Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 21. 05. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на дванадесети май през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 4804
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение от 05.01.2020 г. по
гр.д.№ 12279 по описа за 2019 г. СРС, Първо ГО, 31-ви състав се :ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с
правно основание чл.422 ГПК, вр. 79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.153,ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД , предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу П.М.П., че П.М.П. дължи
на ищеца сумата от 526,04 лева, главница
за топлинна енергия за периода от 01.11.2015г. до 30.04.2018г. в имот с аб. № 031489, както и сумата от 32,46
лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода от
01.11.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главниците от
29.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 59,61
лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2016г. до 20.11.2018г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 75827/2018г. по описа на
СРС, 31-ви състав като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за цена на топлинна енергия
за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 543,23 лева и за
периода от 01.10.2015г. до 30.10.2015г., както и за цената за услугата дялово
разпределение за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от
33,52 лева и за периода от 01.10.2015г. до 30.10.2015г., както и за мораторна
лихва върху стойността на услугата дялово разпределение в размер на 5,87 лева
за периода от 30.11.2015г. до 20.11.2018г.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС - П.М.П..
Решението се обжалва в частта, в която са били уважени предявените срещу ответника –
въззивник, искове по чл. 422 ГПК, във
връзка чл.79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в тежест на
въззивника са били възложени разноските.
Излагат се доводи за
недопустимост на така постановеното решение, както и за неговата неправилност,
като постановено при несъответствие със съдебната практика на ВАС, чл. 21 АПК,
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както и съдебната практика на СРС, цитирана във въззивната
жалба. Счита, че противно на логиката било само въз основа на факта на
придобиване на собствеността върху топлоснабден имот и по силата на легална
дефиниция за потребител на топлинна енергия /ТЕ/ без да е необходимо друго
действие от физическото лице, е възникнало договорно отношение с ищцовото
дружество само въз основа на Общи условия. До откриването на партида на името
на новия собственик задължено лице оставал стария такъв макар да не е вече
потребител. В случая липсвала молба-декларация. Неправилно СРС бил присъдил
лихва за забава след като ищецът не бил доказал публикуване на сайта на дружеството
или по друг начин на дължимите суми. Ищецът не бил ангажирал и доказателства за
изправността на уредите чрез които се измерва ТЕ за процесния период. Липсата
на тези доказателства била основание за отхвърляне на претенциите. СРС не бил
съобразил и, че с решение № 4777 от 13.04.2018 г. на ВАС, Трето отд. по адм.д.№
1372 по описа за 2016 г. била отменена Методиката за дялово разпределение.
В писмени бележки излага
допълнителни доводи, че било налице лице, което е обявило облигационни
отношения с ищеца и същото било вещен ползвател. Позовава се на т.1 от ТР №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС и договорната свобода по чл.9 ЗЗД. Незаконосъобразно
СРС бил присъдил законна лихва от датата на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до окончателното изплащане на главницата. Счита, че законна лихва
се присъжда само при осъдителен диспозитив. Искът по чл.415, ал.1 ГПК бил
установителен. Освен това положителни и отрицателни установителни искове за
факти с правно значение били допустими само в случаите, предвидени в закона,
какъвто не бил налице. Освен това с решение № 15147 от 08.12.2020 г. по адм.д.№
172/2019 г. на Трето отд. на ВАС цените на топлинната енергия, считано от
07.04.2017 г. били обявени за незаконни. Затова за периода 07.04.2017 г. до
30.04.2019 г. , т.е. края на процесния период, претендираната сума била
недължима.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да отхвърли така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
От ищеца пред СРС – „Т.С.“ ЕАД не е постъпил отговор по въззивната жалба; становище се
взема в течение на производството като се сочи, че въззивната жалба била
неоснователна, а обжалваното решение в тази му част-правилно. Претендира
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 09.01.2020 г., а въззивната
жалба е подадена на 17.01.2020 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се
обжалва, СРС частично е уважил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 22.12.2018 г. по
ч.гр.д.№ 75827 по описа за 2018 г. на СРС, 31 състав, заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 10.01.2019 г.
На 11.01.2019г. е било подадена
възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 31. 01.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 28.02.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
Правната квалификация на иска е
по чл.422 ГПК и противно на твърдяното от въззивника иска е допустим по арг. от
чл.415, ал.3 вр. с ал.1,т.1 ГПК, където изрично е посочено, че при подадено
възражение по чл.414 ГПК искът е установителен, а не осъдителен.
Що се касае до размера на
държавната такса, действително СРС е събрал по-малко от дължимата, но няма пречки
това да стане и по реда на чл.77 ГПК. Затова и „Т.С.“ ЕАД ше следва да бъде
осъдена да заплати още 100 лв. държавна такса, тъй като де юре са съединени 4
бр. установителни иска, а държавна такса е била заплатена за два.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните по спора са обвързани от договорно отношение по силата на
чл.153, ал.1 ЗЕ вр. с чл.150, ал.1 ЗЕ, възникнали на основание ОУ на
дружеството –ищец. Ответникът бил придобил топлоснабдения имот по силата на
дарени от своите родители, изповядано с нот. акт № 31, дело № 26 от 26.09.2009
г. Ответникът не бил оспорил доставеното количество ТЕ и нейната стойност;
изрично с отговора по исковата молба бил заявил, че приема размера и поискал да
не се назначават съдебни експертизи. С оглед на това с нарочно определение от
16.07.2019 г. съдът обявил тези факти за безспорни. Затова и приел като
стойност на доставената ТЕ за процесния период тази, която се претендира от
ищеца – в размер на 543,23 лв.
Относно възражението за
погасяване на част от задълженията по
давност, направено с отговора по исковата молба, СРС е приел, че по
отношение на претендираните от ищеца вземания е приложима кратката 3-годишна
давност като се е позовал на приетото в ТР №2/2013 г. на ОСГК на ВКС. При това
положение давността била изтекла за вземанията, чиято изискуемост била настъпила
три години назад от датата на предявяване на исковата молба, т.е. преди 29.11.2018
г. Възражението било основателно по
отношение на вземанията за периода 01.10.2015 г.- 30.10.2015 г. , защото
същите били дължими на 01.11.2015 г. Погасените вземания възлизали в размер на
17,19 лв. и за тази сума искът като неоснователен е отхвърлен.
Дължими били сумите за периода
01.11.2015 г.- 30.04.2018 г., които възлизали в размер на 526,04 лв.
Цитираното от ответника решение №
4777 от 13.04.2018 г. на ВАС, Трето отд. по адм.д.№ 1372 по описа за 2016 г., с
което била отменена Методиката за дялово разпределение, не било влязло в сила.
Относно дължимостта на стойността на услугата за дялово
разпределение от страна на потребителите на ТЕ СРС се е позавал на
чл.22, ал.2 от ОУ-2014 и ОУ-2016, които вменявали това задължение в тежест на
купувачите на ТЕ. По делото се установило, че дяловото разпределение е
извършвано от ищцовото дружество. Последното в о.с.з., състояло се на
20.11.2019 г. било представило изравнителните сметки, изготвени за имота, както
и отчети, носещи подписа на ответника. За м.10.2015 г. вземането било погасено
по давност и възлизало в размер на 1,06 лв. Претенцията била основателна за
периода 01.11.2015 г. до 30.04.2018 г. и възлизала на стойност 32,46 лв. и за
това е била уважена.
По исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че по отношение изпадането в забава на
ответника са приложими ОУ -2014 г., приети от ищцовото дружество. Съгласно тези
условия лихва за забава върху прогнозните сметки не се дължала. По силата на чл.33,
ал.2 от ОУ стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в 30-дневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача. За част
от периода били приложими ОУ в сила от 08.2016 г. и съгласно тях потребителите
изпадали в забава в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който
задълженията се отнасят. В случая от ищеца се претендирала лихва за забава след
издаването на Общата фактура от 31.07.2016 г., т.е. при действието на ОУ-2016
г. или в случая лихва за забава се дължала от 15.09.2016 г., т.е. след изтичане
на 45-дневния срок от издаването на фактурата до 20.11.2018 г. При направено по
реда на чл.162 ГПК изчисление съдът е констатирал, че размерът на лихвата върху
главницата в размер на 526,04 лв. надхвърля претендирания и при съобразяване с
диспозитивното начало е присъдил такъв по исковата молба, а именно: 59,61 лв.
По отношение изпадането в забава
за заплащането на стойността на услугата дялово разпределение не била
представена покана до потребителя. Затова и СРС е приложил последиците от
недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва за забава за
неоснователна.
В частта, в която претенциите са били отхвърлени, решението като
необжалвано е влязло в сила. Затова и настоящата инстанция не ще обсъжда доводите във
въззивната жалба във връзка с тази част на първоинстанционното решение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба първото спорно по делото обстоятелство
е налице ли е облигационно отношение между страните.
Както самият въззивник се
позовава на практиката на ВАС, последната приема, че ОУ създават договорно
правоотношение. В този смисъл съдът констатира, че доводите му по отношение на
този въпрос са нелогични и взаимнопротиворечиви.
Въпросът е дали тези ОУ са
създали договорно правоотношение между ищцовото дружество и ответника.
По делото е представен нот. акт №
31, дело № 26 от 26.09.2009 г. по силата на който родителите на ответника са му
дарили процесния топлоснабден недвижим имот с аб. № 031489. Видно от
съдържанието на този нот.акт, обаче, дарителката Л.А.П.си е запазила правото на
ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно.
Като
носител на вещното право на ползване върху процесния недвижим имот дарителката
- Л.А.П.има качеството на клиент на топлинна енергия за процесния период по
арг. от чл.153, ал.1 ЗЕ и чл.57 ЗС, доколкото по делото не е установено вещното
право да е било погасено.
Действително, върху нот.акт е
налице изписване ръкописно „починала“, но по делото не е представен документ,
който да удостоверява това обстоятелство.
С доклада по чл.140 ГПК, обективиран
в определение от 16.07.2019 г./л.53 по исковото производство/ СРС изрично е дал
указания на ищеца, че следва да установи наличието на облигационно отношение по
договор за продажба на топлинна енергия между страните. Обсъжданият по –горе
нот.акт е представен именно от ищеца.
Съгласно
ТР
2/17 г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение. Това ТР допуска възможност клиенти на топлинна
енергия да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителят
на вещното право на ползване, за собствени нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при ОУ с топлопреносното предприятие. В
настоящия случай не се установи възникване на облигационно отношение между
страните по спора, което да е възникнало в тази хипотеза.
При това положение въззивната
инстанция приема, че само на това основание претенциите на ищеца се явяват
неоснователни.
Следователно в частта, в която СРС е уважил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК
вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД, обжалваното решение е неправилно
и като такова ще следва да бъде отменено.
Вместо това, ще бъде постановено друго, с което същите ще бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По разноските:
При този изход на делото
решението е неправилно и в частта за разноските, които ще бъдат разпределени,
както следва:
По заповедното производство:
На заявителя разноски не се следват.
На длъжника не се присъждат, тъй като такива не са правени.
Пред първата съдебна инстанция:
На ищеца разноски
не се следват.
На ответника разноски се следват, но липсват доказателства такива да са реално извършени
поради което не се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски се следват. Такива са сторени в размер на 75лв.- държавна такса за въззивно обжалване.
Въззиваемият е сторил разноски, но при този изход на спора такива не се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 05.01.2020 г. по гр.д.№ 12279 по описа за
2019 г. на СРС, Първо ГО, 31-ви състав в
частта, в която се: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.153,ал.1 ГПК и
чл.86 ЗЗД , предявени от „Т.С.“ ЕАД
срещу П.М.П., че П.М.П. дължи на ищеца
сумата от 526,04 лева, главница за топлинна енергия за периода от 01.11.2015г.
до 30.04.2018г. в имот с аб. № 031489,
както и сумата от 32,46 лева, представляваща главница за дялово разпределение
за периода от 01.11.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху
главниците от 29.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата от 59,61 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата
за топлинна енергия за периода от 15.09.2016г. до 20.11.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и в частта за разноските.
и вместо
това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу П.М.П., ЕГН **********,***, искове с правно
основание чл.422 ГПК, вр. 79, ал.1 ЗЗД
вр. с чл.153,ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД, за признаване за установено, че П.М.П. дължи
на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 526,04 лева, главница за топлинна енергия за периода
от 01.11.2015г. до 30.04.2018г. в имот с
аб. № 031489, както и сумата от 32,46 лева, представляваща главница за дялово
разпределение за периода от 01.11.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната
лихва върху главниците от 29.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането,
както и сумата от 59,61 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2016г. до 20.11.2018г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на
П.М.П., ЕГН **********,***, сумата в
размер на 75 лв.- разноски за държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати по
сметката на Софийски районен съд сумата в размер на 100 лв. – държавна такса за
исковото производство по чл.422 ГПК, на
основание чл.77 ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: