действителния смисъл
на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите
на цитираната Директива 2008/48/ЕО. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да
се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават необходимата и точна информация за условията и
стойността на кредита и за техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. За да се осигури възможно
най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва годишния процент на разходите, приложим за кредита
и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. В съображение 24 от същата
директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави
изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това,
дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Така също според
съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава
своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните по-нагоре
цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване,
но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в
Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се свежда до третата хипотеза,
а именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на
разходите в размер на 48.63% отговаря на действително приложимия между страните
ГПР. В този смисъл са изложените от ищеца съображения в исковата молба.
Недействителността по чл. 22 от ЗПК има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е наведено основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази
връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото
16
тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление
на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.63%, а възнаградителната
лихва (фиксиран ГЛП)- 40.05%, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито
пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание. Следва да се отбележи, че още при сключването на договора е предвидено,
че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора,
като общият й размер е 1112.01 лева, т.е. по-висок от сумата по кредита – 1000 лева,
като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят
допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в
цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или
поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора
с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин
тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията
на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание
чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук - след като целият
договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по
него. Ето защо, предявения от БЛ. Д. ИЛ. като основателен и доказан следва да бъде
уважен.
По отношение на предявения насрещен иск, съдът намира, че следва да бъде
отхвърлен, като недоказан, доколкото по делото (при доказателствена тежест на
ищеца по насрещната искова молба) не са представени доказателства за размера на
неплатената част от главницата по падежиралите до момента вноски; размера на
незаплатена възнаградителна лихва; размера на непогасен остатък от главницата по
непадежиралите вноски, обявени за предсрочно изискуеми, както и размера на
представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита, формирана като
остатък от непогасената главница по падежирали и непадежирали вноски. При
доказатлествена тежест на ищеца да установи размера на задълженията по пера, и при
липса на ангажирани доказателства в тази насока, исковете – главен и евентуално
17
съединен, следва да се отхвърлят като неоснователни.
С оглед изхода на процеса по предявения насрещен иск, съдът не следва да
се произнася по възражението за прихващане, заявено в отговора на насрещната искова
молба, направено при условията на евентуалност - само ако съдът счете за
основателен, предявения иск за осъждане на ответницата да заплати сумата от 322.89
лева, представляваща сбор от непогасените части от главницата по падежиралите
вноски по договор за паричен № ***** от 16.02.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 15.11.2021 г. до окончателното плащане и
сумата от 309.55 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по
непадежиралите предсрочно изискуеми вноски по договор за паричен заем № ***** от
16.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
15.11.2021 г. до окончателното плащане.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изходът от процеса и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, следва да се
осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50
лева за заплатена държавна такса, 125 лева за възнаграждение на вещо лице.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, да заплатят на
адвокат Е.И. възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер
на 600 лева, на основание чл. 7, ал.1 т.1 от Наредба № 1 от 07.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (по 300 лева за първоначалния
и насрещния иск).
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „С.К.“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ****, представлявано от Н. П.
П., че клаузата за заплащане на неустойка, уговорена в чл. 8 от договор за
потребителски кредит № 0452118 от 16.02.2021 г., сключен с БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН
********** от гр. С., ул. „И.В.“ ***, Е НИЩОЖНА като противоречаща на принципа
на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ****, представлявано от Н. П. П. за осъждането
на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „И.В.“ *** да му заплати: сумата от
322.89 лева, представляваща сбор от непогасените части от главницата по
падежиралите вноски по договор за паричен № ***** от 16.02.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.11.2021 г. до
окончателното плащане; сумата от 309.55 лева, представляваща непогасен остатък от
главницата по непадежиралите предсрочно изискуеми вноски по договор за паричен
заем № ***** от 16.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 15.11.2021 г. до окончателното плащане, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ****, представлявано от Н. П. П. за осъждането
на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „И.В.“ *** да му заплати: сумата от 410
лева, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита, формирана
като остатък от непогасената главница по падежирали и непадежирали вноски, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.11.2021 г. до
окончателното плащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
18
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ****, представлявано от Н. П. П. да
заплати на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „И.В.“ *** сторените в
производството разноски в размер на 175 (сто седемдесет и пет) лева за внесена
държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ****, представлявано от Н. П. П. да
заплати на адвокат Е.Г. И., личен № ********** с адрес на упражняване на дейността:
гр. П., ул. „Х.К.“ ***, адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „И.В.“
*** в размер на 600 (шестстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
19