РЕШЕНИЕ
№ 7
гр. Малко Търново, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ЧАНКО П. ПЕТКОВ
при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова
като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело №
20242140100099 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано от Н. Ж. В., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: обл. Бургас, общ. Н., с. Г., ул. "Я Л." № **, притежаваща л. к.
№ *********, валидна до 24.11.2026 г., чрез пълномощника си Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
*********, фирмено дело № **/**** г. по описа на 24 св. Софийски градски
съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. "А. Ст." ***,
представлявано от Д. М. М. - Управител, e-mail: *******@gmail.com срещу
„Ф. Б." ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-
н "М.", бул. "Ал. М." № **, бл. *, вх. *, ет. *, ап. офис **, представлявано от И.
В. Д. и Д. В. Н. с цена на установителния иск 950 лв. за признаване на
установено, че са налице пороци, обуславящи нищожността на договор за
потребителски кредит № 1216338, сключен между ищцата и „Ф. Б." ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н "М.", бул.
"Ал. М." № **, бл. *, вх. *, ет. *, ап. офис **, представлявано от И. В. Д. и Д.
В. Н., на основание чл. 22 3ПK във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, чиято
недействителност молят да бъде прогласена.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли
първоначалния иск, молят да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на
чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1216338, сключен
между ищцата Н. Ж. В., ЕГН: ********** и „Ф. Б." ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н "М.", бул. "Ал. М." № **, бл. *,
вх. *, ет. *, ап. офис **, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., предвиждаща
1
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение -
поръчителство от „M. b.“ в полза на ответника.
Молят да им бъдат присъдени и направените разноски.
Ищцата твърди, че на 26.11.2022 г. между нея и ответника е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1216338, съгласно който
договор е приложим 3ПФУР. Страните са се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 1 000 лв.. Съгласно договорът, ищцата е следвало да погаси
заема в срок от 12 месеца.
В чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „M. b." в полза на Дружеството ответник.
При сключване на договора за потребителски кредит, никъде не е
посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението
за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като
усвоила сумата от 1 000 лв., Н. В. установила, че освен заемната сума от 1 000
лв., са й начислили такса за обезпечение с поръчителство - услуга
предоставяна от партньор на „Ф. Б." ЕООД, в размер на 950 лв.
Считат процесния договор за недействителен поради следните причини:
дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за
кредит, нито пък е посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит - в чл. 5. 3 от ОУ е посочено
като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явява всъщност. Твърдят, че договорът не е подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва
съгласие. Твърдят, че ищцата не е подписвала договор за поръчителство, както
и че такъв не и е бил представян.
Смятат, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр.
чл. 22 от 3ПK, тъй като не е спазена предвидена та от закона форма. Както и
на евентуалния договор за допълнителна услуга.
Твърдят, че договорът е недействителен но смисъла на чл. 22 3ПK, тъй
като противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 3ПK, тъй като не съдържа начина на
изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по нето. Посочено е само ГПР в %, но не е посочен начина на
изчисляването му. Ето защо считат договорът за недействителен по смисъла
на чл. 22 ЗПК.
На следващо място е посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне
на поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде
направено, поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност
за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събира допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и
следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият
би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му
размер и съотношението между главницата и възнаграждението за
гаранцията. Посоченият в договора годишен процент на разходите и обща
2
дължима сума не отговарят на действителните такива. Посочените в договора
за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 33П във вр. с чл. 68д, ал. 1 33П. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. (В този смисъл:
Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020
г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.;
Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.;
Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС -1 Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.;
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и
Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.).
Считат, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за
поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПP, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 3ПK. Считат,
че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите
за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над
70%. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което води до недействителност на договора (чл. 22 ЗПК).
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставя
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредитори те в случаи те, в които те процедират по този начин"
Считат, че целият договор за потребителски кредит следва да бъде приет
за недействителен, тъй като съдържащата се в нето клауза за предоставяне на
банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора; начисляването на такса за
допълнителна услуга - гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в
посочения ГПP налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във
3
вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на
търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за
допълнителна услуга.
Считат договорът за потребителски кредит за недействителен на
основание чл. 22 3ПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 3ПK., евентуално на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
Считат клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1216338 за нищожна, като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9
33П и като нарушаваща разпоредби те на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал.
1 и 4 3ПK.
Ответната страна е предоставила отговор, с който се иска постановяване
на решение, с което да се отхвърли иска като неоснователен и недоказан.
Прави се възражение относно твърдението на ищеца, че процесния Договор за
кредит е нищожен, възражение, че относно твърдението, че предоставяне на
поръчителство от „М. Б.“ (Малта) е условие за сключване на договор за
кредит, възражение, че е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП, относно
твърдението на ищеца за нищожност на клаузата, съдържаща се в чл. 5 от
договора поради противоречие с добрите нрави е напълно неоснователно.
Прави се искане за присъждане на разноски.
В съдебно заседание не се явява представител на ответника.
По делото бе изслушана съдебна експертиза, която съдът прие като
обективна и безпристрастна.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
В действителност според трайно установената съдебна практика
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е
наличието на правен интерес. За да е налице такъв интерес е нужно да се
установи наличие на спор между страните по делото, при който се извършват
действия, сериозно засягащи правата на ищеца. Следователно, за да
съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от
него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита
чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата
на ищеца.
По смисъла на решение № 299/09.01.2012 г. по гр. д. № 1331/2010 г. на
ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да е налице правен
интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, респ.
клаузи от същия, решението по него следва да се отрази на правното
положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен
резултат.
Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която
решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се
4
основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни
доводи за засегнатите от възникналия правен спор права, както и на характера
на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед процесуалната
позиция, която заема ответника твърдейки, че договорните клаузи, предмет на
делото не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и допустимостта,
съответно интереса от предявяване на иска.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен, като съображенията
за това са следните:
За да се произнесе по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.
чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП - че сключеният между страните
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1216338/26.11.2022 г. е
нищожен, то съдът следва да изследва въпроса за валидност на клаузата на чл.
5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 1216338/26.11.2022
г. във връзка с т. 1. 6 от Договор за поръчителство за сумата от 950 лв., тъй
като договора за поръчителство има акцесорен характер спрямо договора за
кредит и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за
обезпечаване на задълженията по договора за кредит.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесния договор за потребителски
кредит № 1216338/26.11.2022 г. за сумата от 1 000 лв. от сключен между
ищцата и ,.Ф. Б.“ ЕООД има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита,
че ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието „потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски
кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
5
при общи условия. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски кредит и как са
уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се
установи, че процесните договори са сключени при общи условия (при
предварително определени от едната страна клаузи на договора).
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите-членки са длъжни да следят и служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В случая съдът намира, че при
сключване на договора за кредит е допуснато нарушение и на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната
цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите
последици от сключване на договора. Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР
на ЗПК законово определение на понятието „обща сума, дължима от
потребителя" същата представлява сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С това
допълнително плащане от 950 лв. се
покриват разходи, които са свързани с договора за кредит и са били
предварително известни на заемодателя, най-малкото защото вноските са
включени в погасителния план по договора за паричен заем. Поради това
стойността на дължимото възнаграждение е следвало да бъде включена в ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин макар формално договорът за
паричен заем да съдържа размера на дължимия ГПР, същият накърнява
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не отразява реалната му
6
стойност. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума,
които не отговаря на действително дължимите такива, а са по-ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа
тежест на договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл.
7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е
индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено
съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен
предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя.
Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална
възможност да влияе върху съдържанието му. На следващо място, клаузата на
чл. 5 от договора за кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20
във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Същата вменява в тежест на потребителя
задължително предоставяне на обезпечение на кредита. При това видовете
обезпечение са точно определени в договора, като на потребителя не е
предоставена никаква възможност да избере да сключи договора без
обезпечение. Това накърнява изискванията на добросъвестността, поставя
потребителя в по-неблагоприятно положение в сравнение с търговеца,
утежнява значително поетото от него задължение и не го защитава като по-
слаба страна в правоотношението. От друга страна, непредоставянето на
обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за заемодателя. Такива
биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на заемателя за
връщане на заемната сума и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото му. Този риск следва да се съобрази от заемодателя към момента
на сключване на договора за кредит и да намери отражение при вземане на
решение за отпускане на заема и параметрите, при които да стане това. По
този начин възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
реално увеличава печалбата на заемодателя, защото при заплащане на всички
задължения се реализира допълнителна сума, представляваща сигурна
печалба предвид погасяването както на заема, така и на възнаграждението за
поръчителството.
Клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 1216338/26.11.2022 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД накърнява добрите нрави и
в този смисъл е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Съгласно
общия принцип за свобода на договаряне, залегнал в чл. 9 от ЗЗД, страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Добрите
нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като
общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За
противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
7
използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По начало договорът за поръчителство е
безвъзмезден, но е възможно да бъде уговорено възнаграждение в полза
на поръчителя. Поемането на задължение от страна на длъжника да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
поръчителя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация.
Без съмнение, клаузата на чл. 5 от договора за кредит, предвиждаща
заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя е и неравноправна
съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Тази уговорка
внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на
страните са явно нееквивалентни. Дружеството-поръчител поема задължение
да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на 1 000 лв., срещу
което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 950 лв.,
представляващо почти размера на кредита - 1 000 лв. При това отговорността
на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана (в случай, че договор за
поръчителство все пак бъде сключен със заемодателя), ако заемателят
добросъвестно изпълнява задълженията си по договора за заем, но въпреки
това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен това
отговорността на поръчителя зависи изцяло от преценката на заемодателя,
което означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем,
имуществената отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По
този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на заемодателя за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са
ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с
потребителя, а и от съдържанието на договора за поръчителство може да се
направи извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването
му потребителят не е могъл да влияе върху клаузите му. В случая сумата в
размер на 950 лв. (възнаграждението за поръчителя), доколкото е включено в
погасителния план като надежно вземане е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Тъй като това не е сторено, се заобикаля ограничението на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. В случая следва да се приложичл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи,
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Предвид обстоятелството, че съдът приема, че целият договор за
потребителски кредит е нищожен. Ответникът следва да бъде осъден да
заплати на процесуалния представител на ищцата адв. Д. М. от АК - София
сумата от 50 лв. държавна такса, разноски по делото: 400 лв. разноски за
експертиза и сумата от 480 лв., представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело, 15 лв. д. т. на ОС - Бургас,
8
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
Признава за установено в отношенията между Н. Ж. В., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: обл. Б., общ. Н., с. Г., ул. "Я. Л." № **,
притежаваща л. к. № *********, валидна до 24.11.2026 г., чрез пълномощника
си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистьр БУЛСТАТ под
№ *********, фирмено дело № **/**** г. по описа на 24 св. Софийски
градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. "А. Ст." ***,
представлявано от Д. М. М., и „Ф. Б." ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., р-н "М." ж. к. "М." , бул. "Ал. М." № **, бл. *, вх.
*, ет. *, ап. офис ** представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., че сключения
между тях договор за потребителски кредит № 1216338/26.11.2022 г. е
НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречащ на
добрите нрави и като сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н "М." ж. к. "М." , бул. "Ал. М." № **, бл. *, вх. *, ет. *,
ап. офис ** представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., да заплати на Н. Ж. В.,
ЕГН: ********** с постоянен адрес: обл. Б., общ. Н., с. Г., ул. "Я. Л." № **,
притежаваща л. к. № *********, валидна до 24.11.2026 г., чрез пълномощника
си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистьр БУЛСТАТ
под № *********, фирмено дело № **/**** г. по описа на 24 св. Софийски
градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. "А. Ст." ***,
представлявано от Д. М. М. сумата от 50 лв. д. такса, разноски по делото: 400
лв. разноски за експертиза и сумата от 480 лв., представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, 15 лв. д. т. на ОС - Бургас.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Малко Търново: _______________________
9