РЕШЕНИЕ
№ ……….
гр. София, 20.1.2025 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКO ОТДЕЛЕНИЕ, І-15 състав, в
публично съдебно заседание на пети юли две хиляди двадесет и четвърта година, в
състав:
СЪДИЯ:
ГАЛЯ ВЪЛКОВА
При секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 19943 по описа на съда
за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2, 432, ал. 1, предл. първо ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 138 ЗЗД.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД твърди, че е титуляр на парични вземания,
произтичащи от договор за ипотечен кредит от 19.05.2009 г., сключен с ответницата Л.К.К., изменен с допълнително споразумение от 11.02.2011 г. и
допълнително споразумение от 21.05.2012 г., както и титуляр на парични
вземания, произтичащи от договор за поръчителство от 21.05.2012г., сключен с
ответника Х.И.К., с който се обезпечава изпълнението на задължението на
кредитополучателите Д.Х.К. и Л.К.К. по договора за
ипотечен кредит. Тъй като кредитополучателите не изпълнявали задължението си за
заплащане на дължимите вноски по кредита за месец май, юни, юли и август
2013г., ищецът го обявил за предсрочно изискуем, какъвто твърди да е станал към
дата 21.08.2013 г.. До предявяване на молба за събирането му по съдебен ред
остатъкът от кредита е олихвяван с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.
Твърди се, че поради настъпилата предсрочна изискуемост и
предвид посочените по-горе предпоставки на 26.02.2014 г. „Банка ДСК“ ЕАД e
подала заявление по чл. 417 ГПК за снабдяване със заповед за изпълнение и
изпълнителен лист срещу Д.Х.К., Л.К.К. и Х.И.К. да
платят солидарно на банката следните суми: 204797,22 лв. – главница, договорна
лихва в размер на 39017,79 лв. за периода от 18.04.2012г. до 25.02.2014г.,
наказателна лихва в размер на 10525,32 лв. за периода от 21.08.2013г. до
25.02.2014г., заемни такси в размер на 1709,76 лв., законната лихва за периода
от 26.02.2014г. до изплащане на задължението. За претендираните
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ от 19.03.2014г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №10431 по описа на съда
за 2014г., 41 състав е като са присъдени
и сумата от 8313,50 лв. – разноски в заповедното производство, а именно:
5121,00 лв. – държавна такса и 3010,50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт
Ответниците са подали възражение срещу издадената заповед по чл.
417 от ГПК, което е обусловило правния интерес на ищеца от образуване на
настоящото исково производство и установяване със съдебно решение, че ответниците Д.Х.К., Л.К.К. и Х.И.К.
дължат на Банката към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, а именно 26.02.2014 г. следните суми:
204797,22 лв. – главница, договорна лихва в размер на 39017,79 лв. за периода
от 18.04.2012г. до 25.02.2014г., неустойка (наказателна лихва) в размер на
10525,32 лв. за периода от 21.08.2013г. до 25.02.2014г., заемни такси в размер
на 1709,76 лв., законната лихва за периода от 26.02.2014г. до изплащане на
задължението. Не е формулирана искова претенция по отношение на присъдените в
заповедното производство разноски. Претендират се съдебно-деловодни разноски в
исковото производство, а именно: държавна такса в размер на 5 121 лв.,
3010,50 лв. – възнаграждение на юрисконсулт и депозит за вещо лице.
И тримата ответници са подали отговори
на исковата молба в законоустановения срок, с които
оспорват изцяло предявените искове по основание и размер.
С определение № 271791/15.07.2021 г. производството по делото по
отношение на ответника Д.Х.К. е прекратено на основание чл. 230 ал. 2 изр.
второ от ГПК.
Ответницата Л.К.К. оспорва да е налице
ликвидно и изискуемо вземане на банката към ответниците, установено по
основание и по размер. Твърди, че съдържанието на договора не обсъждано – не й
е предоставена възможност да се запознае предварително с клаузите на
сключваните договори, нито да ги договаря индивидуално. Не й е била осигурена
възможност да се запознае с общите условия, към които договорът препраща, а при
подписване на договора общите условия й били пробутани. Оспорва договорът да
съдържа ясна и обективна методология или критерий, обосноваващ промяна в
договорения лихвен процент. Твърди скоро след като сключили договора съпругът й
да установил, че месечните вноски се увеличават без никаква разумна причина и
без да бъде уведомен за това. Когато сметнали променените вноски за непосилни,
поискал да бъде намерено решение, довело и до сключените две допълнителни
споразумения. Вместо да бъде облекчено положението им обаче, задълженията
прогресивно се увеличавали в резултат на капитализираните лихви и такси, довело
до увеличаване и на месечните вноски. Твърди и внасяни суми да не били отчетени
в погасяване на кредита, съответно да са отнасяни единствено към лихвата.
Оспорва да е уведомена за обявена от банката предсрочна изискуемост на кредита.
Смята и че претендираната сума била произволно определена;
лихвите били увеличавани едностранно от ищеца на непредвидено в договора
основание. Твърди, че банката не била предоставила обективна и неподвеждаща
информация за договорената капитализация на лихви и такси при сключване на
договора за кредит и допълните споразумения, въз основа на която да прецени
последиците и да взема мотивирано решение за сключване на договора и
допълнителните споразумения. Не оспорва, че договорената сума е получена.
Счита, че договорът за кредит и сключените към него допълнителни споразумения
съдържат нищожни клаузи поради противоречието им с правилата за защита на
потребителите. Поддържа теза, че чл. 7 предвижда възможност за едностранно промяна
на лихва без да са указани критериите и методологията за това и без дефиниране
на термина „стандартна надбавка“. Определя като неравноправна и клаузата на чл.
15 от договора, касаеща едностранно изменение и
допълнение на общите условия и тарифата. Намира за недопустимо добавяне на
лихви и такси към главницата на дълга, а олихвяването на лихви да е било
изрично изключено с наредби на Българската народна банка. Застъпва теза, че
това рефлектирало върху размера на вземането, което се оказало неопределено по
размер. Сочи и че банката изисквала плащане па застрахователни премии в полза
на свързано с нея лице, въпреки че ответникът сам бил сключил договори за
застраховка на апартамента, служещ като обезпечение.
При условията на евентуалност, прави възражение за прихващане на
евентуално дължимите от нея суми с платените без основание, представляващи
разлика между договорените по първоначалния погасителен план суми по главница и
лихви и едностранно увеличените от банката месечни вноски, санкции за
закъснение, такси за преструктурирания и други плащания, които определя като извършени
без основание или поради отпаднало основание.
Ответникът Х.И.К. в отговора по исковата молба оспорва да е
подписвал договора за поръчителство и каквито и да било други документи,
свързани с процесния договор за ипотечен кредит. Оспорва и да е налице установено по основание и по размер вземане
на банката, както и да е уведомяван от банката за обявена предсрочна
изискуемост на кредита. Твърди лихвите да били увеличавани едностранно от ищеца
на непредвидено в договора основание; да е извършвана капитализация на лихви и
такси; при сключване на договора за кредит и допълните споразумения без банката
да е предоставила обективна и неподвеждаща информация, въз основа на която да
бъдат прецени последиците от договорите, свързани с кредита и допълнителните
споразумения. При условията на евентуалност, прави възражение за прихващане на
евентуално дължимите от него суми с платените без основание суми от Д. и Л.
Кожухарови, представляващи разлика между дължимите по първоначалния погасителен
план суми по главница и лихви и едностранно увеличените от банката месечни
вноски, санкции за закъснение, такси за преструктурирания и други плащания, които
смята за извършени без основание или на отпаднало основание.
С допълнителна искова молба ищецът заявява, че многократно са
правени опити кредитополучателите и поръчителят да бъдат уведомени за забава по
кредита. Твърди, че ответниците са попълнили всички изискуеми документи без
забележки, въпреки че са могли да се откажат във всеки един момент, те са
избрали именно ищеца, за да получат кредит. Смята, че договорените с
допълнителните споразумения гратисни периоди за
заплащане на лихва и отсрочване на лихви в рамките на посочен от длъжника като
необходим му период за преодоляване на финансови затруднения се явяват
облекчени условия и отстъпки. Смята критериите и основанията за изменение на
общите условия и тарифата на банката за изрично указани в общите условия.
Застъпва теза, че едностранната промяна на лихвата произтича от естеството на
договора – финансова услуга, която предполага променливост и динамичност в
цената, определяна от икономическите условия, за което и ответниците били
уведомени по договорения начин. Досежно задължението
за заплащане на застрахователна премия се позовава на т. 26 от общите условия
като резултат от неизпълнено задължение за подновяване на имуществената
застраховка. Твърди, че начисляваните и събирани суми са били известни на
ответниците, както и че Х.И.К. е подписвал договора за поръчителство. При
условията на евентуалност, претендира уважаване на исковете до размера на
неплатените вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 26.02.2014 г.
Не са представени отговори на допълнителната искова молба от
ответниците.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – юрк. К.сочи, че за част от процесния период възнаградителната лихва е редуцирана с 0,5 % поради
приложен преференциален лихвен процент по програма „ДСК уют“, който твърди да е
отпаднал поради неизпълнение на условията по тази програма. По съществото на
спора поддържа исковете и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, позовавайки се на чл. 7 ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Представен е списък за претендираните разноски
Процесуалният представител на ответницата Л.К. твърди в хода на
производството, в рамките на изпълнително производство, от Х.К. да е събрана сума
в размер на 13273,39 лв., а ищецът да е получил и застрахователно обезщетение в
размер на 30 000 лв. По съществото на спора застъпва теза, че с оглед
заявеното в допълнителната искова молба при условията на евентуалност,
обусловена от ненастъпила предсрочна изискуемост на търсената сума, предметът
на предявения установителен иск е ограничен до формираните
задължения до датата на предявяване на иска.
Съдът, след като
обсъди основанията, изложени в исковата и допълнителната искова молба,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.
235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е безспорно установено, че на основание Договор за
ипотечен кредит от 19.05.2009 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитор,
и кредитополучателите Д.Х.К. и Л.К.К. (приложен по
делото) банката е предоставила на кредитополучателите сума в размер на
207 000 лв. със срок на издължаване – 360 месеца, считано от датата на
усвояване при анюитетни вноски в размер от по 1861
лв. (видно от приложения и неоспорен погасителен план, подписан от
кредитополучателите). В договора се съдържа заявление, че кредитополучателите
са получили и приемат Общите условия с подписване на договора (чл. 11 от
договора за ипотечен кредит), а по делото са приложени общи условия с
отбелязване да съставляват версия 04.12.2008 г. с неоспорени подписи за
кредитополучатели.
Съгласно т. 5 от договора за ипотечен кредит кредитът се
погасява с месечни вноски съгласно погасителен план. Към договора за ипотечен
кредит е представен погасителен план, подписан от страните, с указание за
включените в месечната вноска части от главницата, лихвата и такса, дължима на
всеки 12-ти месец. Договорено е 21-во число като падежна дата за издължаване на
месечните вноски (чл. 6 от договора за ипотечен кредит). Посочено е, че за
предоставения кредит кредитополучателите заплащат лихва, формирана от базов
лихвен процент, определян периодично от кредитора и стандартна надбавка. Към
датата на сключване на договора за ипотечен кредит, базовият лихвен процент е
5,69%, а стандартната надбавка е в размер на 4,60 процентни пункта или
лихвеният процент по кредита е общо 10,29% (чл. 7.1. от договора за ипотечен
кредит). Точка 7.2. предвижда, че при изпълнение на условията по програма „ДСК
Уют“ кредитополучателят има право на преференциална лихвена надбавка съгласно
Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Уют“ и губи
това си право от датата на неизпълнение като заплаща стандартната надбавка. От
приложените условия, отразяващи и неоспорения от ответницата неин подпис са
детайлизирани предпоставките за ползване на преференциална надбавка. Според т.
9 от приложените по делото и неоспорени от ответниците общи условия кредиторът
има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява
кредитополучателите по подходящ начин и определя нов размер на месечната вноска
за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран
погасителен план. Лихвата се начислява върху усвоената и непогасена част от
кредита и се заплаща месечно.
Посочено е, че кредитът се обезпечава с договорна ипотека върху
недвижим имот, собственост на кредитополучателите. Клаузата на т.13.5 от общите
условия предвижда задължение за кредитополучателите да застраховат в полза на
банката приетите по договора вещни обезпечения за сума, съгласно изискванията
на банката и да предостави оригиналните застрахователни полици и заплаща
редовно застрахователните вноски (т. 13.7) и да подновява договора за застраховка
до изтичане на крайния срок по договора за кредит за сума, съгласно
изискванията на банката (т. 6).
По делото не се спори, че с договор във форма на нотариален акт
№ 122 том I рег. № 1858 дело № 109 от 2009 г. е учредена ипотека
върху апартамент (жилище), находящ се в гр. София,
Столична община, район „Оборище“ в сградата на ул. „*****на две нива с обща
застроена площ от 147,20 кв.м.
Според т. 20.1. от общите условия при забава на плащането на
месечната вноска от деня, следващ определената в договора падежна дата, частта
от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличена с надбавка от 3 процентни пункта, а при плащане в рамките на 7 дни
след падежната дата, наказателна надбавка не се прилага. При допусната забава в
плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита
става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, а
до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита
се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в
размер на 10 процентни пункта (т. 20.2). Съгласно т. 21.1.1.
кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем и при всяко
неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница, в който
случай изискуемият кредит се отнася в просрочие и се
олихвява по реда на т. 20.2 (т. 21.2 от общите условия). Клаузата на т. 24.1
предвижда задължение за кредитополучателя да заплаща такса за управление на
кредита, която в края на всяка година на падежната дата, определена в договора,
се събира от авоара по разплащателната сметка след погасяване на месечната
вноска за лихва и главница. В т. 24.3. е посочено, че банката има право
едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите при изрично указани
обстоятелства. Съгласно т. 26 кредитополучателят дава съгласие при неизпълнение
на задължението му за подновяване на имуществената застраховка на обезпечението
и плащане на застрахователна премия кредиторът да извърши тези действия от
името и за сметка на кредитополучателя при избрани от кредитора застраховател,
условия и цени, включително като договаря със себе си в качеството си на
застрахователен агент.
Съгласно чл. 15 от договора за ипотечен кредит кредиторът има
право да извършва изменения или допълнения на Общите условия и Тарифата, които
стават задължителни за кредитополучателите. За всяка промяна кредиторът
уведомява кредитополучателите чрез съобщения, поставени на видно място в
салоните на Банката.
По делото не се спори, а и от доказателствата се налага извод,
че договореният кредит е усвоен в пълен размер – 207 000 лв. Приложенията
към допълнителното заключение на вещото лице Р.С. позволяват извод, че договорените
месечни вноски са плащани в срок до втората падежна дата – 21.07.2009 г. От
3-та до 17-та вноска са отразени частични погасявания и със закъснение. Не са
заплатени две дължими вноски съответно на 21.12.2010 г. и 21.01.2011 г. На
11.02.2011 г. е отчетена за внесена сума от 3960 лв.
Страните не спорят за писмено е изразено съгласие между
кредитополучателите Д.К. и Л.К., че размерът на остатъчната главница към
подписване на споразумението от 11.02.2011 г. възлиза на 205108,04 лв., в която
сума е включена и такса изискуемост в размер на 60 лв. Към тази дата вещото
лице сочи като дължима и редовна лихва от 5151,96 лв. Тези суми са потвърдени и
от вещото лице Й.. Договорен е гратисен период за
издължаване на главницата по кредита от 6 месеца без да се променя крайният
срок, а след изтичане на гратисния период, остатъкът от
кредита се анюитира и се издължава с равни месечни
вноски, включващи лихва и главница за оставащия срок за погасяване. Указано е,
че непогасената част от начислената лихва към датата на подписване на
допълнителното споразумение следва да се капитализира към остатъка от
главницата, а при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита
капитализацията отпада от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните
суми се считат отново за дължима лихва.
Страните не спорят, че по договора за кредит е ползван облекчен
размер на лихвата от 9,79 % и преди споразумението от 21.05.2012 г., а вещото
лице Й. е констатирала отразено от ищеца основание за прилагане на намаления рлж;ивн – спазване на условия на програма ДСК „УЮТ“.
Страните не спорят, а и от доказателствата се установява писмено
изразено съгласие между ищеца и ответниците Д.К. и Л.К.
на 21.05.2012 г. (допусната е грешка при отразяване датата в допълнителното
споразумение предвид посочения в него договор за поръчителство с последваща дата), че остатъкът по дълга е в размер на
205057,00 лв., а непогасена и останала главница в размер на 205057,50 лв. Вещото
лице Й. установява, че така посочена сума е формирана след сторниране
на предходно капитализирана лихва в размер от 5143,50 лв., а сумата включва
капитализираната такса от 60 лв. Отразено е и извършено плащане на сума от 1250
лв. Уговорено е, че за период от 9 месеца кредитополучателите не дължат плащане
по главницата при запазване на крайния срок за издължаване на кредита. Указано
е, че след изтичане на гратисния период натрупаната
сума „събитийна такса-отсрочени лихви“ се капитализира към остатъчната главница,
а кредитът се анюитира на равни месечни вноски,
включващи лихва и главница до първоначално договорения краен срок. Съгласувано
е дължимата редовна лихва от 19190,23 лв. да се разсрочи за период от 36
месеца, а ако кредитът стане предсрочно изискуем – да отпадне капитализацията и
капитализираните суми да се считат отново за дължима лихва. Указано е, че към
датата на сключване на споразумението лихвата по кредита е в размер общо от 9,79 % като освен с ипотека, кредитът е
обезпечен и с поръчителство на Х.И.К.. В приложения и неоспорен погасителен
план (с отбелязана дата на усвояване 21.05.2012 г.), е отразена като разсрочена
главница от 205057 лв. на 324 вноски в размер от по 1829,72 лв., считано от
10-та вноска и разсрочено плащане на лихвата на тримесечие.
Вещото лице Й. установява с постъпилите суми в погашение на
кредита в размер от 67300,43 лв. да са погасени съответно 2322,78 лв. –
главница, 61981,72 лв. – договорна лихва, 6,64 лв. санкционна лихва и 2989,29
лв. – заемни такси като определя размер на непогасената главница до постъпване
на плащания от изпълнителното производство от 204271 лв.
По делото не се спори, а и доказателствата позволяват извод, че
на 02.08.2016 г. е постъпила и сума в размер на 32870,45 лв. – заплатено
застрахователно обезщетение за пожар в ипотекиран за обезпечение на кредита
имот. Вещото лице Й. констатира цялата сума да е отнесена от ищеца в погасяване
на задължението за главница.
На основание заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК, с входящ № от 27.02.2014г. от
„Банка ДСК“ ЕАД, като заявител, срещу Д.Х.К., Л.К.К.
и Х.И.К. СРС е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ от 19.03.2014г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №10431 по описа на съда
за 2014 г., 41 състав, с които е осъдил длъжниците да
платят солидарно на банката сумата от 204797,22 лв. – главница, ведно със
законната лихва за периода от 25.02.2014г. (съгласно заявлението – от
26.02.2014г.) до изплащане на вземането, заемни такси в размер на 1709,76 лв.,
договорна лихва в размер на 39017,79 лв. за периода от 18.04.2012г. до
25.02.2014г., санкционна лихва в размер на 10525,32 лв. за периода от
21.08.2013г. до 25.02.2014г., 8313,50 лв. – разноски по делото, а именно:
5121,00 лв. – държавна такса и 3010,50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт. В
заявлението се твърди и от извлечението по чл. 417, т. 2 ГПК следва, че
кредитът е направен предсрочно изискуем на 21.08.2013г. поради допусната забава
в плащанията над 90 дни на основание т. 20.2, раздел VII от Общите условия като
към 21.08.2013г. не са погасени четири погасително вноски, а именно: вноска,
дължима на 21.05.2013г. в размер на 1 468,53 лв., вноска, дължима на
21.06.2013г. в размер на 1 907,88 лв., вноска, дължима на 21.07.2013г. в
размер на 1 907,88 лв., вноска, дължима на 21.08.2013г. в размер на
1 907,88 лв.
Вещите лица Д. и Й. установяват, че постъпила на 2.8.2016 г. при
ищеца сума с основание – „изплатена имуществена щета № 16260010036 от ЗК УНИКА“
в размер на 32870,45 лв., при ищеца е отнесена в погашение на вземането за
главница.
В открито съдебно заседание, проведено на 15.12.2017 г. съдът е
изключил от доказателствата по делото договора за поръчителство от 21.05.2012 г.,
приложен на лист 63 от делото, поради неизпълнено задължение от страна на ищеца
да представи този договор в оригинал на вещото лице по допусната
съдебно-графологична експертиза.
Вещото лице С. изследва неотносими към
случая варианти за изчисление, поради което безпредметно остава обсъждането им.
По отношение на
претенциите срещу ответницата Л.К.К.:
Предмет на настоящото производство е установяване съществуването
на вземане, предявено за събиране в заповедно производство. Ето защо в тежест
на ищеца е да докаже проявили се в действителността обстоятелства, с които
законът свързва възникване на твърдяното вземане, а и възможност за ищеца да
изисква неговото изпълнение. Повдигнатият с възражението спор лишава от
значение предпоставките, обосновали издадената заповед за плащане, поради което
без значение остава дали представения в заповедното производство документ –
извлечение от счетоводни книги, отговаря на изискванията.
Банката – кредитор, ищец в настоящото производство претендира
сумите срещу ответницата в качеството й на страна по договор за кредит.
Страните не спорят, а и доказателствата сочат еднозначно за сключен договор в
писмена форма, както и че договорената сума е усвоена. Това поражда задължение
за кредитополучателите да както да върнат получената сума (чл. 430 ал. 1 ТЗ),
така и да заплатят договорената лихва – цената на предоставения финансов ресурс
(чл. 430 ал. 2 ТЗ). Договорът определя реда за връщане на сумата като предписва
това да стане разсрочено.
Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, което ответницата оспорва. Съгласно чл. 20а ал. 1 вр. чл. 63 ЗЗД
длъжникът е обвързан да изпълни точно обещаното – в случая да плати
договорените вноски в обещания срок. Неизпълнението овластява кредитора да
изиска и получи договореното. Обусловеното от срок задължение обвързва
кредитора да изчака изтичането му. Законът допуска да се освободи от това си
задължение и да поиска незабавно изпълнение в случай на неплащане на една или
повече вноски. Страните не спорят, че плащанията по договора са били
прекратени, какъвто извод следва и от заключенията на всички вещи лица.
Следователно, налице е зачетена от правовия ред причина банка да изиска
изпълнение на цялото си вземане в това число и по реда на заповедното
производство (чл. 60 ал. 2 ЗКИ).
Предсрочната изискуемост представлява промяна в съществен
елемент от кредитното правоотношение – начина на изпълнение на задължението за
връщане на сумата. Правната сигурност почива на яснота в съдържанието на
задълженията и условията за упражняване на правата, за чието удовлетворяване са
предназначени. Затова и за да настъпи промяна в начина на изпълнение на
задълженията, наложително е волята за това да бъде обективирана
по начин, позволяващ на насрещната страна в правоотношението да го възприеме еднозначно.
Както нормата на чл. 60 ал. 2 ЗКИ, така и трайната съдебна практика изискват кредитната
институция с нарочно изявление да упражни правото си да се откаже от
договореното разсрочено плащане и да изиска незабавно изпълнение на цялото
задължение. От доказателствата не се установява нито писмено обективирано изявление до ответницата, нито заявената с
допълнителната искова молба пречка изявлението да достигне до нея към 21.08.2013
г.
Настоящият състав обаче приема, че с оглед утвърденото разбиране
с т. 9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че и по отношение на разглеждан спор
по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК в сила е общото правило на чл. 235 ал. 3 ГПК. Това
виждане е потвърдено и доразвито с ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, утвърждаващо
разбирането, че облекченият ред за защита не оправдава неравенство в
процесуалните възможности за страните в облигационното правоотношение, нито
легитимен интерес за фокусиране на спора за правото към минал момент – този на
предявяване на заявлението.
Нормата на чл. 5 ГПК ангажира съда да даде правото според
посочените от страните факти. Нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК утвърждава диспозитивното начало, но и предвижда нарочни правила за
формиране предмета на спора. Страната дължи да посочи фактите, от които извежда
предявеното за защита свое право без да обвързва съда с правната им оценка. В тази
насока и ТР № 8/2017 г. изрично отрича предходно срещаното в съдебната практика
разбиране, че посочената дата на настъпила предсрочна изискуемост е елемент от
основанието на претенцията по чл. 422 ГПК. Такъв се явява единствено
предявеното за защита право – в случая вземане, индивидуализирано според правопораждащите го факти и обстоятелства и размер. Вече
стана дума, че предсрочната изискуемост рефлектира върху размера на вземането,
от който единствено съдът е ограничен по силата на чл. 6 ал. 2 ГПК. Моментът на
настъпване на промяната в правоотношението е правен въпрос, който съдът дължи
да разреши според всички относими към него обстоятелства, ако са настъпили до
датата на приключване на устните състезания. Законът не предписва форма на
изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост, нито обуславя правния му
ефект от спазване на конкретен начин или момент за връчването му. Ето защо
логично се налага извод, че очертаните съдът е овластен и задължен да вземе
предвид обективираното изявление за предсрочна
изискуемост и на непадежиралата към момента на
промяната главница дори и да са се случили в хода на производството.
Описаните в исковата молба обстоятелства сочат на обективирана от кредитора воля да изиска цялата главница.
Така обективираното изявление достига до длъжниците с връчване на преписа от исковата молба.
Следователно, към този момент за ответницата е възникнала обективна възможност
да разбере, че поради неплащане на задълженията отпада договореното разсрочване
на главницата и дължи да я върне изцяло. Следователно, налице са очертаните
вече характеристики на правното действие по обявяване на предсрочна
изискуемост, довело до настъпването й към 17.11.2015 г.
При отпадане на договорената възможност за разсрочено
плащане с произтичащата от това насрещна
престация – възнаграждение под формата на договорна
лихва, меродавно се явява правилото на чл. 69 ал. 1 ЗЗД. Кредитополучателят
дължи веднага плащане на цялата разсрочена главница и следователно, считано от
17.11.2015 г. главницата е станала изискуема.
Възниква въпросът какъв е нейният размер с оглед довода за
капитализиране на лихви и такси. От съдържанието на сключените споразумения
следва съгласувана воля за „условна“ капитализация на лихви. Изрично е
предвидено, че тя отпада при настъпване на предсрочна изискуемост. От
заключението на вещото лице Й. се установява, че въз основа на допълнителните
споразумения главницата е била увеличена, но и последвало сторниране
на това увеличение.
Вещото лице Й. обаче установява и със споразумение от 11.02.2011
г. към размера на главницата по кредита да е добавена сума от 60 лв. – такса за
изискуемост в размер на 60 лв., а от съдържанието на споразумението не се
установява това да е било съгласувано.
Правовият ред обвързва всеки търговец при договаряне на
отношенията си с потребител да осигури ефективна равнопоставеност.
Това означава търговецът да отчита значимите интереси на потребителя и да
осигурява всички обективно необходими условия, за да прецени ползите от
предлагана му сделка. Понеже договорът е средство за постигане на съгласуваните
интереси, наложително и предложената от търговеца регламентация на правната
връзка да обезпечава реализация на законния интерес на потребителя.
Пренебрегнатата гаранция в тази насока, довела до уговорка във вреда на
потребителя в отклонение от принципа на добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата на търговеца и потребителя (чл. 143 ал. 1 от Закона
за защита на потребителите – ЗЗП) и лишава от правно значение изразеното
съгласие от потребител (чл. 146 ал. 1 от ЗЗП). Понеже и това отклонение от
обвързващата сила на съгласието преследва легитимен интерес, меродавност
придобиват условията, при които е постигнато съгласие. Хипотетично увреждащата
клауза не е нищожна, ако е договорена индивидуално. След като формално
изразената воля за обвързване сама по себе си не е достатъчна, за да ангажира
потребител, логично следва, че предписаното изключение предполага неразрешен
въпрос от императивна правна норма (в такава хипотеза съгласието е изключен
източник на задължение – чл. 26 ал. 1 предл. първо ЗЗД), информирано съгласие и
наличие на конкретен интерес, който разумно да обяснява възприетото разрешение.
В тази насока и нормата на чл. 145 ал. 2 ЗЗП изключва външната преценка досежно
определения основен предмет на договора – съдържанието на насрещните престации по сделката, освен ако е нарушена гаранцията за
вземане на информирано решение от страна на потребителя, а предходната алинея
очертава и подхода за оценка на договорна клауза – следва да се държи сметка
както за естеството на услугата, предмет на договора, така и за съдържанието на
останалите клаузи от договора. При очертаната регулаторна рамка следва да бъдат
разгледани и наведените от страна на ответницата възражения за неравноправност
на клаузата за възнаградителна лихва.
От споразумението, сключено на 11.02.2011 г. следва съгласие на
кредитора да не получи принципно дължимата му част от вземането за главница за
договорения 6-месечен период. Липсващата информация, че това се случва, препятства
потребителя да разбере действителната цена на получената отстъпка. От тази
гледна точка няма основание главницата да бъде обременявана и със сума, върху
която потребителят не се е ангажирал да заплаща лихва (договорката касае
единствено получената главница срещу задължението да бъде върната).
Ответницата противопоставя възражение за неравноправност на
клаузите за договорена лихва.
Договорът сочи на постигнато съгласие за едновременно погасяване
на част от главницата и вземане за възнаградителна лихва.
Затова и за преценка на погасителния ефект на извършените плащания е
наложителна проверка за валидност на обуславящите вземането договорни клаузи.
Кредитополучателите са физически лица, а в процеса не се твърди, нито се
установява договорът да касае търговска или професионална тяхна дейност. Това
придава на кредитополучателите качеството потребител.
Законът предписва възмездност на
договора за кредит, придаващо на възнаградителната
лихва елемент от основния му предмет. Затова и допустимата преценка за
неравноправност е ограничена до условията за осигуряване на информирано
съгласие. Договорената ставка за формиране на лихвата е двукомпонетна
– базов лихвен процент от 5,69 % и стандартна надбавка в размер на 4,60 % или
общо 10,29 %. Значимият интерес за потребител по договор за кредит е да разбере
какво дължи срещу предоставения му финансов ресурс и с колко той се оскъпява.
Тази информация еднозначно произтича от представения по делото погасителен план
с указан размер както на месечната погасителна вноска, така и на общия размер
на подлежащата на връщане сума. Ответницата не оспорва положения под документа подпис,
което пък налага извод, че й е предоставен.
Определената като „стандартна“ надбавка в т. 7.1. позволява
еднозначното й разграничаване от преференциалната надбавка, регламентирана в т.
7.2. от договора. От писмено удостоверените от ответницата документи не следва
размерът на тази надбавка, но доколкото тя ползва потребителя – води до
намаляване на дължимата лихва, пропускът не разкрива неравноправност в указания
смисъл.
По изложените съображения настоящият състав приема, че клаузата
на чл. 7 от процесния договор е възнаградителната
лихва е ясна и разбираема. Допълнителните споразумения възпроизвеждат цифрово
размера на лихвата по кредита, което също осигурява нужната яснота и
разбираемост. Противопоставеното възражение за неравноправност на клаузите за
договорна лихва е неоснователно.
Представените по делото общи условия са подписани от ответницата
– положения по тях подпис не е оспорен. Това е необходимо, но и достатъчно, за
гарантиране на законния й интерес да разбере цялостната рамка на правната
връзка преди да се обвърже с договора. Изключително от потребителя зависи дали
ще упражни това свое право, съответно какво внимание и време да отдели за осмисляне
на предоставения текст. В процеса не се твърди да е отказана на ответницата поискана
от нея възможност да се запознае с общите условия, за да се приеме, че е
нарушено правото й на информация преди да се обвърже с договора.
При положение че в процеса не се установява промяна на лихви и
такси, безпредметно остава изследването дали и доколко е противопоставима
на ответницата предвидената с общите условия възможност за едностранна промяна
на общите условия и тарифите.
Основателно обаче е възражението за недопустима капитализация на
лихви и такси към главницата по кредита.
Нормата на чл. 10 ал. 3 ЗЗД свързва възможността за олихвяване
на изтекли лихви с изрично утвърдени правила от Българската народна банка. Такива
не са създадени. След като прирастът на възнаградителна
лихва е обусловен от нарочна регламентация от държавен орган, договарянето му
води до заобикаляне на нормативно утвърдени правила, а следователно и до
нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. второ ЗЗД. Нищожната
клауза не поражда правни последици, поради което настоящият състав приема за
лишени от регулативен потенциал клаузите за капитализация на лихвите в
допълнителните споразумения съответно от 11.02.2011 г. и 21.05.2012 г.
Ответницата не оспорва твърдението на ищеца, че преференциалната
надбавка е отпаднала поради неизпълнение условията на оповестената с договора
за кредит програма „ДСК Уют“. С оглед на диспозитивния
характер на съдебния процес (чл. 6 ал. 2 ГПК) при липса на твърдения
изследването им е недопустимо. При тези съображения съдът приема за меродавен
приложеният от банката лихвен процент за процесния период.
Правовият ред овластява банката да събира и изрично договорени с
кредитополучателя такси, съпътстващи кредитното правоотношение (чл. 58 ал. 1 т.
1 ЗКИ). Извън изрично ограничения анатозицъм
капитализацията предпоставя принципна възможност за преструктуриране на дълга и
досежно вземане за неплатени такси. На общо основание обаче предпоставка за
това е постигнато съгласие, което по необходимост предполага яснота за
основанието и размера на капитализираното вземане. Вещото лице Й. установява в
главницата по споразумение от 11.02.2011 г. да е включена и сума в размер на 60
лв. с основание – такса за изискуемост. Клаузата обаче не диференцира
съдържанието на общо определения дълг при установените от вещото лице елементи
на главницата. Следователно, клаузата не удовлетворява изискването на чл. 145
ал. 2 ЗЗП за яснота и разбираемост при описване основния предмет на сделката.
Отсъствието на тази гаранция за информирано съгласие само по себе си опорочава
клаузата като безпредметно остава изследването приложеното, съответно
предпоставките по Наредба № 9 от 3 април 2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични
провизии за кредитен риск, детайлизираща правилата за преструктуриране на
рискови експозиции.
Споразумението от 21.05.2012 г. определя размер на лихвения
процент от 9,79 без да го обвързва с програма „ДСК Уют“. Дори да се приеме, че
такава е била волята на ищеца, след като не е намерила писмено изражение в
споразумението, търговецът е обвързан от този лихвен процент за следващия
споразумението период. Така достигнатият правен извод налага определяне размера
на акцесорните вземания за договорна лихва и неустойка
по реда на чл. 162 ГПК.
При положение че не се установява кредитът да е станал
предсрочно изискуем преди датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК,
за исковия период ответницата дължи да плаща и договорената възнаградителна
лихва. Кредиторът по банков кредит е в правото си да получи възнаграждение за
предоставения финансов ресурс, поради което в основанието на това вземане е
осигурена възможност за ползването му във времево очертан период. С изтичане на
този период възниква вземане, поради което и това периодично вземане подлежи на
индивидуализация с периода, от който произтича. Ищецът свързва предявеното
вземане за договорна лихва с периода от 18.04.2012 г. до 25.02.2014 г. Този
период е указан и в заявлението, съответно издадената по него заповед за
изпълнение. Макар и ищецът да се позовава на споразумение от 21.05.2012 г., с
него е договорено разсрочено погасяване на формирана към този момент възнаградителна лихва от 19190,23 лв. С оглед нормата на
чл. 6 ал. 2 ГПК съдът е обвързан от предмета на поискана защита. След като споразумението
не поражда вземането, а единствено регламентира начина за изпълнението му,
настоящият състав не намира възможност да го свърже с предявеното вземане,
произтичащо от очертания в заявлението времеви период.
Същевременно обаче, дори и за част от периода на развитие на
отношението между страните капитализацията на лихвите рефлектира върху размера
на възнаградителната лихва, доколкото добавената сума
увеличава основата, индексирана с договорения процент. Това е пречка да бъдат
възприети за меродавни посоченото разпределение на дела на главницата и
договорната лихва според погасителните планове към споразумение от 11.02.2011
г. и 21.05.2012 г.
Поради обусловения от недопустима капитализация завишен размер
на анюитетната вноска със споразумение от 11.02.2011
г., съдът приема за меродавен първоначално договореният. Няма обаче пречка да
бъде зачетена волята на страните, нито досежно отсроченото погасяване, нито за
безлихвения период, а и за определения размер на анюитетната
вноска със споразумение от 21.05.2012 г. Липсва тясна връзка между
незаконосъобразно определената основа, ползваща противно на правилата кредитора
и относимите към потребителя правила за начина на
изпълнение на задължението му, която да лишава от меродавност споразумението
изцяло.
Липсващото плащане на главницата в договорения срок не
рефлектира върху размера на възнаградителната лихва,
а поражда отговорност за обезвреда, предмет на
договорената между страните неустойка – (наказателна/санкционираща лихва). Това
налага определяне по реда на чл. 162 ГПК както размера на възнаградителната
лихва, така и този за договорената неустойка. При тези съображения съдът приема
за възникнали и изискуеми вземания на ищеца съответно за главница в размер на 204211,20
лв. и за възнаградителна (договорна) лихва за
посочения в заявлението и изследван в процеса период в размер на 20813.46 лв.
Общите условия отразяват и последиците при неизпълнено в срок
задължение по договора за кредит като се дължи неустойка в размер на договорения
лихвен процент, увеличен с 3 процентни пункта, считано от деня, следващ
падежната дата. Определената падежна дата според погасителния план за 52-ра
вноска е събота, неработен ден. Срокът е призван да осигури всички условия за
надлежно изпълнение. Съгласно чл. 72 ал. 2 ЗЗД когато последният ден е
неприсъствен, срокът за изпълнение изтича в края на първи работен ден.
Следователно, по отношение на 52-ра вноска ответницата е изпаднала в забава,
считано от 24.09.2012 г., от която дата и подлежи на начисляване и договорената
неустойка. Клаузата на т. 20.2 свързва завишената наказателна ставка с обявена
предсрочна изискуемост. Тъй като не се установява такава да е настъпила в
рамките на указания в заявлението времеви период, безпредметно остава изследването
за неравноправност на утежняващата санкция. Ето защо меродавна в случая е
клаузата на т. 20.1. Определен по реда на чл. 162 ГПК размерът на неустойката
за посочения в заявлението период възлиза на 6213.36 лв.
Утвърдената съдебна практика с т. 9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС събрани суми в рамките на изпълнителния процес въз основа на приведена в
изпълнение заповед не подлежат на изследване в производството по чл. 422 ГПК. При
това положение безпредметно остава дали и каква сума е събрана, съответно дали
и как това рефлектира върху задължението предвид оспорваното поръчителство от
страна на Х.К..
Няма пречка обаче да бъде отчетено постъпилото плащане извън
изпълнителното производство – платеното застрахователно обезщетение в размер на
32870,45 лв. Вещите лица установяват плащането да е прието от кредитора в
погашение на задължението за главница. Кредиторът е свободен да се отклони от
правилото на чл. 76 ал. 2 ЗЗД, установено изключително в защита на частния му
интерес. Към момента на приетото изпълнение дължимата главница превишава по
размер полученото вземане, поради което тя се явява частично погасена, а
следователно и погасената част не неподлежи на принудително изпълнение. Ето
защо искът за главницата е основателен и доказан до сумата от 171340,75 лв., а
за разликата следва да бъде отхвърлен.
Частично основателни са и предявените искове за акцесорните вземания съответно за възнаградителна
лихва за периода 18.04.2012 г. – 25.02.2014 г. в размер на 20813.46 лв. и за неустойка за
периода 21.08.2013 г. – 25.02.2014 г. до сумата от 6213,36 лв. За разликата до
пълните предявени размери тези искове подлежат на отхвърляне.
От заключението на вещото лице Й. се установят формирани и
непогасени задължение за такси до 25.02.2014 г. в размер на 818,19 лв. – такса
за управление на кредита с падеж на 21.05.2013 г. Такава такса е изрично
договорена, а по размер е доказана от вещото лице до тази сума.
От съдържанието на споразумение от 21.05.2012 г. не се
установява към тази дата да е съществувало задължение за такса за управление
нито от него следва задължение за заплащане на такава. Приложеният погасителен
план не предвижда такава с падеж на 21.05.2012 г. Предвид предоговорения
начин за изплащане и при липсата на писмено поето задължение в тази насока,
няма основание да се приеме, че съществува установеното от вещото лице
задължение в размер на 819,76 лв.
Не се доказа в процеса основанието на начислените и предявени в
заповедното производство такси за разликата до пълния предявен размер. При повдигнатият
спор отчитането им само по себе си не е достатъчно, а съдът не разполага с
правомощие да предполага от какво произтичат. Напротив, ефективната защита на
потребителя налага осигурена яснота за предмета на услугата, за която се
ангажира финансовата му отговорност. Ето защо и предявеният иск за
самостоятелното от правна гледна точка вземане за такси също следва да бъде
отхвърлен частично.
По искането за
законна лихва, считано от 26.02.2014 г:
Законът предвижда облекчен ред за защита на акцесорно
вземане за лихва по установено в съдебен процес парично задължение. Процесуалният
закон не регламентира съдържанието на понятието лихва, поради което приложим е
материалният закон. Понеже размерът на това вземане пряко зависи от изминалия
период и настъпване на обстоятелство, с което правовият ред свързва погасяване
на лихвоносното вземане, съдът дължи да го утвърди по основание, а неговият
размер подлежи на определяне към момента на изпълнението.
Съгласно чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД неплатеното в срок задължение
се дължи ведно с обезщетение за забава. Вземането за главница е парично, а
нормата на чл. 86 ЗЗД предвижда необоримо предположение, че неизпълнението му
поражда вреда и утвърждава механизъм за нейното оценяване. Главницата е
изискуема в пълния установен размер от 17.11.2015 г., от която дата и подлежи
на плащане ведно със законната лихва. Различният подход за остойностяване на
вземането за законна лихва до този момент налага да бъде утвърдено и по размер.
За периода от 27.02.2014 г. до 16.11.2015 г. обезщетението е дължимо по
отношение на частта от главницата, включена в периодично дължимите погасителни
вноски, начиная от деня, следващ падежната дата при
отчитане и правилото на чл. 72 ал. 2 ЗЗД и възлиза на 302,91 лв.
По отношение на
претенциите срещу ответника Х.И. К.:
Законът допуска да бъде поето задължение за изпълнение на чуждо
задължение, предпоставка за което е постигнато съгласие между трето на
правоотношението, пораждащо валидно задължение лице и кредитора по материалното
правоотношение. Ответникът Х.К. оспорва да се е задължавал с представения по
делото договор, сочещ да е подписан от него. Повдигнатият спор задължава
ответника да опроверга подписа си, но и ищеца да съдейства за това чрез
предоставяне на сметнатия от вещото лице като необходим за изследването
оригинал на договора. Ищецът не твърди и да е налице обективна пречка за
представянето му. При тези съображения и след изключване на писменото
доказателство, обосноваващо твърдяното от ищеца задължение на така привлечения
ответник, исковете се явяват недоказани и подлежат на отхвърляне изцяло.
По разноските:
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС,
ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да разпредели
отговорността за разноски както за направени в настоящото, така и в заповедното
производство съобразно изхода на спора. По изричен текст на чл. 81 ГПК обаче
съдът се произнася по отговорността за разноски доколкото е заявено изрично
искане в преклузивен срок. Следователно, и по
отношение на тази отговорност в сила е диспозитивното
начало, утвърдено с чл. 6 ал. 2 ГПК. Както в исковата молба, така и в списъка
за разноски, към който препраща изявлението в рамките на устните прения, ищецът
претендира разноските в исковия процес. При установения изход от спора в тежест
на ответницата следва да бъдат възложени направените от ищеца и доказани в
процеса разноски както в настоящото производство, така и в заповедното,
съобразно уважената част от исковете
съответно: 3983,71 лв. – държавна такса в исковото производство,
311,17 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Не се установява допълнително възложените разноски в размер на
825 лв. да са заплатени в указания срок в с.з. на 05.07.2024 г., поради което
няма основание да бъдат взети предвид.
Ищецът е защитаван от юрисконсулт. Нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК
предписва ангажираната отговорност за разноски като предпоставка за заплащане и
на юрисконсултско възнаграждение. Понеже това вземане не произтича от направен
разход, а подлежи на определяне при приключване на спора, меродавна е
редакцията на нормата към датата на приключване на устните състезания. Делото
се явява усложнено от фактическа и правна страна, поради което съдът приема за
съответно възнаграждение в размер на 300 лв., каквото се търси, но следва да
бъде възложена част, пропорционално на уважената част от исковете.
Ищецът дължи да възстанови направените и доказани по делото
разноски от ответната страна, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Не са
представени доказателства за разноски за направени разноски за процесуално
представителство от ответницата Л.К.К..
Ответникът
Х.К. е внесъл депозит за съдебно-почеркова експертиза
в размер на 150 лв. (л. 213), който е усвоен за възнаграждение на вещото лице
макар и експертизата да не е събрана поради създадена от ищеца пречка (л. 240).
Ето защо ищецът дължи да възстанови този разход.
В хода на делото ответницата К. е освободена от задължението да
заплати депозит за вещо лице и е изплатено възнаграждение в размер на 930 лв.
от бюджета на съда. Съгласно чл. 78 ал. 6 ГПК на възстановяване подлежат
„дължими“ разноски. След като нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК редуцира
отговорността за разноски съответно на отречената част от правото, следва да се
приеме, че дължима е и съответна част от този разход.
Ищецът е поискал да бъдат прихванати признатите му разноски с
тези на ответната страна. Освен че такива не се установяват – признати като
направени от страната са разноски единствено на ответника К., който не е осъден
за разноски, настоящият състав не намира да са налице условията за поисканото прихващане.
Вземането за разноски възниква със стабилизиране на съдебния акт, с който те
биват наложени. Едва от този момент става ясно кой, кому и какво дължи.
Яснотата по тези въпроси е значимо, за да станат ликвидни двете насрещни
вземания. Това обстоятелство по настоящем не е
настъпило, поради което и прихващането е невъзможно. Извън горното, този
институт не се нуждае от съдебна намеса. Предвид обстоятелството, че и двете
вземания биват утвърдени с влязъл в сила акт, всяка страна е в състояние да
противопостави това свое вземане с предписан от закона и еднозначно признат от
практиката момент за настъпване на погасителния ефект.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Л.К.К. с адрес: ***, че по Договор за ипотечен кредит от
19.05.2009 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 19.03.2014 г. съществува вземане на
основание чл. 430 ал. 1 ТЗ за сумата 171
340,75 лв. – главница по договора с настъпила предсрочна изискуемост в
хода на производството ведно със законната лихва на основание чл. 86
ЗЗД, считано от 02.08.2016 г. до окончателното погасяване на сумата както и
върху сумата от 204211,20 лв. за периода от 17.11.2015 г. до 01.08.2016 г.,
както и сумата от 302,91 лв., за периода от 27.02.2014 г. до 16.05.2015 г.,
включително като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер в това число и поради частично погасяване
на вземането със сумата от 32870,45 лв.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Л.К.К. с адрес: ***, че по Договор за ипотечен кредит от
19.05.2009 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 19.03.2014 г. съществува вземане на
основание чл. 430 ал. 2 ТЗ за сумата 20813,46
лв. – възнаградителна лихва за периода
18.04.2012 г. – 25.02.2014 г. като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Л.К.К. с адрес: ***, че по Договор за ипотечен кредит от
19.05.2009 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 19.03.2014 г. съществува вземане на
основание чл. 92 ЗЗД за сумата 6213,36
лв. – неустойка за периода 21.08.2013 г. – 25.02.2014 г. като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен иск.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Л.К.К. с адрес: ***, че по Договор за ипотечен кредит от
19.05.2009 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 19.03.2014 г. съществува вземане на
основание чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД за сумата 818,19 лв. – такса за управление на кредита с падеж на
21.05.2013 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** срещу Х.И.К. иск с правно основание чл.
138 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД във връзка с Договор за ипотечен кредит от 19.05.2009 г., сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД, Л.К.К. и Д.Х.К..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Л.К.К. с адрес: *** да
заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***
сумата 311,17 лв. –
разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78 ал. 8 ГПК Л.К.К. с адрес: *** да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:*** сумата 233,38 лв. –
юрисконсултско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд и в
заповедното производство.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати
на Х.И.К., ЕГН **********, с адрес: *** сумата 150,00 лв. –
разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78 ал. 6 ГПК „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата 206,54 лв. –
разноски в производството пред Софийски градски съд.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните. Да се уведомят страните.
СЪДИЯ: