О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 12.02.2020 г.
Окръжен
съд-Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на дванадесети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
2. КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
55 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе
съобрази:
Производството е по чл. 413, ал. 2
във вр. с чл. 279 във вр. с
чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, срещу Разпореждане № 4434 от 13.12.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 2271 по описа за 2019 г. на Районен
съд – Ловеч в частта, с която съдът оставил без уважение заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по отношение на вземанията за възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги и за такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането. Счита, че същото е незаконосъобразно, тъй
като при постановяването му съдът не е приложил правилно разпоредбите, касаещи
заповедното производство и е превишил правомощията си. Релевира,
че в производството по чл. 410 от ГПК заповедният съд не следва да формира
изводи както за съществуването на вземането, така и за основанието, на което то
се претендира, а само да провери дали същото е спорно. В тази насока счита, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по
валидността на договорните клаузи, пропускайки, че този въпрос е извън предмета
на заповедното производство, тъй като подобна констатация може да се установи
само в хода на един исков процес. На следващо място се сочи, че съдът не е
съобразил, че сключването на споразумението за предоставяне на допълнителни
услуги не е задължително, както и че кредитополучателят доброволно е заявил
желанието си последното да стане неизменна част от договора. Твърди, че
ползването на допълнителните услуги предоставя на длъжника възможност да влияе
върху съществените характеристики на договора, като например да намалява
вноски, да отлага вноски и др., в замяна на което същият реципрочно следва да
заплати и уговореното възнаграждение. Счита, че начислените такси по Тарифата
за извънсъдебно събиране на вземането не противоречат на ЗПК, доколкото
представляват такси по усвояването и управлението на кредита и са начислени
съгласно постигнатото съгласие между страните. С оглед на посоченото счита
изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на договорните клаузи за неоснователни и моли обжалваното
разпореждане да се отмени, като бъде издадена заповед за изпълнение за
посочените в заявлението вземания.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 02.01.2020 г., а жалбата е подадена на 09.01.2020 г.
/видно от п. кл., намиращо се на л. 11 от делото/,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване, доколкото с нея частично е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване
на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата и приложеното ч.гр.д. № 2271/2019 г. по описа на Районен съд – Ловеч,
намира за установено следното:
Със заявление с вх. № 12949/25.11.2019
г., по което е образувано производството пред Районен съд – Ловеч, заявителят
„Профи
Кредит България“ ЕООД е поискал издаване на за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Р.В.Р. за следните суми: 2866,83 лв.,
представляваща главница; 365,09 лв. – договорно възнаграждение за периода 25.04.2019
г. – 31.07.2019 г.; 3550,65 лв. – възнаграждение за закупен пакет за
допълнителни услуги; 30 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането, начислени за периода 26.04.2019 г.-21.08.2019 г.; и 37,7 лв. – лихва
за забава за периода 26.04.2019 г.-21.08.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените
в заповедното производство съдебно-деловодни разноски – 137,01 лв. за държавна
такса и 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
В
обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от неизпълненено задължение по Договор за потребителски кредит
с № 30035522856 от 06.03.2019
г., по силата на който на Р.Р., в качеството ѝ на кредитополучател, ѝ
била отпусната сума, като последната се задължила да я върне ведно с
договорената лихва и възнаграждението по сключеното Споразумение за
допълнителни услуги, неизменна част от договора, на 6 равни месечни вноски с
размер на 332,55 лв. всяка. В изпълнение на договора на 06.03.2019 г.
заявителят е превел по банкова сметка *** Р. така договорената сума. Сочи, че падежът
на последната погасителна вноска е настъпил на 31.07.2019 г., като до този
момент кредитополучателят е погасил само една от дължимите вноски. Твърди, че
във връзка със забавеното изпълнение е направил допълнителни разходи за
извънсъдебно събиране на вземането, както и че се дължи лихва за забава за
периода 26.04.2019 г.-21.08.2019 г.
С Разпореждане № 4434
от 13.12.2019 г. първоинстанционният съд е уважил
заявлението по
отношение на следните суми: 2866,83 лв., представляваща главница; 365,09
лв. – договорно възнаграждение за периода 25.04.2019 г. – 31.07.2019 г.; и 37,7
лв. – лихва за забава за периода 26.04.2019 г.-21.08.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането,
както и уважил искането за съдебно-деловодни разноски за сумата от 137,01 лв.,
изчислени съразмерно с уважената част на заявлението, като по отношение на
сумите 3550,65 лв. – възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги; 30
лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за
периода 26.04.2019 г.-21.08.2019 г., го оставил без уважение. В мотивите си
районният съд приел, че клаузите, на основание на които са начислени вземанията
за допълнителни услуги и за такси за извънсъдебно събиране се явяват нищожни
поради противоречие със закона и добрите нрави.
Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с
мотивите на проверяваната инстанция, поради което разгледана по същество
жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по
следните съображения:
Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е
приел, че с оглед качеството на заемателя е налице договор с
потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като спрямо конкретния
договор - договор за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното вземане, обект на заповедта за изпълнение, е приложим
Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Настоящият съдебен състав изцяло се
съгласява със съждението на проверяваната инстанция, че процесното
Споразумение за допълнителни услуги, неизменна част от сключения договор за
потребителски кредит, се явява нищожно поради противоречие със закона и добрите
нрави. Претендираното възнаграждение по Споразумението е уговорено във фиксиран размер, събиран по
силата на самия договор, а не на база реално потребено благо-услуга,
което изключва възможността същото да бъде разглеждано като предоставена допълнителна
услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Но дори да се възприеме подобна
теза уговарянето му по този начин е в колизия с нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, в която е предвидено, че видът, размерът и
действията, за които е начислена сумата, следва да са
ясно и точно конкретизирани в договора. На следващо място видно
от посочените в жалбата и в обстоятелствената част към заявлението услуги,
договорени със споразумението, а именно „намаляване на вноски, отлагане на плащане на вноски и
др.“, същите представляват
действия по управлението на кредита. Това е в противоречие с чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, в който е предвидена изрична забрана за кредитора да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Процесното споразумение противоречи и на добрите
нрави, доколкото уговореното възнаграждение е в размер, надхвърлящ главницата.
Съдебният състав счита за
правилни и съжденията на проверяваната инстанция касателно
нищожността на клаузата, на база която е начислено вземането за такси по Тарифа
за извънсъдебно събиране на вземанията. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право
единствено на лихва за времето на забавата. В същия момент съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не следва да се включва в ГПР именно защото размерът
им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора)
разноски, направени поради
неизпълнението (напр.
извънседебно обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, разноски в заповедно или исково производство, или в производство по
принудително изпълнение). Видно от твърденията в заявлението възникването на вземането за
такси за извънсъдебно събиране на вземането е обусловено единствено от
изпадането в забава на длъжника, поради което същото не може да се разглежда
като реално направен разход във връзка с неизпълнението на длъжника и следва да
се характеризира като обезщетение за забавено изпълнение. Ето защо уговорката,
от която произтича същото, противоречи на императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата
на самия договор,
може да се разглежда и в светлината на неравноправните клаузи, доколкото
представлява заобикаляне на императивно предвидено ограничение – чл. 21, ал. 1
от ЗПК.
Без да влиза в полемика с цитираната
от жалбоподателя съдебна практика, въззивната инстанция не споделя съжденията
на посочената такава. Действително в заповедното производство за издаване на заповед по чл. 410
от ГПК съдът,
дължи проверка на формалната външна редовност на заявлението, а споровете
относно процесните
претендирани вземания следва да се решат по исков ред
при евентуално възражение на длъжника. Но освен това, видно от разпоредбата на чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК, законодателят е вменил задължение на заповедния съд да
извърши
и преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага последният да изясни въпроса
относно валидността на уговорките, създаващи задължения за
потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. Настоящият съдебен
състав счита, че неравноправните клаузи представляват частен случай на клауза
противоречаща на закона и добрите нрави, поради което и сезираният със
заявлението съд следва да следи служебно и за тях. В тази насока е константната
практика на всички състави в Окръжен съд – Ловеч.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за вземанията за възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги и за такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането поради противоречие с добрите
нрави и закона съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се
откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК). В този
случай заявителят има възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск
в общото исково производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземанията за възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги и за такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането. В този смисъл обжалваното
разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 4434 от 13.12.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 2271 по описа за 2019 г. на Районен
съд – Ловеч.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……………………
ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..