Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 27.04.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
при секретаря Евгения Русева,
като разгледа докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 1064 по
описа за 2019 година, на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 2026 от 17.10.2019 г. на
Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 3791/2019 г., е отхвърлен като
неоснователен предявения от И.П.П., от гр. Плевен, против „***“ ЕАД гр. Плевен
иск с правно основание чл. 439, вр. с чл. 124 от ГПК да бъде признато за
установено, че ищеца не дължи на ответника следните суми: 1363,85 лв. –
главница; 693,65 лв. – лихва за периода 21.08.2013 г. до 24.08.2018 г.;
разноски по изпълнителното производство, дължими към 24.08.2018 г., за които
суми е било образувано изпълнително дело № 2015***0400720
по описа на ЧСИ Ц.Н., поради изтекла погасителна давност на задължението,
считано от 24.082015 г. до 24.08.2018 г.
Пред Плевенски окръжен съд е
постъпила въззивна жалба срещу така постановеното решение, подадена от И.П.П.,
чрез пълномощника му адв. Р.Р. ***. С жалбата се поддържа довод, че решаващите
изводи на първоинстанционния съд за прилагане на петгодишен давностен срок в
случая са неправилни и незаконосъобразни и са изложени подробни съображения в
подкрепа на същия. Претендира се отмяната на обжалваното решение и уважаване на
предявения иск.
Ответникът по въззивната жалба „***“
ЕАД гр. Плевен изразява становище за нейната неоснователност и моли окръжния съд
да потвърди обжалваното решение, чрез пълномощника юрк. Ч.-С.. Становището е
обосновано и в представения писмен отговор на жалбата, депозиран от
пълномощника юрк. Цв.В..
Настоящият съдебен състав на Плевенски
окръжен съд, като взе предвид събрания доказателствен материал по делото и
наведените от страните доводи, намира разглеждането на въззивната жалба за
процесуално допустимо, а по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:
От данните по делото е видно, че въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 4389/2013 г. по описа на Плевенски
районен съд, е бил издаден изпълнителен лист в полза на кредитора „***“ ЕАД срещу длъжника П.И. П., от гр. Плевен, за следните суми: сума
в размер на 1460,90 лв. – главница за
периода 01.09.2010 г. до 30.06.2013 г.; сума в размер на 220,14 лв. – лихва
върху главницата за периода от 02.11.2010 г. до 08.08.2013 г.; законна лихва
върху главницата от 21.08.2013 г., както и разноските по заповедното
производство.
Съгласно цитираната заповед за
изпълнение вземането произтича от доставена но незаплатена топлинна енергия за
периода 01.09.2010 г. до 30.06.2013 г.
Не е спорно между страните по делото, че заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК е влязла в сила в хипотезата на чл. 416, предл.първо от ГПК /поради
неподадено в срок възражение от длъжника/.
Безспорно е също така, че въз
основа на издадения на 04.11.2013 г. в полза на кредитора изпълнителен лист е
било образувано изп.дело № 2015***0400720
по описа на ЧСИ Ц.Н., с район на
действие Окръжен съд – Плевен, за принудително събиране на присъденото със
заповедта вземане.
С депозираната пред
районния съд искова молба И.П.П., в качеството му на единствен наследник на
длъжника по изпълнителния лист – П.И. П.,
оспорва дължимостта на вземането, предмет на принудителното изпълнение,
което обуславя правната квалификация на иска като такъв по чл. 439 от ГПК.
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК
предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
издадено в негова полза изпълнително основание. Законодателят е предвидил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В случая отричането на вземането,
материализирано в изпълнителния титул, издаден въз основа на влязла в сила
заповед за изпълнение, се основава на твърдения на ищеца за погасяването му по давност – кратката
тригодишна давност, с оглед характера на вземането, изтекла в периода от
24.08.2015 г. – датата на последното валидно изпълнително действие, до
24.08.2018 г., в рамките на което основание съдът дължи произнасяне по
предявения иск.
Следва да бъде посочено, че при влязла в сила заповед за изпълнение,
обосноваващите иск по чл. 439 от ГПК факти могат да са такива, настъпили след
приключване на съдебното дирене в исковото производство по чл. 415, ал. 1 от ГПК,
вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК, с предмет установяване на присъденото със
заповедта вземане при подадено от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК, а ако
възражение по чл. 414 от ГПК не е подадено – след изтичането на срока на за
подаване на възражение, т.е. след влизане в сила на заповедта. Това е така, тъй
като неподаването на възражение по чл. 414 от ГПК, оттеглянето му или влизането
в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 от ГПК имат за
последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424
от ГПК или чл. 439 от ГПК /в първия случай – при новооткрити обстоятелства и доказателства,
а във втория – при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за
изпълнение/.
В този смисъл въззивният съд
намира, че релевантният период на давността по предявения в случая иск с правно
основание чл. 439 от ГПК, който следва да се съобрази в настоящото
производство, е периода след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК.
Установява се от наличните данни по
делото, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 10.09.2013 г., когато е изтекъл срокът за
подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника. Влязлата в сила заповед
за изпълнение е прекъснала давността и от
този момент започва да тече нова давност, която обаче е петгодишна. Това е
така, тъй като дължимостта на установеното с влязлата в сила заповед за
изпълнение вземане не може да бъде оспорвана по съдебен ред, освен в хипотезите
на чл. 424 от ГПК или 439 от ГПК. Следователно независимо от срока на
давността, ако същата бъде прекъсната с влизане в сила на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК при неподадено възражение, респективно непроведено исково
производство по реда на чл. 422 от ГПК, новата давност, която ще започне да тече, е
винаги пет години, каквато е и
давността, ако вземането бъде установено със съдебно решение. В този смисъл, последиците от влизането в сила
на заповедта са приравнени изцяло с последиците на влязлото в сила решение и
срокът на новата давност е всякога пет години /чл. 117, ал. 2 от ЗЗД/, като в
рамките на този срок кредиторът следва
да предприеме действия по изпълнение на издаденото в негова полза изпълнително
основание.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ/, като:
насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или
на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В настоящия случай по делото е безспорно установено, че по
образуваното на 30.06.2015 г. изпълнително
производство ЧСИ е предприел действия на принудително изпълнение като е
наложил запор върху пенсията на длъжника П. П. на 22.07.2015 г. и възбрана върху
недвижим имот на длъжника на 24.08.2015 г.
При това положение и съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността за
процесното вземане се счита отново прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна
давност, която не е изтекла към датата на депозиране на исковата молба – 06.06.2019
г.
С оглед на тези съображения
предявеният отрицателен установителен иск се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Като е достигнал до същите фактически и правни
изводи, Плевенският районен съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено.
При този изход на процеса на въззиваемата
страна, която е претендирала разноски, следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2026 от 17.10.2019 г. на Плевенски районен
съд, постановено по гр.д. № 3791/2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК И.П.П., с ЕГН **********, да
заплати в полза на „***“ ЕАД гр. Плевен,
ЕИК ***, сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото за въззивната
инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: