О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ, в
закрито заседание на единайсети април през две хиляди и осемнайсета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА,
като разгледа
докладваното от председателя гр.д.№
700/2017г., за да се произнесе, съобрази:
Производство по
чл.140 от ГПК,във вр.с чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ.
Постъпила е искова молба от Г.В.В.,с адрес ***,ХІ
група, против Прокуратурата на РБългария с посочено правно основание
чл.2,ал.1,т.1 и т.2 от ЗОДОВ и срещу Държавата,представлявана от Министъра на
финансите, с посочено правно основание чл.7 от Конституцията на РБългария,чл.13
от КЗПЧОС,вр.с чл.5,ал.4 от Конституцията на РБългария, чл.47 от Харта на
основните права на ЕСъюз и чл.31,ал.1 от ГПК.
След указания по чл.129 от ГПК уточни,че
претенцията срещу Прокуратурата на РБългария се основава на нарушение на правата
му по чл.5,§1 от КЗПЧОС,във връзка с чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ,в хипотезата на „обвинение
в извършване на престъпление,ако лицето бъде оправдано”. Твърди,че с наложената
му мярка за неотклонение „Задържане под стража” от ОП-Шумен, във връзка с
повдигнатото му обвинение по чл.330,ал.3,във вр.с ал.2,т.2 и т.4,вр.с
чл.20,ал.3 от НК, е бил незаконно задържан и лишен от свобода в продължение на
5 години-за периода от 21.10.2010г. до 15.06.2015г.,както и е бил застрашен от
още 7 години лишаване от свобода,с оглед предвижданото за това престъпление максимално
наказание от 12 години лишаване от свобода. Наложената му по това престъпление
мярка за неотклонение „Задържане под стража” все още не е отменена и така се нарушават правата му съгласно чл.5,§1 от
КЗПЧОС,поради което му се дължи обезщетение, съгласно чл.5,§5 от КЗПЧОС и ЗОДОВ. Пояснява,че не се позовава на нарушение на нормите на чл.5,§2-4 от
КЗПЧОС.
Искът срещу Държавата, представлявана от Министъра на
финансите, е предявен при съобразяване на нормата на чл.31,ал.1 от ГПК,с оглед
представителните функции на Министерството и подчинението на Прокуратурата на
Държавата. Счита,че Държавата е „работодател” на Прокуратурата и затова
ангажира и нейната отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД.Позовава се на чл.13 от
КЗПЧОС и чл.47 от Харта на основните права на ЕСъюз.
Цената на иска е 500 000 лева,предявена към
двамата ответници, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба- 13.12.2017г. Претендира и мораторна лихва от
постановяване на оправдателната присъда-15.06.2015г.,като я определя в размер
на 252 484.80 лв.
Излага,че за периода от 21.10.2010г. до
15.06.2015г.е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража” в
Следствения арест-гр.Шумен и Затвора-гр.Бургас,във връзка с повдигнатото му обвинение
по чл.330,ал.3,във връзка с ал.2,т.2,т.4,вр.с чл.20,ал.3 от НК. На 15.06.2015г.
е постановена и влиза в сила решение №493,постановено по н.д.№1559/2014г.по
описа на ВКС,ІІІ НО,с което е потвърдено оправдаването му по посоченото
обвинение в извършване на престъплението по чл.330,ал.3,във връзка с
ал.2,т.2,т.4,вр.с чл.20,ал.3 от НК. Твърди,че в следствие на това обвинение е
бил осъден 5 години и е претърпял „огромни и трудно описуеми вреди,изразяващи
се в нематериални щети”. Незаконното му обвинение и задържането му под стража
противоречат на цитираните норми на Конституцията на Република
България,Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,Хартата
на основните права на Европейския съюз,което му дава право да ангажира
отговорността на Държавата.
От ищеца се поиска предоставяне на правна помощ, но
поради липса на доказателства за наличие на предпоставките по чл.23,ал.3 от ЗПП, с Разпореждане №75/30.01.2018г. съдът остави молбата без уважение,
Разпореждането се обжалва от В.,но поради невнасяне на дължимата държавна такса
частната жалба се върна обратно с Разпореждане №280/10.04.2018г., което е в
процес на връчване на ищеца.
С Разпореждане №75/30.01.2018г. се остави без
уважение се остави и възражение на ищеца за местна неподсъдност на спора по
чл.118 от ГПК,което при липсата на обжалване,влезе в законна сила.
В срока по чл.131 от ГПК постъпи отговор от Окръжна
Прокуратура –Ловеч, като оспорва иска по основание и размер. Излага,че
от изложеното в исковата молба и уточненията й става ясно,че след приключване на ДП №154/2009г.по описа на
ОД на МВР-Шумен,е срещу шест обвиняеми лица е внесен обвинителен акт и образувано
НОХД №303/2011г.по описа на ОС-Шумен.С този обвинителен акт на Г.В. са повдигнати
седем обвинения за престъпления от общ характер-две обвинения за престъпления
по чл.116,ал.1,т.6,пр.1,т.7,т.9 и т.10,във вр.с чл.115,във вр.с чл.20,ал.3 и
ал.4 от НК, две обвинения за престъпления по чл.131,ал.1,т.8 и т.10,във вр.с
чл.130,ал.1,във вр.с чл.20,ал.3 от НК, за престъпление по чл.339,ал.1 от НК, за
престъпление по чл.252,ал.2,пр.1 и 2,във вр.с ал.1 от НК във вр.с чл.20,ал.2 и
чл.26 от НК и за престъпление по чл.330,ал.3 във вр.с ал.2,т.2и т.4,във вр.с
ал.1 и чл.20,ал.3 от НК. С Присъда №29/20.12.2012г.,пост.по НОХД №303/2011г.
ОС-Шумен е признал Г.В. за невиновен единствено по престъплението по чл.330,ал.3,във
вр.с ал.2,т.2 и т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20,ал.3 от НК,а за останалите
шест обвинения е признат за виновен и е определено общо най-тежко наказание на
основание чл.23,ал.1 и ал.3 от НК- „доживотен затвор без замяна”. Така
постановената присъда е влязла в законна сила на 01.12.2017г.,след обжалване и
протестиране по реда на НПК,като по отношение на ищеца наказанието е „доживотен
затвор без замяна”,което се изтърпява в момента в Затвора-Ловеч.Мярката за
неотклонение до влизане на присъдата в сила по отношение на В. е била
„задържане под стража”, взета с Определение №605/23.10.2010г.по
ч.н.д.№755/2010г.по описа на ОС-шумен. Твърди,че тази най-тежка мярка за
неотклонение е била определена с оглед обвиненията за двете престъпления по чл.116,ал.1,т.6 и
т.7 във вр.с чл.115 и във вр.с чл.20,ал.3 и ал.4 от НК и цялостната престъпна
дейност,а не с оглед обвинението по чл.330,ал.3 от НК,във връзка с което е
предявен настоящият иск. Предмет на разследване по ДП №154/2009г. са били
множество тежки престъпления,които са обуславяли необходимостта от вземане на
такава мярка.Сочи,че в случая наказателното производство е приключило с влязла
в сила осъдителна присъда по отношение на ищеца В.. Поради това счита,че
предявеният иск за вреди,причинени от действия на Прокуратурата,е изцяло
неоснователен и недоказан. Заявява,че оспорва и размера на претенцията,като
счита,че е изключително завишена и несъответстваща на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и на обществено-икономическите условия и стандарт на живот в страната.В
исковата молба ищецът не е посочил от какво точно произтичат вредите,които е
оценил с тази сума,в какво се изразяват те-здравословни проблеми, негативни
изживявания и други. Сочи,че размерът на обезщетението е свързан пряко и
непосредствено с критерия за справедливост,съгласно чл.52 от ЗЗД,което не е
абстрактно понятие,а се извежда от преценка на конкретни
обстоятелства.Паричното обезщетение за морални вреди следва да съответства на
необходимото за преодоляването им.Искането за сума,много по-голяма от необходимия
размер за обезщетяване на претърпените вреди,е в пълна дисхармония със
законовия принцип за справедливост.Счита,че към исковата молба не са
представени никакви доказателства ,подкрепящи твърденията на В., не са
направени и доказателствени искания, съответстващи на предмета на делото. Счита
исканията за справки за бюджета на прокуратурата и възнагражденията на
магистратите и т.н.,за изцяло неоснователни и неотносими към предмета на
настоящето дело. Възразява,че отговорността на Държавата има принципно обективен
характер, но това не означава,че ищецът не носи доказателствената тежест за
твърдените от него вреди,размер,пряка причинна връзка с повдигнатото му обвинение.В случая счита,че ищецът не сочи
некакви конкретни доказателства в тази насока. Заявява,че ще се ползват от
изисканите от съда писмени доказателства от ОС-Шумен и Затвора-Ловеч, отнасящи
се до НОХД №303/2011г. на ОС-шумен и наказанието,което В. търпи в момента в
Затвора-Ловеч.
Постъпил е отговор от отв.Държавата, представлявана от Министъра на
финансите - Владислав Горанов, чрез юрисконсулт Вилиан Бецов.
Оспорва изцяло-по основание и по размер, предявения иск. На първо място
счита,че исковата молба е нередовна и страда от пороци,които следва да се
отстранят. Претенцията е вътрешно противоречива и неясна по отношение на
правното основание и ответника, срещу който е предявена. Счита,че с искането си
за „добавяне” по реда на чл.228,ал.3 от ГПК на държавата,като втори
ответник,ищецът на практика е оттеглил/се е отказал от иска си срещу първоначалния
ответник - Прокуратура на РБ. Добавянето на допълнителен ответник е процесуално
действие, непознато на българския гражданско-правен ред. Разпоредбата на
чл.228,ал.3 от ГПК представлява способ за процесуална субституция, а не за
присъединяване на нов ответник в процеса. В този смисъл е Тълкувателно решение
№ 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, което гласи:
„Чл.228,ал.3 ГПК създава единствено възможност за процесуално приемство по
делото, без съгласие на заменяната страна, което предполага продължаване на
висящия процес по предявената искова претенция. Разпоредбата не позволява
едновременно изменение и на основанието на първоначалния иск, нито създава
процесуална възможност за последващо субективно съединяване на искове, или
въвеждане на нови искови претенции, наред с вече заявената, респ. привличане и
на други ответници, наред с първоначалния.". Ето защо счита, че исковата
претенция към настоящия момент следва да се приеме като насочена единствено
срещу държавата, представлявана от министъра на финансите. В условията на
евентуалност на ищеца следва да бъде дадена възможност да уточни дали поддържа
така подадената молба по чл.228,ал.3 от ГПК и ако да - дали оттегля или се
отказва от иска си спрямо първоначалния ответник по делото.
На следващо място сочи,че с подадената на 08.01.2018г. нова искова молба
ищецът е изменил и основанието на иска си - от чл.2,ал.1,т.1 и т.2 от ЗОДОВ на
чл.7 от Конституцията на Република България. Пояснява,че разпоредбата на чл.7
от КРБ не предоставя пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип,
осъществяването на който трябва да се уреди със закон (така ТРеш.№ 3 от
22.04.2004г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС). Такъв закон съществува и това е
Законът за отговорността на държавата и общините за вреди - в този смисъл
Решение № 430 от 23.09.2009г. по гр.д.№6017/2007г., IV ГО на ВКС : „По реда на
ЗОДВПГ, съответно no реда на ЗОДОВ, се реализира отговорността на държавата по
чл.7 от Конституцията за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи или длъжностни лица... ". Пряката норма на Конституцията би
намерила приложение, само ако не съществуваше друг законов ред виновният да
бъде привлечен към отговорност и вредите, претърпени от пострадалия, да бъдат
репарирани. В този смисъл е и Определение №58 от 03.02.2014г. ч.гр.д.№3089/2013г.,
I ГО на ВКС. Посочено е, че не намира опора в правната уредба доводът, че
отговорността на държавата произтича пряко от разпоредбата на чл.7 от Конституцията. С тази норма е провъзгласен принципът за отговорност на
държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи
и длъжностни лица. Осъществяването на конституционните принципи се урежда
законодателно, което е направено с приемането на ЗОДОВ, а наред с него
съществува и нормативната уредба в ЗЗД. При наличието на законов ред за
реализиране на отговорността за вреди, причинени от осъществяването на
властнически правомощия на държавните органи, нормата на Конституцията не
намира пряко приложение. Не намират такова приложение и нормите на Европейската
конвенция за защита правата на човека и Хартата за основните права в
Европейския съюз. Тези норми се прилагат пряко само ако се установи
съществуване на противоречащи норми във вътрешното право. В случая нито
конституционната норма - чл.7, нито релевантните за спора норми от ЗОДОВ
противоречат на установените общностни такива, поради което не е налице
основание за прякото им прилагане. Друго решение, което отхвърля тезата за
прякото приложение на чл.7 от Конституцията, е и постановеното по реда на
чл.274,ал.З от ГПК, вр. чл.280,ал.1 от ГПК- Определение № 269/08.05.2015г. по
ч.гр.д.№1867/15г. по описа на ВКС, III ГО.
Добавя,че от процесуалното поведение на ищеца не става ясно кои от
предявените искове и срещу кого от ответниците поддържа. По този начин
държавата е поставена в невъзможност да организира защитата си, тъй като от
една страна срещу нея е предявен иск с правно основание чл.7 от КРБ, а от друга
- посоченият в първоначалната искова молба иск по чл.2,ал.1,т.1 и т.2 от ЗОДОВ.
В същото време в уточнителната си молба от 08.02.2018г. ищецът цитира
чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ, но със съдържанието на т.3 („обвинение в извършено
престъпление, ако лицето бъде оправдано"). Доколкото самият ищец отрича да
се е позовавал на нарушения на чл.5, § 2-4 от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи - Конвенцията (което е съдържанието на
чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ), счита, че предявеният иск е с правно основание
чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ.
Доколкото ищецът твърди, че е насочил претенцията си едновременно спрямо
Прокуратурата на РБ и държавата, представлявана от министъра на финансите, счита,че
е нужно да се уточни как е предявена- в условията на солидарност или
разделност. Съгласно правилото на чл.121 от ЗЗД солидарната отговорност възниква
само когато е уговорена, освен в определените от закона случаи. В настоящия
случай липсват основания за ангажиране на солидарна отговорност на ответниците,
поради липса на законова разпоредба, както и на изрична уговорка между тях в
този смисъл.
Счита претенцията за недопустима. Моли изложените аргументи за
неприложимост на разпоредбата на чл.7 от КРБ като пряк път за защита, да се
приемат за относими и по това твърдение.
По отношение на исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.1 и т.2 (т.З) от ЗОДОВ счита, че са процесуално недопустими спрямо държавата и производството
срещу нея следва да бъде прекратено. Излага,че по силата на специалните
разпоредби на ЗОДОВ Държавата отговаря чрез своите органи, които са причинили
вредите, каквото е и становището на трайната съдебна практика. Съгласно т. 6 от
ТРеш. № 3 от 2005г. по т.д.№ 3 от 2004г. на ОСГК на ВКС, пасивно легитимирани
по исковете с правна квалификация чл.1 и 2 от ЗОДОВ са съответните държавни
органи - юридически лица, а не техните поделения или Държавата. Отговорността
на държавния орган се обосновава с качеството му на възложител на работата по
чл.49 ЗЗД в областта на ЗОДОВ, която се извършва в негов интерес и с правото му
на подбор на съответните длъжностни лица за изпълнение на определени трудови
или служебни функции. Държавата, представлявана от министъра на финансите, няма
качеството на възложител на работата на органите на Прокуратурата на РБ, нито
има правомощия пряко да им предоставя изпълнение на властнически функции,
дейности и правомощия. В Решение № 1070 от 1993г. по гр.д.№2183/1992г. на IV ГО
на ВС изрично е постановено, че министърът на финансите, като представител на Държавата
по чл.18,ал.3 от ГПК (отм.), (чл. 31,ал.1 от ГПК), не е пасивно легитимиран
ответник по искове по чл.49 от ЗЗД или по ЗОДОВ. След като ЗОДОВ е специфично
проявление на гаранционно - обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, то следва
да са налице предпоставките на тази норма. Една от тях е именно възлагането на
съответната работа на другиму. Тъй като държавата, представлявана от министъра
на финансите, не е възложител на Прокуратурата на РБ, тя не носи отговорност по
ЗОДОВ. Законът за съдебната власт урежда самостоятелна провосубектност на Прокуратурата.
Съгласно чл.137 от ЗСВ Прокуратурата е юридическо лице на бюджетна издръжка.
Разпоредбата на чл.140 от ЗСВ предвижда, че административните ръководители на
районните, окръжните, специализираната, военно-окръжните, апелативните,
военно-апелативната и апелативната специализирана прокуратура организират и
ръководят дейността им, назначават и освобождават служителите в тях, а на
чл.142 от ЗСВ описва начина на ръководство и контрол на прокурорите.
Следователно функциите, правомощията и задълженията на Прокуратурата и
прокурорите не се осъществяват по силата на някакво „възлагане"' от държавата,
а се извършват в съответствие със Закона за съдебната власт.
По изложените аргументи счита, че предявените срещу държавата искове са
недопустими, поради липсата на пасивна процесуална легитимация, като абсолютна
положителна процесуална предпоставка за предявяването им. Затова и моли делото
в частта му срещу държавата, представлявана от Министъра на финансите, да бъде
прекратено.
Излага подробни доводи и за неоснователност на претенцията. Сочи,че за да бъде
основателен искът по чл.2,ал.1,т.1 от ЗОДОВ, е нужно кумулативно да са налице
следните предпоставки: на ищеца да е повдигнато обвинение за извършено
престъпление, като за това да е образувано наказателно производство срещу него;
спрямо ищеца да е взема мярка за неотклонение „задържане под стража";
мярката за неотклонение да е отменена като незаконна; ищецът да е претърпял
вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с взетата му мярка за
неотклонение. Счита, че в настоящия спор тези предпоставки не са налице. На
основание чл.154,ал.1 от ГПК в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно
доказване на всички елементи от фактическия състав на предявените от него
искове, като в съответствие с носената от него доказателствена тежест, съдът е
длъжен да приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е
останал недоказан. В конкретния случай счита,че липсват данни и доказателства
за отменянето на така взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение като
незаконна. Акцентира,че престъплението, за което ищецът е оправдан с влязло в
сила Решение на ВКС, представлява само едно от общо седемте му повдигнати
обвинения по делото. Съгласно чл.63,ал.1 от НПК „ Мярка за неотклонение
задържане под стража се взема, когато е налице обосновано предположение, че
обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или
друго по-тежко наказание и доказателствата по делото сочат, че съществува
реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление." Преценката
за наличието на обосновано предположение се прави с оглед всяко престъпление по
отделно. Следователно, когато мярката е взета не само с оглед обвинението за
престъпление, по което обвиняемият по-късно е бил оправдан, но и с оглед
друго/други, по които същият е намерен за виновен или производството спрямо тях
е все още висящо, така предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По основателността на исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.2 и т.3 от ЗОДОВ,при съобразяване,че самият ищец отрича позоваване на чл.5, § 2-4 от
Конвенцията, счита, че съдът не е ангажиран с претенция по т.2 и такава не
следва да се разглежда по същество
За неоснователен приема иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Счита,че
липсва фактическият състав на тази претенция,състоящ се от следните елементи -
незаконно обвинение в извършване на престъпление; оправдаване по това обвинение
с влязъл в сила съдебен акт или прекратяване на наказателното производство в
изрично посочени хипотези; настъпването на вреди и причинно-следствена връзка
между незаконното обвинение и вредите. За да бъде искът основателен не е
достатъчно единствено формалното наличие на първите две предпоставки -
незаконно обвинение в престъпление и последващото му оправдаване с влязъл в
сила съдебен акт. Необходимо е да има и
причинна връзка между твърдяните вреди и незаконното обвинение, каквато в
случая липсва и е основание за отхвърляне на иска като неоснователен.
За неоснователен приема и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва за
забава върху претендиралото обезщетение, поради неоснователността на главния
иск.
Оспорва изцяло твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди и възразява
срещу пълния им размер. В условията на евентуалност, в случай че съдът намери
исковете за основателни, счита, че претендираната сума е силно завишена и
несъобразена със съдебната практика. Обезщетения в подобен размер се присъждат
в изключително тежки случаи, включително и при смърт.
Възразява и срещу искането на ищеца за призоваване на четирима свидетели за
доказване на едни и същи обстоятелства. С цел процесуална икономия счита, че
следва да бъдат допуснати не повече от двама свидетели. Възразява срещу
доказателствените искания на ищеца, направени с исковата молба от 08.01.2018г.,като
ги намира за неотносими към спора, а и ищецът не е посочил какви факти и
обстоятелства цели да докаже с тях.
По изложените съображения моли да се прекрати производството спрямо държавата,
поради недопустимост на предявените срещу нея искове. В случай че исковете се разгледат
по същество, моли да се отхвърлят изцяло, като неоснователни и недоказани. В
случай че се приемат за основателни, моли да не бъдат уважени в пълен размер,
поради прекомерност. На основание чл.78,ал.8 от ГПК моли да му се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в максимален размер в случай да на
прекратяване на делото/отхвърляне на исковете, за които представям списък по
чл. 80 от ГПК.
По редовността на исковата молба.
Искът е предявен съобразно правилата за родова подсъдност
по чл.104,т.4 от ГПК-с оглед цената на иска и местна по чл.7 от ЗОДОВ-с оглед изтърпяването
на наказанието „Лишаване от свобода” от В. ***, явяващо се негов настоящ адрес
по см.на чл.7 от ЗОДОВ. По възражението на ищеца по местната подсъдност съдът
се произнесе с Разпореждане №75/30.01.2018г.,като го остави без уважение и при
липсата на обжалване,влезе в законна сила.Затова и съдът не се произнесе по
повторно направеното такова искане със Заявление с вх.№ 2259/23.03.2018г.
По възраженията на отв.Държавата,представлявана от
министъра на финансите, съдът счита,че вече е дал указания за отстраняване на
посочените нередовности. Ищецът е уведомен и е изложил своите уточнения, във
вида, в който смята да ангажира ответниците с претенцията си. Посочил е
нормите,на които основава претенциите си срещу всеки от ответниците.
Действително,не е уточнил в какво точно се изразяват претърпените от него
неимуществени вреди, период, през който са се проявили, конкретните им
обективни проявления- болки, страдания, здравословни проблеми и др.ограничения.
Съдът намира,че този недостатък може да бъде отстранен в какъвто смисъл ще даде
указания към ищеца. По реда на чл.146,ал.2 от ГПК съдът ще укаже и за липсата
на ангажирани доказателства за определени факти.
Определянето на правното основание на претенциите
не следва да се вменява на ищеца,тъй като е задължение на съда и в настоящето
определение ще бъде посочено,след анализ на заявените от ищеца факти и
обстоятелства,на които основава иска си.
По начина на ангажиране на ответниците с
претенцията, съдът, като съобразява пояснението на ищеца за причините да
ангажира отговорността на държавата, намира, че се търси солидарна отговорност
от ответниците за претендираната сума от 500 000 лева. По възможността за
едновременното им ангажиране по избрания от ищеца начин,съдът ще се произнесе
при обсъждане на допустимостта на иска.
По изложените съображения съдът приема,че исковата молба отговаря на
изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК и е редовна.
По допустимостта.
Възражение се прави от отв.Държавата,представлявана от Министъра на финансите,
за недопустимост на предявената към нея претенция.
Съдът, като съобрази изложеното от ищеца за причините да търси ангажиране и
на държавата като ответник в настоящия процес,намира,че искът срещу този
ответник е недопустим.
Както вече даде разяснения на ищеца с Разпореждане № 75/30.01.2018г.,
правилото на чл.31,ал.1 от ГПК, на което основава претенцията си срещу
Държавата В., е неприложимо в случая. Нормата предвижда представителни функции
на министъра на финансите като изключение-в
случаите, когато в закон не е предвидено друго.
В случая от заявените от ищеца факти и обстоятелства става ясно,че
предявява претенция за обезщетение на вреди, причинени от наложената му мярка
за неотклонение, търпяна през периода 21.10.2010г. - 15.06.2015г., в
Следствения арест-гр.Шумен и Затвора-гр.Бургас. Както се установи от приложените
от ОС-Шумен съдебни актове, мярката е била наложена с Определение от
23.10.2010г.,пост.по ч.н.д.№755/2010г.на ОС-Шумен, потвърдена с Определение
№265/02.11.2010г.,пост.по в.ч.н.д. №391/2010г. на АС-Варна. По следващо искане
за изменение на мярката ОС-Шумен се е
произнесъл с Определение от 12.12.2010г.,пост.по ч.н.д. №839/2010г., като го е
оставил отново без уважение,потвърдено АС-Варна с Определение №8 от
11.01.2011г.,пост.по в.ч.н.д.№ 6/2011г. Претенцията си основава на признаването
му с Присъда №29/20.12.2012г.,пост.по НОХД №303/2011г. ОС-Шумен за невиновен по
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.330,ал.3,във вр.с
ал.2,т.2 и т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20,ал.3 от НК. Извежда извод за
незаконност на тази мярка за неотклонение и търси обезщетение за претърпени по
време на изпълнението й неимуществени вреди. Безспорно ищецът е изложил твърде
хаотично претенцията си, сочи и редица факти
и твърдения, които смята за важни относими. Като последно уточнение с
„Допълнение” с вх.№ 1082/08.02.2018г. сочи,че претендира вреди по реда на
чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ,в хипотезата на „обвинение в извършване на
престъпление,ако лицето бъде оправдано”.
При така заявените факти, обстоятелства и твърдения,съдът приема,че е
сезиран с претенция по чл.2,ал.1,т.3 /след изменението с „ДВ-к” бр.98/2012г./
от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 §1 от КЗПЧОС,като се търси обезщетение за претърпените
неимуществени вреди в резултат на приложената спрямо В. мярка за неотклонение
„задържане под стража”, във връзка с повдигнатото му обвинение в извършване на
престъпление по чл.330,ал.3,във вр.с ал.2,т.2 и т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с
чл.20,ал.3 от НК,по което е бил оправдан. Предявена е и претенция за заплащане
и на лихва за забава по реда на чл.84,ал.3 от ЗЗД.
Съдът намира,че по предявения от В. иск Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, е ненадлежен ответник. По правилото на
чл.7 от ЗОДОВ искът се предявява срещу органа,от чиито незаконни действия или
бездействия са причинени твърдените вреди. Макар в чл.7 от Конституцията да е
провъзгласен принципът за отговорност на държавата за вреди,причинени от
незаконни актови или действия на нейни органи и длъжностни лица, редът за
осъществяване на тази отговорност е специализиран в нормите на ЗОДОВ. В
последния изрично е регламентирана правосубектност на съответния държавен орган
при търсенето на обезщетение от незаконната му дейност. В този смисъл
ангажирането на държавата се явява ненужно,а при действието на чл.7 от ЗОДОВ и
недопустимо,при наличието на конкретен специализиран държавен орган,на когото е
възложена отговорността за осъществяване на конкретното държавно правомощие. При
заявените от ищеца вреди-такива от задържането му под стража, надлежен ответник
се явява единствено Прокуратурата на РБългария, като орган,който упражнява
ръководство и надзор върху досъдебната фаза на наказателното производство,
инициатор за взимане на мярката за неотклонение, подготвил и внесъл обвинителен
акт срещу ищеца и поддържал обвинението до приключване на съдебната фаза на
наказателното производство.
Съдът споделя
изцяло изложеното от отв.Държавата, представлявана от Министъра на финансите,
за неприложимост на нормата на чл.7 от Конституцията на РБългария като пряк път
за защита,както и позоваването на ТРеш.№3/22.04.2005г.,пост.п т.д.№3/2004г.на
ОСГК на ВКС-в т.6.
По изложените съображения съдът намира,че претенцията
на Г.В.В. против Държавата,представлявана от Министъра на финансите, е
недопустима и следва да се остави без разглеждане,а производството срещу този
ответник да се прекрати. При
този изход на производството срещу този ответник и по правилото на чл.78,ал.4,вр.с
ал.8 от ГПК,на Министерството на
финансите се дължи възнаграждение за юрисконсултска защита,чийто размер
определя съгласно Наредба за заплащане на правната помощ- чл.25 - в размер на 200лв.,при
съобразяване на изготвения отговор на исковата молба. Ищецът следва да се осъди
да заплати тази сума на Министерството на финансите. Определението в частта,с която се
прекратява производството по делото може да се обжалва с частна жалба пред
АС-Велико Търново в 1-седмичен срок от уведомяването на страните.
Претенцията в останалата част срещу отв.Прокуратурата
на РБългария е допустима и следва да се разгледа.
Разменените книжа са редовни и са налице предпоставките за разглеждане на
делото в открито съдебно заседание,с призоваване на страните.
По доказателствените искания.
По писмените доказателства.
Ищецът е ангажирал единствено доказателства за липсата на доходи и
Декларация за имотно състояние,които представи във връзка с исканията за
предоставяне на правна помощ. Въпреки дадената възможност и до момента не
представи справките от община Велико
Търново за декларирани имоти.
Отв.прокуратурата на РБ не е ангажирала доказателства.
Съдът служебно изиска от
ОС-Шумен и се изпратиха заварени копия
от постановените по НОХД № 303/2011г.по
описа на ОС-Шумен съдебни актове и тези, постановени в инстанционния контрол,
във връзка с които е взета мярката за неотклонение по отношение на В.. Служебно
се изискаха и справки от Затвора-Ловеч и от ГД”Изпълнение на наказанията”при
МП-София. Съдебните актове и справките са относими към спора и следва да се
допуснат като доказателства.
По доказателствените искания на ищеца.
Следва да се уважи искането на ищеца за допускане на 4 свидетели за
установяване на твърдението за претърпени неимуществени вреди. Свидетелите може
да бъдат доведени от ищеца. В случай,че ще се призовават от съда, ищецът следва
да внесе депозит за това,като съобрази,че размерът му следва да покрие пътните
им разходи за явяване пред съда. При невнасяне на депозита своевременно,
свидетелите няма да бъдат призовани.
Исканите документи от Затвора-Ловеч са представени по делото.
Искането за представяне на справка за бюджета на Прокуратурата, конкретно
на Шуменска окръжна прокуратура, за трудовите възнаграждения на прокурорите,
декларации за имущественото състояние и т.н. (посочени в Молба с
вх.№198/08.01.2018г.), следва да се остави без уважение, тъй като не е ясно
какво ще се установява с тези справки,а и информацията е неотносима към спора.
На основание чл.140,ал.3 и чл.146 от ГПК съдът
прави следния проекто-доклад по
делото:
Г.В.В. е подал искова молба против Прокуратурата на РБългария, с правно
основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 §1 от КЗПЧОС. Цената на
главницата е 500 000лв.,представляваща обезщетение на претърпени неимуществени вреди,
причинени от наложената му мярка за неотклонение, търпяна през периода
21.10.2010г. - 15.06.2015г., в Следствения арест-гр.Шумен и Затвора-гр.Бургас,постановена
във връзка с повдигнатото му обвинение,по което е бил оправдан. Мярката е била
наложена с Определение от 23.10.2010г.,пост.по ч.н.д.№755/2010г.на ОС-Шумен,
потвърдена с Определение №265/02.11.2010г.,пост.по в.ч.н.д. №391/2010г. на
АС-Варна. По следващо искане за изменение на мярката ОС-Шумен се е произнесъл с Определение от
12.12.2010г.,пост.по ч.н.д. №839/2010г., като го е оставил отново без
уважение,потвърдено АС-Варна с Определение №8 от 11.01.2011г.,пост.по в.ч.н.д.№
6/2011г. Претенцията си основава на признаването му с Присъда
№29/20.12.2012г.,пост.по НОХД №303/2011г. ОС-Шумен за невиновен по повдигнатото
му обвинение за извършено престъпление по чл.330,ал.3,във вр.с ал.2,т.2 и
т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20,ал.3 от НК. Извежда извод за незаконност на
тази мярка за неотклонение и търси обезщетение за претърпени по време на
изпълнението й неимуществени вреди.
Предявена е и акцесорна претенция за заплащане на лихва за забава с правно основание
чл.84,ал.3 от ЗЗД,която се търси с начало от потвърждаването на
оправдателната присъда по престъплението по чл.330,ал.3, във вр.с ал.2,т.2 и
т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20,ал.3 от НК,с Решение №
493/15.06.2015г.,пост.по ВНОХД №1559/2014г.на ВКС,ІІІ НО., а именно от
15.06.2015г.Ищецът е посочил размер от 252 484.80лв.
Ответникът Прокуратурата на РБългария оспорва иска по основание и размер и
счита,че е неоснователен и недоказан. Моли да се отхвърли изцяло.
Съдът приема,че по делото не се оспорва факта на проведеното наказателно
производство по НОХД №303/2011 на ОС-Шумен и свързаните с него производства при
проведения инстанционен контрол. Следва да се приеме за неоспорвано от страните
постановеното с Присъда с 29/20.12.2012г.,пост.по
НОХД №303/2011г. на ОС-Шумен признаване на ищеца Г.В.В. за невиновен в извършване на престъпление по чл.330,ал.3,
във вр.с ал.2,т.2 и т.4,във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20,ал.3 от НК,потвърдено с
Присъда №1/27.02.2014г.,пост.по ВНОХД №194/2013г. по описа на АС-Варна,както и
постановеното окончателно Решение № 493/15.06.2015г., пост.по ВНОХД
№1559/2014г.на ВКС,ІІІ НО.
За неоспорвано следва да се приеме и вземането на мярката за неотклонение
„Задържане под стража” спрямо В., наложена с Определение от
23.10.2010г.,пост.по ч.н.д.№755/2010г.на ОС-Шумен, потвърдена с Определение
№265/02.11.2010г.,пост.по в.ч.н.д. №391/2010г. на АС-Варна. По следващо искане
за изменение на мярката ОС-Шумен се е
произнесъл с Определение от 12.12.2010г.,пост.по ч.н.д. №839/2010г., като го е
оставил отново без уважение,потвърдено АС-Варна с Определение №8 от
11.01.2011г.,пост.по в.ч.н.д.№ 6/2011г.
С оглед дадената правна квалификация съдът следва да укаже на страните фактите,които
подлежат на доказване в процеса и разпределението на доказателствената тежест.
Ищецът, предявил иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили в следствие на приложената спрямо него мярка за неотклонение
„задържане под стража”,за посочения период, носи тежестта да докаже твърдяните
от него факти,а именно взимането на
мярката за неотклонение, признаването му за невиновен по посоченото обвинение,
ограниченията,които е търпял при изпълнението на мярката. В случая е спазено
изискването на т.13 от Тълкувателно решение №3/22.04.2005г.,пост.по
т.д.№3/2004г.на ОСГК на ВКС, регламентираща,че вредите от задържането под
стража,когато не е изрично отменено,следва да се претендират като част от
общото обезщетение от оправдаването по повдигнатото обвинение.
Съдът намира за нужно да поясни на ищеца,че цитираната норма на чл.5,§1 от
КЗПЧОС касае и е приложима за случаите на лишаване от свобода извън
постановеното „задържане под стража”. В този смисъл и Решение №95/08.05.2011г.,пост.по
гр.д.№849/2010г.,ІІІ ГО на ВКС).
Ищецът следва да уточни вида, характера и обема на претърпените
неимуществени вреди, конкретните им проявления, период и обективиране на
твърдяните страдания,както и остойностяването им в претендираната сума. По реда
на чл.146,ал.2 от ГПК съдът му указва, че не сочи доказателства за твърденето
си за претърпени неимуществени вреди.
Съдът пояснява,че с оглед компенсаторния характер на обезщетението за забава по чл.84,ал.3 от ЗЗД,
размерът му се базира на законната лихва
върху присъденото обезщетение от деня на
влизане в сила на оправдаването
по посоченото обвинение-15.06.2015г., до окончателното изплащане на сумата. В
този смисъл посочения размер не ангажира съда.
Ответникът има интерес да обори твърденията на ищеца и предпоставките за
ангажиране на отговорността му.
По реда на чл.146,ал.3 от ГПК,съдът дава възможност на страните да изразят
становището си по доклада в 1-седмичен срок от уведомяването им. В същия срок
ищецът следва да представи конкретизация на претенцията си по посочените
по-горе критерии.Съдът ги предупреждава,че ако в изпълнение на предоставената
им възможност не направят доказателствени искания, губят възможността да сторят
това по-късно, освен при наличие на хипотезата на чл.147 от ГПК.
Съдът счита,че следва да напъти страните към медиация или извънсъдебна
спогодба за доброволно уреждане на спора,като им разяснява,че по реда на
чл.78,ал.9 от ГПК,в случай на приключване на делото със съдебна
спогодба,половината от внесената от ищеца държавна такса,ще му бъде върната,а
останалите разноски ще останат върху страните така,както са ги направили,освен
ако не е уговорено друго.
Делото следва да се насрочи за открито съдебно заседание,за което се
уведомят страните,като на осн.чл.146,ал.3 от ГПК им се връчи препис от
настоящото определение. На ищеца следва да се връчат преписи от отговорите на
ответниците. При анализа им ищецът
следва да съобрази,че производството по отношение на Държавата,представлявана
от министъра на финансите, е прекратено.
На основание горното и по реда на чл.140 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като
недопустим предявения от Г.В.В. С ЕГН **********, иск срещу ДЪРЖАВАТА представлявана от
Министъра на финансите, за заплащане на обезщетение по реда на чл.2 от ЗОДОВ, като недопустим и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото.
ОСЪЖДА Г.В.В. С ЕГН **********,на
основание чл. чл.78,ал.4,вр.с ал.8 от ГПК, да заплати на Министерството на финансите,
представлявано от Министъра на финансите Владислав Горанов, чрез юрисконсулт
Вилиан Бецов, възнаграждение за юрисконсултска защита в размер на 200 (двеста)
лева.
Определението в частта за прекратяване на производството може да се обжалва
пред АС-Велико Търново в 1-седмичен срок от уведомяването на страните.
ДОПУСКА като
доказателства по делото – заверени
преписи от Присъда №29/20.12.2012г.,пост.по НОХД №303/2011г.на ОС-Шумен,
Присъда №1/27.02.2014г.,пост.по ВНОХД №194/2013г.на АС-Варна, Решение
№493/15.06.2015г., пост.по н.д.№1559/2014г.по описа на ВКС,ІІІ НО, Присъда
№12/04.05.2016г., пост.по ВНОХД № 184/2015г.на АС-Варна,Решение
№234/01.12.2017г., пост.по к.д.№407/2017г.на ВКС, ІІ НО, Протокол от
23.10.2010г., пост.по ЧНД №755/2010г.на
ОСІШумен, Протокол №265/02.11.2011г., пост.по ВЧНД №391/2010г.на АС-Варна, Протокол
от 21.12.2010г., пост.по ЧНД №839/2010г.на ОС-Шумен, Протокол №8/11.01.2011г., пост.по
ВНЧД №6/20111г.на АС-Варна,Протокол от 18.05.2011г., по ЧНД № 237/2011г. на
ОС-Шумен, магнитен носител CD диск с мотивите към съдебните актове, Справка
от Затвора-Ловеч –МП-ГД”ИН” с
вх.№1242/15.02.2018г.,Декларация от Г.В.В. за материално и гражданско
състояние,Служебна бележка от Затвора-Ловеч от 26.02.2018г., служебна бележка
от Затвора-Ловеч с изх.№458/26.02.2018г., адм.д. №433/2017г. по описа на Административен
съд-Ловеч, .
ДОПУСКА до разпит в полза на
ищеца на четирима свидетели за установяване на твърдяните
неимуществени вреди, като УКАЗВА,че може
да бъдат доведени от ищеца. В случай,че ще се призовават от съда, ищецът следва
да внесе депозит за това,като съобрази,че размерът му следва да покрие пътните
им разходи за явяване пред съда. При невнасяне на депозита своевременно,
свидетелите няма да бъдат призовани.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
останалите доказателствени искания на ищеца.
ПРЕДСТАВЯ на страните проект за
доклад и по реда на чл.146,ал.3 от ГПК им дава възможност да
изразят становище по него в 1-седмичен срок от уведомяването им за настоящето.
По реда на чл.146,ал.2 от ГПК
УКАЗВА на ищеца,че следва да уточни вида, характера и обема на претърпените
неимуществени вреди, конкретните им проявления, период и обективиране на
твърдяните страдания, както и остойностяването им в претендираната сума.
По реда на чл.146,ал.2 от ГПК
съдът указва на ищеца, че не сочи доказателства за твърденето
си за претърпени неимуществени вреди.
Съдът предупреждава страните, че ако в изпълнение на предоставената им
възможност не направят доказателствени искания, губят възможността да сторят
това по-късно, освен при наличие на хипотезата на чл.147 от ГПК.
НАПЪТСТВА страните
към медиация или извънсъдебна спогодба за доброволно уреждане на спора,като им
разяснява,че по реда на чл.78,ал.9 от ГПК,в случай на приключване на делото със
съдебна спогодба,половината от внесената от ищеца държавна такса,ще му бъде
върната,а останалите разноски ще останат върху страните така,както са ги
направили,освен ако не е уговорено друго.
Да се изпрати копие от определението на страните,а на ищеца и от отговорите
на ответниците. При анализа им ищецът
следва да съобрази,че производството по отношение на Държавата,представлявана
от министъра на финансите, е прекратено.
Насрочва делото за 21.05.2018г.,от
9 часа,за която дата да се призоват страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: