М О Т И В И
към присъда № 38 от
13.06.2019 г. по НЧХД № 735/18 г.
Частното обвинение срещу подс. С.Р.С. е по чл. 130, ал. 1 от НК за това, че на 09.01.2018 г. в гр. П.б.
макар и непълнолетен, но разбирайки свойството и значението на извършеното
деяние и можейки да ръководи постъпките си, е причинил на А.Ф.С. лека телесна
повреда, изразяваща се в разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и
чл. 129 от НК.
Подсъдимият
в с.з. не се признава за виновен.
Защитникът
му - адв. Ю.Г. в с.з. пледира за постановяване на
оправдателна присъда.
Повереникът на частния тъжител – адв.
Р. Ж. в с.з. поддържа обвинението.
Представителят
на РП Казанлък в с.з. намира, че спрямо непълнолетния може да се приложат
мерките по ЗБППМН.
Предявен
е граждански иск от А.Ф.С. със съгласието на нейната майка и законен
представител Ф.С.Х. против В.В. С. в качеството ѝ
на родител на подсъдимия С.Р.С. за причинените от него вреди на тъжителя в
размер на 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането – 09.01.2018 г.
Съдът
установи, че родителя е процесуално легитимиран да бъде ответник по см. на чл.
48, ал. 1 от ЗЗД и прие за съвместно разглеждане в наказателното производство
гражданския иск.
Адв. Ж. в с.з. поддържа гражданския иск.
От
събраните по делото доказателства, установени с доказателствени
средства по НПК, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прима за
установено следното:
Тъжителката
А.Ф.С. и подсъдимият С.Р.С. били съученици в 9-ти клас на СУ „Христо Ботев“ в
гр. П.б.. На 09.01.18 г. класът им трябвало да проведе час по физическо
възпитание при св. Г.Г.. Още на влизане във
физкултурния салон тъжителката ударила подсъдимия с шамар по гърба, но той не
ѝ обърнал внимание и заедно със съучениците му го приели за закачка. Св. Г.
ѝ направил по този повод забележка. По време на часа част от учениците
играели футбол, а др. част играели волейбол. Подсъдимият не му се играело,
оставил си якето на пейката и се качил на шведската стена в близост до нея.
Тъжителката също не участвала в игрите и седнала на пейката под шведската стена,
а през това време учителят Г. отишъл да си измие ръцете. Тогава тъжителката
вдигнала якето на подсъдимия с намерение да го хвърли. Той я помолил да не го
прави, но тя го хвърлила. Подсъдимият помолил тъжителката да вдигне якето, но
тя му отказала, затова той слязъл и го вдигнал сам. В този момент тъжителката
наплюла якето му, а той ѝ казал да не го прави, защото било ново. Тя му
казала „Ти ли ще ми кажеш какво да правя! Какво ще стане ако го наплюя пак!“.
Подсъдимият я помолил да не прави и това. Тя станала и бутнала подс. С. по раменете и той също я бутнал, както били един
срещу друг. В момент, когато той имал намерение да седне на пейката,
тъжителката го ритнала силно в слабините, с което му причинила контузия на
половите органи. От това му причерняло, текнали му сълзи, свил се, седнал на
пейката, тя също, заболели го корема и главата, и тогава я ударил с дясна ръка
в лицето. Подс. С., придружен от свидетелите В.П. и И.Д.
излязъл в коридора, където започнал да кляка за да преодолее болката в
тестисите си и после седнал на бюрото в коридора. Тъжителката обаче тръгнала
след подсъдимия, но св. Н.К. я задържала за да я успокои, но тя викала след него
„Знаеш ли коя съм? Знаеш ли какво ще стане?“. Тъжителката излязла от салона,
свалила си якето, запретнала ръкави и макар, че св. К. и момчетата се опитвали
да я задържат, тя се отскубнала и ударила шамар на подсъдимия. Св. К. я
дръпнала, но тя отново се отскубнала и се насочила към подсъдимия. Той се
стреснал, присвил се и както стоял на бюрото, си изпънал крака и ударил
тъжителката в областта на носа и в дясната половина на долната устна, с което
ѝ причинил счупване на костите на носа с последвалите ги кръвонасядания и оток на носа, кръвонасядания
на долните клепачи на очите; оток и кръвонасядане в
дясната половина на долната устна на устата. Било вече края на часа и подс. С. излязъл на двора на училището и срещнал св. Г.Г.. След подсъдимия излязла тъжителката и му викала „Кой си
ти бе? Защо ме удряш? Знаеш ли коя съм!“ Тя се опитала да го ритне отново, но
без да иска ритнала учителя по физическо възпитание, който се опитвал да го
предпази. След инцидента майката на тъжителката се опитала да въздейства върху
св. К., а тъжителката молила по телефона други две нейни съученички, да кажат в
съдебното производство, че ѝ течало кръв от носа, докато са ходили с нея
до тоалетната. С последиците от случая се заели класния ръководител и
педагогическия съветник – свидетелите П. Г. и Д. Г., а св. Г. А. се грижила за
тъжителката, тъй като майка ѝ била на работа.
Описаната
фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите Г.Г., В.П., Н.К., В.П., И.Д., П. Г., Д. Г., Г. А., обясненията на подс. С.,
постановление за отказ да се образува досъдебно производство по пр. пр. №
159/2018 г. на РП Казанлък, амбулаторен лист № 26 от 10.01.2018 г., амбулаторен
лист № 59 от 25.01.2018 г., съдебномедицинско удостоверение № 6/2018 г.,
удостоверение за раждане, медицинска бележка, медицински документ от д-р Т. Т.
от МЦ „Ескулап“, служебна бележка, три протокола от
среща/консултация, характеристична справка, заповед № 411 от 30.01.2018 г.,
протокол № 7 от 18.01.2018 г. на Педагогически съвет, протокол № 8 от
23.01.2018 г. на Педагогически съвет, експертните заключения на двете
съдебномедицински експертизи и двете комплексни съдебнопсихиатрични и
психологични експертизи, които кореспондират помежду си.
В
с.з. фактическата обстановка не се оспорва от страните, но адв.
Г. пледира за прилагане института на неизбежната отбрана – обстоятелство
изключващо обществената опасност на деянието – един от елементите, което го
дефинира като престъпление (чл. 9, ал. 1 от НК).
За
да прецени дали поведението на подс. С. представлява
неизбежна отбрана, следва най-напред да се изясни дали има извършено деяние и
неговото съдържание в рамките на формирания предмет на доказване по чл. 102, т.
1 от НПК, който се определя от обстоятелствата по делото (Р 1094-07-І).
В тъжбата се сочи, че подсъдимият е
причинил на тъжителката отоци и кръвонасядания по
лицето, счупване на костите на носа и кръвонасядане
на лявата подбедрица. Ето защо съдът следва да отнесе
всички събрани доказателства към тези телесни увреди. В тъжбата се посочват и
нанесени обиди от страна на подсъдимия, но не се прави искане за осъждането му
за това. Поради това дори да е имало обиди от страна на подсъдимия, те няма да
бъдат обект на анализ в мотивите, нито от евентуалните противоречия по
отношение на тях, съдът ще черпи изводи за достоверност на доказателствата. При
наличие на съществени противоречия за такива ще се смятат само тези, които се
отнасят до главния факт на доказване – извършеното деяние за нанасяне на
телесна повреда и участието на обвиняемия при извършването му.
От експертното заключение на
съдебномедицинската експертиза № 56/19 г. се установяват, че тъжителката С. е
получила на 09.01.2018 г. следните травматични увреждания: кръвонасядания
и оток на носа, счупване на костите на носа, кръвонасядания
на долните клепачи на очите; оток и кръвонасядане в
дясната половина на долната устна на устата.
От разпита на вещото лице д-р Т. се
установява, че кръвонасяданията по клепачите е разнасяне
на кръвта вследствие на травмата на носа и не е директно нараняване, т.е. няма
директно въздействие от страна на подсъдимия, а и по делото не се установиха
доказателства за нанасяне на удари от подсъдимия в тези части от тялото на
тъжителката. Ето защо тези кръвонасядания няма да
бъдат обект на по-нататъшен анализ от страна на съда.
От показанията на свидетелите В.П., Н.К.,
В.П. и И.Д. се установява, че те са очевидци на случая и следователно
установяват преки доказателства.
От показанията на тези свидетели не
се установява, че подс. С. е причинил нараняване по
крака на
тъжителката. Подсъдимият също отрича в обясненията си да я е ритал в левия
крак. Това обстоятелство не се установява косвено и от др. гласни доказателства
по делото. Само по себе си, констатираното нараняване в експертно заключение,
не води автоматично до изводи за авторство.
Следователно
подс. С. не е причинил кръвонасядане
на лявата подбедрица. Очевидно според експертното
заключение към 09.01.2018 г. тъжителката е имала такова нараняване, но в с.з.
не се установиха доказателства, които да потвърдят, че то е причинено от
подсъдимия. Как е било получено, може само да се предполага, а разпоредбата на
чл. 303, ал. 1 от НПК забранява постановяването на съдебен акт върху
предположения. По тази причина това нараняване няма да бъде обсъждано повече в
мотивите.
От
показанията на св. Г.Г. косвено се установява, че
подсъдимият най-много един път да е ритнал тъжителката.
От
показанията на св. В.П. се установява, че подсъдимият е ударил тъжителката в
лицето с шамари или с юмрук, не е видял удар с крак, макар и да е възможно, но
след удара тъжителката била зачервена в областта на носа, но не е видял да има
кръв.
От показанията на св. К. се
установява, че подсъдимият е ударил тъжителката с юмрук и с ритник в лицето.
След ритника тъжителката имала подута устна и се оплаквала от болки в носа.
От показанията на св. В.П. се
установява, че подс. С. е ударил тъжителката с юмрук
в лявата ѝ скула и после с крак в лицето.
От показанията на св. И.Д. се
установява, че подсъдимият е нанесъл удар с юмрук и с крак в лицето на
тъжителката. Относно нараняването по устната свидетелят установява, че то било
от самоухапване.
От обясненията на подс. С. се установява, че след удара в слабините е ударил
тъжителката с шамар или юмрук, но не много силно. Последствие след удар на
тъжителката с шамар си опънал крака за да се предпази.
Останалите гласни доказателства не
установяват косвено някаква деятелност от страна на подсъдимия.
Следователно от съвкупната преценка
на цитираните гласни доказателства, съдът приема, че подс.
С. е нанесъл удари с ръка (юмрук или шамар) и с крак по лицето на тъжителката.
Безспорно за съда е, че ударът с
крак е довел до счупване на носни костици на
тъжителката, тъй като по отношение на това нараняване гласните доказателства и
експертното заключение са категорични.
Съдът изследва възможността дали подс. С. е причинил с юмрук или шамар оток и кръвонасядане в дясната половина на долната устна на
устата.
Показанията на св. Д., които
установяват, че тъжителката се е самоухапала са
неубедителни. Самоухапване само на дясната половина
на устната е трудно постижимо без да е целенасочено. Освен това св. К.
установява, че след удара с ритник тъжителката имала подута устна. Св. А.
установява, че от вътрешната страна на устните на тъжителката е имало
нараняване от зъбите ѝ, но това е от притискането им от удара и изключва самоухапването.
В хода на съдебното следствие чрез
следствен експеримент се установи, че подсъдимият си служи с дясната ръка. При
положение на телата един срещу друг (според показанията на св. В.П.)
по-достъпна е лявата половина на лицето на тъжителката, а там телесни
увреждания не се установяват.
Св. В.П. установява, че подс. С. е нанесъл ударът с юмрук, когато двамата с
тъжителката са били седнали на пейката. При това положение дясната половина на
лицето е достъпна с лява ръка, но поради това, че подсъдимият си служи с дясна
ръка, такъв механизъм е невъзможен или ударът с лява ръка би бил слаб, тъй като
е технически неудобен за подсъдимия. Възможен е удар с дясна ръка в лявата
половина на лицето на тъжителката при седнало положение на двамата, но поради
страничното стоене на телата, той също би бил слаб поради лошата позиция на
тялото на подсъдимия. Тя не е дала възможност за силен удар. Обективно в
дясната част на лицето на тъжителката не е било установено видимо нараняване
при прегледа на съдебния лекар. Това потвърждава извода на съда.
От показанията на свидетелите П. и Д.
се установява, че подс. С. е нанесъл удара с крак в
седнало положение с подметката на обувката. При този удар зоната на дясната
половина на долната устна е достъпна, а поради това, че се касае за един удар,
при който е засегнат и носа, е обективно възможно зоната на горната устна да не
бъде засегната поради спиращото действие на изпъкналостта на носа и оставане на
горната устна в празното пространство между точките на носа и брадата, и табана
(свода) на обувката. Горната устна при удара е останала в „сянка“ и не е била
засегната.
Ето защо съдът приема, че
нараняването на долната устна е при удара с крак (потвърждава се от показанията
на св. К.), а поради липса на обективни данни за нараняване в останалата част
на лицето, ударът с юмрук или шамар в лицето най-много би допринесъл до
причиняване на болка. Това обстоятелство е посочено в тъжбата – ударът е
причинил само болка.
От показанията на свидетелите се
установява, че тъжителката също е причинила телесни наранявания на подсъдимия.
От показанията на свидетелите Г.Г., В.П., Н.К., В.П. и И.Д. се установява, че тъжителката е
нанесла удар с крак в слабините и два удара с шамар в областта на лицето. От
свидетелските показания се установява, че ударите на тъжителката са
предшествали нанесените удари от подсъдимия.
От тази гледна точка подсъдимият се
явява също фактически пострадал при инцидента.
При тези фактически положения, съдът
следва да обсъди дали поведението на подсъдимия представлява неизбежна отбрана.
От разпитът на вещото лице д-р Т. се
установява, че счупването на носа е причинило разстройство на здравето.
В ПП 3-79, т. 18 се сочи, че когато
деецът причини еднакви по характер телесни увреждания се касае за едно
престъпление, а когато те са различни по тежест, деянието се квалифицира спрямо
по-тежкия резултат (принцип на поглъщане), който в случая се явява счупването
на носа – по-тежката форма на лека телесна повреда (поглъща нараняването на устната,
което е причинило болка според експертното заключение на д-р Т.; поглъщането се
отнася и до удара с ръка, което също е причинило болка).
Съгласно чл. 12, ал. 1 от НК не е общественоопасно деянието, което е било извършено при
неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно
нападение личността на отбраняващия се чрез причиняване на нападателя в рамките
на необходимите предели.
Счупването на носа на тъжителката е
било извършено от подсъдимия след като той се е оттеглил в коридора за да
преодолее болката в тестисите. От доказателствата се установи по-горе, че в
този момент, когато той е бил седнал върху бюрото, тъжителката е дошла при него
и въпреки опитите на св. К. да я задържи, тя е ударила с шамар подсъдимия, пак
е бил направен опит за възпирането ѝ от свидетелите П. и Д., но тя отново
се е насочила към подсъдимия, който си вдигнал крака да се защити.
В тази ситуация безспорно са налице
всички елементи на неизбежна отбрана – непосредствено нападение, което е продължаващо
и не е приключило. То е с противоправен характер, тъй
като причинява телесни увреждания на подсъдимия, наказуеми по НК. Отблъскването
на нападението е станало с един удар с крак в рамките на физическите
възможности на подсъдимия, т.е. не са налице средства, които са дали някакво
превъзходство на подсъдимия. Затова съдът приема, че отбраната е била в рамките
на необходимите предели. Нанасянето на един удар изключва приложението на чл.
12, ал. 2 от НК – превишаване пределите на неизбежна отбрана, тъй като този
начин на отбрана съответства на характера и опасността на нападението. От последващите действия на тъжителката се установява, че
ударът с крак не е прекратило нападението и дори авторитетът на учителя Г. не е
допринесъл тя да преустанови действията си – продължила е да прави опити да
ритне подсъдимия въпреки защитата на учителя. Дори без да иска тя ритнала
учителя.
Тъй като липсва един от елементите
на престъплението – общественоопасния му характер, то
по обвинението по чл. 130, ал. 1 от НК за нанасянето на лека телесна повреда с
разстройство на здравето, подс. С. следва да бъде
признат за невиновен и оправдан. Изводите са същите и по отношение на едновременното
нараняване на дясната част на долната устна, ако следва да се обсъжда по-леката
правна квалификация по чл. 130, ал. 2 от НК.
Ако се спази принципа на поглъщането
и се приеме, че подсъдимият с тъжбата е обвинен в едно деяние по чл. 130, ал. 1
от НК (привидна съвкупност на леки телесни повреди, множество телодвижения –
едно деяние), то е безпредметно съдът да обсъжда и удара с ръка в лицето преди
това. Противният извод води до отмяна принципа на поглъщането в ПП 3-79, а то
има задължителен характер.
Ако не се приеме този довод и е допустимо
частичното оправдаване само по по-тежката форма на лека телесна повреда, съдът
счита, че следва да обсъди поведението на подсъдимия при нанасяне на удара в
лицето, тъй като е налице съответното обвинение в тъжбата. По-горе бе достигнат
извод, че от удара е била причинена само болка и не се установяват видими
увреждания, т.е. телесната повреда следва да се квалифицира по чл. 130, ал. 2
от НК, тъй като не е довела до разстройство на здравето (В ПП 3-79, т. 16 се
сочи, че не е необходимо да се доказва болката, фактът на нанасяне на удара е
самодостатъчен).
Безспорно се установи също, че
подсъдимият е нанесъл удара в лицето след като тъжителката го е ритнала с крак
в тестисите, с което му е причинила лека телесна повреда с разстройство на
здравето по см. на чл. 130, ал. 1 от НК. Това е видно от експертното заключение
на съдебномедицинска експертиза № 56-А/19 г.
Понеже ударът с крак на тъжителката,
която в производството процесуално се легитимира
и като пострадал, е първи, а не последващ този на
подсъдимия, отделно телесните повреди са различни по степен (ТР 51-89 ОСНК
забранява реторсията ако не са еднакви по степен),
чл. 130, ал. 3 от НК, уреждащ реторсията, не е
приложим. Тук парадоксалното е, че С. е в ролята на подсъдим, а не на
пострадал, защото всички гласни доказателства установяват, че тъжителката първо
е провокирала и нанасяла удари на подсъдимия. В хода на съдебното следствие не
се установи, че той е докосвал косата ѝ с крак, а св. К. установява, че
най-много да е правил опит. Не е без значение обстоятелството, че още с влизане
в салона тъжителката удря безпричинно подсъдимия по гърба, а последствие му
събаря якето, наплюва го, първа блъска подсъдимия по раменете, въобще първа
извършва активни действия, с които го напада.
Ако ударът на подсъдимия след
причинената му контузия на половите органи в рамките на констатираното
нападение, се разглежда в контекста на всички нанесени удари на тъжителката в
развилата се фактическа обстановка в нейната пълнота - логичната и неразривна връзка между действията и умисъла на участниците
от началото на инцидента до неговия край, съдът прави извод, че след удара
в слабините тъжителката кратковременно е прекъснала нападението, от което
следва, че по см. на ПП 12-73, I-5, абзац II-ри („Кратковременно прекъсване на нападението, което
може бързо да се възобнови, не означава прекратяване на нападението“),
действията на подсъдимия следва да се квалифицират отново като неизбежна
отбрана по см. чл. 12, ал. 1 от НК, тъй като всички останали предпоставки на
разпоредбата са също налице.
Ако се приеме, че тъжителката с
причиняване на контузията на половите органи е завършила нападението и то
следва да се счита прекратено по смисъла на тълкуванието в ПП 12-73, I-5, абзац I-ри
(„Нападението е прекратено, когато нападателят го е завършил“), то съдът следва
да има предвид първо, че обективно подс. С. е
причинил само болка и то в състояние след като на него му е била причинена по-тежка
форма на лека телесна повреда, придружена от изключително силна и продължителна
болка в областта на половите органи, поради богата нервация
на областта (вж. разпита на д-р Т. – л. 94 (гръб) – той установява, че тази
болка може да отключи агресия; според психиатъра д-р Н. подсъдимият е бил все
още под въздействието на болката (с.з. от 13.06.19 г.)). От нея подсъдимият се
е свил, потекли му сълзи, причерняло му, заболели го коремът и главата – все силно
извинителни причини за последващото му поведение. Тези
обстоятелства дават основание на съда да приеме, че деянието на подс. С. не е престъпно, защото макар и формално да осъществява
признаците на престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, поради своята малозначителност не е общественоопасно
и неговата обществена опасност е явно незначителна (чл. 9, ал. 2 от НК).
Следователно подс.
С. не следва да бъде признат за виновен и наказан и за престъпление по чл. 130,
ал. 2 от НК.
Изводите на съда водят до пълното
освобождаване от наказателна отговорност на подс. С.,
което прави безпредметно обсъждането на извода на комплексната експертиза за
извършване от него на деяние при увлечение и лекомислие и евентуалното
приложение на ЗБППМН.
Съдът намери за необходимо да
ограничи анализа на гласните доказателства само до тези, които пряко или
косвено установяват действията на участниците в инцидента. Показанията на
останалите свидетели се отнасят само до действията, които са взели след
инцидента класния ръководител и педагогическия съветник – свидетелите П. Г. и Д.
Г.
Тъй като съдът прие, че деянието на
подсъдимия не е противоправно, то поради липса на
един от елементите на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, предявения
граждански иск против родителя следва да се отхвърли като неоснователен. Поради
това съдът намира за безпредметно да обсъжда показанията на св. Г.А. относно
проведеното лечение на тъжителката.
На осн.
чл. 190, ал. 1 от НПК направените по делото разноски за адвокат от подсъдимия и
гражданския ответник в размер от по 500 лв. следва да им се заплатят от
тъжителката със съгласието на нейната майка и законен представител.
На същото основание тъжителката със
съгласието на нейната майка и законен представител следва да заплати на РС
Казанлък направените по делото разноски за изготвяне на експертизи (220 лв. на
д-р Т. след приспадане на 100 лв. депозит; 300 лв. на д-р Т.; по 528 лв. на д-р
Н. и д-р К.), общо в размер на 1576 лв.
Водим от горните мотиви съдът
постанови присъдата си.
Районен
съдия,