РЕШЕНИЕ
№ 1604
гр. Пловдив, 24.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20205330110461 по описа за 2020 година
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********
против А. Л. П., ЕГН **********, с която се иска да бъде признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 2153.82 лева - главница, формираща вноските за
периода 20.02.2015 г. до 20.10.2016 г., дължима по договор за потребителски заем № ***,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и длъжника, вземанията по който са
прехвърлени с договор за цесия от 10.01.2017 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, както и
сумата в размер на 670.94 лева –обезщетение за забава за периода от 10.12.2016 г. до
01.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване
на заявлението в съда – 11.12.2019 г. до окончателното й погасяване, както и разноските в
заповедното производство, въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 20379/2019 г. на ПРС.
В исковата молба и уточнения към нея се твърди, че на 03.07.2014 г. между
ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД бил сключен договор за потребителски
заем № ***, по силата на който на лицето била предоставена сумата от 2602.61 лева. Сочи,
че с полагането на подписа си кредитополучателят е удостоверил, че е получил сумата на
заема в брой от представител на заемодателя. Съгласно разпоредбите на договора за
потребителски заем, ответницата се е задължила да върне заема, заедно с добавка
/договорната лихва/, на 48 броя погасителни вноски. По договора е останала неплатена
главница в размер на търсената сума. По договора ответникът е заплатил сума в общ размер
на 2140.06 лева. Начислена и законна лихва върху цялата главница за периода от 10.12.2016
г. до 01.11.2019 г. в общ размер на 670.94 лева. За вземанията си ищецът се е снабдил със
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.1 ГПК.
С уточнителна молба от 27.10.2021 г., неразделна част от исковата молба ищецът
1
уточнява претенцията си за главница, като търси такава в размер на 2153.82 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от назначения на ответника особен
представител.Оспорва ответникът да се намирал в каквито и да било правоотношения с
ищеца, от които да произтича твърдяното вземане. Счита, че договорът за кредит е
недействителен поради нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 от ЗПК. Счита,
че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна и не е породила действие, доколкото
противоречи на добрите нрави. Ответникът не бил уведомен за цесията. Счита, че такова
уведомление не може да бъде редовно и в настоящото производство, доколкото книжата по
делото са връчени на ответника по реда на чл.47 ГПК, а не лично. Твърди, че уведомлението
за цесията, за да е редовно и да има действие спрямо ответника, е следва да бъде направено
от предишния кредитор – цедента. Не било налице и надлежно уведомяване за предсрочната
изискуемост на кредита. Иска се отхвърляне на иска, евентуално уважаване на
възражението за прихващане.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 20379/2019 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Искът, по който е образуван настоящият
процес, е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият е допустим и подлежи
на разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. чл.
240, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗПК, във вр. с чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. .
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи наличието на
посоченото облигационно правоотношение – договор за потребителски заем с номер ***,
предаването на сумата на ответника, уговорения падеж на погасителните вноски, изтичането
на срока на договора, прехвърлянето на вземанията с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, уведомяването на длъжника, уговорка за заплащане на
застрахователни премии, както и да установи вземанията си по размер. Ответникът следва
да проведе насрещно доказване по посочените по- горе обстоятелства, а при установяването
на фактическия състав на вземанията следва да установи, че е погасил задълженията си,
както и възраженията си за недействителност на договора и клаузи от него.
От представения по делото договор за потребителски заем *** /л.5/ е видно, че
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД в качеството на заемодател и ответника А. Л.
П., като заемател е възникнало заемно правоотношение, по силата на което кредиторът е
предоставил на ответника заемна сума в размер на 2602.61 лева, която сума заемателят,
съгласно последното изречение от договора удостоверява, че е получил с подписването на
2
договора. Уговорен е между страните годишен лихвен процент по заема 76.17 % и ГПР
115.91 %. Уговорено, че е кредитът ще се заплаща на 28 броя месечни вноски с първа вноска
18.07.2014 г. и последна вноска 20.10.2016 г. на стойност всяка вноска 215.67 лева.
Безспорно между страните е обстоятелството, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
Ответникът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9, 10 и т.11 ЗПК, доколкото не било ясно как е формиран ГПР.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от процесния договор за кредит, в Раздел Параметри и Условия е посочен
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 76.17 %, представляващ реквизит по чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се
посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия не са поставяни. Лихвата е
фиксирана за целия срок на договора и не подлежи на промяна, за да се посочат условията,
от които да се влия размера на лихвата.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
3028.14 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 2602.61 лева,
застрахователната премия от 408.09 лева и общо дължима сума по договора 6038.84 лева,
който размер е фиксиран за целия период на договора.
Съдът не открива нарушение и на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК..
В договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на
6038.84 лева и
В случая безспорно е, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва,
предвид което не са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР,
доколкото в случая ГПР е неизменен, в него не се предвижда да се включват други разходи
по кредита, единствения такъв е възнаградителната лихва, която е фиксирана и не се
променя и поради което и ГПР е непроменяем.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 115.91 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора
ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани суми, какъв заем се отпуска, при каква
3
възнаградителна лихва, каква застрахователна премия. Други вземания по този договор
няма. Наред с това договорът е подписан преди приемането на чл.19, ал.4 ЗПК, като е
нямало ограничения в размера на ГПР. Вземанията, формиращи ГПР, към датата на
сключване на договора, са били ограничени от спазване на принципа на добрите нрави.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Видно от самия договор за кредит в него е инкорпориран погасителен план, като са
посочени броя на вноските по кредита, дата на всяка една от вноските, периодичността на
вноските, както и размерът на всяка една от вноските и остатъка на дължимата главница.
Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички
вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
Наред с възраженията на ответника за недействителност на договора за кредит,
съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г. по т.
дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен
и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния
ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /т. 11 от
договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания и право
да се откаже от договора. Предоставянето, респ. получаването на предварителна
информация е удостоверено в раздел Удостоверения от договора, което обстоятелство е
признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница
4
от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват общи условия като отделно
обективиран документ, като същите се съдържат в договора.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
По материално-правната легитимация на ищеца
Видно от представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г.
и приложение № 1 към него /л.12 и л.20/ вземанията по процесния договор срещу ответника
са цедирани на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД. В приложение № 1 е индивидуализирано
вземането, което се прехвърля по основание, размер и кой е задълженото лице. В договора
за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част от него /пар.2 от
договора/. /. Ответникът не е оспорил прехвърлянето на вземането, както и че приложението
не е представено в цялост, за да дава указания съда на ищеца да представи същите в
пълнота, като в случая е безпредметно при липса на оспорване да се прилагат всички 199
листа от Приложението. Спорното е дали прехвърлянето е породило действие за длъжника,
дали му е съобщено надлежно.
Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионерът да
изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 22/. Предишният кредитор има правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник /решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение №
137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба е представено уведомително писмо от за
прехвърляне на вземането /л.22/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника.
Уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с
нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното
по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3
ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.
на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /.
Същото се прилага независимо, че по делото ответникът не е участвал в личното си
качество, а чрез назначен особен представител. Извод, че не настъпват последиците на
чл.99, ал. ЗЗД, не може да се направи единствено от обстоятелството, че не
ответникът лично в качеството му на длъжник, а особеният му представител е получил
исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за цесията. На първо
място връчването на книжата на ответника е направено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Наред с
това, процесуалният закон в чл. 47, ал.6 ГПК е предвидил достатъчно надежден механизъм,
компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на особения
5
представител. Респективно същият е надлежен адресат на всички твърдения наведени от
ищеца с исковата молба, включително такива за извършена цесия. Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат, свързаните с факта на връчване правни последици. В този смисъл
е решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС, което
независимо, че е постановено във връзка с обявяването на предсрочна изискуемост, чрез
получаване на уведомление от назначения на ответника особен представител, съдът счита,
че е приложимо и при връчване на уведомление за прехвърляне на вземане.
С оглед изложените съображения съдът намира, че в хода на процеса по реда на чл.
235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия, уведомителното писмо
съдържа конкретно посочване на правоотношението - вземанията, които са предмет на
настоящото производство. Ето защо ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания въз основа на процесния договор за кредит, тъй като
последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор.
По отношение на претендираната в договора главница:
С исковата молба се претендира единствено главница по договора в размер на
2153.82 лева.
От приета по делото Съдебно-счетоводна експертиза /л.105/ се установява, че по
процесния договор за кредит ответницата е заплатила следните суми: 448.79 лева –
главница, 1509.57 лева – възнаградителна лихва, 145.70 лева – застраховка по кредита, като
е останала незаплатена главница в размер на 2153.82 лева.
С оглед предоставените на съда правомощия служебно да установи дали договорът
или клаузи от същия противоречат на закона и/или добрите нрави, а и предвид направеното
от ответника възражение в отговора на исковата молба, с цел преценка дали главницата не е
заплатена, чрез плащане на вземания по нищожни клаузи, настоящият състав изследва
уговорените в договора, наред с главницата, други две вземания за възнаградителна лихва и
застрахователна премия.
В договора за кредит е уговорена възнаградителна лихва в размер на 76.17 %
годишно, посочена във фиксиран размер от 3028.14 лева, при предоставен кредит в размер
на 2602.61 лева.
Съдът намира, че така уговорената в договора клауза за възнаградителна лихва е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
6
Следва да се има предвид, че кредиторът попада в обхвата на определението за
небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Те не са подчинени
на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се
упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт –
Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място
освен от лихвоносни заемни средства поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките.
От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва. Още с параграф 1 от
ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне максималният
процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да
се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и
принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Тази свобода, не е неограничена, а е скрепена с принципа за
добросъвестност и справедливост.
В случая отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване
на заетата сума, както и конкретния й размер от 3028.14 лева, при предоставен кредит в
размер на 2602.61 лв., същата надхвърля с близо 120 % сумата изтеглена по кредита, която
сума е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок – 28 месеца, съдът намира, че
тази клауза противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й е необясним с разходите,
които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта. В случая не се установи и че
ищецът е недобросъвестен платец по договорите за кредит или че е рисков
кредитополучател, за да се прилага по-висок размер на възнаградителна лихва, с оглед по-
високия риск за кредитодателя.
Наред с това договорът за кредит е сключен преди приемането на чл.19, ал.4 ЗПК,
който поставя рамка на размера на разходите по кредита, в това число и на
възнаградителната лихва. Преди приемането на чл.19, ал.4 ГПК е константна практиката на
ВКС, че възнаградителна лихва, която надхвърля два пъти законната лихва при обезпечен
кредит и три пъти – при необезпечен, е недействителна поради противоречие с добрите
нрави.
С оглед изложеното съдът приема, че уговорена в договора лихва в общ размер от
3028.14 лева или 76.17 % годишно е недействителна, поради противоречието й с добрите
нрави.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК при недействителност на договора за кредит
7
потребителят връща само чистата стойност по кредита. Посочената разпоредба се прилага,
по аналогия, и при нищожност на клауза от договора.
С оглед изложеното от претендираната главница в размер на 2153.82 лева ще се
приспадне платената от потребителя възнаградителна лихва в размер на 1509.57 лева или
остатъка от дължимия кредит /чистата стойност на кредита/ е 644.25 лева, до която сума
искът ще се уважи като основателен, а за горницата над уважения размер до пълния
предявен такъв от 2153.82 лева искът ще се отхвърли.
Съдът приема, че застрахователна премия е платена на валидно правно основание,
предвидена е клауза за застраховка, сключен е и застрахователен договор с предмет защита
плащанията по договора за кредит /л.10/. В договора за застраховка е посочено как се
определя застрахователната премия, която съответства на посочената в договора за кредит.
Като законна последица от уважаване на главния иск, ще се уважи и претенцията за
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда
– 11.12.2019 г. до окончателното плащане.
По иска за обезщетение за забава:
Претендира се обезщетение за забава в размер на 670.94 лева, начислено върху
главницата – непогасен кредит и неплатена застрахователна премия, за периода 10.12.2016 г.
до 01.11.2019 г.
Падежът и на последното вземане по кредита е настъпил 20.06.2016 г. Тоест
обезщетението за забава се претендира върху цялата главница, считано от 10.12.2016 г.
Съдът прие, че дължимата по договора главница е в размер на 644.25 лева, изчислена
служебно от съда по реда на чл.162 ГПК, с помощта на онлайн калкулатор на НАП за
периода 10.12.2016 г. до 01.11.2019 г. обезщетението за забава за главница в размер на
644.25 лева възлиза на 189.16 лева, до която сума искът ще се уважи, а за горницата над този
размер до пълния предявен размер от 670.94 лева искът като неоснователен ще се отхвърли.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за двете страни..
В исковото производство ищецът доказа следните разноски: 82.28 лева – държавна
такса, 350 лева – депозит за особен представител и 120 лева – депозит за ССчЕ. Претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв., съобразно чл.
78, ал. 8 ГПК , във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общо разноски за ищеца в
размер на На основание чл.78, ал.1 на ищеца ще се присъдят разноски в размер на 652.28
лева, от които, на основание чл.78, ал.1 ГПК ще се присъдят 192.45 лева, съразмерно от
уважената част от претенцията в исковото производство
8
В заповедното производство са направени разноски 100.25 лева – държавна такса и
50 лева юрисконсултско възнаграждение /както е поискано в молбата от 14.09.2021 г./, като
съобразно уважената част от претенцията ще се присъдят разноски в размер на 42.36 лева.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***
ДЪЛЖИ на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Хенри Ибсен“ № 15, ет.7, представлявано от А. В. Г. – И. д.
сумата в размер на 644.25 лева - главница, формираща вноските за периода 20.02.2015 г. до
20.10.2016 г., дължима по договор за потребителски заем № ***, сключен с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД , вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от
10.01.2017 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, както и сумата в размер на 189.16 лева –
обезщетение за забава за периода от 10.12.2016 г. до 01.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
11.12.2019 г. до окончателното й погасяване, както и разноските в заповедното
производство, въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 20379/2019 г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за
горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 2153.82 лева и за
обезщетението за забава за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от
670.94 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА А. Л. П., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Хенри Ибсен“ № 15, ет.7, представлявано от А. В. Г. – И. д., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата в размер на 192.45 лева – разноски в исковото производство и сумата в размер на
42.36 лева – разноски по ч.гр.д. № 20379/2019 г. на ПРС, ХII гр. с-в.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при
Районен съд – _______________________
Пловдив:
9