№ 277
гр. Шумен, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, XII-И СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Надежда Д. Кирилова
при участието на секретаря Теменужка Б. Димитрова
като разгледа докладваното от Надежда Д. Кирилова Гражданско дело №
20233630102866 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени /при условията на евентуалност/ искове,
както следва: главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, и евентуален иск - с правна квалификация чл. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от М. С. И., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. „Владайско въстание“ № 5, вх. 3, ет. 5, ап. 62,
със съдебен адрес: гр. София, бул. “***” № 125-2, ет. 5, офис 5-3, чрез адв. Димитър Милев
от АК – София срещу ответника „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ /Литекс Тауър/ № 3, ет. 10,
представлявано от управителя Ирина Недкова Христова - Станкова.
Ищцата твърди, че на 07.08.2020 г. сключила с ответното дружество - „Неткредит“
ООД Договор за потребителски кредит от разстояние № 202008070959400102, по силата на
който й бил предоставен потребителски кредит в размер на 500 лева. Посочената сума
следвало да бъде върната при ГПР 49.09% и лихвен процент 40.60%, а размерът на общата
сума, която следвало да върне била в размер на 555.33 лв. Дължимата по договора сума
следвало да бъде върната за срок от 1 година. Твърди, че съгласно клаузите на чл. 4, ал. 3 от
Договора се задължила кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция, като в чл. 6 било
уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция,
дължала неустойка, която следвало да заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски. Излага, че й била начислена неустойка в общ размер па 425.40 лева, тъй като не
била представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в
процесния договор, която неустойка следва да се заплаща разсрочено с всяка погасителна
вноска по кредита и общата сума, която следвало да върне била в размер на 980.73 лева.
Счита, че неустоичната клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение в Договор за потребителски кредит от разстояние №
202008070959400102/07.08.2020 г., сключен с „Неткредит“ ООД, се явява нищожна на
1
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.
19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Моли да бъде прогласена недействителността й.
Съща така счита, че част клаузите на договора, касаещи дължимата неустойка противоречат
на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е налице кумулиране на неустойката за
забава с мораторна лихва, което е недопустимо, както и нищожна на основание чл. 145, ал.
2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата не е индивидуално уговорена съобразно разпоредбата на чл.
146 от ЗЗП. Моли да бъде прогласена недействителността на клаузата, касаеща дължимата
неустойка /чл. 6 от договора/ като счита, че същата е нищожна поради противоречие със
закона, добрите нрави и заобикаляне на закона. В този смисъл счита, че доколкото същите
не могат да бъдат заместени от повелителните разпоредби на закона и доколкото без тях
ответната страна не би сключила договора, то целия договор се явява недействителен.
В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно твърденията си.
Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да признае за установено в
отношенията между страните, М. С. И., с ЕГН ********** и „Неткредит“ ООД, с ЕИК
*********, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №
202008070959400102/07.08.2020 г. е нищожен.
Освен това, при условията на евентуалност, в случай, че съда приеме валидността па
договора, да обяви нищожността на неустоичната клауза, предвидена чл. 6 в Договор за
потребителски кредит от разстояние № 202008070959400102/07.08.2020 г., предвиждаща
заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал.
1 от ЗЗП. Моли да й бъдат присъдени и всички, сторени по делото разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява лично и не изпраща
упълномощен представител. С депозирана на 18.04.2024 г. писмена молба от пълномощника
на ищцата - адв. Димитър Милев от Адвокатска колегия – София, излага конкретни
съображения в подкрепа на исканията си.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на
ответника, като в законоустановения едномесечен срок от негова страна е бил депозиран
писмен отговор. В отговора ответника заявява, че счита иска за допустим, както и че
признава следните факти: сключването между страните на 07.08.2020 г. на договор за кредит
№ 202008070959400102 по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 500
лева; в договорения ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва;
прибавянето на други разходи към процесния ГПР логично и закономерно би довело до
неговото увеличаване, съответно превишаване на законоустановения максимален размер по
чл. 19, ал. 4 ЗПК, имайки се предвид, че при единствен включен разход за възнаградителна
лихва ГПР е 49.09%. Доколкото посочените факти не са спорни между страните, ответникът
моли същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада на
съда по делото. Същевременно оспорва твърденията на ищеца, че договорът за кредит е
недействителен. Ответникът твърди, че не е включил разход за неустойка при изчисляването
на ГПР по договора предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, с която е
транспонирана нормата на чл. 19, пар. 2 от Директива 2008/48 ЕО, като в този смисъл
представя Решение № 34 от 3.02.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 298/2016 г;
Решение № 114 от 6.04.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 46/2017 г./. Излага също, че
ако бъде прието противното разбиране, че неустойката е част от разходите по кредита,
възниквал въпросът дали този порок влече след себе си недействителност на целия договор
за кредит, като застъпва становището, че надвишаването на нормативно установения горен
праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално
допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до недействеителност на
целия договор според чл. 19, ал.5 и ал. 6 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи също, че в
практиката на СЕС последователно и трайно било застъпено разбирането, че целта на
2
потребителската защита била да се възстанови правното и фактическо положение, в което
потребителят би се намирал без неравноправната клауза, при съблюдаване на принципа на
пропорционалност, който е общ принцип от правото на Съюза, изискващ националната
правна уредба, с която се прилага това право, да не надхвърля необходимото за постигането
на преследваната цел. Сочейки, че непропорционално би било да се отрече правото на
кредитора да получи възнаградителна лихва /при обявяване на целия договор за
недействителен/ при положение, че правното и фактическо положение, в което
потребителят би се намирал, може да се възстанови, като същевременно договорът
продължи да се изпълнява. В отговора на исковата молба излага подробни съображения
относно твърденията си. Моли съда да постанови решение, с което да да отхвърли
предявения иск като неоснователен, както да им бъдат присъдени, сторени по делото
разноски, вкл. 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание, представляващият ответника „Неткредит“ ООД, редовно
призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. С депозирана на 22.04.2024 г.
писмена молба от пълномощника на ответника – мл. юрисконсулт Давидия Давидова,
излагат конкретни съображения в подкрепа на исканията си.
ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на
страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа страна следното:
От представения по делото Договор за потребителски кредит „До 500“ №
202008070959400102/07.08.2020 г., е видно че кредиторът – ответника „Неткредит“ ООД се е
задължил да предостави на кредитополучателя – ищцата М. С. И. потребителски кредит под
формата на кредитна линия в размер на 500 лева, със срок на ползване 1 година от датата на
сключване на договора, като с изтичането му, срокът за ползване се удължава автоматично с
една година за общо 5 години, ако в 30-дневен срок преди изтичането на първоначалния или
всеки последващ едногодишен период, нито една от страните не изрази писмено желание за
прекратяване на договора. Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на
този договор да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и
другите разходи по кредита, съгласно уговореното в договора. Уговорената годишна лихва
за ползване на всеки усвоен транш по кредита е в размер на 40.60% от главницата по
кредита, годишният процент на разходите е 49.09% от сумата на кредита, а общата дължима
сума от кредитополучателя, посочена в чл. 11, ал. 5 от договора за кредит е в размер на
703.04 лв. Според чл. 4, ал. 3 от договора страните са се споразумели, в срок до края на деня,
следващ деня на предоставяне на сумата на първия транш, чрез превеждането му по
банковата сметка на кредитополучателя да представи в дружеството /кредитор/ гаранция по
кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора, банковата
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за сума в размер на 1
000 лв. и със срок на валидност до 07.08.2025 г. В чл. 6 от договора е посочено, че в случай,
че кредитополучателя не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от
договора в установения срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството неустойка в размер на
425.40 лв., представляваща 4 лв. плюс 0.89% от сумата на усвоения транш за първи ден от
всеки лихвен период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, като под
първи ден на всеки лихвен период се има предвид първия ден, за който се дължи
неустойката. Неустойката следвало да се начислява на месец, считано от изтичане срока по
чл. 4, ал. 3, а начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска
по кредита, съгласно уговорения погасителен план.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и по-специално от: заверено копие на заверен препис на
Договор за потребителски кредит №202008070959400102/07.08.2020 г.; заверено копие на
Уведомление за предсрочно изискуем кредит, СЕФПИ, пълномощно.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
3
производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че
действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит „До 500“ № 202008070959400102/07.08.2020 г. възлиза на 175.99%,
заедно с предвидената в посочения договор и включена в погасителния план неустойка.
Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в
облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 07.08.2020 г.
Договор за потребителски кредит „До 500“ № 202008070959400102. Не е спорен и въпроса,
че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с
главницата, следва да заплаща на кредитодателя и неустойка.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 07.08.2020 г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 07.08.2020 г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за
потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
Ищцата М. И. се позовава на клауза, която счита, че води до пълна недействителност
на договора между страните – чл. 6, ал. 1. С клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора
кредитополучателя се задължава в случай, че не представи на кредитора гаранция по
кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството
неустойка в размер на 425.40 лв., представляваща 4 лв. плюс 0.89% от сумата на усвоения
транш за първи ден от всеки лихвен период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки
следващ ден. В този смисъл, за да избегне начисляването на тази неустойка,
кредитополучателят е следвало да предостави обезпечение под формата на банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, в срок до края на деня, следващ
деня на предоставяне на сумата на първия транш, чрез превеждането му по банковата сметка
на кредитополучателя да представи в дружеството /кредитор/ гаранция по кредита, съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия на договора, за сума в размер на 1 000 лв. и
със срок на валидност до 07.08.2025 г. според чл. 4, ал. 3 от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
4
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, според
която се дължи неустойка в размер на размер на 4 лв. плюс 0.89% от сумата на усвоения
транш за първи ден от всеки лихвен период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки
следващ ден при неосигуряване на обезпечение в срока по чл. 4, ал.3 се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, т. е. опасността от свърхзадлъжнялост се
увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е и изрично посочено в разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит. Следователно подобна уговорка за процесната неустойка пряко противоречи на
закона и е нищожна.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в
този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше
валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай
кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на
ответника съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК ,съответно да търси обезпечение на
5
вземането си преди сключването на договора и предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е
нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само
да осигури на ответника едно допълнително възнаграждение, като същата е включена в
текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, поради
което тя е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 49.09%. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4,
ал. 3 е уговорено допълнително възнаграждение за кредитора, което съдът счита за
нищожно. По този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето
защо са неясни, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Също така в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че: „годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по 5 просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България“. Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по[1]неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. Посоченото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит задължение
на кредитополучателя води до увеличение на общия разход по кредита за потребителя. В
договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният размер , но когато
дължимата от кредитополучателя сума по чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит се
включи като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл. 19 ал. 4 от
6
ЗПК и същият е 175.99%.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищцата М. С. И. и ответника
„Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит „До 500“ №
202008070959400102/07.08.2020 г. се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от
ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен и доказан и
следва да се уважи, като се прогласи за нищожен сключеният между страните посочен по-
горе договор за кредит.
С оглед уважаване на главния иск, съда не следва да се произнася по предявеният в
условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожността на неустоичната клауза,
предвидена чл. 6 в Договор за потребителски кредит от разстояние №
202008070959400102/07.08.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
По разпределение на разноските по делото:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Неткредит“ ООД дължи на ищцата
направените от нейна страна разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство, с оглед предявеният и уважен иск. Сторените от ищцата разноски в общ
размер на 150 лева, включващи заплатена държавна такса – 50 лв. и възнаграждение за вещо
лице – 100 лв., които ответника следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Доколкото обаче пълномощникът на ищцата се е съгласил да й окаже процесуална
защита при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., поради което ответникът следва да бъде
осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела при интерес до 1000 лв. предвижда възнаграждението е 400 лв.
Същевременно обаче според Решение от 25.01.2024 г. по дело – С - 438/22 на Съда на
Европейския съюз /СЕС/, съдът не е обвързан от минималните адвокатски възнаграждения
при присъждането на разноски по делото, съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК, поради
че това, че цитираната Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. нарушава забраната по член 101,
параграф 1 от ДФЕС. Съдът, след преценка на конкретната правна и фактическа сложност
на настоящия имуществен спор, на вида и броя на извършените процесуални действия,
изразяващи се в подаване на искова молба по дело с еднороден предмет с висящи пред ШРС
многобройни такива и с броя на съдебните заседания /едно/, отчитайки, че не се е явявал в
съдебно заседание процесуален представител на ищцата, определя адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лева. Следователно ответникът следва да бъде осъден да
заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ за иска в размер на 240 лева с ДДС.
Същевременно обаче, съдът като съобрази, че с определение, постановено в открито
съдебно заседание, по настоящото дело, проведено 24.04.2024 г., е увеличил
възнаграждението на вещото лице от 100 лв. на 200 лв. до размера, посочен в представената
справка - декларация, на основание чл. 77 от ГПК ответникът „Неткредит“ ООД следва да
бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд - Шумен сумата от 100 лв. – доплащане
на възнаграждение за вещо лице.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
7
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по иска, предявен от М. С. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Шумен, ул. „Владайско въстание“ № 5, вх. 3, ет. 5, ап. 62, със съдебен
адрес: гр. София, бул. “***” № 125-2, ет. 5, офис 5-3, чрез адв. Димитър Милев от АК –
София срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ /Литекс Тауър/ № 3, ет. 10, представлявано от
управителя Ирина Недкова Христова - Станкова, Договор за потребителски кредит „До
500“ № 202008070959400102/ 07.08.2020 г., сключен между „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, като кредитодател и М. С. И., ЕГН **********, като кредитополучател.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК ********* да заплати на М. С. И., ЕГН
********** сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща направените от
ищцата разноски за държавна такса за водене на делото и възнаграждение за вещо лице, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и съгласно представен списък за разноски.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Димитър
Мирославов Милев от Адвокатска кантора – София, с адрес за призоваване: гр. София, бул.
„***“ № 125-2, ет. 5, офис 5-3 сумата от 240 лева /двеста и четиридесет лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ в настоящото
производство на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, във вр. чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗА и съгласно
представен списък за разноски.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК ********* да заплати по сметка на Районен съд
– Шумен сумата от 100 лв. /сто лева / – доплащане на възнаграждение на вещо лице по
съдебно-счетоводната експертиза, на основание чл. 77 от ГПК.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Шуменски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
8