Р Е Ш Е Н
И Е
№………./ .08.2019
г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II с-в, в закрито съдебно
заседание проведено на двадесет и осми август две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл.с. ИВАН СТОЙНОВ
като разгледа докладваното
от младши съдия Стойнов
въззивно
гражданско дело № 1592 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 437, вр. чл. 435, ал. 1, т. 3, предл.
II ГПК, образувано по подадена Жалба
вх.№ 10381/06.08.2019 г. от „ПСГ“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул „Цар Борис III”
№ 136 Б, представлявано от Александър Николов, чрез адв. Д.Е., в качеството му
на взискател по изп.д.№ 20197180400467, срещу Постановление
/наименувано Разпореждане/ от 29.07.2019 г. на ЧСИ № 718 Станимира
Костова-Данова, с което е прекратено
образуваното производство поради невъзможност да бъде изпълнено принудително
срещу имущество на длъжника Софийски университет „Св. Климент Охридски“, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК.
Жалбоподателят „ПСГ“ АД твърди, че постановлението за прекратяване е
незаконосъобразно и моли за отмяната му, и присъждане на разноски. Излага, че съдебният
изпълнител следва да продължи изпълнителните действия по делото, защото
длъжникът - Софийски университет „Св. Климент Охридски“ не е държавно
учреждение, срещу което да не се допуска принудително изпълнение, по смисъла на
чл. 519 ГПК. Сочи, че длъжникът е бюджетно субсидирано заведение, което се
ползва само с частичната закрила по чл. 520 ГПК. Излага подробни правни
аргументи и цитира съдебна практика и теоретични постановки в защита на това
становище.
В срока по чл. 436, ал. 2 ГПК длъжникът Софийски университет „Св. Климент Охридски“
изразява становище за законосъобразно прекратяване на производството поради
недопустимостта от принудително изпълнение спрямо държавно учреждение. Излага
подробни правни аргументи и цитира съдебна практика и теоретични постановки в
защита на това становище.
В писмените си мотиви ЧСИ № 718 Станимира Костова-Данова е описал извършените процесуални
действия, като е изразил становище, че прекратил производството поради опасност
от провеждане на незаконосъобразно принудително изпълнение. Твърди, че жалбата
е основателна и разпореждането за прекратяване следва да се отмени, защото
длъжникът не е държавно учреждение по смисъла на чл. 519 ГПК. Излага подробни
правни аргументи в подкрепа на това становище.
Депозираната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.
436, ал. 1 ГПК /съобщението за обжалваното разпореждане на ЧСИ е връчено
надлежно на взискателя на 30.07.2019 г. (служебна справка в интернет страницата
на куриерска фирма „Спиди“), а жалбата е депозирана
на 06.08.2019 г./, от процесуално легитимирана страна - взискател в
изпълнителния процес, срещу акт подлежащ на обжалване съгласно чл. 435, ал. 1,
т. 3, предл. II ГПК, а именно разпореждане за
прекратяване на принудителното изпълнение и удовлетворява изискванията за
съдържание по чл. 260 и чл. 261 ГПК.
Настоящият състав, след като обсъди данните по
изпълнителното дело и на основание чл. 437, ал. 3 ГПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Изпълнителното производство е образувано въз
основа на молба на „ПСГ“ АД на основание Изпълнителен лист от 13.03.2019 г.,
издаден по т.д. № 2105/2018 г. на СГС, в който е удостоверено правото на
принудително изпълнение в полза на взискателя срещу Софийски университет „Св.
Климент Охридски“ за парични вземания, във връзка с дължими суми по сключен
между университета и Консорциум „Алма Билд“ ДЗЗД
договор за възлагане на обществена поръчка и разноски в проведеното съдебно
производство.
На 16.07.2019 г. съдебният изпълнител е издал запорно съобщение до Българска народна банка, с което е
наложил запор върху всички сметки на длъжника Софийски университет „Св. Климент
Охридски“.
На 24.07.2019 г. е входирана
молба на длъжника, с която е изразил становище за недопустимост на
принудителното изпълнение спрямо него, по която съдебният изпълнител се е
произнесъл в смисъл, че образуването и провеждането на принудително изпълнение
е допустимо само по отношение на средства, които не са постъпили като субсидия,
трансфер или временен безлихвен заем от държавния бюджет.
На 26.07.2019 г. е входирана
повторна молба на длъжника с искане за прекратяване на производството, която е
уважена от съдебния изпълнител чрез постановяване на обжалваното Постановление
от 29.07.2019 г., с което е прекратено образуваното производство поради
невъзможност да бъде изпълнено принудително срещу имущество на длъжника
Софийски университет „Св. Климент Охридски“, на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК.
Жалбата е основателна.
Във връзка с основния спорен въпрос по делото кои са субектите, които са държавни учреждения
по смисъла на разпоредбите на чл. 243, ал. 2 и чл. 519 ГПК, е постановена
съдебна практика на ВКС и окръжните съдилища по отделни правни казуси, в която
се застъпват различни становища. В част
от съдебните актове (Определение № 195 от 31.03.2015 г. по ч.гр.д. № 1616/2015
г., III г.о. на ВКС; Решение № 252 от 20.10.2017 г. по в.гр.д. № 465/2017 г. на
Добрички окръжен съд; Решение № 1286 от 08.12.2008 г. на по в.гр.д. № 2492/2008
г. на Варненски окръжен съд и др.) се приема, че една бюджетна организация има
статут на държавно учреждение само
когато нейната дейност се финансира изцяло
от държавния бюджет. В
преобладаващата част от съдебните актове (Определение № 435 от 03.07.2014
г. по ч.гр.д. № 1075/2014 г. на ВКС; Определение № 68 от 09.02.2015 г. по
ч.т.д. № 258/2015 г., II т.о., на ВКС; Определение № 386 от 03.06.2010 г. по
ч.т.д. № 402/2010 г. на ВКС, II т.о; Определение. № 439 от 14.07.2014 г. по ч.гр.д.
№ 4170/2014 г. на ВКС, I г.о; Определение № 247 от 08.04.2012 г. по ч.т.д. №
970/2012 г. на ВКС, II т.о.; Определение № 345 от 03.07.2012 г. по ч.гр.д. №
325/2012 г. на ВКС, I г.о; Определение № 397 от 09.06.2014 г. по ч.гр.д. №
3328/2014 г. на ВКС, III г.о; Определение № 488 от 22.07.2013 г. по ч.гр.д. №
4594/2014 г. на ВКС, IV г.о; Определение № 187 от 04.03.2014 г. по ч.т.д. №
107/2014 г. на ВКС, I т.о; Решение № 3889 от 29.05.2014 г. по в.гр.д. №
6721/2014 г. на Софийски градски съд, Решение № 6303 от 7.09.2017 г. по в.гр.д.
№ 9310/2017 г на Софийски градски съд; Решение № 2048 от 14.12.2013 г. по в.гр.д.
№ 1068/2013 г. на Пловдивски окръжен съд; Решение № 87 от 13.03.2018 г. по
в.гр.д. № 1095/2018 г. на Старозагорски окръжен съд; Решение от 17.06.2010 г. по
ч.гр.д. № 448/2010 г. на Плевенски окръжен съд и др.) обобщено се приема
(доколкото не всички казуси са във връзка с висши учебни заведения), че държавното
висше училище има качеството на държавно
учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 и чл. 519 ГПК, като определящо в
случая е предвиденото ежегодно бюджетно
финансиране, а обстоятелството, че университета има и други източници на
приходи съгласно чл. 13, ал. 2 ЗВО, които се изразходват за осъществяване на
предвидените в чл. 6 ЗВО дейности, и академичната му автономия съгласно глава
IV ЗВО, не променят статута му на
държавно учреждение.
В тази връзка са разгледани казуси, по които
страни са били Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (длъжникът в
настоящото производство), Технически университет – Варна, Пловдивски
университет „Паисий Хилендарски“ и др., като съдилищата са приели, че тези
субекти са държавни учреждения.
Настоящият съдебен състав на Варненския окръжен
съд споделя преобладаващото мнение в
съдебната практика, че държавното висше училище има качеството на държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2
и чл. 519 ГПК и спрямо него не се
допуска принудително изпълнение. Аргументи в тази насока могат да се черпят
и от становището на Конституционния съд по Решение № 15 от 21.12.2010 г. по
к.д. № 9/2010 г. (относно противоконституционността
на измененията на чл. 519 и чл. 520 от ГПК, въведени със ЗИД на ГПК – ДВ, бр.
13 от 2010 г.)
Освен вече изложените в съдебните актове мотиви, следва да се обърне внимание на основната цел, поради която законодателят е предвидил тази защита спрямо държавните учреждения и защо тя се прилага и спрямо държавните висши учебни заведения. Тази цел е свързана именно с гарантиране ефективното осъществяване на публичните функции на държавните учреждения, които имат за основен предмет нестопанска дейност, която извършват в интерес на широк кръг лица, респ. в общонационален интерес. Държавните висши учебни заведения несъмнено също осъществяват такава функция, поради което размерът на техния бюджет, независимо от финансирането, не следва да бъде зависим от възможността частни субекти да поискат насочване на принудително изпълнение спрямо него. Обратното би могло да доведе до ситуация, при която държавното учреждение да не може да изпълнява обществените си функции поради липса на средства, който резултат не следва да се допуска, при отчитане баланса на интересите на обществото и отделния частен кредитор.
Именно, за да се избегне риска от застрашаване на функциите на държавното учреждение е предвиден и специалния ред за удовлетворяване по чл. 519, ал. 2 ГПК, според която разпоредба паричните вземания срещу държавни учреждения и общини се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.
Разчита се на принципа за добросъвестност на държавата, която разумно следва да предвиди в бюджета си средства, които да послужат за удовлетворяване на кредиторите на държавното учреждение. Балансът на насрещните интереси в правоотношението се накланя в полза на държавното учреждение, предвид специфичните функции, които осъществява.
Всичко гореизложеното води настоящия състав до извода, че
срещу длъжника в настоящото производство - Софийски университет „Св. Климент Охридски“ не следва да се допуска принудително
изпълнение. Въпреки този извод постановлението на съдебния изпълнител за
прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК е незаконосъобразно.
Съгласно тази разпоредба изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато посоченото
от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде намерено
друго секвестируемо имущество. Забраната за допускане на принудително
изпълнение спрямо определен субект не е
основание за прекратяване на производството по този ред, защото той се
отнася за различни хипотези. Касае се за невъзможност съдебният изпълнител да
проведе принудително изпълнение, защото липсва годен обект, който да може да се
продаде (естеството на вещта не позволява продажбата и́, няма търсене на
пазара или др.) или обект има, но той е несеквестируем. В конкретния случай са
налице парични средства по банковата сметка на длъжника и същия има друго
имущество, но срещу същото не се допуска принудително изпълнение изобщо с
предвидените в правомощията на съдебния изпълнител способи, поради което
въпросът, дали имуществото не може да бъде продадено и дали има секвестируемо
имущество, изобщо не се поставя.
При подадена молба от взискател за
образуване на изпълнително дело срещу длъжник, за който не се допуска
принудително изпълнение, следва съдебният изпълнител да откаже да образува изпълнително дело и да върне молбата, заедно с изпълнителния лист, на основание чл.
426, ал. 3, вр. 129, ал. 3, вр.
чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, поради наличието на нередовност, която не може да бъде отстранена, защото се
касае за недопустимо искане за образуване на изпълнително дело срещу ненадлежен
длъжник и при липса на компетентност на съдебния изпълнител.
В случай, че в горната хипотеза вече е образувано изпълнително дело, същото
следва да се прекрати с постановление на
самостоятелно основание чл. 519, ал. 1 ГПК, което стои извън посочените в
чл. 433, ал. 1 ГПК основания, защото се касае за поначало недопустимо изпълнително производство по силата на закона. В подкрепа на този извод са
например Решение № 2470 от 05.04.2019 г. по в.гр.д. № 4575/2019 г. на СГС и
Решение от 05.03.2019 г. по ч.гр.д. № 2634/2019 г. на СГС, с които са
потвърдени постановления на съдебните изпълнители, с които изпълнителните
производства срещу държавни учреждения са прекратени на основание чл. 519, ал.
1 ГПК.
След прекратяването на производството следва изпълнителния лист да се върне на взискателя, който може да го предяви пред финансовия орган на съответното държавно учреждение по реда на чл. 519, ал. 2 ГПК.
В
заключение настоящият състав приема, че обжалваното постановление за прекратяване
следва да се отмени и делото да се
върне на ЧСИ № 718 Станимира Костова-Данова за предприемане на съответните
процесуални действия, съобразно дадените указания в мотивите към настоящия
съдебен акт.
Съобразно изхода на спора и разпоредбата на чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на жалбоподателя
следва да се присъдят сторените в производството разноски, за които е представен списък и доказателства за
извършването им. Претенцията за разноски е за 25 лв. държавна такса за
обжалване пред ВОС, 24 лв. по т. 8 от ТТРЗЧСИ, 12 лв. по т. 4 ТТРЗЧСИ и 600 лв.
с ДДС адвокатско възнаграждение.
Държавните такси и таксите платени на съдебния
изпълнител следва да се присъдят изцяло. Насрещната страна своевременно е
релевирала възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, което е основателно.
Делото е лишено от фактическа сложност над средната такава за подобен тип дела.
Налице е правна сложност по отношение на специфично разглеждания правен въпрос,
която изисква проучване на съдебната практика и доктрината, но в обем
ненадхвърлящ особено обичайно дължимия от процесуалния представител, при
полагане грижата на професионалист. Не са ангажирани писмени доказателства,
освен цитираната съдебна практика и научни съчинения, и не е налице явяване в
открито съдебно заседание. В този смисъл съдът намира за справедливо
присъждането на минимално предвидения в чл. 11, вр.
§2а от ДР на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за МРАВ размер на адвокатското
възнаграждение от 240 лв. с ДДС.
Водим от горното и на основание чл. 437 ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Постановление /наименувано Разпореждане/ от 29.07.2019 г. на ЧСИ № 718 Станимира Костова-Данова, с което е прекратено образуваното производство по
изп.д.№ 20197180400467, поради
невъзможност да бъде изпълнено принудително срещу имущество на длъжника
Софийски университет „Св. Климент Охридски“, на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК.
ОСЪЖДА
СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“, ЕИК
*********, с адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Освободител“ № 15,
представлявано от ректора проф. дфн Анастас Герджиков, ДА ЗАПЛАТИ на „ПСГ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул „Цар Борис III” №
136 Б, представлявано от Александър Николов, сумата от 301 лв. /триста и един лева/, представляващи извършени разноски в
производството, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 437, ал. 4, in fine ГПК.
ПРЕПИС
от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.