Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, ….04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети ноември две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 5572 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 11380, постановено на 18.01.2017 г. по гр. дело № 50565/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 153-ти състав, З. „Б.В.И.Г.“ АД е осъдено да
заплати на Агенция „П.И.“, на основание чл. 226, ал. 1, вр. чл. 257 КЗ /отм./,
сумата от 1377,47 лева, представляваща незаплатена част от обезщетение за
претърпени имуществени вреди – материални щети по оградна предпазна мрежа (8
м.), 2 броя стоманобетонни колове и указателна табела (19 кв. м.), вследствие
на застрахователно събитие – ПТП, настъпило на 31.12.2011 г. на АМ „Тракия“,
при км. 91+150 м., в посока гр. София, от виновно противоправно поведение на
водача на л. а. „Субару Импреза“, рег. № *******, чиято гражданска отговорност
е била застрахована от ответника, ведно със законната лихва върху присъдената
сума, считано от 02.09.2016 г. до окончателното ѝ заплащане, както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 420,59 лева, представляваща обезщетение за
забавеното плащане на главния дълг за периода от 02.09.2013 г. до 02.09.2016 г.
Така предявените от Агенция „П.И.“ осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1,
вр. чл. 257 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над
присъдените суми до пълните предявени размери съответно от 1878,78 лева и от
573,65 лева.
Ответникът по делото З. „Б.В.И.Г.“ АД е обжалвал постановения съдебен акт като
неправилен в частта, с която исковите претенции са уважени. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в атакуваната част като
незаконосъобразно, а исковете да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивникът счита за
погрешен извода на районния съд за неоснователност на релевираното от страната
възражение за недължимост на данък добавена стойност /ДДС/, начислен към
средната пазарна стойност, необходима за възстановяване на процесните щети.
Според жалбоподателя, съдът е нарушил приложимия материален закон, съгласно
който дължимостта на данъка, заплатен като разноски по отстраняване на
увредата, следва да бъде установен от увредения в хода на производството. Сочи
се, че по делото не били представени доказателства за заплащане на дължимия
ДДС, което водело до неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната
част.
По подадената жалба не е постъпил отговор в срок от насрещната страна и ищец
в производството Агенция „П.И.“. В писмено становище въззиваемият е посочил, че
жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Твърди, че за
възстановителна стойност се приемала цената, необходима за възстановяване на
имуществото във вида, предхождащ увреждането, в която се включвали всички
присъщи за тази цел разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
включително ДДС.
Постановеното от СРС решение не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в
частта, с която предявените осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1,
вр. чл. 257 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над присъдените
суми от 1377,47 лева и 420,59 лева до пълните предявени размери.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадени от процесуалнолегитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно,
а в обжалваната си част – и допустимо. Относно релевираните в подадената жалба доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд намира следното:
СРС, ГО, 153-ти състав, е бил
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. чл. 257 КЗ
/отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Районният съд е приел, че са налице всички
изискуеми законови основания за ангажиране отговорността на ответното дружество
по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към тях, като по този начин те стават част от
мотивите на въззивния съдебен акт.
Единственият
спорен въпрос между страните във второинстанционното производство, предвид
релевираните във въззивната жалба възражения, е дължим ли е ДДС, начислен към
стойността, необходима за възстановяване на процесните щети, съответно – следва
ли да бъде присъден в тежест на ответника в качеството му на застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на виновния за
произшествието водач.
Правилни и законосъобразни са
изводите на районния съд относно стойността, необходима за възстановяване на
увреденото имущество, изчислена по средни пазарни цени към датата на процесното
ПТП. Районният съд е съобразил настъпването на кои от твърдените от ищеца
вреди, стоящи в причинно-следствена връзка с произшествието, е безспорно
доказано, като е анализирал подробно събрания по делото доказателствен
материал. За определянето стойността на същите първата инстанция се е позовала
на неоспореното от страните заключение по изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза, съгласно което необходимата за възстановяването
им средна пазарна стойност, изчислена към датата на настъпване на процесния
пътен инцидент, възлиза на сумата от 7782,67 лева с ДДС. Именно въз основа на
посочената сума е определен размерът, до който предявеният иск с правно
основание чл. 226, ал. 1, вр. чл. 257 КЗ /отм./ е уважен, като от същата е
приспаднато частичното извънсъдебно плащане, извършено от ответното дружество.
Включването в така
определеното обезщетение на ДДС въззивният съд намира за изцяло
законосъобразно. Разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./ предвижда, че обезщетението трябва да
бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното
събитие и не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната
(при частична увреда) стойност на застрахованото имущество. Действителна е
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго
със същото качество, а възстановителната – стойността, необходима за
възстановяване на имуществото в същия вид. В тези стойности, съгласно
константната съдебна практика, се включват всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (вж. чл. 203, ал. 2 КЗ /отм./). От посоченото
следва, че застрахователното обезщетение за
причинени имуществени вреди трябва да се равнява на пазарната стойност на
ремонтните дейности по неговото възстановяване. В т. нар. „пазарна стойност“ по
определение като присъщ разход се включва и дължимият ДДС, без да е необходимо
да се доказва плащането на същия, предвид изричната законова регламентация по
КЗ /отм./. Следва
да се отбележи, че цитираният от въззивника съдебен акт, с който е аргументирано
твърдението за недължимост на ДДС по присъденото застрахователно обезщетение – Решение
№ 499 от 30.06.2010 г., постановено по гр. д. № 647/2009 г. по описа на ВКС,
ІV-то ГО – не е съотносим към процесния казус, доколкото не касае
застрахователни правоотношения, които – както бе посочено, са изрично
регламентирани от императивни законови норми.
Изложеното води до извод, че
въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на спора разноски
следва да бъдат присъдени в полза на въззиваемата страна Агенция „П.И.“, която е отправила искане за присъждане на такива в размер на 350,00 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Основателно е, обаче, релевираното от въззивника
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, поради което
такова следва да бъде в размер на 100,00 лева, определен по реда на чл. 78, ал.
8 ГПК.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11380,
постановено на 18.01.2017 г. по гр. дело № 50565/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 153-ти състав, в
частта, с която З. „Б.В.И.Г.“ АД е
осъдено да заплати на Агенция „П.И.“, на основание чл. 226, ал. 1, вр. чл.
257 КЗ /отм./, сумата от 1377,47 лева,
представляваща незаплатена част от обезщетение за претърпени имуществени вреди
– материални щети по оградна предпазна мрежа (8 м.), 2 броя стоманобетонни
колове и указателна табела (19 кв. м.), вследствие на застрахователно събитие –
ПТП, настъпило на 31.12.2011 г. на АМ „Тракия“, при км. 91+150 м., в посока гр.
София, от виновно противоправно поведение на водача на л. а. „Субару Импреза“,
рег. № *******, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 02.09.2016 г. до окончателното ѝ заплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 420,59 лева, представляваща
обезщетение за забавеното плащане на главния дълг за периода от 02.09.2013 г.
до 02.09.2016 г.
В останалата си част първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******, да заплати на Агенция „П.И.“,
с адрес гр. София, бул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100,00 лева (сто лева),
представляваща разноски, сторени в хода на въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.