Р Е Ш Е Н И Е
№735 24.11.2017 година град
Ямбол
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Ямболският районен съд, ХІV
граждански състав
На двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година
В
публично заседание в състав
Председател: Галя Русева
при
секретаря Ив. Георгиева,
като
разгледа докладваното от съдията Русева
гражданско дело № 1228 по описа за 2017
година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, предявена
от Национална агенция за
приходите – гр. София, с адрес гр. София, бул. «Княз
Дондуков» № 52, представлявана от изпълнителния
директор Б.А., против «Топлофикация – Ямбол» ЕАД с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. София, район «Слатина»,
ж.к. «Христо Смирненски», ул. «Гео Милев» № 132, офис 19, представлявано от изпълнителния
директор К.П.И., с която
се иска да се приеме за установено по
отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2017 г. по описа на ЯРС, а именно: сумата
от 21 270,12 лева – главница, сумата
от 340,94 лева – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договор за
продажба от 17.06.2003 г. между МЕЕР и ответника, сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от
Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г.
Ищецът твърди, че на 29.06.1995 г. между Р България и
Международната банка за възстановяване и развитие е сключено споразумение за
заем № *** BUL по „Проект за преструктуриране
и модернизация на ВиК дружествата“. Споразумението
било ратифицирано със Закон за ратифициране, приет от Народното събрание на
27.07.1995 г. и обнародван в ДВ бр.70/08.08.1995 г.
Споразумението било изменяно чрез размяна на писма между страните по него, като
била включена пилотна програма за подпомагане финансирането на
топлофикационните дружества. Изменението било ратифицирано със закон, обн.ДВ бр.62/05.08.1997 г. Въз основа на споразумението за
заем от 29.06.1995 г. бил сключен договор за продажба от 17.06.2003 г. между
Министерство на енергетиката и енергийните ресурси /продавач/ и ответника
/купувач/, въз основа на който дружеството е закупило контролери, циркулационни
помпи, температурни сензори, регулатори за налягане, вентили, дигитални
регулатори, манометри, термометри и др. аксесоари, за сумата от 32 415,61
евро, като продажната цена била платима съгласно приложена към договора
финансова схема. На 01.08.2003 г. МЕЕР и ответникът сключили Анекс № 1, с който
изменили договора от 17.06.2003 г., а с Анекс № 2 от 16.09.2004 г. предметът на
договора бил допълнен и впоследствие била променена и цената на договора, която
е следвало да бъде платена съгласно приложена към Анекс № 2 финансова схема,
според която през всеки м. февруари и м.август за периода от 2001 г. до 2012 г.
вкл. ответникът е следвало да заплаща конкретна главница и капитализирана лихва
по сметка на МЕЕР. Ответникът не изпълнявал задълженията си по договора и
анексите към него и в резултат на това, с Акт № ***/06.12.2016 г. за
установяване на частно държавно вземане, издаден на осн.чл.3,
ал.8 във вр.ал.7, т.3 от ЗНАП, е установено
задължение на ответника към държавата за периода от 15.08.2011 г. до 05.12.2016
г. в общ размер на 31 985,99 лв., от които 21 270,12 лв. – главница,
340,94 лв. – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договора за продажба
от 17.06.2003 г., сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл.2,
ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г. На осн.чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП, Агенцията събирала частни
държавни вземания по гаранционни споразумения и временни финансови помощи,
вземанията на държавата към кредитополучатели или бенефициенти по активирани
държавни гаранции, от държавни инвестиционни заеми и други кредити, поради
което ищецът счита, че е активно легитимиран да предяви иска.
Ищецът подал за дължимите суми заявление по чл. 417 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № ***/2017 г. на ЯРС, по което съдът му издал
заповед за незабавно изпълнение въз основа на акта за установяване на частно
държавно вземане от 06.12.2016 г. По заповедното производство, в срока по чл.
414 от ГПК ответникът възразил, че не дължи, поради което настоящото
производство е образувано по реда на чл. 422 от ГПК.
Правното
основание на предявения иск е чл. 422 от ГПК.
В съдебно заседание ищецът се представлява от
главен експерт с юридическо образование, който сочи доказателства, моли за
уважаването на иска и за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
Правното основание на предявения иск е чл. 422 от ГПК
във вр.чл.128 от КТ.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е оспорил иска с
твърденията, че сумите не се дължат, тъй като на първо място претенцията е
нередовна – лихвата не била уточнена по период, произход и падеж, че ищецът не
е активно легитимиран да предявява претенции за вземанията, тъй като същите не
попадат в кръга на изброените в чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП; че заповедта за
изпълнение е издадена въз основа на нищожен акт за установяване на частно
държавно вземане, издаден при липса на материална компетентност, тъй като
ищецът не е разполагал с правомощията да го издаде, като в тази връзка се иска
упражняване на косвен съдебен контрол върху този акт. Отделно от това се сочи,
че този акт е нищожен и поради това, че в него не са посочени фактическите и
правни основания за издаването му, че е издаден при липса на мотиви и че
затруднява защитата на ответника, тъй като не е посочено в него вземанията за
какви периоди се дължат. Актът за установяване на частно държавно вземане не
препращал към други документи, които да отстраняват тази непълнота в
съдържанието му. Сочи се, че ответникът няма задължения към държавата, тъй като
всички негови задължения били погасени. Евентуално, прави се възражение за
изтекла по отношение на претендираните задължения погасителна давност.
В с.з. ответникът се представлява от
адвокат, който сочи доказателства и моли за отхвърляне на иска. Не претендира
разноски.
Ямболският
районен съд, като взе предвид исковата молба, становището на ответника по нея, събраните
по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По делото е безспорно между страните
и това се установява от приложените към исковата молба писмени доказателства,
че на 29.06.1995 г. между Република България /заемополучател/ и Международна
банка за възстановяване и развитие е сключено Споразумение за заем № ***, към
което е включена пилотна програма за подпомагане финансирането на топлофикационните дружества.
Безспорно е също, че на 17.06.2003 г. между Министерството на енергетиката и
енергийните ресурси – продавач, и ответното дружество – продавач, е сключен
договор за продажба с предмет, посочен в чл.2 от договора, а именно: продавачът
се е задължил да продаде, а купувачът – да закупи контролери, циркулационни
помпи, температурни сензори, регулатори за налягане, вентили, дигитални
регулатори, манометри, термометри и други аксесоари съгласно Приложение № 1,
като купувачът се е задължил да заплати стойността на закупените вещи по начин,
посочен в раздел ІІІ, и се е задължил да монтира и пусне в експлоатация
доставените стоки в срок до шест месеца от датата на получаването им. Уговорена
е продажна цена по договора в размер на 32 415, 61 евро, включваща
главницата по споразумението на заема, като освен посочената сума, купувачът се
е задължил да заплаща и дължимата лихва по заема, капитализирана лихва, такса
ангажимент и припадащи се банкови такси пропорционално на усвоената сума за
доставките по договора. В преамбюла на договора за продажба от 17.06.2003 г.
изрично е посочено, че същият се сключва на основание Споразумение за заем от
29.06.1995 г. и поправка към него, сключен между Република България и
Международна банка за възстановяване и развитие, с което банката е дала съгласие
за отпускането на заем с цел оказване на помощ при изпълнението на проект за преструктуриране
и модернизация на ВиК дружества и пилотен проект за
топлофикационните дружества /договорът е сключен в изпълнение на част С от
проекта, описана в схема 2 от Заемното споразумение/. Към договора от
17.06.2003 г. са подписани и два Анекса – Анекс № 1 от 01.08.2003 г. и Анекс №
2 от 16.09.2004 г., уреждащи финансовата част от условията по договора.
С Акт № *** за установяване на
частно държавно вземане от 06.12.2016 г. на директора на дирекция „Държавни вземания“ в Централно управление на Националната
агенция за приходите, на осн. чл.3, ал.8, във вр. с чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП е установено вземането на държавата
към ответното дружество, произтичащо от Споразумение за заем № *** BUL от 29.06.1195 г., като въз основа на този акт е
подадено заявление по реда на чл. 417 от ГПК пред РС Ямбол от ищеца. По същото е
образувано ч.гр.д. № ***/2017 г. по описа на ЯРС, като съдът е издал заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на така представения
документ по чл. 417, т.7 от ГПК, който е редовен от външна страна и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане срещу ответното дружество за процесните суми,
предмет на акта за установяване на частно държавна вземане, които са предмет и
на настоящото производство, а именно - за сумата от 21 270,12 лева –
главница, за сумата от 340,94 лева – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г.
към договор за продажба от 17.06.2003 г. между МЕЕР и ответника, и за сумата от
10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003
г. към договора за продажба от 17.06.2003 г.
По делото ответникът е направил възражение
за липса на материална компетентност при издаването на акта за установяване на частно
държавно вземане, във връзка с което е навел твърдения за нищожност на същия и
е поискал от съда да упражни косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал.2 от ГПК досежно валидността на издадения административен
акт. Посочил е, че ищецът по делото не е доказал от какво произтича активната
му легитимация по иска, както и че удостоверените като дължими вземания
съгласно издадения административен акт не попадат сред изброените в нормата на
чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП, въз основа на която е издаден оспореният административен
акт.
Съдът намира възражението на
ответника за липса на активна легитимация на ищеца по иска за основателно.
Съгласно разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК съдът се произнася инцидентно по
валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на
съдебен контрол; съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността
на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна
по делото, която не била участник в административното производство по издаването
и обжалването му.
Безспорно е в случая, че при въведени възражения
от ответника за липса на материална компетентност на органа, издал акта, съдът
следва инцидентно да се произнесе по негова валидност, доколкото липсата на
материална компетентност за издаването на акта води до неговата нищожност. Като
административен акт, процесният акт за установяване на частно държавно вземане
се подчинява на правилата за действителност на административните актове. За да
се приеме, че оспореният акт е валиден, следва да се установи, че същият е
издаден от компетентно лице и в кръга на неговите правомощия.
Съгласно разпоредбата на чл.3,
ал.7, т.3 от ЗНАП, Агенцията събира
следните частни държавни вземания: по гаранционни споразумения и временни финансови помощи, вземанията на държавата към
кредитополучатели или бенефициенти по активирани държавни гаранции, от държавни
инвестиционни заеми и други кредити. Съгласно чл.3, ал.8 от ЗНАП, вземанията по ал.
7, с изключение на
вземанията по ал. 7, т. 5, се
установяват с акт за установяване на частно държавно
вземане, който се издава от
изпълнителния директор на агенцията или
оправомощено от него лице. Въз основа на акта
за установяване на частно държавно
вземане агенцията може да поиска
издаване на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския
процесуален кодекс.
В настоящия случай актът за установяване на
частно държавно вземане е издаден на посочените по-горе правни основания. На
първо място, същият не е издаден от изпълнителния директор на Агенцията, т.е.
от компетентния орган съгласно чл.3, ал.8 от ЗНАП, а от директор на Дирекция
„Държавни вземания“ в Централно управление на НАП, за който няма данни по
делото да е бил изрично овластен от компетентния
орган. На следващо място, вземанията, които са установени с акта като дължими,
не попадат сред изброените в разпоредбата на чл. 3, ал.7, т.3 от ЗНАП – нито са
вземания по гаранционни
споразумения или по временни финансови помощи, нито
са вземания на държавата към кредитополучатели
или бенефициенти по активирани държавни
гаранции, или вземания от държавни инвестиционни заеми и други кредити. Процесните
вземания не могат да се третират като вземания по временни финансови помощи,
тъй като произтичат от обикновен договор за покупко-продажба, сключен между
Министерството на енергетиката и енергийните ресурси и ответното дружество,
макар и този договор да е във връзка и с оглед постигане на целите по проекта
към сключеното между Р България и Международната банка за възстановяване и
развитие Споразумение за заем. Поради това, че не са такива вземания, попадащи
в кръга на посочените в чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП, административният орган не е
имал компетентност да удостоверява дължимостта им с акт за установяване на
частно държавно вземане. Поради това, издаденият административен акт за
установяване на частно държавно вземане от 06.12.2016 г. е нищожен като издаден
при липса на компетентност.
На следващо
място, тъй като страна по договора за продажба от 17.06.2003 г. и анексите към
него, от които произтичат всички процесни вземания, е
Министерството на енергетиката и енергийните ресурси, и доколкото в случая НАП
не разполага с правомощия да събира тези частни държавни вземания по силата на
изричната законова делегация в чл.3 от ЗНАП, то активно легитимиран от материалноправна страна да претендира вземанията от
ответното дружество е именно продавачът, с който е сключен договорът -
Министерството на енергетиката и енергийните ресурси.
При това положение съдът намира, че ищецът не
е доказал активната си материална легитимация по иска. Предявеният иск по чл.
422 от ГПК е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Предвид
неоснователността на претенцията, недължими от ответника се оказват разноските
в размер на 1 384,51 лв., направени от ищеца в заповедното производство.
С оглед крайния изход на делото, на осн.чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на
съдебно-деловодни разноски, но такива не следва да му се присъждат, тъй като
подобно искане не е направено и липсват доказателства за извършени подобни
разходи.
Мотивиран от горното, Ямболският районен съд
Р ЕШ И:
ОТХВЪРЛЯ иска на Национална агенция за приходите –
гр. София, с адрес гр. София, бул. «Княз
Дондуков» № 52, представлявана от изпълнителния
директор Б.А., против «Топлофикация – Ямбол» ЕАД с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. София, район «Слатина»,
ж.к. «Христо Смирненски», ул. «Гео Милев» № 132, офис 19, представлявано от изпълнителния
директор К.П.И., за
приемане за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2017 г. по описа на ЯРС, а
именно: сумата от 21 270,12 лева
– главница, сумата от 340,94 лева –
лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договор за продажба от 17.06.2003
г. между МЕЕР и ответника, и сумата от
10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от Анекс №
1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Ямболския окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: