РЕШЕНИЕ
гр. София, …………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІI „В” въззивен състав,
в публичното заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Юлия Асенова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 13966 по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
474673 от 21.08.2018 г., постановено по гр. дело № 51400/2016 г. по описа на
СРС, 66 състав е отхвърлен предявеният от ищеца “Л.” ЕООД срещу ответника “Б.П.Б.”
АД иск с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на
7 741,39 лв. – направени от ищеца разходи за водене на чужда работа,
представляваща извършване на охранителна дейност в имот, собственост на
ответника през периода 01.07.2015 г. – 14.09.2015 г., ведно със законната лихва
от 12.09.2016 г. до окончателното плащане, както и предявеният в условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 7
741,39 лв. – обезщетение за направени от ищеца разходи за осъществяване на
охранителни услуги за периода 01.07.2015 г. – 14.09.2015 г., с които
имуществото му е намаляло, ведно със законната лихва от 12.09.2016 г. до
окончателното плащане.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, с която се обжалва решението
по иска с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се, че решението е неправилно. Излага съображения, че
неправилно СРС е приел, че извършената
охранителна дейност е в изпълнение на задължение по договор сключен между ищеца
и синдика на дружеството-продавач “Ф.Б.” ООД – в несъстоятелност. Поддържа, че
съгласно константната съдебна практика, рискът от случайното погиване или повреждане
на вещ преминава от купувача на продавача заедно с прехвърлянето на собствеността
на същата. Излага съображения, че по делото няма представени доказателства, че
праводателят си е запазил правото на ползване или правото да събира плодовете
от вещта, т.е. след извършването на продажбата под формата на нотариален акт,
към купувача преминават и тежестите – рискът от увреждане, погиване и разходите
свързани с имота. Поддържа, че са неправилни изводите на съда за липса на данни
за прекратяването на действието на договора за охрана от 01.05.2013 г., тъй
като с факта на прехвърляне на собствеността, договорът за охрана бил
прекратен, а след продажбата облагодетелстван от продължаващата охрана на имота
е новия собственик. Твърди, че допълнителен аргумент в полза на това е
изричното изявление за знание и непротивопоставяне от страна на Банката, която
едва с писмо от 14.09.2015 г. освобождава от осъществяване на дейснотта
охранителната фирма и я моли да напусне обекта. Поддържа, че не е спорно, че
между страните не е имало и нее възникнало облигационно правоотношение. Искането към съда е да отмени първоинстанционното
решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск по чл. 61 ЗЗД.
Претендират се разноски.
Въззиваемият в
отговора на въззивната жалба поддържа становище за нейната неоснователност,
като счита, че решението на СРС е правилно. Излага подробно съображения за
неоснователност на предявения иск. Искането към съда е да потвърди решението на
СРС.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се явява
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
СРС, 66 състав е
бил сезиран с иск с правно основание чл. 61,
ал. 1 ЗЗД, а в условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че за извършването
на дейността от страна на ищеца е налице възлагане, т.е. работата не е извършена
доброволно, а в изпълнение на договор между ищеца и трето лице, поради което
сумата не може да се търси по реда на чл. 61 или чл. 59 ЗЗД.
За
да възникне претендираното спорно материално право, следва в обективната
действителност да са се осъществили следните материални предпоставки
(юридически факти): да е предприета чужда работа /правни или материални
действия в чужд интерес/; да съществува намерение да се управлява чужда работа
и това да е извършено доброволно, а не задължение по закон или договор.
Заинтересованият е длъжен, ако работата е била предприета уместно и е била
добре управлявана, да изпълни задълженията, които управителят е сключил от
негово име, да го обезщети за личните задължения, които той е поел и да му
върне всички разноски, които е направил. Ако някой е предприел чужда работа
въпреки волята на заинтересования, последният отговаря по правилата за
неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3 ЗЗД.
Не
е спорно между страните, а се установява и от представените по делото писмени
доказателства, че на 01.05.2013 г. между “Ф.Б.” ООД – в несъстоятелност, чрез
синдика и ищеца “Ловец – 01” ЕООД, като изпълнител е бил сключен договор за
охрана на недвижим имот, собственост на “Ф.Б.” ООД.
По
делото са представени анекси от 03.01.2014 г. и 05.01.2015 г. между “Ф.Б.” ООД
– в несъстоятелност, чрез синдика и ищеца “Ловец – 01” ЕООД, с които е
променена стойността на извършваната по посочения договор услуга.
От
нотариален акт № 123, том II, рег. № 10257, дело. № 269
от 30.06.2015 г. на нотариус с рег. № 271 при НК – София, процесният недвижим
имот, обект на посочения договор за охрана, бил продаден на ответника “Б.П.Б.”
АД по реда на чл. 718, ал. 1 ТЗ.
По
делото е представена Оферта от 06.08.2015 г. от ищеца до Супервайзор сектор
“Недвижими имоти” при ответника, с която се отправя предложение до ответника за
услугата “денонощна охрана”. Представена е и Оферта от 26.08.2015 г. от ищеца
адресирана до Главен изпълнителен директор на “Банка Пиреос” АД, с която отново
се отправя предложение за осъществяване на посочената услуга.
По
делото е представен отговор на офертата от 26.08.2015 г. от ответното дружество
от 14.09.2015 г., с който се заявява, че
предложението на “Л.” ЕООД е било разгледано от ръководството, но към момента
Банката не проявява интерес към охраняване на имота. В писмото е посочено, че с
оглед становището на банката, се освобождава ответното дружество от
осъществяване на дейността и се моли да бъде напуснат обекта.
По
делото е представена покана от страна на ищеца, адресирана до ответното
дружество, с която се иска изплащане на задължение възникнало в резултат на
охрана на недвижим имот за периода 01.07.2015 г. до 14.09.2015 г., в размер на
7741,39 лв., към което е са приложени фактури.
Представен
е и отговор на поканата за заплащане на дължими задължения от страна на
ответното дружество, в който се заявява, че поради липса на правоотношения с
ищеца за Банката не е налице задължение за заплащане на посочената услуга.
Настоящият
съдебен състав намира, че въззивната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Воденето на чужда работа без пълномощие
представлява юридически факт от категорията на юридическите постъпки, а
правоотношението, което се формира при наличие на елементите на гестията е двустранно
и сложно. Управителят (гесторът) съзнателно въздейства върху чужда правна
сфера, чрез правни или фактически действия. Последният е длъжен да продължи да
извършва работата с дължимата грижа, докато заинтересованото лице (доминуса) е
в състояние да я поеме. Гесторът извършва фактически или правни действия, а
работата се извършва за друго лице, така че последиците настъпват в чужда
правна сфера; работата се извършва само
в чужд, но не и в собствен интерес и гесторът знае, че извършва чужда работа;
гесторът не трябва да е овластен или натоварен за нейното извършване; предприемането
на чуждата работа следва да отговаря на интересите или на действителната или
предполагаема воля на доминуса.
Видно от представения по делото договор
между ищеца и третото лице – предходен собственик на охранявания имот е било
налице валидно облигационно правоотношение по договор за охрана от 01.05.2013
г. за срок от 1 година. Преди изтичане на този срок, между страните по договора
е подписан анекс за промяна на стойността на извършваната услуга и доколкото
договорът за охрана е консенсуален, двустранен, комутативен и неформален
договор, следва да се приеме, че страните са изразили воля за продължаването
му.
Настоящият съдебен състав намира, че не е
налице първият елемент от фактическия състав на воденето на чужда работа без
мандат, а именно работата да е извършвана в чужд интерес.
Не могат да бъдат споделени доводите на
въззивника, че договорът между него и третото за спора лице е бил прекратен с
прехвърлянето на собствеността на охранявания обект, доколкото такова прекратително
основание не е предвидено в договора. Не е налице и липса на предмет на
договора, тъй като няма пречка трето за собствеността лице да сключи договор за
услуга, изработка и др. по отношение на чужд недвижим имот, при което ще е
налице валидна облигационна връзка между сключилите договора страни.
Обстоятелството, че възложителят по договора е дружество в несъстоятелност и
синдикът не можел да прави разходи от масата на несъстоятелността без да са
одобрени от съда, а активът не е в масата на несъстоятелността, е ирелевантно
относно действителността на правоотношението между страните, възникнало при валидни
насрещни волеизявления за извършване на услугата. Последното би било релевантно
по отношение отговорността на синдика, но не и относно съществуването на договорната
връзка.
Следва да се отбележи, че самият ищец в
исковата си молба твърди, че след сключване на покупко-продажбата и предаване
на владението на имота е продължил да
изпълнява добросъвестно задълженията си за охрана на имота.
Действително, както сочи
въззивника, между страните в настоящото производство не се спори, че не е
налице сключен договор за охрана, а такова изявление е обективирано и в писмото
от ответника от 14.10.2015 г., но за основателността на така предявения иск е
необходимо работата да се извършва само в чужд интерес, а при наличие на договор
между изпълнителя и трето лице, работата се извършва в собствен интерес и в
изпълнение на облигационно правоотношение породило права и задължения между ищеца
и трето за спора лице. За да е налице водене на чужда работа без пълномощие е
релевантно субективното отношение на
гестора – че извършва работата в
чужд интерес, съзнание за това и липса на предхождащ юридически факт, от който
произтича задължение за предприемането на работата. Т.е. за фактическия
състав на воденето на чужда работа без мандат, от значение не е единствено
липсата на облигационно правоотношение между гестора и доминуса, но и въобще
друго правоотношение въз основа, на
което изпълнителят да предприеме работата, тъй като това осуетява възможността работата
да е била извършвана със съзнанието, че се обслужва чужд интерес, напротив
налице е съзнателно изпълнение на собствено задължение.
В подадената въззивна жалба не се
съдържат други конкретни доводи обосноваващи неправилност на
първоинстанционното решение, а съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
проверката за правилност, до която въззивният съд се ограничава е само до
релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва
на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се отклонява.
Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения
и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите
действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните
изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по
спора. Изложеното схващане е застъпено и в задължителната съдебна практика
обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено
по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С
оглед на гореизложеното и доколкото в случая не е налице императивна материалноправна
норма, която въззивния съд следва да приложи, правомощията на въззивната
инстанция са изчерпани.
С
оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи с тези на първоинстанционния
съд, то обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено.
По
отговорността за разноски:
Съобразно
изхода на делото право на разноски за въззивното производство има въззиваемата
страна “Б.П.Б.” АД на осн. чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 ГПК. По отношение на претенцията за заплащане
на юрисконсултското възнаграждение, настоящият състав приема, че по аргумент
от чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът е компетентен да определи
размера на възнаграждението, като не е обвързан с посочения от страната размер.
Предвид това и съобразно предвидените в чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ граници
за определяне на размера на възнаграждението, при отчитане на обстоятелството,
че делото пред СГС е приключило в рамките на едно съдебно заседание, съдът
счита, че в полза на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 100 лева.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 474673
от 21.08.2018 г., постановено по гр. дело № 51400/2016 г. по описа на СРС, 66
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА “Л.” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на “Б.П.Б.” АД, ЕИК *********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК сумата в размер от 100 лв. – представляваща сторени разноски в въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.