РЕШЕНИЕ
гр.София,
24.04.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осми
ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
Димитър Ковачев
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа в.гр.дело N: 5 422 по описа за 2019 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 21075 от 24.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 37 000/2016 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 64 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК,
че М.Е.И., ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ******на основание чл.79,
ал.1 ЗЗД във връзка с чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от
2 518,31 лева – цена на потребена вода за периода: 29.01.2008 г. –
22.01.2016 г. в имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.”******, ет.4, ап. 11,
ведно със законната лихва за времето от 26.02.2016 г. /датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното й плащане,
както и сумата от 1 226,44 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода: 29.02.2008 г. – 22.01. 2016 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 11 263/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 64 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в
диспозитива при изписване на номера на делото, погрешно посочен като 17 347/.
Със същия съдебен акт М.Е.И. е осъден да заплати на „С.в.“ АД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 435,96 лева – разноски за заповедното производство и сумата 374,90
лева – разноски за исковото производство.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника
М.Е.И.,***, с твърдения,
че същото е неправилно, поради постановяването му в проти-воречие с материалния
закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и поради необоснованост. Поддържа се и че СРС
не е докладвал своевременно наведеното от ответника възражение за погасяване на
правото на иск на ищцовото дружество поради изтекла погаси-телна давност,
вследствие на което е постановил непълен доклад.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС и да отхвърли
изцяло предявените срещу жалбоподателя искове като неоснователни и недоказани. Претендира
присъждане на разноски по делото, направени пред двете съдебни инстанции.
Процесуалният представител на М.Е.И.
е релевирал искане за заплащане на разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА във
връзка с чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Ответникът по жалбата –
„С.в.“ АД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба
от 06.10.2020 г. е оспорил жалбата с аргу-менти за неоснователност на същата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми.
Със заявление вх.№ 3013943/26.02.2016 г. „С.в.“ АД е заявила
пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.Е.И. за сумите:
2 518,31 лева – главница, представляваща стойността на потребена,
но незаплатена от последния вода
за периода: 29.01.2008 г. – 22.01.2016 г. за имот, находящ се на адрес: гр. София,
ул.”******, ет.******, клиентски номер **********, доставяна по неформален
договор за доставка и пречистване на вода и 1 226,44 лева – лихва за
забава за периода: 29.02.2008 г. – 22.01.2016 г. На 07.04.2016 г. на „С.в.“ АД е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 11 263/2016
г. по описа на СРС, ГО, 64 състав срещу посоченото лице общо за заявените суми,
заедно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2016 г. до
изплащане на вземането, като на заявителя са присъдени и направените в
заповедното производство разноски на стойност 435,96 лева, от които: 74,89 лева
– държавна такса и 361,07 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 30.05.2016 г. е депозирано
възражение от длъжника М.Е.И.
по чл. 414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по
заповедта, като е направено и възражение, че вземането е погасено по давност. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 05.07.2016 г.
ищецът „С.в.“
АД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията
му по издадената заповед.
При
условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи и чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД – за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М.Е.И. главно и акцесорно вземания, за които по реда
на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването
на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК,
обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Съгласно нормата на чл.193 от
Закона за водите /ЗВ/ обществените отношения, свър-зани с услугите за
водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, при спазване изискванията
на този закон. Предвид новелата на чл.1, ал.2 от ЗРВКУ водоснабдителните и
канализационните услуги /ВиК услуги/ са тези по пречистване и доставка на вода
за питейно-битови, промиш-лени и други нужди, отвеждане и пречистване на
отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните
територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по
изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и
канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. Съгласно дадената в § 1, ал.1, т.2, б.“а“ и б.”б” от ДР на ЗРВКУ легална
дефиниция на поня-тието „потребители на ВиК услуги”, това са юридически или
физически лица – собственици или ползватели на съответните имоти, за които се
предоставят ВиК услуги, съотв. юридически или физически лица – собственици или ползватели на имоти в
етажната собственост. В
разпоредбата на чл.3, ал.1, т.2 от приложимата към конкретния казус Наредба № 4
от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водос-набдителните и канализационните системи /Наредба №
4/14.09.2004 г./ е предвидено, че потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти
в сгради - етажна собственост, в който смисъл е и чл.2, ал.1 от
Общите условия на ищеца. При съобразяване на визираната нормативна уредба и на
събраните в производството доказателства се обуславя извод, че жалбоподателят-ответник
е имал качеството на потребител на ВиК услуги по смисъла на § 1, ал.1, т.2, б.
„б“ от ДР на ЗРВКУ и чл.3, ал.1, т.2 във връзка с ал.2, т.1 от Наредба №
4/14.09. 2004 г. през исковия период, тъй като е бил носител на вещното право на
собственост върху процесния имот в сграда - етажна собственост. Горните
обстоятелства се установяват от представените доказателства, съдържащи
извънсъдебни признания на този факт от страна на М.Е.И., обективирани в подписаните
от него данъчна фактура – талон за узаконяване на водомери от 12.03.03 г. на
процесния адрес с абонат М.Е.И. и протокол от общо събрание на етажната
собственост на сградата на ул.”****** от 01.11.2002 г., авторството на които от страна на същия не е оспорено, както и от
изискването на разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗУЕС – в ред. до измененията с ДВ
бр.57/2011 г. В
хода на производството жалбоподателят-ответник нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след придобиването
на имота се е разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право
на ползване в полза на трето лице.
Предоставянето на ВиК услуги на
потребителите срещу заплащане се осъществява от ВиК оператори, като в границите
на една обособена територия тази дейност може да извършва само един оператор –
аргумент от нормите на чл.198о, ал.1 и ал.2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно,
че оператор на ВиК услуги на територията на гр.София е ищцовото дружество.
Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването
на услугите ВиК се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и
канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния
регулаторен орган, които с оглед новелата на чл.8, ал.2 и ал.3 от същия акт –
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат
в сила в едномесечен срок от публикуването им в централния ежедневник. В случая
е несъмнено, че общите условия на ответното дружество са влезли в сила, считано
от 31.08.2006 г., доколкото са били публикувани във вестник „Куриер“ на
28.07.2006 г. и във вестник „Стандарт“, централен ежедневник – на 30.07.2006
г., и са одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-064/17.07.2006 г.
Разпоредбите
на чл.11, ал.8 ЗРВКУ и чл.8, ал.4 от Наредба № 4/14.09.2004 г. предос-тавят възможност за клиентите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да направят пред съответния оператор заяв-ление, в
което да предложат различни условия, които се отразяват в писмени споразумения.
В дадената хипотеза жалбоподателят не твърди и не установява да е упражнил това
негово право срещу Общите условия на „С.в.“ АД от 2006 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Предвид изложеното следва да се
приеме, че през процесния период от 28.01.2008 г. до 22.01.2016 г. между страните е налице валидно облигационно
правоотношение, породено от договор за предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги по отношение на имота, находящ се на адрес: гр.София, ул.”******, ет.******.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на съдебно-техничес-ката експертиза на вещото лице
инж.Мариянка Канарчева – с допълнението към нея, неоспо-рено от страните и
кредитирано от съда като обективно, пълно и безпристрастно, се устано-вява, че
в исковия период ищцовото дружество е предоставяло ВиК услуги за имота на М.И.,
в който при извършения оглед от вещото лице е констатирано, че има монтирани
два индивидуални водомера за студена вода с фабрични номера – 311962 и 388454,
съвпадащи с тези по подписаната
от жалбоподателя-ответник данъчна фактура – талон за
узаконяване на водомери от 12.03.03 г.
От изслушаната експертиза се
констатира и че операторът е извършвал реални отчети на общия и на индивидуалните
водомери – всеки месец на първия и на три месеци на вторите, в т.ч. и на
находящите се в апартамент № 11, като при реалните отчети се е изравнявала
консумацията на индивидуалния клиент по прогнозните междинни отчети в
съответствие с реалното потребление; че са издавани ежемесечни фактури,
съдържащи данни и за отчетените количества доставена и отведена вода; че за
период от една година апартамент № 11 има средна консумация от 18,25
куб.м./месец, както и че стойността на предоставените за периода услуги е в
съответствие с отчетените количества и утвърдените от КЕВР цени.
Видно е и че в исковия период
общият водомер в сградата е бил изправен; че разпре-делението на разликата
между общото потребление и индивидуалния разход на всеки клиент е извършвано в
съответствие с нормативната уредба; че от откриване на партидата през 2003 г.
до 27.01.2016 г. потребителят не е заплатил нито една фактура; че „С.в.“ АД е
извършвала отписвания /намаления на дълга/ по партидата на М. Николов за 1
093,24 лева, както и че след това намаляване за исковия период последният дължи
на „С.в.“ АД за доставените ВиК услуги сумата 2 518,31 лева и 1 226,44 лева –
мораторна лихва.
С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че поради наличието
на кумула-тивната даденост на елементите от фактическия състав на чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.43, ал.2, т.2 от Наредба № 4/14.09.2004
г., поради което за
потребителя е възникнало задъл-жение да заплати цената на ползваните ВиК услуги
за процесния период.
При обоснования извод на съда за основателност
на главния иск следва да бъде разг-ледано наведеното във възражението по чл.414,
ал.1 ГПК от 30.05.2016 г. възражение за изтекла погасителна давност относно
разглежданото вземане /т.11 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС и др./, което неправилно не е било обсъдено от решава-щия състав
на СРС.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 по тълк.дело № 3/2011 г. от
18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодични плащания“ по смисъла на
чл.111, б.“в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва пред предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията относно цената на
доставените ВиК услуги притежават всички белези на това понятие, предвид това
че имат общ правопораждащ факт – неформален договор за доставка на ВиК услуги
при публично известни общи условия, падежът им настъпва през предварително
определени интервали от време – 30-дневен срок от фактурирането, съгласно
чл.31, ал.2 от цитираните по-горе Общи условия, като размерът на плащанията е
определяем по реда, установен в Глава Шеста от Наредба № 4/14.09.2004 г.,
съобразно което същите се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна
погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, както и лихвите за забава.
По силата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. В дадения случай с оглед клаузата на чл.31, ал.2 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2006 г. потребителите са длъжни да заплащат дължимите
суми за ползваните от тях ВиК услуги в 30-дневен срок от фактуриране, което
съгласно ал.1 на същата клауза се извършва ежемесечно, освен при изрична
договореност за различен период на фактуриране, каквато в конкретната хипотеза
не е налице. Предвид датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК – 26.02.2016 г., от която по аргумент на чл.422,
ал.1 ГПК установителният иск се счита за предявен, всички вземания за
ползваните от жалбоподателя-ответник ВиК услуги до 13.12.2012 г. вкл., последното
– фактурирано на 16.12.2012 г., чиято изискуемост е настъпила на 16.01.2013 г.,
се явяват погасени по давност. До приключване на производството пред въззивната
инстанция „С.в.“ АД не е ангажирала доказателства, с които да установи
настъпването на обстоятелства, които да са довели до спиране и/или прекъсване
теченето на погасителната давност до датата на предявяване на иска – 26.02.2016
г. по отношение на исковите вземания за периода от 29.01.2008 г. до 13.12.2012
г. вкл.
С оглед изложеното и предвид незаплатената
цена на ползваните ВиК услуги на непогасените по давност процесни вземания за
периода от 14.12.2012 г. до 22.01.2016 г., съгласно данните от приетото
заключение на СТЕ на вещото лице Канарчева, предявеният от ищцовото дружество
иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно главницата се явява доказан по
основание и размер за сумата 1 086,34 лева.
Неоснователни са релевираните в
жалбата оплаквания, че съдът неправилно е креди-тирал заключението на съдебно-техническата
експертиза. Същата е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост на специални знания в
съответната област на науката, изготвена от експерт, притежаващ необходимите
специални знания, който е отговорил обективно и пълно на поставените му задачи,
като не са налице основания съдът да не даде вяра на вещото лице и да не ползва
заключенията му за разрешаване на правния спор - предмет на делото. Експертизата
не е оспорена от ответника в първоинстанционното производство и не са налице
доказателства, които да разколебават или оборват нейните изводи. В съответствие
с разпоредбата на чл.197 ГПК с постановеното в първото открито съдебно
заседание определение СРС е посочил предмета и задачите на СТЕ, и е определено и
върху какви материали следва да работи експертът. В случай, че въззивникът е искал
представянето на част от проверените от вещото лице документи, които не са
представени по делото, е следвало своевременно да заяви искания по реда на
чл.190 ГПК пред първата инстанция, което не е направил. С констатациите на
експертизата е доказана реалната доставка на ВиК услугите и обема на същите.
По отношение на иска по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД:
Тъй като потребителят не е изпълнил
точно във времево отношение паричната си престация относно стойността на
ползваните ВиК услуги за времето от 14.12.2012 г. до 22.01.2016 г. вкл., които не попадат в приложното поле на погасителната давност по
чл.111, б.“в“ ЗЗД, спрямо
ищцовото дружество, същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение за
несвоевременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху
всяка месечна цена от неиздължената главница, чийто падеж в съответствие с чл.31,
ал.2 от Общите условия от 2006 г., настъпва 30 дни след датата на фактуриране. Първото от дължимите се главни вземания, което
е фактурирано на 26.01.2013 г., е станало изискуемо на 26.02.2013 г., като след
изтичане на този срок потребителят е изпаднал в забава. За периода на забавата относно всяко отделно вземане,
начиная от 27.02.2013 г. до 22.01.2016 г., който срок е извън приложното поле на чл.111, б.“в“ ЗЗД, размерът
на акцесорните вземания определен при условията
на чл.162 ГПК съгласно данните
на БНБ за основния лихвен процент за периода, възлиза на сумата 310,96 лева, до която стойност искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.86, ал.1 ЗЗД се явява доказан по основание и размер, и подлежи на
уважаване.
Поради частично несъвпадане на
изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното
решение на СРС в частта относно заявената претенция относно главницата за
разликата над сумата от 1 086,34 лева до присъдения размер от 2 518,31 лева и
за периода от 29.01.2008 г. до 13.12.2012 г. вкл. и искът относно обезщетението
за забава – за разликата над сумата от 310,96 лева до 1 226,44 лева и за
времето от 29.02.2008 г. до 26.02.2013 г. вкл. следва да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което претенциите по отношение на тези
вземания – да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Освен в посочената част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която ответникът М.Е.И. е осъден да заплати на „С.в.“
АД разноски за заповедното производство за
разликата над сумата 162,67 лева и за исковото производство – над сумата 139,89
лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Ирелевантно към правилността на
атакуваното решение в дадения казус са наведените обстоятелства относно
връчването на съобщението по чл.131, ал.1 ГПК. Формалното наруша-ване на
правилата относно връчването на същото има значение за надлежното упражняване
на правото на защита на тази страна в процеса, което същата е направила с
депозирания от нея писмен отговор на исковата молба и в хода на
първоинстанционото производство.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК
съобразно уважената част от жалбата, предвид което на същия следва да се
присъди сумата 46,95 лева, направени разноски за държавна такса по жалбата. На
основание чл.78, ал.3 ГПК на същия се дължат и разноски за първоинстанционното
произ-водство в размер на 501,49 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Неоснователно е наведеното от
ищеца възражение по чл.78, ал.5 ГПК относно претен-дираното от ответника адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СРС. Уговореният размер от 800,00
лева по договор за правни услуги от 20.04.2017 г. е със 7,87 лева над минималния
такъв, определен по реда на чл.7, ал. 2, т.2 и ал.8 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в
приложимата редакция до изм. с ДВ бр.88/04.11.2022 г., което не обосновава
извод за неговата прекомерност.
На основание чл.38, ал.2 ЗА „С.в.“ АД съобразно уважената част на
жалбата следва да заплати на процесуалния представител на въззивника адв.В.Ц.
за оказаната безплатна правна помощ във въззивното производство адвокатско
възнаграждение в размер на 308,50 лева.
На
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна „С.в.“ АД
съобразно отхвърлената част от жалбата, следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение на стойност 37,32 лева.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 21075 от 24.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 37 000/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М.Е.И., ЕГН ********** дължи на „С.в.“
АД, ЕИК ******на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.43, ал.2, т.1 от
Наредба № 4/ 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
разликата над сумата от 1 086,34 лева до сумата 2 518,31 лева – цена на
потребена вода за периода: 29.01.2008 г. – 13.12.2012 г. вкл. в имот, находящ
се на адрес: гр.София, ул.”******, ет.******, ведно със законната лихва за
времето от 26.02.2016 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение/ до окончателното й плащане; в ЧАСТТА, в която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК,
че М.Е.И., ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ******на основание 86, ал.1
ЗЗД разликата над сумата от 310,96 лева до сумата 1 226,44 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода: 29.02.2008 г. – 26.02.2013 г. вкл.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 11 263/2016
г. по описа на СРС, ГО, 64 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в
диспозитива при изписване на номера на делото, погрешно посочен като 17 347/,
както и в
ЧАСТТА, в която М.Е.И.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за
заповедното производство за разликата над сумата 162,67 лева до сумата 435,96
лева и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното исково производство
за разликата над сумата 139,89 лева до сумата 374,90 лева, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С.в.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, сгр.24 срещу М.Е.И., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004
г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи, че М.Е.И. дължи на „С.в.“ АД
разликата над сумата от 1 086,34 лева до сумата 2 518,31 лева – цена на ползвани
ВиК услуги за периода: 29.01.2008 г. – 13.12.2012 г. вкл. в имот, находящ се на
адрес: гр.София, ул.”******, ет.******, ведно със законната лихва за времето от
26.02.2016 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение/ до окончателното й плащане, както и за признаване за установено на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че М.Е.И. дължи на „С.в.“
АД разликата над сумата от 310,96 лева до сумата 1 226,44 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода: 29.02.2008 г. – 26.02.2013 г. вкл.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 11 263/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 64 състав, като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
21075 от 24.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 37 000/ 2016 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 64 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес ***, сгр.24 да ЗАПЛАТИ на М.Е.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
501,49 лева /петстотин и един лева и
четиридесет и девет стотинки/ –
разноски за първоинстанционното производство, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 46,95 лева /четиридесет и шест лева и деветдесет и пет стотинки/ – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА
М.Е.И., ЕГН
**********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на
„С.в.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сгр.24, на основание
чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК сумата 37,32 лева /тридесет и седем лева и
тридесет и две стотинки/ –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА
„С.в.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес ***, сгр.24 да ЗАПЛАТИ на адвокат В. Захариев Ц. –
САК, с адрес ***, офис 18, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
сумата 308,50 лева /триста и осем
лева и петдесет стотинки/ – адвокатско
възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.