РЕШЕНИЕ
гр.София, 30.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Татяна Щерева и в присъствието на прокурора
........................... като разгледа докладваното от съдия Иванова
в.гр.дело N: 14 992 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 445909 от 06.07.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 58 285/2017 г. по описа на СРС, IІІ ГО, 81 състав са
отхвърлени като неоснователни, предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Н.Н.Н., ЕГН ********** искове с прав-но основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Н.Н.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 869,27 лева, предс-тавляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и по обща
фактура № **********/31.07.2014 г. за топлоснабден имот – апартамент № 7,
находящ се в гр.София, ж.к.„*******“, ет.2, аб.№ 238688, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 07.06.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 191,40 лева,
предс-тавляваща мораторна лихва за
периода: 14.09.2014 г. – 29.06.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 37 345/2017 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
Със същия акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Н.Н.Н. на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 343,00
лева – разноски за заповедното производст-во и 343,00 лева – разноски за
исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца: „Т.С.“ ЕООД.
Така
постановеният съдебен акт е обжалван от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се
твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Сочи и че неправилно
е прието, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ, въпреки, че от представените по делото
документи е видно, че Н.Н. е собственик на процесния имот; че законът дава
легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия“, като е без значение фактът дали лицето е
обитавало процесния имот, дали е консумирало топлинна енергия в имота
лично. Счита, че погрешно
първоинстанционният съд е приел, че в
случай на учредено вещно правно на ползване, следва да се приеме, че
ползвателят е консумирал топлинна
енергия. След като е взето решение от
общото събрание на етажните собственици и носителите на вещно право на ползване
в сграда – етажна собственост за присъединяване към топлопренос-ната мрежа,
всеки етажен собственик е потребител на постъпилата в сградата топлинна
енергия. Той дължи заплащане, както на топлинната енергия постъпила в имота му,
така и тази за общите части на сградата. Навежда доводи, че законовата
разпоредба, определяща понятието „потреби-тел на топлинна енергия“, не
предпоставя необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота, респективно кой е
потребил реално топлинната енергия за исковия период. Същото не е елемент от
фактическия състав на нормата. На чие име се води партидата няма юридическо
значение, а само вътрешносчетоводно. Поддържа, че е установено съществу-ването
на облигационно правоотношение между страните, произтичащо от договор за
продажба топлинна енергия, по който жалбоподателят
е доставял топлинна енергия. Съобразно разпреде-лението на доказателствената
тежест дружеството е следвало да докаже съществуването на договорно
правоотношение, реално доставена топлинна енергия за процесни период, както и
че стойността й съответства на спорната сума, което то е направило. Релевират се аргументи и че правото на ползване може да бъде учредено
безвъзмездно, което означава, че ползвателят няма да заплаща на собственика
цена за ползване на имота, но също така и разноски за ток, вода, топлинна
енергия, както и данъци и такси за имота. Действащите законови разпоредби дават
възможност задълженията да бъдат търсени както от собственика на имота, така и
от носителя на вещно право на ползване.
Моли
въззивният съд да отмени обжалваното решение
и да постанови друго, с което да
уважи изцяло предявените искове.
В
депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор ответницата Н.Н.Н. оспорва
жалбата, като релевира съображения за неоснователност на същата.
Третото
лице – помагач на страната на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, *** не взема
становище по жалбата.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото
доказателства в първоинстанционното и въззивно производства по реда на
чл.235 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания.
Въззивният съд се произнася и когато е допус-нато нарушение на императивна
материалноправна норма, дори и това да не е посочено в жал-бата.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно реше-ние е
валидно и процесуално допустимо.
Районният
съд е сезиран при условията на обективно съединяване с искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК
във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В
исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, което е уважено. В
предвидените от закона срокове ответникът Н.Н.Н. е подала възражение. Ищецът
твърди, че последната е собственик на
следния имот: апартамент № 7, находящ се
в гр.София, ж.к.„*******и като такава тя
е клиент на топлинна енергия за битови
нужди, като за периода: 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г. дължи сумата от 869,27 лева, представля-ваща
стойността на ползваната топлинна енергия, както и тази по изравнителна сметка,
отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон:
01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. и лихва
за забава върху нея в размер на 191,40 лева за периода: 15.09.2014 г. до 26.
05.2017 г. Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни Общи условия. В тези, действали през
процесния период е предвидено, че купувачите на топлинна енергия са длъжни да я заплащат в 30-дневен срок от публикуването им на интернет страницата на
дружеството.
Моли
съда да признае за установено, че ответникът дължи на дружеството сумата от
869,27 лева за консумираната топлинна енергия за посочените периоди, заедно със
законната лихва върху главницата от 07.06.2017 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата 191,40 лева – лихвата за забава за периода от 15.09.2014 г. до
26.05. 2017 г. Претендира заплащането на разноски по делото.
В
отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.131 ГПК, ответникът Н.Н.Н.
поддържа, че исковете за недопустими, тъй като липсват доказателства за
пасивната легитимация на ответника,
както и че той е лице по смисъла на пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ. Счита исковете и за неоснователни, тъй като между
Н.Н. и ищеца няма облигационна връзка и че от представените доказателства не се
установява, че тя е собственик на имота. Под-държа, че представеното извлечение
от сметки не представлява счетоводен документ. Съгласно чл.55 ТЗ редовно
водените търговски книги и записвания в тях, могат да се приемат като доказателство
между търговци за установяване на търговски сделки; че редовността на търговс-ките
книги не се предполага, а подлежи на доказване; че между ответника и третото
лице- помагач не съществува връзка,
съотв. че представеният протокол не съдържа неин подпис. Невежда възражение за
изтекла погасителна давност по чл.111, б.„в“ ЗЗД.
Въз
основа на заявление от 07.06.2017 г., депозирано от ищеца пред СРС, е издадена
заповед за изпълнение срещу ответника за
исковите суми.
С
договор от 28.08.2002 г. етажните собственици от етажната собственост, където е
жи-лището на ответника, са възложили на третото лице-помагач извършването на дяловото
разп-ределение на доставяната топлинна енергия в сградата. Приет е протокол от
общото събрание на етажните собственици от 26.08.2002 г. и списък към него.
От
неоспорения договор за продажба на държавен недвижим имот съгласно Наредбата за
продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 25.12.1968 г., се констатира,
че на посоче-ната дата Н.К.Н.е придобил правото на собственост върху процесния
имот.
Не
се спори по делото, че ответницата е законен наследник на Н.К.Н., починал на 30.07.2014
г., което е видно и от приетото удостоверение за наследници №
АИО3-778/05.08.2014 г. на Столична община, район „Илинден“. От същия акт се
констатира и че освен ответницата, Н.К.Н.е оставил като негови наследници по
закон лицата: Н.Г.Н. – съпруга и К.Н.К.– син, починал на 25.02.2014 г. с
наследници по закон: Н.К.К.и Г.К.К..
С
последващ нот.акт № 74, т.І, рег.№ 4741, дело № 71/11.08.2014 г. на нотариус А.Б.,
рег.№ 391 на Нот.камара, Н.Г.Н. е дарила на дъщеря си Н.Н.Н. собствените й 2/3
ид.части от апартамента-предмет на спора, като дарителката е запазила за себе
си правото на ползване върху прехвърлените идеални части докато е жива.
Приети
са общи условия, действали през исковия период.
Третото
лице – помагач е представило писмени доказателства, които не са оспорени. От същите
се установява, че в исковия период в процесния имот е ползвана топлинна енергия,
както и количеството и стойността на същата.
В
хода на процеса е приета съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните,
която съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвена. Същата е
дала заключение, че в сградата, където се намира процесния имот, е монтирана
абонатна станция с общ топломер, който
се отчита в 0.00 ч. на първо число от месеца. Технологичните разходи са за сметка на ищеца.
За периода: 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. е отчитан водомер в имота и
са съставени доку-менти за главен отчет,
които са подписани от потребител. Отчетите са коректно отразени в
изравнителните сметки. В имота няма монтирани отоплителни тела и
топлоразпределители. В него се ползва топла вода, която се отчита по водомер.
Имотът е с отопляем обем от 136 куб.м. От същото доказателство се установява и
че дължимата се сума за доставената топлинна енергия за процесния имот възлиза
на 875,09 лева; отчитането и разпределението на топлинната енергия е съобразно с
действащата нормативна уредба, както и че на топломера в абонатната станция са
извършвани периодични проверки на всеки две години, при които е констатирано, че
същият съответства на одобрения тип.
От
заключението на изслушаната съдебно-счетоводната експертиза е видно, че не е
нали-це плащане на консумираната топлинна енергия за процесния период. В същото
е отразено и че по фактури, издадени от ищеца дължимата главница за исковия
период е 869,27 лева, а лихвата за забава върху нея съгласно извършените от
вещото лице изчисления – 193,36 лева.
Пред
настоящата инстанция нови доказателства – не са ангажирани.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника Н.Н.Н.Н. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството
му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и
неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответ-ника – фактите, които изключват
или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия прави-ла, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потреби-тел/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потре-бители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено
в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потре-бител на енергия или природен газ за
битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползва-тел на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху
имот, който е присъе-динен към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение.
Спорният
въпрос, поставен за разглеждане от
въззивния съд е, дали Н. Н..е клиент на топлинна енергия.
От
представения в производството заверен препис от цитирания по-горе договор за
про-дажба от 25.12.1968 г. и удостоверение за наследници от 05.08.2014 г., е видно,
че Н.Н. не е била носител на правото на собственост върху процесния имот до
31.07.2014 г., когато същата по силата на наследствено правоприемство е
придобила собствеността върху 1/6 ид.част от този имот и като такава тя има
качеството на клиент на топлинна енергия за времето от 31.07.2014 г. до
30.05.2015 г.
Действително
с последващ договор от 11.08.2014 г., сключен под формата на нот.акт №
74/11.08.2014 г., Н.Н. е придобила правото на собственост върху още 2/3 ид.ч.
от този имот, върху които обаче е било учредено вещно право за ползване. При последната хипотеза потребител на топлинната енергия, който е страна
и по облигационното правоотношение с топ-лопреносното предприятие за посочената
идеална част от апартамента, е титулярът на ограниче-ното вещно право на
ползване по смисъла на чл.153 и §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, който е задъл-жен
да заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия, като разход,
съгласно изричното разпореждане на чл.57 ЗС. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот ще възникне от момента на прекратяване на вещното право на
ползване по някой от способите, уре-дени в ЗС. До приключване на съдебното
дирене пред СРС по делото не са ангажирани доказа-телства за настъпило прекратяване
на пожизненото вещно право на ползване на Н.Г.Н. в рамките на исковия период.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на дого-вора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спор за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в
сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок
от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът
не твърди и не установява да е упражнил това негово право срещу Общите условия
на „Т.С.” ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че
същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна
енергия при общи условия въз-никва между ищеца – в качеството му на топлопреносно
предприятие и ответника – като клиент, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да
е необходимо изрично изявление на ответника – клиент, вкл. и относно приемането
на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обосновават извод, че за част от исковия период – за времето от
31.07.2014 г. до 30.04.2015 г. между главните страни в процеса е същест-вувало
валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия
за битови нужди относно процесния имот за 1/6 ид.част.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на
чл.142, ал.2 ЗС се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а норма-та на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етаж-на собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се опре-деля въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ потребителите/клиентите на топлинна
енергия в сгради – етажна собственост заплащат консумираната топлинна енергия
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска, като според чл. 155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител/клиент се определят с
наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази
законова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия
относно имота на ответника са начислявани помесечно от „Т.С.” ЕАД по прогнозни
вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са
изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение
на база документите за индивидуален отчет в процесния апартамент и отчетите на
общия водомер, като от последните и заключението на приетата
съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и компетентно изготвено, настоящата инстанция приема, че по делото е
установена стойността на действително потребената топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация и тази за БГВ за времето от м.31.07.2014 г. до м.04.2015.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза се доказва и че за периода:
31.07. 2014 г. – 15.04.2015 г. стойността доставената топлинна енергия възлиза
на сумата 396,49 лева, като съобразно притежавания обем от правото
на собственост от ответника, а
именно: 1/6 ид. част, за който не е учредено вещно право на ползване, дължимата
от него сума е на стойност 66,08 лева.
С
оглед горното искът с правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1
от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, предявен срещу Н.Н. се
явява доказан по основание и размер за
сумата 66,08 лева за времето от 31.07. 2014 г. до 15.04.2015 г. В останалата част – до пълният предявен размер
и период същият е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка
с чл.86, ал.1 ЗЗД, мнозинството от съдебния състав намира същия за
неоснователен по следните съображения:
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има
акцесорен характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по
отношение на главното му задължение. С оглед данните по делото ответницата не е изпаднала в забава относно
плащането на главните вземания, представляващи стойността на дължимата се
топлинна енергия за периода: 31.07.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., поради
нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложи-мите за този период от
време Общи условия от 2014 г. – в сила от 12.03.2014 г., на основание чл. 146, ал.1, пр.1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи – проти-воречащи на
общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия,
опреде-лени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на
чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми
за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ –
отново в 30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на
продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящата съдебна инстанция приема, че така обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и
пр./, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването
на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно
от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. С оглед горното мнозинството
на решава-щия състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. проти-воречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и
на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство
съдът намира, че за вземанията на ищеца за дължимата се стойност на топлинната
енергия за времето: 31.07.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., които попадат в
приложното поле на Общите условия от 2014 г. /в сила от 12.03.2014 г./,
ответницата не е изпад-нала в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение
между страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение на тези
задължения в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Поради частичното несъвпадане на изводите на настоящата съдебна
инстанция с тези на първата инстанция, решенето
на СРС следва да бъде отменено в частта, в която искът по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ е отхвърлен за
сумата до 66,08 лева за периода: 31.07.2014 г. до 30.04.2015 г., както и в
частта, в която в полза на Н.Н. са присъдени разноски за производството пред
СРС и за заповедното произ-водство над сумите от по 321,63 лева до 343,00 лева. В останалата обжалвана част решението е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С
оглед приетия изход на спора на жалбоподателя „Т.С.“ ЕАД се дъл-жат разноски да
исковото производство пред СРС в размер на 38,94 лева, за заповедното про-изводство
– 4,67 лева, а за въззивното производство – 9,34 лева, съобразно уважената част от исковете.
С
оглед отхвърлената част на претенциите на ответника Н.Н. се дължат разноски за
въззивното производство на основание чл.78, ал.3 ГПК. Такива се претендират за адвокатско
възнаграждение в размер на 700,00 лева. Видно от договора за правна защита и съ-действие е, че сумата е заплатена
на пълномощника. В молбата си от 05.06.2019г. „Т. С.“ ЕАД е направила своевременно
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно т.3 от ТР № 6/2012/06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС при преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно съдът
трябва да съобрази фактическата и правна сложност на делото, както и
направените усилия за защита на правата на упълномощителя от страна на
пъл-номощника. Когато констатира несъответствие между тях, съдът намалява
адвокатското възнаг-раждение. В конкретния случай делото не съставлява
фактическа и правна сложност, а пред въззивния съд процесуалният представител е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, осъществил е процесуално представителство в едно
съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, а е изразено
единствено становище по жалбата. Ето защо претендираното адво-катско
възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено до размер от 304,25 лева,
съоб-разно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдС за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. За отхвърлената част от исковете
дължимото се адвокатско възнаграждение, възлиза на 285,30 лева.
Воден
от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
445 909 от
06.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 58285/2017 г. по
описа на СРС,
ГО, 81 състав – в ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Н.Н.Н., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ за признаване за установено, че Н.Н.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 66,08 лева, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода: 31. 07.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот – апартамент № 7, находящ се в
гр.София, ж.к.„*******“, ет.2, аб.№ 238688, ведно със законната лихва върху нея, счи-тано от 07.06.2017
г. до окончателното й изплащане, както и в ЧАСТТА, в която в полза на Н.Н.Н. са присъдени разноски за
производството пред СРС и в заповед-ното производство над сумите от по 321,63
лева, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150
ЗЕ,
че Н.Н. Н., ЕГН **********,*** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, сумата 66,08
лева /шестдесет и шест лева и осем стотинки/ – цена на доставена топлинна
енергия за периода: 31.07.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот – апартамент № 7, находящ се в
гр.София, ж.к.„*******“, ет.2, аб.№ 238688, ведно със законната лихва върху нея, счи-тано
от 07.06.2017 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпъл-нение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 37 345/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 81 състав.
ПОТВЪРЖДА решение № 445 909 от 06.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 58 285/2017
г. по описа на СРС, IІІ ГО, 81 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.Н. Н., ЕГН **********,***,
ж.к „*******да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 38,94 лева /тридесет
и осем лева и деветдесет и четири стотинки/ – разноски за първо-инстанционното
производство; сумата 4,67 лева
/четири лева и шестдесет и седем стотинки/ – разноски за заповедното
производство, както и сумата от 9,34
лева /девет лева и тридесет и четири стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ
на Н.Н. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 285,30 лева /двеста осемдесет и пет лева и тридесет стотинки/ – разноски
за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Т.С.“
ЕООД, ЕИК *******.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 14992 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по част
от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл.
33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия
на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат
спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е
размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието
за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя
допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава
възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски
обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в
интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно
време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където
пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив,
за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по
всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в
общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път
е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия
изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото
на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е
изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури
в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но
намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам
изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |