Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.01.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А
въззивен състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря
Емилия Вукадинива, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 2672 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение от 03.12.2018г. по гр. дело № 73518/2017г.
СРС, 140 състав е отхвърлен предявения от Е. Г.С. срещу „Т.Б.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 2 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на осъществено
противоправно поведение от служители при ответника, изразяващо се в изготвяне
на неистински договор за мобилни услуги от 20.01.2014г., по който служители при
ответника са претендирали от ищеца заплащането на непогасени задължения и са
отхвърлени насрещните искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 200 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, предявени от „Т.Б.“ ЕАД срещу Е.О.С.. С решението са
присъдени разноски съобразно изхода на спора и е постановено на основание чл.
194, ал. 3 ГПК, препис от договор за мобилни услуги от 30.11.2010г. и
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 20.01.2014г. , да се
изпратят на СРП.
Въззивникът – ищец Е. Г.С. обжалва решението в частта за
отхвърляне на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, с оплаквания за неправилност
и необоснованост. Твърди, че по делото е доказан фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, а именно – възлагане от страна на
ответното дружество на негови служители да извършат действия по продажба на
мобилни услуги на територията на страната, които са причинили увреждане на
ищеца, тъй като са приели неистински договор, а вината им се предполага. Поддържа,
че при сключване на процесния договор ответното дружество, чрез своите
служители, не е удостоверило личното подписване на договора от потребителя, в
съответствие с императивната норма на чл. 228, т. 1 от Закона електронните
съобщения. Сочи, че при сключване на договора служителят на дружеството –
оператор на мобилни услуги , следва да удостовери самоличността на потребителя.
Моли съда да отмени решението и да постанови ново, с което да уважи изцяло
предявения иск по чл. 49 ЗЗД и да му присъди разноските по делото.
Въззиваемият – ответник „Т.Б.“ ЕАД оспорва
жалбата в депозиран писмен отговор и моли съда да го потвърди, с присъждане на
разноски. Поддържа, че през периода 30.11.2010г. – 21.07.2015г. са заплащани
такси и услуги по процесния договор и не са налице предпоставките за присъждане
на претендираното обезщетение.
Решението в частта за отхвърляне на
насрещните искове е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по
делото доказателства съобразно правомощията си на въззивна инстанция, приема за
установено следното:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
При преценка
правилността на първоинстанционното, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2
от ГПК, въззивният съд намира следното:
Жалбата е неоснователна
като краен резултат.
Предявен
е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на сумата 2000 лв., произтичащи от сключен
неистински договор от 20.01.2014г. между страните. Ищецът твърди, че не е
подписвал процесния договор и не знае как е сключен, както и че не се е намирал
на територията на РБългария към този момент. Поддържал е също в исковата молба,
че съответният служител на ответника е следвало да провери самоличността на
лицето, с което сключва договора, но неизпълнението на това негово задължение е
виновно. Твърди, че претърпените от него вреди вследствие на соченото поведение
представляват уронването на доброто му име, създаване на неудобства вследствие
търсене на институции за заплащане на суми, душевни страдания и конфликти с
близки хора; безсъние и невъзможност да
си върши работата и невъзможност да се реализира на пазара на труда; влошаване на
здравословното му състояние, емоционален срив.
С
доклада по делото СРС изрично е указал на ищеца, че следва да установи
противоправно поведение на служители на ответника, описаните в исковата молба
вреди и
причинно- следствена връзка между тях, както и възлагане на работата на
прекия причинител от страна на ответника, в изпълнение на която е причинено
твърдяното непозволено увреждане. На ищеца изрично е указано от
първоинстанционния съд, че не сочи доказателства за установяването на
твърдените от него обстоятелства.
По
делото е прието заключение на СГрЕ, съгласно което подписите за потребител в
представените договор за мобилни услуги от 30.11.2010г. и допълнително
споразумение от 20.01.2014г., сключени между „К.Б.М.“ ЕАД и ищеца, не са положени
от ищеца.
За да отхвърли иска, СРС е приел, че по
делото не е доказано от ищеца, въпреки изрично разпределената доказателствена
тежест, противправно поведение на служители на ответното дружество, осъществено
при или по повод изпълнение на възложената работа, както и претендираните
неимуществени вреди.
За
ангажиране на отговорността на ответника
по чл. 49 ЗЗД е необходимо ищецът да докаже главно и пълно вреди,
противоправен резултат, авторство на противоправния резултат (т.е конкретно
поведение в причинна връзка с противоправния резултат), причинна връзка между
вредите и противоправния резултат, както и възлагане на работа по смисъла на
чл. 49 ЗЗД (натоварване с извършване на действия, които спадат към бластта, в
която възлагащият работата осъществява някаква собствена деятелност) и
причиняване на вредата при или по повод на възложената работа. Вината на прекия
причинител се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал.2 ЗЗД.
В случая въззивният съд споделя изводите
на първоинстанционния съд относно обстоятелството, че установяването на
неистинността на договор за мобилни услуги и претендирането на суми по него от
ответното дружество само по себе си не е противоправно и не може да бъде
основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответника.
Неоснователни са оплакванията в жалбата,
че отхвърлянето на иска е обосновано с липса на посочен конкретен служител, от
чиито действия са настъпили процесните вреди. Следва да се отбележи, че ищецът
в исковата молба е обосновал настъпването на процесните неимуществени вреди със
сключването на договор от 20.01.2014г., а в хода на процеса е установено, че
договорът представлява допълнително споразумение към договор за мобилни услуги
от 30.11.2010г. В представеното допълнително споразумение от 20.01.2014г. не се
сочи къде е сключено, а в договора от 30.11.2010г. се сочи, че е сключен в гр.
Варна, в индивидуализиран с адрес офис. Доводите в жалбата, че в договора е
посочено, че служителят е удостоверил самоличността на потребителя, касаят
договора от 30.11.2010г., сключването на който обаче не е въведен като
правопораждащ претендираното обезщетение факт. Ето защо твърденията на ищеца,
че ответното дружество, като оператор на мобилни услуги, принципно има
задължение да удостоверява самоличността на лицата, с които сключва договори
като потребители, се споделят от настоящия състав, но в конкретния казус, при
заявените твърдения в исковата молба, по делото не се установяват конкретни
противоправни действия на служител/и на ответника при сключване на процесното
допълнително споразумение от
30.01.2014г. Ето защо съдът намира за неоснователно оплакването в жалбата, че по
делото е доказано противоправно
поведение на служители на ответното дружество, респ. че следва да се
ангажира гаранционно-обезпечителната му отговорност.
Доводът за нарушение на чл. 228 ЗЕС се
прави за първи път във въззивната жалба и е изцяло неотносим.
Отделно от изложеното, по делото не са
ангажирани никакви доказателства за установяване на посочените в исковата молба
неимуществени вреди. Вредите не се предполагат, а подлежат на доказване по
общите правила в процеса. В случая допуснатия в тази връзка на ищеца свидетел
не е доведен до приключване на устните състезания, а искането на процесуалния
представител на ищеца да бъдат приети писмени свидетелски показания правилно от
е отказано от СРС като недопустимо.
Предвид гореизложеното, искът по чл. 49 ЗЗД е
недоказан и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
На въззиваемия – ответник следва да се присъдят
претендираните разноски за въззивната инстанция в размер на 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.12.2018г. по гр. дело № 73518/2017г.
СРС, 140 състав в обжалваната част за отхвърляне на иска с правно основание чл.
49 ЗЗД.
ОСЪЖДА Е.О.С., ЕГН ********** да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 100
лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението в частта за отхвърляне на насрещните искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД е влязло в
сила, като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.