Р Е Ш Е Н И Е
№.............
гр. Варна, 16.12.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти
състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Илияна Илиева, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 8756 по описа на ВРС за
2019-та година, 9-ти с-в, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
предявен от „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК ***, срещу О.Ф.Б.
ЕАД, ЕИК ***, иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр.
чл. 45, ал.1 ЗЗД, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата 386.16лв. – имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна
загуба под формата на удръжка от трудовото възнаграждение на П. К. М., ЕГН**********
- вноска за м.
септември 2014г., причинена в резултат от неправомерно поведение на
служител на „Б. Д.“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в извършване
на действия по продължаване на принудителното
изпълнение по и.д.№637/2011г. при ЧСИ Р. Т., рег.№***, по издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав, въпреки знанието, че П. К. М., не е титуляр на задължения по
Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на който са издадени ЗНИ и ИЛ по
ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав и е предприето
принудителното изпълнение, което вземане е цедирано в полза на ищеца „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК***, с
договор за цесия от 21.05.2019г.
В исковата молба се твърди, че по заявление на „Б. Д.“ ЕАД е образувано заповедно
производство по ч.гр.д.№ 1533/2011г. по описа на РС–В. за вземане по Договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007г. и Допълнително
споразумение от 30.06.2010г. към Договора за кредит срещу
лицата М. Ж. Ж., Ц. Н. И.-поръчител и П. К. М.-поръчител.
Твърди се, че лицето П. М. не се е намирал в
облигационна връзка, вкл. и като поръчител с банката по отношение на
процесното вземане, претендирано с Договор за кредит за текущо потребление от
13.08.2007г. /а е бил поръчител по друг договор за кредит/, но въпреки това „Б. Д.“ ЕАД
е подало заявление до ВРС за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изп. лист срещу М..
Твърди се, че е издадена Заповед № 1324/02.02.2011г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която освен
кредитополучателя и действителния му поръчител Ц. И., е осъден в качеството му
на поръчител и П. К. М. да заплати на „Б. Д.“ ЕАД, сума в общ размер 14456.39лв. произтичащи от Договор
за кредит от 13.08.2007г., по който в действителност М. не е поръчител.
Твърди се, че по издадения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело №637/2011г. на ЧСИ Р. Т.,
рег.№*** срещу П. К. М. и на 14.07.2011г. му
е връчена покана за доброволно изпълнение. Сочи се, че П. М.
не е подал възражение срещу издадената заповед, поради което тя влязла в сила и е наложен запор върху трудовото
му възнаграждение.
Твърди се, че ответното дружество е конституирано като
взискател по изпълнителното дело поради настъпило частно правоприемство на вземането
по силата на сключен с първоначалния взискател Договор за покупко-продажба на
вземания от 12.06.2012г.
Твърди, че ответното дружество е образувало, в
качеството си на частен правоприемник, ч.гр.д №8534/2011г. по описа на Районен съд-В.
за вземане по договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2007г. отпуснат на М. Ж. Ж., по което е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от
07.06.2011г, с която П. М. е осъден да заплати в качеството му на поръчител на
Банката сума в общ размер на 16 296,12лв. по договор
за кредит за текущо потребление от 23.11.2007г. За вземанията
е образувано изп.д. №911/2013г. на ЧСИ Р. Т..
След запознаване с двете заповедни производства и образуваните
изпълнителни дела П. М. е разбрал, че е плащал чуждо задължение, за което не се
е съгласявал да поръчителства. Вследствие на подадено от него възражение по ч.гр.д.№
8534/11г. на ВРС е било образувано
гр.д.№702/2014г. по описа на ВРС, като с влязло в сила
съдебно решение, изп. дело №911/2013г. на ЧСИ Р. Т. е
било прекратено по отношение на П. М..
Твърди се, че вследствие на постъпилите средства от удръжките от трудовото
възнаграждение на П. М., изп.д.№637/2011г. е приключено поради пълно погасяване на дълга по него.
Сочи, че още през 2013г. ответното дружество чрез
свои служители е узнало от П. М. факта, че е било предприето принудително
изпълнение въз основа на несъществуващо поръчителство, но въпреки това е
продължило недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави, принудително да се
удовлетворява. Счита, че поведението на ответника съставлява
злоупотреба с процесуални права по чл.3 от ГПК.
Твърди се, че процесното вземане, съответно на удръжката
за м.09.2014г., е прехвърлено на ищеца с
договор за покупка и прехвърляне на вземане от 21.05.2019г., като на длъжника е
изпратено уведомление по чл.99 от ЗЗД, като е дадена възможност за доброволно
заплащане на процесната сума в 14 дневен срок от връчване. С
липсата на изпълнение в указания срок ищецът обосновава интереса си от исковата
претенция.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, в който се оспорва иска като неоснователен. Фактическите твърдения на ищеца относно предходните съдебни производства не
се оспорват.
Ответникът твърди обаче, че процесния договор за цесия в полза на ищеца е
нищожен поради невъзможен предмет, доколкото счита, че твърдяната от ищеца
имуществена вреда не е прехвърлимо вземане. Твърди, че
обезщетението за вреди има характер на вземане с оглед личността и за това е
непрехвърлимо според естеството си.
На следващо място възразява, че липсват предпоставките
за реализиране на претендираната от ищеца отговорност за непозволено увреждане
по чл. 3 от ГПК. Счита,
че по делото липсват доказателства за наличие на вреда, съгласно твърденията на
ищеца. Твърди, че по силата на Договора за
покупко-продажба на вземания от 12.06.2012г. Б. Д. ЕАД прехвърля на
ответното дружество пакет от вземания, ведно с всички привилегии, обезпечения и
други принадлежности, сред които е и това срещу П. К. М. в качеството му на
задължено лице по влeзли в сила изпълнителни титули - Заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011г., издадени по ч.гр.д.№
1533/2011г. по описа на ВРС. Твърди,
че ответника като частен правоприемник на цедента се ползва от издадените в
полза на Банката и влезли в сила преди цесията Заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист от 02.02.2011г. издадени по
ч. гр.д.№1533/2011г. по описа на ВРС, въз основа на
които по искане на Б. Д. ЕАД е образувано изп.д.№ 637/2011г. по
описа на ЧСИ Р. Т.. Твърди, че след получаване на поканата за доброволно
изпълнение на 14.07.2011г. лично от П. М., същият не е
упражнил правата си по чл. 414 от ГПК и възможността за
възражение е преклудирана за него. Твърди че
пропускането от страна на П. М. на възможности, които са му предоставени по
закон, не е основание да се приема, че ответното дружество с поведението си е
злоупотребило с права. Възразява, че предприемането на
принудително изпълнение за вземане, с което кредитора разполага с влязъл в сила
изпълнителен титул не съставлява противоправно поведение. Възразява, че запорът върху трудовото възнаграждение на П. М. е
поискано от предходния взискател по изпълнителното дело Б. Д. ЕАД, поради което
счита че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ответника
и твърдените от ищеца вреди. Цитира практика по
предходни дела. Счита, че в случай, че са произтекли вреди в конкретния
случай, то същите са в резултат на грешка на служител на „Б. Д.“ ЕАД – отговорния юрисконсулт, който е представил погрешен
договор за поръчителство, както и на съдия при РС – В.,
който не е изследвал обстойно предоставените му документи, ведно със
заявлението. Твърди се още, че дори да се приеме, че е било
налице недобросъвестно процесуално поведение (в случая на юрисконсулт на „Б. Д."
ЕАД) и то е послужило като основа за издаване на заповедта за изпълнение, то
след като същата е влязла в сила, искът за обезвреда с основание чл. 3 от ГПК
не може да бъде предявен -
цитира правна доктрина. Счита още, че не налице
твърдяната от ищеца злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3
от ГПК, и т.к. самото узнаване от страна на „О. Ф.“ ЕАД,
че П. М. не е поръчителствал за процесното задължение не покрива съдържанието
на недобросъвестност и злоупотреба с процесуални права. Моли
да се отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
След съвкупна
преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, съдът приема
за установено следното от фактическа страна:
По делото са приобщени следните писмени
доказателства:
Заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с входящ при ВРС
№2572/31.01.2011г.; Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г.
и Договор за поръчителство от 13.08.2007г.;
Допълнително споразумение от 30.06.2010г. към договор
за кредит и Договор за поръчителство от 30.06.2010г. към
допълнително споразумение за кредит; Заповед №1324/02.02.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК по частно гражданско дело №11533/2011г. по
описа на Районен съд – В., ХХV състав; Разпореждане №4875/02.02.2011г. по частно гражданско дело №1533/2011г. по
описа на Районен съд – В., ХХV състав; Изпълнителен лист от 02.02.2011г. по частно гражданско дело №1533/2011г. по
описа на Районен съд – В., ХХV състав; Молба от „Б. Д.“ ЕАД – гр. С., чрез
Финансов център – В. до Р. Т., рег. №*** с район на действие Варненски
окръжен съд, с вх. при ЧСИ №3477/01.07.2011г.;
Запорно съобщение до Ф. Т. С. Е. М. АД, изх. №5905/25.07.2011г.,
изп. д. №20117170400637 и разписка от 28.07.2011г.;
Молба от 07.12.2012г. от „О.Ф.Б.“ ЕАД до ЧСИ – Р. Т., с район на действие ВОС, рег. №***, и.д. №637/2011, с вх. при ЧСИ №8323/14.12.2012г.; Молба от 14.11.2013г. от „О.Ф.Б.“ ЕАД до ЧСИ – Р. Т., с
район на действие ВОС, рег. №***, с вх. при ЧСИ
№8906/19.11.2013г.; Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК от 07.06.2011г. по ч.гр.д. №8534/2011г. по описа на Районен
съд – В., Гражданско отделение; Изпълнителен лист от 07.06.2011г. по гр.д. №8534/2011г. по описа на
Районен съд – В.; разпечатка на движение по сметка – л.29-30 от делото; Договор
за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от 21.05.2019г.; Пълномощно от Ц.
Ц., в качеството си на управител на „Т.М. К.“ ЕООД за И. Е. Д.,
на основание чл.26 от Търговския закон, с нотариална заверка рег. №786/2016г. от 24.02.2016г. на Б. В., нотариус в район РС гр. В.,
рег. №***
на Нотариалната камара; Уведомление по чл.99 ЗЗД, Покана за доброволно плащане
от 21.05.2019г. от адв. Р. Д., като пълномощник
на П. К. М. и като пълномощник на „Т.М. К.“ ЕООД до „О.Ф.Б.“ ЕАД; Пълномощно от П. К. М. за Адвокатско дружество „Д. и
Г.“, чрез адв. Р. Д. от Варненска адвокатска колегия и
чрез адв. З. Г. от Варненска адвокатска колегия, и адв. Р. Д. от Варненска
адвокатска колегия; Пълномощно от „Т.М. К.“ ЕООД, с
управител Ц. Ц., чрез И. Д. за Адвокатско дружество „Д.
и Г.“, чрез адв. Р. Д. от Варненска адвокатска колегия и чрез адв. З. Г. от
Варненска адвокатска колегия, и адв. Р. Д. от Варненска адвокатска колегия;
Молби от П. К. М. до
Ръководител Офис В. О.Ф.Б. ЕАД; Договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от 12.06.2012г. между
„Б. Д.“ ЕАД и „О.Ф.Б.“ ЕООД; Приемо-предавателен
протокол – л.64-66 от делото; Писмо до „О.Ф.Б.“ ЕООД
от Изпълнителен директор на „Б. Д.“ ЕАД; Пълномощно от
А. Н. и Д. Н. – Изпълнителни директори на „Б. Д.“ ЕАД
за „О.Ф.Б.“ ЕООД; Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК от „Б. Д.“ ЕАД
от 31.01.2011г.; Изпълнителен лист от 02.02.2011г. по
частно гражданско дело №1533/2011г. по описа на
Районен съд – В., ХХV състав; Заповед №1324/02.02.2011г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по
частно гражданско дело №11533/2011г. по описа на
Районен съд – В., ХХV състав; Молба от „Б. Д.“ ЕАД – гр. С., чрез Финансов
център – В. до Р. Т., рег. №*** с район на действие Варненски
окръжен съд, с вх. при ЧСИ №3477/01.07.2011г.;
Покана за доброволно изпълнение до П. К. М. изх. №5333/11.07.2011г. на ЧСИ рег. №***
Р. Т., район на действие Окръжен съд
– В., изп. д. №20117170400637 и разписка; Молба от 07.12.2012г. от „О.Ф.Б.“ ЕАД до ЧСИ – Р. Т., с
район на действие ВОС, рег. №***, и.д. №637/2011; Решение по в.гр.д. №382/2018г. на ВОС; Решение
№5158/08.12.2017г. по гражданско дело №5291/2017г. по описа на Варненски районен съд; Решение
№105808/02.05.2019г. по гражданско дело №64339/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 153с.
Тези писмени доказателства не са оспорени от страните по съдържание, по авторство и правни последици. Поради
това от съвкупния им анализ се извежда следната обобщена фактическа ситуация,
която всъщност е и напълно безспорна между страните по делото, а именно:
По заявление, подадено от „Б. Д.“ ЕАД е било образувано заповедно производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011г. на РС-В. за вземане по
Договор за кредит от 13.08.2007г. и Допълнително
споразумение от 30.06.2010г. към Договора за кредит, срещу лицата М. Ж. Ж., Ц. Н. И.-поръчител и П. К. М.-поръчител.
По това заявление са били
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен по нея лист. След
получаване на последния „Б. Д.“ ЕАД е образувало изп. д. №637/2011г. на ЧСИ Р. Т. срещу П. К. М., като на 14.07.2011г. на М. била връчена лично покана за доброволно изпълнение. Но той не е подал възражение срещу издадената заповед в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, поради което тя влязла в сила. След това по изп. дело бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и започнали месечни
удръжки от по 386.16лв. до достигане
на пълния размер на дълга. Впоследствие ответното дружество образувало, като частен правоприемник, ч.гр.д №8534/2011г. на ВРС, за вземане по договор за кредит за текущо потребление
от 23.11.2007г. отпуснат на М. Ж. Ж., по което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 07.06.2011г, с която П. М. бил осъден да заплати, като поръчител, на „Б. Д.“ ЕАД, друга сума, този път по договор за кредит от 23.11.2007г. За вземанията било
образувано изп.д. №911/2013г. на ЧСИ Р. Т.. След запознаване с двете заповедни производства и образуваните изпълнителни
дела П. М. бил разбрал, че бил плащал чуждо задължение по първото изп. дело, за което не бил се съгласявал да
поръчителства. Вследствие на подадено от него възражение по
ч.гр.д.№8534/11г. на ВРС било образувано гр.д.№702/2014г.
по описа на ВРС и с влязло в сила съдебно решение, изп. дело №911/2013г. на
ЧСИ Р. Т. било прекратено по отношение на П. М..
Няма спор още, че в края на 2012г., след влизането в сила на заповедта за
незабавно изпълнение по първото ч.гр.д.№ 1533/2011г. на ВРС и след липсата на възражение по чл.414 ГПК от получаване на ПДИ по
първото изпълнително дело №637/2011г. на ЧСИ Р. Т., ответното дружество заменило
началния кредитор, като взискател по същото изп. дело, въз основа на договор за
цесия, и продължило изпълнението срещу ответника М.. Няма спор и че през 2013г.
новият взискател – цесионерът и ответнк по делото – узнал, че П. М. не е бил материалноправно задължен по първия
договор за кредит от 13.08.2007г. (л. 122 от делото, признание в о.с.з.).
Няма спор също, че през м. септември
2014г. по първото изпълнително дело №637/2011г. на ЧСИ Р. Т. била удържана от длъжника П. М. в полза на новия
взискател „О.Ф.Б.“ ЕАД
процесната сума от 386.16лв. от трудовото възнаграждение на длъжника.
Безспорно е и че вземането на П. М. срещу ответника, произтичащо от
твърденията му за деликтно обезщетение при горните данни, е предмет на цесия от
28.03.2018г., по която цената е платена, а ответникът е уведомен (тук се спори
само за действителност на договора с оглед вида на прехвърленото право).
Въз основа на
изложената фактическа обстановка и приложимата към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
Както
вече се посочи горните фактически данни са безспорни. Спорът по делото е правен
и касае наличието на твърдяния от ищеца деликтен фактически състав на
поведението на ответника срещу ищеца. Последният от своя страна, на осн. чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, се свързва с пълното и главно доказване от ищеца на следните
кумулативни предпоставки: деяние; противоправност; вина; вреда; причинна връзка
между незаконното деяние и вредата. Само при установяване на всички от тях
съставът ще е завършен и обратното - недоказаността дори само на една от тях е
достатъчна за отхвърляне на притезанието.
По
противоправността са първите резерви на настоящия състав. За да се установи
дали такава е налице следва всъщност да се отговорни на принципните за
действащия ГПК въпроси: Какви са последиците от влязлата в сила заповед за
изпълнение; Идентични ли са те със СПН на влезлите в сила решения; Ако не са
упражнени предвидените в ГПК механизми за защита на длъжника в заповедно
производство, може ли впоследствие да се разглежда материалното отношение между длъжник и кредитор с всичките му белези,
в т.ч. състав, действителност, страни, изправност на страните и други; Какви са
правните последици по ГПК при субективното съзнание на страна по делото, че
процесуалната й позиция не съответства на действителната житейска истина. По
тези концептуални въпроси позицията на настоящия съдебен състав е следната:
Съобразно
правилата на чл.298 и чл.299 ГПК и аналогичните им такива в предходния ГПК,
правната доктрина и практика еднозначно приемат, че силата на присъдено нещо на
съдебните решения се проявява в три основни насоки – в непререшаемост на
разгледания спор; в установително действие на приетото от съда в отношенията
между страните по правоотношениеот; и в правната годност на решението да бъде
обект на принудително изпълнение. Според действащите правила на ГПК влязлата в
сила заповед за изпълнение по чл.410 и чл.417 ГПК разкрива два от трите белега
на СПН на съдебните решения – непререшаемост и изпълнителна сила. Установителното
действие на заповедта по-скоро следва да се отрече, доколкото не провеждано
пред съд съдебно дирене, доказване, анализ и обобщаване на доказателства и
правни норми, присъщи само на общия исков процес. Така или иначе обаче влязлата
в сила заповед за изпълнение по чл.410 и чл.417 ГПК разкрива два от трите белега
на СПН на решенията, защото не може да има съмнение, че тя е пречка за повторно
съдебно прозиводство с идентичен предмет, както и че е повече от годно
изпълнително основание по закон. С оглед точно на последното за съда възниква
обосновано съмнение в тезата, че е налице противоправност (тоест противоречие
със закона) на действия по принудително изпълнение, образувано или
продължавано, въз основа на законно заповедна процедура по ГПК и влязла в сила
заповед за изпълнение с изпълнителен лист. А механизмите за проверка за
законност на едно заповедно производство, както и за защита на длъжника в него,
са изрично и изчерпателно предвидени. Сред тях са способите по чл.414 ГПК, по
чл.419 ГПК, по чл.420 ГПК, по чл.423 ГПК, по чл.424 ГПК, по чл.439 ГПК и други.
Извън изрично предвидените, други начини за защита пред съд страните по
заповедното производство нямат, защото не са предвидени в ГПК. За разлика от
например способите по чл.303 и сл. ГПК, които съществуват за влезлите в сила
решения. Дали това е справедливо и правилно би могло да се обсъжда много, но в
рамките на правораздавателните си задължения съдът няма право на това. Съдът е
призван да спазва и прилага разпоредбите на закона и не може да дерогира
императивни такива по съображения са житейска справедливост. В българската правна система случаите, при които
съдът изобщо може да се позове директно на житейски съображения са два – когато
правна норма изрично повелява това (например чл.52 ЗЗД) или когато съответната
норма е формулирана общо и по-абстрактно, а приложимостта й предполага преценка
на конкретиката на всеки отделен случай (например брачната вина, интереса на
децата по дела за родителски права и други). Извън тези случаи житейската
справедливост няма как и не може да бъде предпочетена пред императивните
правила на закона, при процеса на правораздаване. Защото тогава няма да има
правораздаване, а друг вид дейност, каквато не е правомощие на съда. Добър или
лош, законът е такъв и следва да се съобрази от съдебния състав. А той за
случая е ясен – щом длъжникът е пропуснал да се защити чрез предвидените в
закона способи и щом не са налице последващи такива за преразглеждане на
въпроса, това не би следвало да резултира в констатация за противоправност на действията
на ищеца или заявителя. До промяна на нормите чрез съответния законодателен ред
процесуалните правила следва да се спазват в действащия им вид. Но когато длъжникът
е можел, но изобщо не се е защитил по предвидения в закона ред, а законодателят
не е въвел допълнителни механизми за защита на длъжника, не може съдът да се
счита за причината за потенциална житейска несправедливост. Друг е въпросът за
моралната оценка на действията по предявяване и поддържане на житейски неверни
защитни тези в процеса и тя е за страната, която ги поддържа.
В
конкретния случай няма спор, че ПДИ по първото изп. дело срещу ответника му е
била въръчена, при това лично. Така са били налице всички предпоставки той да
бъде наясно с предмета на вземането срещу него, доколкото и в ПДИ, и в ЗНИ, и в
ИЛ – всичките връчени (не се сочи порок на връчването, изразяващ се в липсата
на някои от изискуемите по закон приложения) са вписани размери, периоди,
страни и основание на вземанията, в т.ч. конкретния договор, по който се
дължат, и така да прецени дали да проведе защитата си.
На второ място е от значение, че не ответникът, а трето лице – „Б. Д.“ ЕАД
– всъщност е което е подало заявлението срещу длъжник, който не е
материалноправно задължен по заявения договор; отново това лице е получило
издадения изпълнителен лист; отново това лице е подало искането да бъде
образувано изпълнително дело; пак това лице е поискало изпълнителния запор; и
пак това лице се е възползвало от него, усвоявайки първите месечни запори. От
своя страна ответникът по делото встъпил в отдавна образуваните отношения на
облигационно основание по договор за цесия с началния кредитор. Поради което
още веднъж той не следва да се счита с противоправни деликтни действия, ако е
продължил висящото изпълнение. Ако изобщо има противоправност, то тя не е на
цесионера, а е изцяло на цедента „Б. Д.“ АД. А деликтната отговорност е
несъмнено само лична. Макар наистина морално укоримо, че след узнаването след
цесията, че длъжникът по изпълнителнто дело не е длъжник по материално
правоотношение с цедента, това не значи противоправност на изпълнението, след
като е налице годно и валидно изпълнително основание, при това по вече висящо
изпълнително производство.
На следващо място следва да се посочи, че опитът чрез настоящото дело да се
преразглеждат предпоставките за издаване или не на заповед за изпълнение и на
изпълнителен лист срещу ответника – дължник, не е допустим, поради
непререшаемостта на влязлата в сила заповед за изпълнение. Обратно разбиране би
означавало, че абсолютно всеки длъжник по влязла в законна сила заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК може успешно да води последващи искови
производства, в които по морални мотиви да релевира доводи срещу
действителността на правоотношението; срещу страните по него; срещу срокове,
условия и клаузи на същите; срещу изправността и неизправността за дълговете по
материалното правоотношение и други, което е изключено по действащите в момента
правила на ГПК.
Следва
да се изтъкне и нещо много важно – няма съмнение, че в крайна сметка по второто
заповедно дело и последвалото го второ изпълнително дело, в правоотношение по
което ответникът е действителното материално задължено лице, в резултат на
неговата защита принудително изпълнение не е проведено. В този смисъл по
договора, по който реално е дължал, ответникът не е платил и не е бил принуден
да плати нищо. След като не е бил принуден да плаща два пъти, а да дължи само
веднъж, ответникът не може да твърди, че е увреден със 100% от събраните му
суми по първото дело. В този случай е мислимо заключение за компенсация между
пропуснатото задължение и платеното чуждо задължение, в който случай за „вреда“
по смисъла на чл.45 ЗЗД може да се приеме разликата, и то ако тя е положителна.
И освен
всичко останало ЗЗД изрично регламентира възможности да бъде възстановено
неоснователното разместване на имуществени блага, ако някой е погасил чужди
задължения. При съзадълженост е предвиден законов регрес, а при липса на
договорно правоотношение между платец и длъжник следва да се приложат
разпоредбите на чл.61 ЗЗД, чл.55, пр.1 ЗЗД или чл.59 ЗЗД. Същите вече ще
предполагат разглеждане на отношенията на платеца с реалния длъжник и в тях
платецът ще разполага с пълните възможности за защита, защото няма да има обвързващ
го със законова непререшаемост и изпълнителна сила съдебен акт. Или по друг
начин казано – ответникът по делото, като погасил чужд дълг, разполага и може
да възстанови платеното чрез иск срещу реалния длъжник.
Само за
пълнота следва да се отбележи, че към момента са предявени и висящи множество
идентични съдебни дела, като всяко от тях е образувано за всяка отделна
принудително събрана от ответника месечна вноска при същите процесни
обстоятелства. Така възниква въпросът след като се твърди да се касае за единен
деликт, в качеството му на продължавано деяние, как вредите са отделни по
състав и защо са предмет на самостоятелни съдопроизводства.
В
заключение съдът приема за недоказани горните предпоставки на иска и затова
същият следва да бъде отхвърлен, без разглеждане на останалите за него елементи
от фактическия състав.
По
разноските: Предвид изхода по спора на ответника се следва хонорар за
юрисконсулт в минималния законов размер от 100.00лв.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
иска на „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК***, за осъждане на „О.ф.Б. ЕАД, ЕИК***, за сумата от 386.16лв. –
имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба
под формата на удръжка от трудовото възнаграждение на П. К. М., ЕГН**********, като вноска за м. септември 2014г., причинена в резултат от неправомерно поведение
на служител на „Б. Д.“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в
извършване на действия по продължаване на
принудителното изпълнение по и.д.№637/2011г. при ЧСИ Р. Т., рег.№***, по издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1533/2011г. на
ВРС, ХХV състав, въпреки знанието, че П.
К. М., не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз
основа на който са издадени ЗНИ и ИЛ по ч.гр.д.№1533/2011г. на
ВРС, ХХV състав и е предприето принудителното изпълнение, което вземане е
цедирано в полза на ищеца „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК***, с договор за цесия от 21.05.2019г.
ОСЪЖДА „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК***, да заплати в полза на „О.ф.Б. ЕАД, ЕИК***, сумата 100.00лв. – разноски пред ВРС, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – В., в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:…………