№ 601
гр. София, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен В.
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен В. Въззивно търговско дело №
20241001000544 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 26.02.2024 г. на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“
ЕАД срещу решението от 17.01.2024 г. по т. д. № 2861/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-
2 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Ферма Д.“ ЕООД:
на осн. чл. 405, ал. 1 КЗ сумата 1 520 725,03 лв., представляваща застрахователно
обезщетение, дължимо по договор за имуществена застраховка „Индустриален
пожар“, сключен със застрахователна полица № 110119229000040/2.04.2019 г. за
настъпило на 16.12.2019 г. застрахователно събитие – пожар в свинеферма, находяща
се в с. Къпиново, община Генерал Тошево, ведно със законната лихва, като следва: от
10.05.2021 г. до окончателното изплащане върху главница в размер на 1 230 700 лв., и
от 3.02.2023 г. до окончателното изплащане върху главница в размер на 290 025,03 лв.;
на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 73 924,14 лв., представляваща законната лихва за забава
върху главницата за периода 16.11.2020 г. – 11.05.2021 г.;
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 108 875,66 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че исковете били недопустими поради липса на процесуална
легитимация за ищеца, тъй като правоимащ по застрахователния договор бил
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД. Твърди се, че противно на приетото от съда вземането не
било придобито от ищеца по силата на споразумението от 29.04.2021 г., което било
сключено без кауза, а освен това ответникът не бил уведомен за същото по реда на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД преди предявяване на иска. Поддържа се, че неправилно съдът е приел, че не са
налице основания за пълен или частичен отказ от плащане на застрахователно обезщетение
по чл. 408 КЗ и съобразно общите условия на застраховката. Сочи се, че делото е останало
неизяснено от фактическа страна, като не били установени по безспорен начин мястото и
механизмът на възникване на пожара, неговото разпространение, както и редица други
1
въпроси. Тези въпроси не били изяснени от приетите съдебни експертизи. Твърди се и, че
неправилно и необосновано СГС е приел за доказано, че служителите на ищеца са
установили навреме пожара и са предприели адекватни мерки. Твърди се, че служителят по
охраната не е бил инструктиран за пожарна безопасност. Необосновано било прието и, че
при проектирането и строителството на сградата са били спазени нормативните изисквания,
като не било съобразено, че изграденият водогреен котел е бил с мощност, изискваща
обособяване в самостоятелно противопожарно помещение, както и не бил изпълнен
механизъм за групово освобождаване на животни, въпреки изискванията на Наредба № Із-
1971. Неправилно бил определен и размерът на действително претърпените вреди.
Поддържа се и, че неправилно не е уважено възражението за погасяване по давност на
увеличения размер на иска, като неправилно е прието, че давността е прекъсната на осн. чл.
116, буква „а“ ЗЗД поради извършеното частично плащане на обезщетението от ответника.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли предявените искове в обжалваната част, както и да му присъди направените
разноски.
Въззиваемият „Ферма Д.“ ЕООД – ищец по иска – чрез процесуалния му представител,
оспорва жалбата. Претендира разноски.
Въззиваемите М. Х. Г., Г. Г. К. и „ЕСМ“ ЕООД – трети лица помагачи на ответника – в
писмения отговор на процесуалния им представител, оспорват жалбата.
Въззиваемите „Обединена българска банка“ АД и „Торус – 1“ ЕООД – трети лица
помагачи на ответника – редовно уведомени не са заявили становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, наМ. за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение,
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Болшинството от
наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били
изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор.
Други пък от наведените в първата инстанция възражения не са изтъкнати във въззивната
жалба и не следва да се разглеждат от въззивния съд. Във връзка с доводите по жалбата
следва да се добави и следното:
1. По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че: 1) между ЕТ „Д. Х.“ и
ответника е бил сключен договор за имуществена застраховка, обективиран в представената
застрахователна полица „Индустриален пожар“ № 110119229000040/2.04.2019 г., по силата
на който ответникът е застраховал движимо и недвижимо имущество, находящо се в с.
Къпинова, община Генерал Тошево, представляващо свинеферма /стопански сгради и
инвентар/, покриваща увреждане на имуществото от различни рискове за периода от
6.04.2019 г. до 5.04.2020 г., при обща застрахователна сума – 1 469 288,74 евро; 2) с добавък
№ 1/.4.04.2019 г. договорът е бил изменен, като първоначалният застрахован е бил заменен с
ищеца „Ферма Д.“ ЕООД, в което по-рано е било апортирано търговското предприятие на
ЕТ „Д. Х.“; 3) договорът е сключен в полза на трето лице – „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД, която е предоставила на свързаното с ищеца дружество и негов едноличен собственик
на капитала „Агро Сип“ ООД кредити по три договора за банков кредит, като застраховката
2
обхваща имущество, което е ипотекирано от ищеца в полза на банката; 4) в периода на
застрахователно покритие е настъпило застрахователно събитие по основния риск, а именно
– пожар в едноетажната стопанска сграда, случил се на 16.12.2019 г.; 5) в резултат на пожара
е била унищожена цялата стопанска постройка, състояща се от три свързани сгради, и
инвентара в нея; 6) ищецът уведомил ответника за събитието с уведомление с вх. №
184/18.12.2019 г., по повод на което е била образувана преписка по щета №
110112131900830; 7) застрахователят въз основа на окончателен доклад от 13.11.2020 г. с
писмо с изх. № 0-92-14656/16.11.2020 г. е определил обезщетение в размер на 210 384,80 лв.,
покриващо само щетите в междинния корпус /санитарен филтър/, като е отказал
обезщетяване на щетите в останалите два корпуса, мотивирайки се с неизпълнени от
застрахования задължения по ОУ, сочещи на нарушения при проектирането и изграждането
на сградата, както и нарушения при нейната експлоатация; 8) определеното от
застрахователя обезщетение в размер на 210 384,80 лв. е било преведено на 20.01.2021 г. на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като ползващо се от застраховката лице, но на 21.01.2021
г. същата сума е била преведена от банката на ищеца като застрахован.
2. Възраженията на ответника срещу иска, своевременно изтъкнати в първата инстанция
и поддържани и пред въззивната инстанция са, че: 1) ищецът не бил легитиМ.н да предяви
правата по процесния договор, тъй като същият е сключен в полза на трето лице –
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 2) били налице основания за частичен отказ за заплащане
на обезщетение /намаляване/, поради неизпълнени от ищеца задължения, предвидени в
договора – нарушения на нормите за пожарна безопасност при проектирането, изграждането
и експлоатацията на сградата; 3) евентуално – по същите причини било налице съзнателно
или несъзнателно неточно обявяване на обстоятелства при сключване на застрахователния
договор; 4) претендираните от ищеца вреди били завишени, а действителните били в по-
малък размер; 5) ответникът бил заплатил цялото дължимо обезщетение на третото
ползващо се лице и не дължи повече; и 6) спрямо увеличената по реда на чл. 214 ГПК част
от исковите претенции била изтекла погасителната давност. По тези спорни въпроси
въззивният съд наМ. следното:
3. Противно на поддържаното в жалбата обстоятелството дали ищецът е правоимащ по
процесния застрахователен договор или такъв е ползващото се лице „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, е въпрос по основателност, а не по допустимост на исковете. За
допустимостта на осъдителен иск е достатъчно ищецът да твърди, че притежава спорното
право и че то е нарушено от ответника, каквото твърдение в случая е налице.
Действително, процесният договор за имуществено застраховане от 2.04.2019 г. е сключен
по реда на чл. 383 КЗ в полза на третото лице „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД /чийто
универсален правоприемник от 10.04.2023 г. поради вливане е „Обединена българска банка“
АД/, което е било сторено в изпълнение на сключени три кредитни договора: 1) договор за
овърдрафт от 8.06.2018 г., сключен с кредитополучателя „Агро Сип“ ООД, в който /т. 7.1.4/
като обезпечение е уговорено и учредяването на ипотека върху процесния земеделски имот
№ 009067 с площ от 11,441 дка, ведно с построената в него стопанска сграда /свинарник/ с
площ от 3 241 кв. м., както и задължение за застраховане на същото ипотекирано имущество
в полза на банката /т. 5.4/; 2) договор за банков кредит от 8.06.2018 г., сключен с
кредитополучателя „Агро Сип“ ООД, в който се съдържат същите клаузи /т. 5.4 и т. 7.1.1/; 3)
договор за инвестиционен банков кредит от 11.12.2019 г., сключен с кредитополучателя
„Агро Сип“ ООД и солидарните длъжници „Ферма Г.“ ЕООД, „Ферма И.“ ЕООД, „Ферма
Д.“ ЕООД, „Ферма Г.“ ЕООД и „Ферма С.“ ЕООД, в който се съдържат същите клаузи /т. 5.4
и т. 7.1.1.2/. Не е спорно, а е видно и от вписванията в ТР, че кредитополучателят „Агро
Сип“ ООД от 14.12.2018 г. е вписан за едноличен собственик на ищеца „Ферма Д.“ ЕООД,
който пък е придобил процесния имот чрез учредителен апорт на 15.10.2018 г. от
първоначалния едноличен собственик – Д. Р. Х., действащ като ЕТ „Д. Х.“, който е
апортирал търговското си предприятие при учредяване на дружеството, в което е включен и
3
процесният имот, придобит по силата на представения нотариален акт за покупко-продажба
№ 182/12.05.2009 г., том VІ, рег. № 2188, нот. д. № 394/2009 г. на нотариус С. Ж., с рег. №
***.
След настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. правото на
застрахователно обезщетение е било породено в полза на ползващото се лице
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, на което дружество е било преведено на 20.01.2021 г.
определеното от застрахователя обезщетение от 210 384,80 лв., която сума на 21.01.2021 г.
банката е превела на ищеца. Впоследствие, на 29.04.2021 г. е било сключено споразумение, с
което банката е прехвърлила на ищеца всички свои права по процесния застрахователен
договор. Това споразумение по естеството си е договор за цесия, а от друг аспект може да се
разглежда и като отказ от права. Фактът, че същото е представено и от самия ответник в
представената преписка по щетата /л. 239 от делото на СГС/ е индиция, че цесията е била
съобщена по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Дори и това да не е било сторено преди процеса, то
със сигурност е сторено в хода на процеса, в което споразумението е връчено на ответника,
заедно с исковата молба, а и следва от позицията на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД в
становището от 31.01.2022 г., към което е приложено и потвърждение от 26.01.2022 г. на
законните представители на банката относно сключеното споразумение от 29.04.2021 г.
Несподелими са възраженията на ответника за нищожност на споразумението от
29.04.2021 г. поради липсата на основание /кауза/. Според чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД каузата се
предполага до доказване на противното, каквото доказване ответникът не е провел. В
становището от 31.01.2022 г. банката е заявила, че каузата била donandi, но дори и да не е
така то със сигурност отказът от правата по застраховката е свързан с развитието на
отношенията по кредитните договори, по повод на което е била сключена застраховката. Ето
защо прехвърлянето на правата по застрахователния договор в полза на ищеца е породило
валидно действие, поради което той притежава материалноправна легитимация да
претендира правата по този договор.
4. Дейността на застрахователите е общественозначима, поради което е подложена на
мащабна законова регулация, част от която са и основанията за отказ /пълен или частичен/ за
изплащане на застрахователни обезщетения след настъпване на застрахователното събитие.
Тези основания са императивно уредени в чл. 408, ал. 1 КЗ, според който застрахователят
може да откаже плащане на обезщетение само: 1) при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното
обезщетение; 2) при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия
с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; 3) при неизпълнение на
задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с
оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор
и е довело до възникване на застрахователното събитие; и 4) в други случаи, предвидени със
закон.
Такива други случаи са установени например при: 1) съзнателно или несъзнателно
необявяване на съществени за риска обстоятелства, за които застрахователят е поставил
писмено въпрос, съществували при сключването на застрахователния договор – чл. 363 и чл.
364 КЗ; 2) съзнателно или несъзнателно необявяване на съществени за риска обстоятелства,
за които при сключване на договора застрахователят е поставил писмено въпрос и които са
настъпили след сключването на застрахователния договор – чл. 365 КЗ; 3) неизпълнение на
задължението на застрахования да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество
от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за
отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска
застрахователя да прави проверки – чл. 395, ал. 3 и 4 КЗ; 4) неизпълнение на задължението
на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в
установените срокове с цел да попречи на застрахователя да установи обстоятелствата, при
4
които е настъпило събитието, или ако неизпълнението е направило невъзможно
установяването им от застрахователя – чл. 403, ал. 4 КЗ.
Характерно за всички основания за отказ е, че тяхното законосъобразно приложение е
обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на
конкретното задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие,
неговото установяване от застрахователя, размера на вредите, респ. възможността да бъдат
предотвратени вредите от същото или техният размер да бъде намален. Това изискване е
изрично законово закрепено в хипотезите на чл. 363, ал. 4, чл. 395, ал. 4 и 5 и чл. 408, ал. 1, т.
[1]
3 КЗ, но се извежда по тълкувателен път и за всички други хипотези. Доказването на
причинната връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презуМ., дори и в
застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго, вкл. и, че
при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане на обезщетението.
Наличието на такава причинна връзка е необходимо както при пълен, така и при частичен
отказ за плащане, т.е. намаляване на обезщетението – арг. и от чл. 363, ал. 4, изр. 2 и чл. 395,
ал. 4, изр. 2 КЗ. По-специално това важи и в хипотезата на намалява обезщетението.
Очевидно е, че ако между неизпълненото задължение и настъпилото събитие или вреда
въобще липсва всякаква връзка на обусловеност /дори и предполагаема/, то няма и никакво
основание дори и за намаляване на обезщетението, а същото следва да се изплати в пълен
размер. Друг е въпросът дали следва да се осъществи пълно доказване на подобна връзка
или е достатъчно и непълно, т.е. установяващо вероятност в съответната степен. Несъмнено
е, че основание за пълен отказ за изплащане на обезщетение е налице при пълно доказване
на причинна връзка. Що се отнася до частичния отказ /намаляването/, то съществува и
становище /което не е съвсем безспорно/, че е достатъчно и непълно доказване, т.е.
доказване на вероятност, че неизпълненото задължение е довело /способствало/ до
настъпването на събитието и/или вредите.
В настоящия казус всички наведени от застрахователя причини за частичен отказ за
изплащане на застрахователно обезщетение могат да бъдат обобщени по следния начин:
А) при проектирането и изграждането на засегнатата от пожар сграда били допуснати
нарушения на част от нормите за пожарна безопасност по Наредба № Із-1971/2009 г. на
строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар (ДВ, бр.
96/2009 г., изм. и доп.), в сила от 5.06.2010 г., а именно – сградата била изпълнена с V степен
на огнеустойчивост, вместо с ІІІ степен по чл. 12, ал. 1, вследствие на което липсвала
огнеустойчивост на дървените елементи до R30 или не е изпълнена междуетажна преградна
конструкция с огнеустойчивост REI45; между трите корпуса на сградата не били изградени
брандмауери съобразно чл. 13, ал. 3, което било задължително предвид общата застроена
плащ на сградата с трите корпуса от 3 206,45 кв. м.; в нарушение на чл. 152, ал. 2 в
междинния корпус /санитарен филтър/ бил инсталиран водогреен електрически котел с
мощност 40 kW, вместо до 25 kW;
Б) нарушения при експлоатацията на засегнатата от пожар сграда – дежурният охранител
нямал необходимата подготовка, инструктаж и обучение по пожарна безопасност съобразно
чл. 5, т. 8 от Наредба № 8121з-647/2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност
при експлоатация на обектите, поради което не предприел правилни първоначални действия
при възникналата аварийна ситуация, а органите по ПБЗН не били уведомени своевременно,
вследствие на което до предприемането на първите действия за гасене на пожара изминал
значителен период, което било причина за разпространение на огъня извън неговото огнище,
компрометирането на покривната конструкция и нейното срутване.
Според застрахователя горните обстоятелства се подвеждали под следните клаузи в
приложимите общи условия на процесната застраховка: 1) по т. 7 от раздел ІІІ „Общи
изключения“, според която застрахователят не дължи обезщетение при настъпване на преки
и/или косвени вреди в резултат на: 7.7) конструктивен и строителен недостатък; 7.9) липса на
5
подходяща квалификация, неправилно или безстопанствено съхранение и експлоатация на
имуществото в нарушение на утвърдените технологии и стандарти и/или изисквания,
предписания от производител, компетентен орган или от застрахователя; 7.13) проектантска
грешка, неправилно и/или неподходящо поддържане; 2) по т. 39 от раздел Х „Задължения на
застрахования през времетраене на застраховката,“ според която при неизпълнение от страна
на застрахования на задълженията му по т. 38 застрахователят има право: 39.2) да намали
застрахователното обезщетение, в случай на настъпило застрахователно събитие,
съответстващо на тежестта на неизпълнението; 39.3) да откаже плащане, ако настъпването
на застрахователното събитие е следствие на неизпълнението на задължения на
застрахования. За приложението на т. 39 се твърди неизпълнение на следните задължения по
т. 38, според която по време на действие на застраховката застрахованият е длъжен: 38.1) да
поддържа застрахованото имущество в изправност, да го използва съобразно неговото
предназначение и да го стопанисва с грижата на добър стопанин; 38.2) да спазва всички
нормативно установени изисквания за безопасност, строително-технически,
противопожарни и др. норми, както и предписанията на компетентните органи; 38.3) да
предприеме необходимите мерки за предотвратяване на настъпването на вреди. Поддържа се
и неизпълнение на задължение по т. 40.1 ОУ, според която клауза при настъпване на
застрахователно събитие застрахованият е длъжен незабавно при настъпването или
узнаването да уведоми компетентните органи /служба „Пожарна безопасност и защита на
населението“, МВР и др. нормативно посочени, което неизпълнение според т. 44.3 също
може да е основание за отказ на застрахователя за плащане на застрахователното
обезщетение.
5. Преди разглеждането на конкретните възражения следва да се подчертае, че всички
предвидени в ОУ основания за пълен или частичен отказ за изплащане на застрахователното
обезщетение са правнорелевантни само доколкото покриват или детайлизират законовите
основания за такъв отказ по КЗ.
В настоящия процес ответникът – застраховател поддържа, че част от гореописаните
твърдени фактически обстоятелства едновременно обосновавали изключени от
застрахователното покритие рискове и неизпълнени от застрахования задължения по
договора, което сочи на известна хаотичност, а и вътрешна противоречивост на защитната
му позиция. Тази позиция не кореспондира и с извънпроцесуалните действия на ответника и
по-конкретно – с реално изплатеното от него застрахователно обезщетение в размер на
210 384,80 лв. При наличието на подобно плащане е крайно нелогична тезата, че процесното
вредоносно събитие въобще не било включено сред покритите от застраховката рискове, тъй
като при настъпването на непокрит риск обезщетение въобще не се дължи, дори и частично.
Същевременно, самите цитирани клаузи на ОУ са вътрешнопротиворечиви, тъй като едни и
същи или сходни обстоятелства са едновременно предвидени като непокрити рискове в т. 7 и
като основания за отказ поради неизпълнени задължения на застрахования по т. 38. Така
например е налице дублиране между т. 7.9 и т. 7.13 /в частта – неправилно и/или
неподходящо поддържане/, от една страна, с т. 38.1 и т. 38.2, от друга страна.
Същественото, което следва да се посочи, че всички гореописани фактически твърдения
от първата група относно нарушения при проектирането и изграждането на процесната
сграда, принципно не могат да се квалифицират нито като „непокрити рискове“, нито като
„неизпълнени от застрахования задължения след сключване на договора“. Спрямо
настоящия застрахователен договор от 2.04.2019 г. твърдените обстоятелства /дори и да са
верни/ не водят до наличието на непокрит риск, тъй като не се спори, че в този си вид и с
това оборудване процесната сграда е съществувала от преди сключване на този договор,
като е била надлежно въведена в експлоатация с удостоверение № 011/24.03.2015 г., а е била
построена въз основа на разрешение за строеж № 097/14.12.2010 г.
Добрата застрахователна практика предполага преди сключването на договора
6
застрахователят да се осведоми за състоянието на обекта на застраховане /било чрез
извършване на оглед, било чрез поставянето на писмени въпроси към застрахования/, така
щото договорът да не бъде сключен ако обектът има недостатъци, които самият
застраховател е включил към непокритите си рискове в ОУ. В случая не се твърди, че преди
сключване на договора застрахователят е поставил писмено на застрахования въпроси,
свързани горепосочените обстоятелства, а и представеният по делото въпросник от 2.04.2019
г. потвърждава това – в него липсват конкретни въпроси по отношение на обстоятелствата,
на които в настоящия процес застрахователят основава своя отказ. Това означава, че за
застрахователя те не са били съществени за риска обстоятелства по смисъла на чл. 362, ал. 2
КЗ. При това положение следва да се приеме, че договорът е бил сключен от страните за
сградата и оборудването в нея в това им конкретно състояние, с което същите са
дерогирали всички несъвместими с това състояние клаузи от ОУ, предвиждащи
непокрити рискове /чл. 348, ал. 1, изр. 4 КЗ/. По тази причина ответникът не може да се
позовава нито на хипотезите на непокрити рискове по т. 7 ОУ, нито на последиците по чл.
363 и чл. 364 КЗ в хипотезите на съзнателно или несъзнателно неточно обявяване на
обстоятелства, съществували при сключване на застрахователния договор, а още по-малко
пък на тези по чл. 365 КЗ – относно новонастъпили обстоятелства, каквито тези не са. Това е
достатъчно за неоснователността на тази група възражения.
Само за пълнота следва да се посочи и, че тези възражения са неоснователни и по
същество. За изясняване на спорните въпроси относно статута на сградата и развитието на
възникналия пожар по делото са приети многобройни писмени доказателства и са
изслушани две съдебни пожаротехнически експертизи – основна и тройна. Заключенията на
същите въззивният съд преценява за компетентни и убедителни, поради което ги кредитира,
наред с допълнителните пояснения на вещите лица при изслушването им в съдебно
заседание.
Приложими за процесната сграда са били правилата на Наредба № Із-1971/2009 г. на
строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар в
редакцията й към датата на одобряване на инвестиционния проект и на издаване на
разрешението за строеж № 097/14.12.2010 г. Последващите изменения на наредбата,
настъпили в хода на строителството, не са приложими и по-конкретно – мащабното
изменение от ДВ, бр. 75/2013 г., още повече, че съгласно § 388, ал. 1 от същото „започналите
производства по одобряване на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж
се довършват по досегашния ред“. По аргумент от по-силното основание измененията не
засягат предходно одобрените инвестиционни проекти и издадените разрешения за строеж,
които се изпълняват, както са били одобрени.
Според действащата към датата на издаване на разрешението за строеж редакция на
Наредба № Із-1971/2009 г. процесната животновъдна сграда, състояща се от три свързани
корпуса, е с клас на функционална пожарна опасност Ф5.4 и категория по пожарна опасност
Ф5В съгласно чл. 641 от наредбата. Според чл. 642, ал. 1 в същата редакция застроената
площ между брандмауерите на този тип сгради се определя съответно по табл. 6 и 39.
Според табл. 6 към чл. 13, ал. 6 максимално допустимата застроена площ между
брандмауерите на едноетажни сгради от категория Ф5В, без да се изгражда автоматична
ПГИ /като процесната сграда/ при ІІІ степен на огнеустойчивост е 3 500 кв. м., при ІV
категория е 2 000 кв. м., а при V категория е 1 200 кв. м. Съгласно чл. 12, ал. 1 пък степените
на огнеустойчивост на сградите /от І до V/ се определят в зависимост от огнеустойчивостта
на основните строителни конструкции и елементи и класа по реакция на огън на
строителните продукти, от които те са изработени, съгласно табл. 3. На база тези критерии
процесната сграда отговаря на степен на огнеустойчивост ІІІ, което е категорично
установено от заключението на тройната СПЕ. При това положение, за да е било
задължително изграждането на брандмауери по смисъла на чл. 19 от наредбата /т.е.
преградни стени, разделящи отделните пространства с цел ограничаване на развитието на
7
евентуален пожар/ е нужно процесната сграда да е била със застроена площ минимум 3 500
кв. м., която площ в случая не е достигната, тъй като процесната сграда е с площ от 3 206 кв.
м. В експертизата и при изслушването вещите лица са изяснили и въпроса относно
огнеустойчивостта на дървените елементи в покривната конструкция и на междуетажна
преградна конструкция, които според тях покриват изискванията за степен ІІІ. Следователно,
изграждането на такива брандмауери не е било задължително за процесната сграда.
Що се отнася до възражението, че в междинния корпус /санитарен филтър/, а не в
самостоятелно помещение, бил инсталиран водогреен електрически котел с мощност 40 kW ,
вместо до 25 kW, както е изискването на чл. 152, ал. 2 от наредбата, то това би имало
значение, само ако причината за процесния пожар е свързана с експлоатацията на този уред,
което по делото не е установено по никакъв начин. Всички данни по делото сочат, че
причината за пожара е възникнало късо съединение в този корпус, като се спори за неговото
местонахождение /на или в близост до електрическото табло или в подпокривната
конструкция/, но няма нито твърдения, нито данни /вкл. в преписката по щетата на
застрахователя/, че пожарът е възникнал във връзка или по повод дейността на водогрейния
електрически котел. Ето защо това обстоятелство е ирелевантно.
6. Втората група възражения на застрахователя са свързани с действията на служителите
на застрахованото дружество след възникване на пожара. Твърди се, че дежурният
охранител нямал необходимата подготовка, инструктаж и обучение по пожарна безопасност
съобразно чл. 5, т. 8 от Наредба № 8121з-647/2014 г. за правилата и нормите за пожарна
безопасност при експлоатация на обектите, поради което не предприел правилни
първоначални действия при възникналата аварийна ситуация, а органите по ПБЗН не били
уведомени своевременно, вследствие на което до предприемането на първите действия за
гасене на пожара изминал значителен период. Поради това се поддържа, че е налице
неизпълнение на задължения по т. 38.2 и т. 40.1 ОУ, които представляват конкретизация на
общото задължение по чл. 395, ал. 1 КЗ, а освен това попадат в хипотезата на чл. 408, ал. 1,
т. 3 КЗ.
Всъщност, възражението се заключава в твърдение за несвоевременност на
установяването на възникналия пожар, довело до несвоевременни първоначални действия
по гасене и до несвоевременно уведомяване на органите по ПБЗН. Въззивният съд наМ.
възражението за неоснователно.
В тази насока по делото са събрани многобройни доказателства – показания на свидетели,
писмени доказателства и експертизи. Същите са подробно анализирани от
първоинстанционния съд, който анализ се споделя от въззивния съд. Установено е с
категоричност, че пожарът е възникнал на 16.12.2019 г. около 22:30 ч. поради късо
съединение в междинния корпус, изпълняващ функциите на санитарен филтър, като се е
разпространил в подпокривното пространство – за този корпус, а след това и за другите. По
това време на смяна е бил дежурният охранител на целия комплекс – свидетелят Х. Х.,
чието служебно помещение е било в стая, находяща се в съседна сграда, на около 400 м. от
мястото на възникване на пожара. Установено е, че свидетелят чул около 22.30 – 23 ч. сигнал
от аларма, идващ от същия корпус, която била заради прекъснато електричество в този
корпус, след което веднага се обадил по телефона на свидетеля М. М. – ръководител на
свинефермата, а и последният получил съобщение на телефона си за същото прекъсване на
електрозахранването, след което свидетелят М. уведомил по телефона свидетеля М. М. и
двамата потеглили с автомобил от гр. Добрич за обекта в с. Къпиново, където пристигнали
около 24:00 ч. Едва след пристигането на същите се установил слабозабележим дим, както и
проблясъци през външната врата от огън в средния корпус, след което незабавно в 00:10 ч.
подали сигнал на телефон 112, а двамата започнали да гасят с пожарогасителите на обекта,
като пожарните автомобили на органите на ПБЗН пристигнали след около 20 минути, а в
пожарогасенето се включили 5 автомобила.
8
От тази хронология на действията не се установява забавяне в уведомяването на органите
по ПБЗН, тъй като такова е извършено незабавно след узнаването за настъпилия пожар,
каквото е изискването на т. 40.1 от ОУ. Що се отнася до това, че самото установяване на
пожара е било забавено, тъй като е можело да бъде установен и от свидетеля Х. в по-ранен
момент, преди пристигането на свидетелите М. и М., и в по-ранен момент да се уведомят
органите по ПБЗН, то следва да се отбележи следното:
Изяснено е по делото, че функциите на свидетеля Х. са били за охрана на целия
свинекомплекс, но само от външната страна на самите стопански сгради. На същия му е
било забранено да влиза в сградите, а и не е разполагал с чип за електронната система за
достъп в сградите. Подобен ограничен достъп е мотивиран с оглед строгите санитарни
изисквания относно функционирането на подобни животновъдни обекти, регламентирани в
Наредба № 44/20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните
обекти (ДВ, бр. 41/19.05.2006 г., изм. и доп.). Същата предвижда изисквания за редица мерки
за биосигурност спрямо животновъдните обекти за отглеждане на селскостопански животни,
обособяването на бяла и черна зона в тях по смисъла на § 1, т. 2 и 24 от наредбата, вкл. и
специални изисквания спрямо индустриалните ферми за отглеждане на свине – чл. 11, ал. 1 в
редакцията към 2019 г. Ето защо самото недаване на права на достъп на свидетеля Х. до
вътрешността на процесната сграда, и конкретно до междинния корпус /т.нар. санитарен
филтър/, е оправдано и не може да се приеме за неизпълнение на противопожарните
изисквания по Наредба № 8121з-647/2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност
при експлоатация на обектите. При липсата на такъв достъп до вътрешността на сградата от
служителя не може да се очаква да предприема действие по гасене на пожара. С оглед
функциите му на външна охрана от него би могло да се изисква единствено да сигнализира
за възникнал пожар, ако такъв е бил видим от външен оглед на сградата. По делото обаче
няма данни, че от такъв външен оглед и то през нощта за охранителя е било възможно да
установи с достатъчна сигурност, че е налице възникнал пожар в междинния корпус на
сградата преди идването на свидетелите М. и М., които са имали достъп до вътрешността на
сградата. Следователно, уведомяването на органите по ПБЗН е извършено веднага след
установяване на пожара, а установяването на същия пък е извършено в първия възможен
момент с оглед конкретните обстоятелства и не е в нарушение на задължението по т. 40.1 от
ОУ.
Няма никакво значение за процесния казус дали в процесните сгради е бил изпълнен
механизъм за групово освобождаване на животни съобразно изискванията на Наредба № Із-
1971, доколкото процесната застраховка не обхваща вреди на животни, а и такива са извън
предмета на предявения иск.
В заключение: Не се установява наличие на основание по КЗ за пълен или частичен отказ
за изплащане на застрахователно обезщетение за процесното застрахователно събитие.
7. Оплакванията в жалбата относно определения от първоинстанционния съд размер на
обезщетението за действително претърпените вреди имат бланкетен характер. Въззивният
съд не установи нарушения на императивни норми в тази част, и по-конкретно – на
изискванията на чл. 386 КЗ обезщетението да бъде равно на действително претърпените
вреди към деня на настъпване на събитието, но не повече от застрахователната сума /лимита
на отговорност/.
За определянето на размера на тези вреди са приети основно и допълнително заключения
на съдебно-оценителна експертиза, които като компетентни и неоспорени се кредитират от
въззивния съд. Въз основа на тях се установява, че общият размер на вредите към деня на
събитието възлиза на 1 744 202,83 лв. От тях следва да се приспадне изплатеното от
ответника обезщетение от 210 384,80 лв. и стойността на приходите от отпадъците след
пожара в размер на 13 093 лв., вследствие на което остава сумата 1 520 725,03 лв., на
колкото възлиза дължимата от ответника неизплатена разлика от застрахователното
9
обезщетение.
Върху тази главница е дължима и законната лихва за периода на забавата, претендирана
по делото, а именно – за периода от 16.11.2020 г. до 11.05.2021 г. Същата възлиза на сумата
73 924,14 лв.
8. Неоснователно е оплакването в жалбата, че неправилно първоинстанционният съд е
отхвърлил възражението за погасяване по давност на увеличените размери на исковете за
главница и лихва.
Подобно увеличение е било заявено от ищеца с молба от 3.02.2023 г. и е допуснато с
протоколно определение от 17.03.2023 г., във връзка с което със становище от 16.03.2023 г.
ответникът своевременно е направил възражение за изтекла погасителна давност. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 116а ЗЗД (ДВ, бр. 42/2018 г.) когато вземането
е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. В същия
смисъл са и постановките на т. 1 от ТР № 1/22.04.2019 г. на ВКС – ОСГТК, според които
предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната
давност по отношение на непредявената част от вземането. В тази хипотеза за увеличената
част от иска давността се счита за спряла и прекъсната едва от момента на заявяване на
увеличението, т.е. в случая – от 3.02.2023 г. За процесното вземане за застрахователно
обезщетение давностният срок е 3-годишен от датата на настъпване на застрахователното
събитие – чл. 378, ал. 1 КЗ.
Противно обаче на оплакванията в жалбата в обжалваното решение не е прието, че
давността е прекъсната на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД поради извършеното частично
плащане на обезщетението от ответника. Прието е нещо друго – че е налице специалното
основание за спиране на давността по чл. 378, ал. 9 КЗ. Според тази разпоредба „давността
по вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застрахователя, както и на
застрахования и ползващото се лице спира да тече от датата на предявяване на
претенцията пред застрахователя до датата на получаването на произнасянето на
застрахователя по чл. 108, ал. 1, съответно до изтичане на максималния срок за
произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5, която от двете дати е по-ранна“.
В случая, с предявяването на претенцията пред застрахователя на 18.12.2019 г. е спряно
течението на погасителната давност за цялото застрахователно обезщетение. Крайният
момент на спирането е по-ранната между датата на получаването на произнасянето на
застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ и датата на изтичане на максималния срок за произнасяне
по чл. 108, ал. 2, 3 или 5. Отказът на застрахователя е от 16.11.2020 г., като срокът за
произнасяне съобразно чл. 108, ал. 2 КЗ е 6-месеца от предявяване на претенцията
/доколкото не са били представени всички доказателства по чл. 106/, който срок е изтекъл на
18.06.2020 г., която се явява по-ранната дата по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ. Следователно,
за периода 18.12.2019 г. – 18.06.2020 г. давността за вземането за застрахователно
обезщетение е била спряна, като е започнала да тече от 19.06.2020 г. От тази дата до
заявяване на увеличението на исковете на 3.02.2023 г. не е изтекла 3-годишната давност по
чл. 378, ал. 1 КЗ за увеличената част от исковете. Ето защо възражението за изтекла
погасителна давност е неоснователно.
Ето защо исковете се явяват основателни до размерите, уважени от СГС.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СГС – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е
доказал разноски за въззивното производство в размер на 58 315,71 лв. – за заплатеното
адвокатско възнаграждение по представената фактура № 110/11.04.2024 г. и платежно
10
нареждане от 11.04.2024 г. Срещу същото не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 49/29.07.2013 г. по т.д. № 840/2012 г. на ВКС, І т.о.; решение № 207/13.01.2017 г. по т.д. № 3394/2015 г. на ВКС, ІІ
т.о., и др.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.01.2024 г. по т. д. № 2861/2021 г. на Софийския
градски съд, VІ-2 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес
на управление – гр. София, бул. “Витоша” № 89Б, да заплати на „Ферма Д.“ ЕООД с ЕИК
– *********, със седалище и адрес на управление – гр. Генерал Тошево, ул. „Васил
Априлов“ № 8, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 58 315,71 лв. – разноски за производството
пред САС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Обединена българска банка“
АД с ЕИК – ********* /конституирана на мястото на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/,
„Торус – 1“ ЕООД с ЕИК – *********, „ЕСМ“ ЕООД с ЕИК – *********, М. Х. Г. с ЕГН –
**********, и Г. Г. К. с ЕГН – **********, като трети лица помагачи на ответника „ДЗИ –
Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК – *********.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се изпратят чрез обявените по делото профили в ЕПЕП на адвокатите на
страните, до помагача „ОББ“ АД – чрез профила в ЕПЕП на това юридическо лице, а до
помагача „Торус – 1“ ЕООД – по общия ред.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11