РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 28.2.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ ПЕТКОВ
при секретаря Дарина Великова като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 6881 по
описа за 2019 година, за да се
произнесе, съобрази
Ищеца С.Н.Т. твърди, че е работила по трудово правоотношение при ответника
–ТПК „Съгласие- Русе” гр. Русе и че считано от 02.01.2019г. трудовият й договор
е бил прекратен на основание чл. 325, ал.1 т.1 от КТ- по взаимно съгласие на
страните. Ищцата твърди, че към момента на прекратяване на трудовото й
правоотношение е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
поради което счита, че има право и на обезщетение по чл. 222 ал.3 от КТ в
размер на 1195,28 лева, което претендира в настоящото производство заедно с
лихви и разноски.
Ответникът не депозира отговор на исковата молба.
Искът за обезщетение е с правно основание чл. 222 ал.3 от КТ, искът за
обезщетение за забава в размер на законната лихва- по чл. 86 от ЗЗД.
След срока за отговор ответникът депозира писмено изявление, в което
твърди, че е заплатил на ищцата сумата 1351,78 лева и иска да бъде определено възнаграждение под минимума на
процесуалният й представител.
Ищцата също депозира писмено изявление, с което признава, че й е заплатена
исковата сума и претенцията й е изцяло погасена. Отказва се от иска за лихва.
Предвид изложеното между страните е безспорно, че процесното обезщетение е
било дължимо към момента на предявяване на исковата молба и в хода на делото е
заплатено. Предявеният иск следва да се отхвърли, но на адвоката представлявал
безплатно Т., на основание чл. 38 ал.1, т.2 от ЗА, следва да се определи възнаграждение
При определянето на размера на възнаграждението на адвоката представлявал
ищеца съдът изхожда от следните съображения:
Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата размерът на
възнаграждението на адвоката се определя в договор между него
и клиента, размера следва да е справедлив и обоснован и не може
да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет. Минималните размери на адвокатските възнаграждения са
определени в съответната Наредба № 1 от 9.07.2004 г. В мотивите на Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС се сочи, че
Висшия адвокатски съвет може да урежда само само възнагражденията предмет на
договор между адвокат и клиент и не може да създава правила извън тази тясна
законова делегация. Настоящият състав счита, че посочената наредба има за
адресат единствено адвокатите, като тя може да разпростре своето действие върху
други правни субекти единствено ако нормативен акт препраща към нея- напр. чл.
78 ал.5 от ГПК, чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Други нормативни актове свързани с определяне на възнагражденията на
адвокатите са Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на
правната помощ.
На 23.11.2017г. е постановено решение на Съдът на европейския съюз по
съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 с предмет преюдициални
запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
В това решение се приема, че националната правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Националният съд следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Макар и да е постановено във
връзка с друг въпрос, горното решение на СЕС е намира приложение във всяка една
хипотеза в която следва да се преценява доколко съдът следва да се съобразява с
минималните размери на адвокатските възнаграждения по наредбата, когато
съответното възнаграждение се определя от съда.
Съгласно чл. 5 ал.4 от Конституцията на Република България:
„Международните
договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за
Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство
пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат“.
България е част от Европейския съюз и е обвързана от неговото
законодателство, а тълкуването на това законодателство от Съдът на европейския съюз е задължително за
националните съдилища.
При съобразяване на посочените по-горе норми и съдебна практика настоящият
състав счита, че не следва да прилага минималните размери за адвокатските възнаграждения
по съответната наредба при определянето на възнаграждение по реда на чл. 38
ал.2 от ЗА. Определените минимални размери на адвокатските възнаграждения
преследват и легитимна цел, но
начина на определяне излиза значително извън минимално необходимото за
постигане на легитимната цел. Това е така защото:
1.
Минималните размери на възнагражденията се определят
изключително на основата на материалния интерес и не са обвързани с
количеството и качеството на работата на адвоката.
2.
Минималните размери не държат сметка за случаите, когато
ответникът признава иска, плаща в хода на процеса или страните се спогодят.
3.
Минималните размери не държат сметка дали по делото има
правен спор или ответника просто не може/не иска/ да плати. Не се държи сметка за
фактическата и правна сложност на делата.
4.
Минимални размери не държат сметка за равнището на
доходите в страната и надхвърлят значително социално поносимия минимум при дела
с много нисък материален интерес. Обективен факт е, че често в договорите между
адвокат и клиент, които се представят по делата, се договарят възнаграждения
под минимума по съответната тарифа. Това е индикация за неадекватност на
тарифата спрямо доходите на населението.
5.
Наредбата за заплащането на правната помощ определя едни
значително различни размери на адвокатските възнаграждения, когато те се
заплащат от държавата. Липсва разумна причина, когато съдът определя
възнаграждението на адвокат оказал безплатна правна помощ по чл. 38 ал.2 от ЗА,
то да е значително по-голямо от аналогичното възнаграждение за същия труд на
адвокат назначен по реда на Закона за правната помощ. Има нормативна причина за
това (чл.38 ал.2 от ЗА), но има и решение на СЕС (цитирано по-горе), според
което съдът може да се отклони от подобна норма. Наредбата за заплащането на
правната помощ е подходящ индикатор за границите, в които следва да се определя
адвокатското възнаграждение, когато същото не е договорено от страните, а се
определя от съда. Тази наредба е съобразена с икономическите дадености в
страната, отразява възможностите на държавата да плати за адвокатската защита,
а това от своя страна отразява възможностите и на отделните членове на
обществото. Размерът на адвокатското
възнаграждение не следва да се превръща в санкция за длъжника, а същото следва
да бъде единствено възнагаждение за труд, което да е справедливо и социално
поносимо.
6.
Не може и не трябва да се приравнява ситуацията, при
която размерът на възнаграждението е резултат от преговори и отстъпки и
постигнато съгласие, със ситуацията при която се присъжда възнаграждение, което
не е договаряно. Сериозен аргумент за това са размерите на възнагражденията по
Наредбата за заплащането на правната помощ.
7.
Присъждането на адвокатско възнаграждение (което не е
договорено) рефлектира не само върху правната сфера на адвоката, но и върху
тази на лицето, което ще трябва да го плати, а този интерес също следва да бъде
съобразяван през призмата на равнището на доходите в страната.
В настоящото производство липсва правен спор и правна сложност, ответникът
признава иска и плаща още по време на делото, а представляващият ищеца не се
явява в съдебното заседание. Като се оцени фактическата и правна сложност на
делото, положения труд от адвоката на ищеца и равнището на доходите в страната
съдът намира, че справедливо и обосновано възнаграждение в случая е 200 лева.
Предвид факта, че ответникът плаща в хода на производството и признава иска
съдът намира, че размерът на дължимата държавна такса следва да се определи,
както в случаите на постигане на спогодба. Мотивиран така,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
ИСКА на
С.Н.Т., ЕГН **********, с адрес *** предявен
против ТПК „Съгласие- Русе” гр. Русе,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Русе, бул. „Липник“ № 64 за
заплащане на сумата 1195,28 лева представляваща обезщетение с правно
основание чл. 222 ал.3 от КТ дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, като прекратява
производството по иска за обезщетение за забава при заплащането на
посочената сума.
ОСЪЖДА ТПК
„Съгласие- Русе” гр. Русе, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Русе, бул. „Липник“ № 64 да заплати по сметка на РРС държавна такса в
размер на 50 лева.
ОСЪЖДА ТПК
„Съгласие- Русе” гр. Русе, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Русе, бул. „Липник“ № 64 да заплати на основание чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата на адв. Н.П.Р., личен номер ********** сумата 200 лева за
процесуално представителство по делото.
Решението
може да се обжалва пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните, а в прекратителната част може да се обжалва в седмичен срок
пред Русенския окръжен съд.
Районен съдия: /п/