гр. София, 22.02.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, III въззивен състав, в публично заседание на седми
февруари през две хиляди и деветнайсета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при участието на секретаря Радка
Георгиева и прокурора Нина Янева, разгледа докладваното от съдия Тодорова
в.н.о.х.д № 4376 по описа за 2018 год. и
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда, постановената
на 06.02.2018 г. по н.о.х.д. № 18341/2013 г. на СРС, НО, 22 състав, подсъдимият
П.А.Л. е признат за виновен и на основание чл. 210, ал. 1, т.1 и т. 4 вр. чл.
209, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 28, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. чл. 54 вр. чл. 2, ал. 2 НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от 1 година при първоначален общ режим на изтърпяване. На
основание чл. 68, ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от
свобода за срок от 3 години, наложено по н.о.х.д. № 2069/2012г.
на СРС, като е зачетено предварителното задържане и по двете дела.
Недоволен
от присъдата е останал служебният защитник на подсъдимия, който чрез своята
жалба прави искане присъдата да бъде отменена, като подсъдимият бъде признат за
невинен и оправдан по така повдигнатото му обвинение, алтернативно – делото да
бъде върнато за разглеждане от нов състав, или присъдата да бъде изменена с
намаляване на определеното наказание. Изтъква се, че присъдата е необоснована и
незаконосъобразна, постановена при допускане на съществени процесуални
нарушения. Излагат се доводи, че отношенията между подсъдимия и пострадалите са
гражданскоправни – породени от договор за заем. Наред с това се посочва, че
незаконосъобразно производството по делото е приключило в отсъствието на
подсъдимия, който е бил лишен от възможност непосредствено да участва в
съдебното заседание.
В съдебно заседание пред въззивния съд
прокурорът при Софийска градска прокуратура поддържа становището, че първоинстанционната
присъда е правилна по същество. По отношение на неведените доводи на защитата
за липсата на подпис върху присъдата към момента на постановяването ѝ
изразява становище, че е изготвена при наличето на съществено процесуално нарушение.
Поради това моли съдът да отмени присъдата и да върне делото за разглеждане от
друг състав на първоинстанционният съд.
Защитниците на подсъдимия поддържат жалбата и молят да бъде уважена. Присъединяват
се към становището на прокурора за допуснатото съществено процесуално наршение
във формата на присъдата. Считат същевременно, че те в мотивите не е направен
задълбочен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съдът
неправилно е изградил изводите си по предмета на делото. Допълнително
подчертават, че не са били налице предпоставките делото да протече без
присъствието на подсъдимия, което допълнително опорачавало съдебния акт. Поради
това молят съдът да върне делото за разглеждане от друг състав на районния съд.
Алтернативно правят искане, ако съдът не намери основания за връщане на делото
на първата инстанция, да постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия
за невинен и да го оправдае по така повдигнатото обвинение.
Подсъдимият П.А.Л. се
присъединява към искането на защитниците
си и моли съдът да върне делото за разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд.
Въззивният съд, като прецени събраните по
делото доказателства, доводите и възраженията на страните и след като извърши
цялостна служебна проверка на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намери за установено следното:
Жалбата е неоснователна.
І. Преди да разгледа въпросите
по същество на обжалваната присъда въззивният
съд обсъди доводите за допуснати съществени процесуални нарушения в рамките на
съдебното заседание на първоинстанционния съд.
1. По отношение на подписването
на присъдата и протокола от последното съдебно заседание
Присъдата, предмет на
въззивната проверка, е постановена на 6.02.2018г. в открито съдебно заседание.
В протокола от това съдебно
заседание е отразено, че присъдата е постановена от съдебния състав, който е
отразен и в нея, както и че след постановяването й тя е била прочетена
публично. Доколкото към датата на съдебното заседание подс. Л. е бил обявен за
общодържавно издирване, за да бъде изпълнено определението за изменението на
мярката му за неотклонение в задържане под стража, но не е бил открит,
прочитането е станало в присъствието на служебния му защитник.
Съгласно чл. 131 НПК протоколите, съставени
при условията и по реда, предвидени в този кодекс, са доказателствени средства
за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за
събраните доказателства.
Протоколът от съдебно заседание
е бил подписан от председателя и секретаря и неговото съдържание не е било
оспорено в законния срок. Поради това, след като отговаря на изискванията за
форма, включително на чл. 129, ал. 2 НПК и е подписан от председателя на
състава, той е годно доказателствено средство да удостовери, че съдебното
следствие и приключило с участието на съдебен състав с отразен в титулната част
на протокола персонален състав, същият състав е изслушал пледоарията и е обявил
постановената присъда. На следващо място, след като в протокола не е отразено
някой от съдебните заседатели да е обявил в съдебно заседание, че подписва
присъдата с особено мнение, това означава, че присъдата е обявена като
постановена в единодушие от членовете на съдебния състав.
На следващо място се установява,
че с молба, депозирана в деловодство на 15.02.2018 г., защитникът на подсъдимия
е поискал преписи от постановената присъда и от протокола от последното съдебно
заседание, проведено на 6.02.2018г. Видно от направените преписи, присъдата и
протоколът от последното съдебно заседание в частта относно определението за
произнасяне по мярката за неотклонение са подписани от председателя на състава
и от един от съдебните заседатели и не са подписани от един от съдебните
заседатели – под № 2 – А.М..
Съдържащата се по делото присъда
и определение по чл. 309 НПК, обективирано в протокол от съдебното заседание от
6.02.2018 г., са подписани от целия съдебен състав.
Доколкото няма основание да се
поставя под съмнение автентичността на приложените копия от присъдата и
протокола от последното съдебно заседание, въззивният съд намира за установено,
че те не са били подписани от съдебния заседател М.непосредствено след
изготвянето на тези процесуални документи, а със закъснение – след 15.02.2018
г.
Въззивният съд намира, че
действително е било допуснато процесуално нарушение по чл. 310, ал. 1 НПК, тъй
като присъдата е прочетена преди да е подписана от втория съдебен заседател.
Това нарушение обаче не е съществено поради кумулативното наличие на три важни
условия. Първо – участието на съдебния заседател М.в съдебното заседание,
включително в обявяването на присъдата публично, е факт, надлежно удостоверен
от доказателственото средство, предназначено да установи именно този вид
процесуални факти – протокола от съдебното заседание. Второ – присъдата е била
подписана преди да постъпи делото пред въззивния съд. Трето – съдебният
заседател не е обявил, че подписва присъдата с особено мнение и впоследствие не
е и изготвено такова, т.е. волята му по предмета на делото е ясна и не е
оспорена.
Поради това въззивният съд намира,
че нарушението по чл. 310, ал. 1 НПК е било отстрането своевременно преди
образуване на въззивното производство, като не внася съмнение в съществените
обстоятелства, които се охраняват с нарушението изискване – кой е съдебният
състав, разгледал делото и постановил присъдата, има ли мнозинство за вземане
на решението, има ли особено мнение.
Аргумент в подкрепа на тези изводи на
въззивния съд са указанията в Тълкувателно
решение № 4/1995 г. по т. д. № 7/93 г., ОСНК на ВКС, разглеждащо случаите
в които някой от съдиите, включени в разширен първоинстанционен
състав, не е подписал мотивите и причината за това не е документирана
по съответния ред.
ВКС е приел, че фактическият състав по обявяване на съдебния акт е незавършен и делото следва да се върне на първата инстанция за отстраняване на недостатъка, т.е. за
подписване на процесуалния документ от лицата, чиито подписи законът изисква
като задължителни формални реквизити.
Допълнителни аргументи за точния
разума на законовите изисквания за подписване на съдебните актове могат да
бъдат намерени и в Тълкувателно решение № 1/2011 по
т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което
се обсъжда хипотезата, в която решение, постановено от тричленен състав по реда
на ГПК, изобщо не е било подписано от един от тримата съдии. ВКС е приел, че за
валидността на съдебния акт е от значение, че в съдебното съвещание са взели
участие и тримата съдии и надлежно е била формирана волята на съда. ВКС е
припомнил, че както в доктрината, така и в
съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от
ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното
решение.
Съгласно съдопроизводствените правила за постановяване
на съдебен акт, решението се постановява от съдебния състав, участвал в
заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, по мнозинството на гласовете, а решението, заедно с мотивите към него се изготвя в
писмена форма и
се подписва се от всички съдии, взели участие в
постановяването му, а когато някой от тях не може да го подпише, председателят
или старшият съдия отбелязва причините за това. Фактическият състав на обявяването на решението
включва подреждането на решението в регистъра на съдебните решения и отразяване
в срочната книга на мястото му в регистъра. Обявяването на съдебното решение не е елемент от фактическия състав на
валидно формираната воля на съда – то има за последица неоттегляемост на решението ( чл. 246 ГПК; чл. 192,
ал. 1 ГПК (отм.). Преди обявяването му, подписаното от съдията съдебно решение
е валидно, а обявяването по чл. 235, ал. 5, изр. 1 ГПК (чл. 190 ГПК отм.) след
предаване на решението в канцеларията на съда се извършва независимо от това дали
към момента на обявяване на съдебния акт постановилия решението съдия е член на
съответния съд.
ВКС е посочил, че когато решението се
постановява в състав, то се приема на тайното съвещание с мнозинството на
гласовете – чл. 21, ал. 5 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.). След като решението е
взето, докладчикът по делото изготвя писмения текст, който се подписва от
всички съдии, като съдията, който не е съгласен с мнението на мнозинството,
подписва решението, като мотивира отделно своето особено мнение – чл. 21, ал. 6 ГПК (чл. 187, ал. 3 ГПК отм.). Съдиите, подписали решението удостоверяват не
своите волеизявления, а волята на съда такава, каквато тя е формирана при
тайното съвещание. За автентифицирането на решението е достатъчно то да бъде
подписано от двама съдии, без значение дали гласовете им са формирали
мнозинството или един от тях е на особено мнение (чл. 236, ал.3, изр.2-ро ГПК,
съответно чл. 189, ал. 3 ГПК (отм.). С подписа си, останалият на особено мнение
съдия удостоверява, че изложения текст на решението отговаря на формираната от
мнозинството воля и излага отделно особеното си мнение. Законът не прави
разлика между причините за неподписването – в периода от вземането на решението до изготвянето на писмения текст е
възможно да настъпят различни факти, които препятстват полагането на подписите.
Тези факти може да съставляват както обективна причина – смърт, телесна повреда, психично разстройство и пр.,
така и субективна
– нежелание да се положи подпис от съдия, взел участие
при формиране волята на съда. За валидността на съдебния акт е без значение
дали съдията, взел участие при формиране на волята на съдебния състав, не може да положи подписа си поради причина от
физическо естество (смърт, телесна повреда, психично разстройство); поради
причина от правно естество (пенсиониране, напускане на поста съдия) или поради
преминаването му на работа в друг съд. Естеството на причината е правно
ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при гласуването в
тайното заседание и надлежно автентифицирана с подписите на двама съдии.
На следващо място ВКС изрично е
посочил, че неподписаният от член на състава на съда съдебен акт
поради наличие на пречка за това следва да бъде разграничен от неподписаното
поради пропуск съдебно решение. Съдебното решение може да бъде подписано от
член на съдебния състав и след обявяването му, вкл. и след постъпване на жалба
против решението, когато липсата на подпис е резултат от пропуск на съдията –
т.15 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. Когато неотбелязването на причината за
неподписването на решението от някой от членовете на съдебния състав е резултат
на пропуск, то той също може да бъде отстранен и след обявяване на съдебния
акт.
С оглед всички изтъкнати
съображения въззивният съд намира, че обжалваната в настоящото въззивно
производство присъда е валиден съдебен акт, т.е. налице е валидно удостоверяване на правораздавателната воля на първостепенния съд, чиято правилност обективно
може да бъде проверена от настоящата инстанция.
2. По
отношение на това дали е допуснато съществено процесуално нарушение с
провеждане на част от съдебното следствие и даване ход на съдебните прения в
отсъствие на подсъдимия
За да прецени основателността
на доводите на подсъдимия и защитниците в тази насока, въззивният съд съобрази
фактите за процесуалното развитие на делото:
– Съдебното производството е
било образувано на 25.10.2013 г. по внесения срещу подсъдимия обвинителен акт,
като е било насрочено с разпореждане на съдията-докладчик от 1.11.2013 г. за
20.02.2014 г.
– Първото
заседание е било отложено поради подадена молба от тогавашния защитник на
подсъдимия адв. Е.М., че има друг служебен ангажимент като защитник на лице,
срещу което се провежда разследване в гр. Пазарджик.
– Второто заседание, насрочено за 27.05.2014 г., е било отложено
поради неявяване на подсъдимия и представен болничен лист от УМАЛСМ „Пирогов“
за заболяване с диагноза „колика ренис декс“ и отпуск по болест от 26.05. до
28.05.2014 г.
– Третото заседание, насрочено за 2.10.2014 г., е било отложено
поради неявяване на подсъдимия и
представен болничен лист от МБАЛ „Европа“ за заболяване с причина – нетрудова
злополука и предписан отпуск по болест от 1.10.-10.10.2014 г.
– Четвъртото заседание, насрочено за 16.12.2014 г., е отложено поради
неявяване на подсъдимия. В залата се е явила съпругата му А.Д.-Л., като в
протокола от съдебно заседание (л. 119) е отразено изявлението й, че представя
медицинско направление за подсъдимия, който но можел да се яви в съдебно
заседание заради прищипани 5 и 6 прешлен. Съдът е приел, че медицинското
направление не отгаваря на изискванията на Наредбата за медицинските експертизи
и не представлява медицинско удостоверение по смисъла на чл. 18, поради което
не установява по надлежен начин медицински причини за неявяване на подсъдимия.
За следващото съдебно заседание, насрочено за 12.03.2015 г., районният съд е
постановил принудително довеждане на подсъдимия.
– Петото заседание е отложено поради неявяване на подсъдимия и
представяне на болничен лист от МБАЛ „Св. Панталеймон“ за заболяване с диагноза
„скъсване на мениска“, причина – нетрудова злополука и предписан отпуск по
болест от 9.03.2015 г. до 29.03.2015 г. В приложената епикриза е посочено, че
по сведение на пациента при слизане от заледени стълби получил травма на лявото
коляно.
Същевременно от докладна
записка на служител на ОД „Охрана“ – София от 12.03.2015 г. се установява, че
домоуправителят на етажната собственост по предоставения от подсъдимия адрес за
връзка с органите на наказателния процес адрес – гр. София, ж. к. „******, и
съсед от ап. 25 са съобщили, че подсъдимият е живял на адреса преди повече от
една година (л. 141).
– Ход на делото и на съдебното следствие е
даден в шестото съдебно заседание,
насрочено за 14.05.2015 г., като подсъдимият Л. се е явил със защитник. При снимане на самоличността му подсъдимият Л.
отново е посочил адрес за призоваването си адреса в гр. София, ж. к. „******,
на който не живее. В хода на съдебното следствие подсъдимият е заявил, че не
желае да дава обяснения към този момент. Защитникът му адв. М. е направил
декларативно искане за отвод на съдията на основание чл. 29, ал. 2 НПК, което
не е било обосновано с конкретни фактически съображения за пристрастност (л.
156). Подсъдимият е заявил, че не се присъединява към защитника си. Съдът е
прекъснал съдебното заседание за 5 минути, след което е констатирал, че адв. М.
не се явява. Подсъдимият е поискал да упълномощи друг адвокат, като е поискал и следващото съдебно заседание
да бъде насрочено за началото на октомври. Съдът е отложил делото за 6.10.2015
г.
– Седмото съдебно заседание на 6.10.2015 г. е отложено поради
неявяване на подсъдимия и негов защитник. Явила се е съпругата на подсъдимия А.Д.-Л.,
която е съобщила, че поради болест подсъдимият не може да се яви. Съдът не е
приел и не е приложил болничния лист по делото, тъй като е счел, че не е
надлежен медицински документ, удостоверяващ пречка подсъдимият да се яви в
съдебно заседание, но е приел, че няма основание да се съмнява в съобщената
информация от съпругата на подсъдимия и с оглед неявяването на защитника е
отложил делото за 26.11.2015 г.
– Осмото съдебно заседание на 26.11.2015 г. е отложено поради неявяване
на подсъдимия, за когото е представено медицинско удостоверение за невъзможност
за явяване пред разследващите органи и органите на съдебната власт, издадено от
лекар от „Свети Мина ГПИМП“. Посочената диагноза е хипертонично сърце без
(застойна) сърдечна недостатъчност, предписаният отпуск и домашен-амбулаторен
режим на лечение е за периода от 25.11.-28.11.2015 г.
–
В деветето съдебно заседание
на 1.03.2016 г. не е даден ход на делото, тъй като подсъдимият е заявил, че
желае да упълномощи нов защитник и не
желае да го защитава адв. М.. Съдът при отлагане на делото е определил да се
изготви писмо до САК за определяне на адвокат, който при необходимост да бъде
назначен за защитник.
–
В десетото съдебно заседание
на 10.05.2016 г. подсъдимият се е явил отново с адв. М., като е заявил, че желае
да го защитава той. Съдът е освободил явилия се адвокат – адв. Д. Д., определена
от САК да бъде назначена за служебен защитник. Съдебното следствие е
продължило.
–
В единайсетото съдебно заседание
на 13.06.2016 г. подс. Л. се е явил без защитника си адв. М., като е поискал да
се отложи разглеждането на делото, тъй като защитникът му е ангажиран по друго
дело извън гр. София. Делото е било отложено за 20.10.2016 г.
Оттук нататък адв. М. не се
явява в съдебното заседание, явява се определената от САК за служебен защитник
адв. Д.Д..
– В дванайсетото съдебно заседание е представено медицинско
удостоверение от 18.10.2016 г., издадено от лекар от ДКЦ-VІ – София. В него е
посочено, че пациентът се оплаква от болка в сърдечната област с
продължителност от няколко дни, като състоянието му не позволява явяване на
20.10.2016 г. Съдът е отложил делото за
2.02.2017 г.
– В тринайсетото съдебно заседание е представено медицинско удостоверение от 31.01.2017
г., издадено от лекар от ДКЦ-VІ – София. В него е посочено, че пациентът е
високо фибрилен, кашля, като състоянието му не позволява явяване на 2.02.2017 г.
Съдът е отложил делото за 6.04.2017 г.
– Четиринайсетото съдебно заседание е отсрочено с разпореждане от
закрито заседание поради болест на председателя на състава за 8.06.2017 г. В съдебното заседание на 8.06.2017 г. е
представено медицинско удостоверение от 29.05.2017 г., издадено от лекар от
ДКЦ-VІ – София. В него е посочено, че пациентът при падане е наранил лява
глезенна става и е насочен към рентгенография, като състоянието му не позволява
явяване на 8.06.2017 г. Съдът е отложил
делото за 19.07.2017 г.
–
В петнайсетото съдебно заседание
на 19.07.2017 г. подсъдимият не се е явил. Явила се е определената от САК за
служебен защитник адв. Д., която съобщава, че е провела разговор с подсъдимия
по телефона и той е съобщил, че здравословното му състояние не позволява да се
яви в съдебно заседание, а съпругата му ще донесе медицински документ. Съдът е
приел, че подсъдимият не се явява без уважителна причина е и изменил мярката му
за неотклонение от подписка в задържане под стража. Разглеждането на делото е
било отложено за 19.10.2017 г.
Определението за изменение на мярката за
неотклонение е било обжалвано с въззивна жалба от адв. Д. пред СГС, който с
определение от 7.08.2017 г. по в.н.ч.д. № 3610/2017 г. го е потвърдил.
– Подс. Л. е бил
обявен за издирване с бюлетин №215/4.08.2017 г. на СДВР и телеграма № 12882 на
ГД „НП“ за изпълнение на определението за задържане под стража. С писмо с изх.
№ 51300035671/11.08.2017 г. на началник отдел ПКП-СДВР съдът е уведомен, че до
тази дата местонахождението на подсъдимия не е открито.
– В шестнайсетото съдебно заседание на 19.10.2017 г. подс. Л. не се
явява, определението за задържането му не е изпълнено. Не се явява и служебният
защитник адв. Д., която е съобщила, че е в болница с детето си. Разглеждането
на делото е отложено за 31.10.2017 г.
– Седемнайсетото съдебно заседание на 31.10.2017 г. е отложено поради
неявяването на подсъдимия. В определението си съдът е посочил, че подсъдимият
не е доведен от СЦЗ. В същото заседание е докладвано писмо от директора на
затвора, че подсъдимият не е привеждан там.
– С писмо с рег. №
И-43626/27.10.2017 г. на НСлС съдът е уведомен, че подсъдимият не се намира в
арестите на страната.
– Осемнайсетото съдебно заседание на 7.11.2017 г. е отложено на
същото основание като предходното.
– С писмо от Затвора – гр. София
от 1.11.2017 г. съдът е уведомен, че подсъдимият не е приведен там. А с писмо
от НСлС от 16.11.2017 г. – че не се намира в никой от следствените арести.
Информацията е потвърдена и от ГД „Изпълнение на наказанията“ при МП с писмо от
21.11.2017 г.
– В деветнайсетото съдебно заседание на 21.12.2017 г. съдът е докладвал събрана информация от
съдебния секретар за проведен разговор с Отдел ПКП-СДВР, че издриването на
подсъдимия продължава и до този момент местонахождението му не е установено,
като няма данни да е напускал страната.
В същото заседание се явява
съпругата на подсъдимия св. А.Л., която съобщава, че не й е известно местонахождението
на съпруга й.
Съдът е приел, че са налице
предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК за разглеждане на делото в отсъствие
на подсъдимия, доколкото местоживеенето му в страната е останало неизвестно и
след проведеното щателно издирване. Съдът е посочил, че ход на съдебното
следствие е бил даден с участие на подсъдимия и неговия защитник, поради което
приключването на съдебното следствие без участие на подсъдимия няма да затрудни
разкриването на обективната истина.
– За двайсетото съдебно заседание на 6.02.2018 г. определението за
задържането на подс. Л. не е било изпълнено и той не се е явил. Ход на делото е
даден при условията на чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК с участие на служебния защитник
адв. Д., съдебното следствие е приключено, даден е ход на съдебните прения и е
постановена присъда в отсъствие на подсъдимия. По реда на чл. 309 след
обявяване на присъдата съдът с определение от същата дата е потвърдил мярката
за неотклонение „задържане под стража“.
– С писмо с рег. №
513р-79692/23.09.2018 г. на отдел „Противодействие на криминалната престъпност“
– СДВР съдът е уведомен, че подсъдимият е задържан и приведен в следствения
арест на 23.09.2018 г. От писмо с
рег. № 1950/4.02.2019 г. в изпълнение на определение на въззивния съд за
изискване на информация ГД „ИН“ при МП е
посочила, че на същата дата подс. Л. е приведен в затвора в гр. София.
На основата на посочените
процесуални факти въззивният съд намира, че правото на лично участие на
подсъдимия не е било нарушено, а до разглеждането на делото в негово отсъствие
се е стигнало, защото подсъдимият, след като в продължение на дълъг период от
време – от 20.02.2014 г. до 4.08.2017 г., когато е бил обявен за издирване, е
бил причина за отлагане на делото – лична или заради начина, по който е
организирал защитата си, се е укрил от органите на наказателния процес.
Укриването му е продължило от 4.08.2017 г. до 23.09.2018 г., като съпругата му
е заявила в съдебното заседание на 21.12.2017 г., че не й е известно къде се
намира. В този смисъл подсъдимият не е участвал в приключването на съдебното
следствие и в хода на съдебните прения не защото съдът е накърнил правата му, а
защото самият той е нарушил процесуалните си задължения, произтичащи от мярката
му за неотклонение, да не възпрепятства ритмичното и срочно разглеждане на
делото и се е укрил.
ІІ. Въззивният съд, след като
установи, че не са налице съществени процесуални нарушения, които да са
достатъчни на формално основание да налагат отмяна на присъдата, разгледа
атакуавния съдебен акт по същество и намери, че той е обоснован и
законосъобразен.
За да постанови присъдата,
първоинстанционният съд е провел съдебно следствие по общия ред, в хода на
което е изяснил всички правно значими обстоятелства, свързани с отношенията на
подсъдимия Л. със св. А.О.и св. С. О., които са предмет на обвинението – чрез
гласните доказателствени средства: показанията на свидетелите А.К.О., дадени в
хода на съдебното следствие и приобщените от досъдебното производство по реда
на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК, Г.А.О.а, дадени в хода на съдебното
следствие и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК от
досъдебното производство, Б.К.Р., дадени в хода на съдебното следствие и
приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК, С. К.О., дадени в
хода на съдебното следствие и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1,
т. 2 НПК, А.И.К., дадени в хода на съдебното следствие и приобщените по реда на
чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК от досъдебното производство, Е.А.К., А.Д.Д.-Л.,
дадени в
хода на съдебното следствие и приобщените от досъдебното производство по реда
на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК; писмените доказателства – протокол за
доброволно предаване от 22.10.2012г., оригинал на лист с размер 9x9 см. с ръкописен текст, писма и отговори до „К.Б.М.“,
ГДИН, НСлС, ГРАО; два броя
саморъчно написани уведомления от св. С. О. и от св. А.О.за възстановяване на
сума от по 400лв. (л. 154 и л. 155, д. пр.), справка за съдимост.
Обосновано районният съд е приел от
фактическа страна, че на 4.07.2012 г. подсъдимият посетил автосервиз „Аутотони“ ЕООД
в гр. София, кв. „*****, собственост на св. А.О.. Представил се като П.А. и
поискал справка за цените на въздушните, горивните и маслените филтри за
автомобил. Междувременно обяснил на св. А.О., че е „главна фигура“ на данъчните
служители, които извършвали проверки на фирми и ако А.О.имал проблеми, той може
да ги разреши. Допълнително му дал и листче, на което бил изписал ръкописно
името и телефонния си номер. В процеса на разговора св. А.О.споделил с
подсъдимия, че среща затруднения да запише детето си в детска градина. Подс. Л.
го уверил, че може да „уреди“ записването на детето му в която детска градина
пожелае, тъй като имал много познати. Св. Ант. О. след разговор със съпругата
си казал на подсъдимия, че би желал детето му да бъде записано в 19 ОДЗ, а
подс. Л. отговорил, че няма проблеми и ще му помогне.
На 6.07.2012 г. около 10:00 ч. подс. Л. се
свързал със св. А.О.и му казал да го „вземе“ от централата на НАП, за да отидат
„да свършат работа“. Св. Ант. О. така и направил, като двамата с подсъдимия се
придвижили до 19 ОДЗ, а по време на пътя подсъдимият обяснил на св. О., че се
познава с директорката на 19 ОДЗ и нямало да има проблеми.
След като
пристигнали до 19 ОДЗ Л. слязъл от автомобила на св. Ант. О. и сам влязъл в
детската градина, за да разговаря с директорката – св. А.К.. След около 10-15
минути подс. Л. се върнал при О. и му казал, че детето му ще бъде записано, но
директорката изисква дарение в размер на 400 лв., което подсъдимият обещал
лично да предаде на директорката. Св. Ант. О. се съгласил, но тъй като нямал
пари в себе си, на връщане към централата на НАП минал през офис на “ЦКБ” АД в
кв. „Младост 4“ и изтеглил сумата. След това я предал на подсъдимия и двамата
се върнали до 19 ОДЗ. Подсъдимият влязал в детската градина и след известно
време излязъл, като успокоил св. О., че всичко е наред. Докато пътували, подс. Л.
споменал на св. Ант. О., че като служител в НАП е написал акт за 200 000
лв. на съпруга на директорката на 19 ОДЗ, който имал магазин, затова тя щяла да
му направи услуга, за да може актът да бъде “опростен”.
Междувременно св. А.О.се свързал с брат си св.
С. О. и го попитал дали иска да запише и той детето си също в 19 ОДЗ, тъй като
познава човек, който можел да му помогне. Св. Ст. О. се съгласил и св. Ант. О.
му дал мобилния телефон на подс. Л.. Св. Ст. О. се свързал с подс. Л., който му
разяснил, че за записване на детето той също трябва да направи „дарание“ от 400
лв. Подсъдимият уговорил срещата им пред Главна данъчна дирекция, за да
поддържа представата за себе си като високопоставен данъчен служител. Когато се
видили, св. Ст. О. дал на подсъдимия сумата от 400 лв. и той му обещал, че няма
да има проблем детето му да бъде записано в 19 ОДЗ.
След това св. С. О. се обадил на брат си, на бившата си
съпруга и майка на детето им – св. Б.Р.за да им съобщи това, което бил научил,
че на 9.07.2012 г. св. Р.и св. О.а трябва да отидат в 19 ОДЗ за да запишат
децата.
На 6.07.2012 г. подс. Л. действително се срещнал с
директорката на 19 ОДЗ св. К.. Представил като П.А. – управител на фирма „С.И.“
ЕООД и предложил да извърши довършителни ремонтни работи на основната сграда на
детската градина. За записване на деца в детската градина не споменал.
Св. К.обяснила на подсъдимия, че не
може да да взема такива решения, а подс. Л. ѝ оставил лист с името и телефонния
си номер, като заявил, че ще се обади пак да се уговорят за извършване на
ремонта. Телефонният номер бил същият,
който подсъдидимият бил предоставил за връзка и на св. А.О..
На 9.07.2012 г. свидетелките О.а и Р.отишли в 19 ОДЗ с нагласата
да запишат децата си в детската градина. На срещата с директора обаче разбрали,
че не е уговаряно децата им бъдат записани, нито има процедура по прием след дарение. Св. К.била
изненадана от претенциите на св. О.а и св. Р.. Сетила се, че мъж на има П.А. е
идвал при нея, но са провеждали разговор по съвсем различни въпроси. За съпруга
си обяснила, че е военнослужещ и няма магазин.
На 20.03.2013г. св. А.Д.-Л., съпруга на подсъдимия, в
присъствието на св. Е.К.се срещнала със св. А.О.и св. С. О. и им дала общо
сумата от 800 лв. – по 400лв. на човек. Св. А.О.вписал в бележка неверното
обстоятелство, че е получил сумата, която бил дал назаем.
Св. С. О. и св. А.О.депозирали уведомление до органите на
досъдебното производство от 26.03.2013 г., че на всеки от тях е възстановена
сумата от съпругата на подсъдимия А.Л.на 18.03.2013 г. и няма повече претенции
към него.
На първо място
въззивният съд установи, че в първоинстанционното съдебно следствие са събрани в
пълнота относимите доказателства за разглежданото събитие и са изчерпани
доказателствените възможности.
В допълнение към релевантната
фактология въззивният съд намира, че следва
да включи и обстоятелствата, свързани със съдебното минало
на подсъдимия.
Подс. П.Л. е
осъждан, както следва:
1. С присъда по н.о.х.д. № 7130/2008 г. на СРС, влязла в сила
на 30.06.2009 г., за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1,
пр. 1 и пр. 2 НК, извършено на 3.10.2010 г., като при условията на чл. 373, ал.
2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание от 10
месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за срок от 3
години.
2. С присъда по н.о.х.д. № 3260/2002 г. на СРС, влязла в сила
на 30.03.2004 г., за престъпление по чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК, извършено на
4.09.2000 г., като му е наложено наказание глоба в размер на 1000 лв.
3. С присъда по н.о.х.д. № 3794/2008 г. на СРС, влязла в сила
на 4.08.2010 г., за престъпление по чл.
210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26 НК, извършено в периода
5.02.1996 г. – 15.03.1996 г.., като при условията на чл. 58а вр. чл. 55, ал. 1,
т. 1 НК му е наложено наказание от 10 месеца лишаване от свобода, чието
изпълнение е било отложено за срок от 3 години.
На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК на
подсъдимия е определено едно общо най-тежко наказание от 10 месеца лишаване от
свобода по това осъждане, по н.о.х.д. 7130/18 г. и н.о.х.д. №3260/2002 г. на
СРС, като е присъединено наказанието глоба. Изпълнението на най-тежкото
наказание лишаване от свобода е отложено за срок от 3 години.
4. С присъда по н.о.х.д. № 2069/2012 г. на СРС, влязла в сила
на 2.02.2012 г., за престъпление по чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК, извършено на
23.01.2007 г., като му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода,
чието изпълнение е било отложено за срок от 5 години.
На следващо място въззивният съд извърши проверка на оценката на
доказателствата, извършена от районния съд, и констатира, че доказателствените
материали са анализирани логически правилно съобразно точния им смисъл.
Обосновано първоинстанционният
съд е дал вяра на показанията на св. А.О.и на св. С. О., тъй като те са еднопосочни,
не съдържат вътрешни противоречия, които да ги дискредитират на собствено
основание, като същевременно кореспондират на показанията на св. К., св. О.а и
св. Р.. В подкрепа на доказателствената им стойност са и приложените уведомления,
които по същество инкорпорират разписка за връщане на получените суми от
подсъдимия.
Единствените доказателства, които
противостоят на посочената група свидетелски показания, се съдържат в
показанията на св. А.Д.-Л. – съпруга на подъсдимия, и св. Е.К.– сестра на Л.. Съдът
критично обсъди показанията на двете свидетелки, с оглед естествената им
заинтересованост от благоприятен изход на процеса за подсъдимия, и прие, че твърденията им, че сумата от 800 лв.
е била дадена назаем на подсъдимия, не могат да бъдат възприети с доверие, тъй
като са изолирани от несъмнено установения обективен ход на събитията. Видно от
срещата на св. О.а и св. Р.с директорката на детската градина, двете свидетелки
са отишли със съзнанието, че парите им са стигнали до нея и че тяхното
предназначение е именно да осигури достъп на децата им до детското заведение.
Наред с това, показанията на св. К., напълно незаинтересован свидетел, се
установява, че в същия период от време подсъдимият я е посетил на работното й
място в детската градина без разумна причина и основание.
При това положение, щом събраните по
делото доказателствени материали са анализирани съобразно точния им смисъл и не
е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното убеждение на първостепенния
съд по фактите е правилно формирано и не може да бъде променяно или замествано.
Оттук нататък районният съд е дал верен
правен отговор на въпросите по чл. 301 НПК, като е достигнал до крайния извод, че подс. Л. е
осъществил състава на престъплението по чл. 210,
ал. 1, т. 1 и т. 4 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 28, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 НК. Първоинстанционният
съд е изложил верни правни съображения, за които въззивният съд не установи
необходимост да бъдат коригирани или допълвани.
На първо място, районният съд законосъобразно
е приел, че действията на подсъдимия са били пряко насочени към възбуждане на
невярната представа у св. А.О.и св. С. О., че има фактическа възможност да им
осигури достъп до детската градина в изключение на общия ред срещу плащане на
дарение, като е създал и поддържал
погрешната представа у тях, че има влияние върху директорката, тъй като
административното наказване на съпруга й зависи от него, защото е високопоставен
данъчен служител. Подсъдимият е
използвал обикновена лъжа пред двамата свидетели, но тя е била достатъчна, за
да ги въведе в заблуждение, заради което и двамата са предадали на подсъдимия
сума от 400 лв., в резултат на което са претърпели имотна вреда в същия размер.
Имуществената вреда е пряк резултат от имущественото разпореждане на всеки от
тях, като самото разпореждане с паричните средства от своя страна е резултат от
невярната представа относно основанието и условията на това разпореждане,
възбудена и поддържана от подсъдимия.
В съгласие с материалния закон районният съд е приел, че са
извършени две деяния, всяко от които осъществява състава на квалифицираната
измама по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 4 НК, като двете заедно представляват продължавано
престъпление със същата правна квалификация.
По делото несъмнено се установява, че подсъдимият се е
представил пред свидетелите О.и като длъжностно лице (данъчен служител), с
което от обективна страна подсъдимият е реализирал съставомерния признак по чл.
210, ал. 1, т. 1 НК.
На следващо място подсъдимият е извършил измамата повторно
и случаят е немаловажен, поради което е осъществен и квалифициращия признак по
чл. 210, ал. 1, т. 4 НК. Подсъдимият
вече е бил извършил престъпления измама, за които е бил осъден с присъда по н.о.х.д. № 7130/2008 г. на СРС,
влязла в сила на 30.06.2009 г., за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл.
209, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 НК, извършено на 3.10.2010 г., като при условията на
чл. 373, ал. 2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е било наложено
наказание от 10 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за
срок от 3 години, както и с присъда по н.о.х.д. № 3794/2008 г. на СРС, влязла в
сила на 4.08.2010 г., за престъпление по
чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26 НК, извършено в периода
5.02.1996 г. – 15.03.1996 г., като при условията на чл. 58а вр. чл. 55, ал. 1,
т. 1 НК му е било наложено наказание от 10 месеца лишаване от свобода, чието
изпълнение е било отложено за срок от 3 години.
Подсъдимият е бил
осъден и за трето престъпление измама – с присъда по н.о.х.д. № 3260/2002 г. на
СРС, влязла в сила на 30.03.2004 г., по чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК, извършено на
4.09.2000 г., като му е било наложено наказание глоба в размер на 1000 лв., но
то не е включено в обвинението на подсъдимия, поради което следва да бъде
съобразявано при индивидуализиране на наказателната му отговорност.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесното
престъпление не е маловажен случай на измама, поради факта, че са извършени две
деяния, обществената им опастност, която се извежда и от факта на позоваването
на неистинско служебно качество, както и с оглед обремененото съдебно минало на
подсъдимия извън осъжданията, обхванати от повторността.
Обосновано и
законосъобразно районният съд е изяснил на следващо място, че от субективна
страна подсъдимият е действал с пряк умисъл и с користна цел да набави за себе
си имотна облага, като в същото време причини имотна вреда на заблудените.
Подсъдимият е съзнавал, че създава и поддържа невярна представа у пострадалите,
които именно заради нея извършват увреждащо ги имуществено разпореждане в
негова полза. Съзнавал е, че лъжата обхваща и длъжностното качество на което се
е позовал, за да увеличи обществената си значимост и фактически възможности за
оказване нерегламентирано въздействие. Следователно, в съзнанието на подсъдимия
всички елементи на престъпния състав от обективна страна са били пълно и точно
отразени.
Двете деяния на
квалифицираната измама, извършени срещу св. Ант. О. и св. Ст. О.,
законосъобразно са били квалифицирани като едно усложнено престъпление –
продължавано по смисъла на чл. 26, ал. 1 НК, тъй като осъществяват състава на
едно престъпление – измама – извършени са през непродължителен период от време
– около 2 дни – и от обективна и субективна страна последващото се явява
продължение на предходното.
Оттук нататък, след като настоящото въззивно производство е
образувано само по жалба на подсъдимия, това означава, че в частта относно
индивидуализацията на наказателната отговорност е допустимо да бъде извършвана
преценка от втората инстанция относно това дали наказанието е явно
несправедливо завишено, без да има правна възможност да се утежнява
наказателноправното положение на подсъдимия.
Във връзка с тези
си правомощия съдът отчете, че за престъплението, за което подсъдимият е
признат за виновен, законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ в размер
от една до осем години. Извършвайки самостоятелна преценка на релевантните за
индивидуализацията на наказанието на подсъдимия обстоятелства, настоящата
съдебна инстанция установи, че районният съд законосъобразно е приел, че то
следва да бъде определено при условията на чл. 54 НК, тъй като не са налице
многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Не е
такова обстоятелство и продължителността на наказателния процес, тъй като е
резултат от поведението на самия подсъдим.
При проверка на извършената индивидуализация на наказателната
отговорност на подсъдимия от районният съд въззивният съд съобрази базисното
положение, че правилното оразмеряване изисква наказанието да е такова, че да
постигне целите си без да е безсмислено жестоко. Основният принцип при
определяне на справедливото наказание е то да бъде наложено с минималната
тежест, която е годна да реализира целите му по чл. 36, ал. 1 НК – да се
поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава; да му се въздейства
предупредително и да му се отнеме възможността да върши други престъпления; да
се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на
обществото. От първостепенен обществен интерес е наказанието да цели поправяне
и превъзпитание на подсъдимия, формиране на самоконтрол, овладяност и вътрешни
задръжки, които да го възпират от извършване и на други престъпления в бъдеще.
Същевременно, при всяко санкциониране, логиката на държавната дейност по
прилагане на наказателна репресия изисква да се съобрази личната история на
подсъдимия от гледна точка на ефективността на въздействието на наложените до
този момент наказания. Ето защо несъмнено следва да бъде взето предвид, че
тежестта на предходните наказания лишаване от свобода с отложено изпълнение се
е оказала недостатъчна, за да възпре подсъдимият да извърши престъпление
непосредствено след предходните осъждания.
Оттук насетне въззивният съд съобрази, че първостепенният
съд е определил наказанието лишаване от свобода в размер на минималния
предвиден за това престъпление, т.е. при решителен превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства. В този смисъл при условията на чл. 54 НК
наказанието на подсъдимия не би могло обективно да бъде намалено. А както беше
посочено, определянето под минимума би довело до девалвиране на наказателното
въздействие, което присъдата следва да постигне, за да изпълни законното си
предназначение.
На следващо място първостепенният съд правилно е преценил,
че подсъдимият е извършил процесното престъпление в изпитателния срок,
определен с влязъл в сила съдебен акт по н.о.х.д. № 2069/2012 г. на СРС на
2.02.2012 г., за престъпление по чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК, извършено на
23.01.2007 г., с който му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода,
чието изпълнение е било отложено за срок от 5 години. Поради това на основание
чл. 68, ал. 1 НК районният съд законосъобразно е привел в изпълнение отложеното
наказание от 3 години лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване, тъй
като са налице предпоставките по чл. 57, ал. 1, т. 2, б.“в“ ЗИНЗС.
Районният съд
неправилно е определил режима на изтърпяване на наказанието за процесното
престъпление – общ, тъй като и за него са били налице основанията на чл. 57,
ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗИНЗС – тъй като
процесното престъпление е умишлено, извършено в изпитателния срок на условно
осъждане, за което е постановено отложеното наказание да се изтърпи отделно,
ако сборът от двете наказания надвишава две години. Доколкото обаче липсва
съответен протест, въззивният съд не може да утежни положението на подсъдимия в
тази насока.
Процесното
престъпление е извършено в изпитателния срок, определен с влязъл в сила съдебен
акт по н.о.х.д. № 3794/2008 г. на СРС от 4.08.2010 г., с който на основание чл. 25, ал. 1 вр.
чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия е определено едно общо най-тежко наказание от 10
месеца лишаване от свобода по това осъждане, по н.о.х.д. 7130/18 г. и н.о.х.д.
№3260/2002 г. на СРС, като е присъединено наказанието глоба. Изпълнението на
най-тежкото наказание лишаване от свобода е било отложено за срок от 3 години. Доколкото
обаче между това наказание и наложеното по н.о.х.д. № 2069/2012 г. също са
налице предпоставките по чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК за групирането им,
а приведеното наказание e най-тежкото
измежду наложените, отделно изтърпяване на наказанията по другите осъждания не
би могло да бъде постановено дори да имаше съответен протест.
Принципно правилно районният съд
е решил и съпътстващия осъждането въпрос за приспадане на времето, през което
подсъдимият е бил задържан, тъй като в диспозитива на присъдата не са
конкретизирани периодите.
Този недостатък може да бъде отстранен от въззивния съд в
мотивите на настоящия акт, като тези периоди бъдат изрично посочени. При
изпълнение на наказанието за процесното престъпление на основание чл. 59, ал. 1
и ал. 2 НК следва да бъде приспаднато времето, през което подс. Л. е бил
задържан в изпълнение на постановление на СРП от 9.01.2013 г., считано от 4.03.2013 г., а след това с мярка за неотклонение
„задържане под стража“, считано от
5.03.2013 г., определена от СРС с определение по н.ч.д. № 3933/2013 г., до 11.10.2013 г., когато с определение на СРС по н.ч.д. № 17427/2013 г.
мярката за неотклонение „задържане под стража“ е изменена подписка.
Въззивният съд
намира, че доводите на подсъдимия, че следва да бъде приспадното от срока на
търпимото наказание времето, през което е полагал труд по представената справка,
представена от подсъдимия, от ГД „ИН“ с рег. № 935/15.01.2019 г., че
подсъдимият полага труд в затвора – октомври 2018 г. – 5 дни, ноември 2018 г. –
14 работни дни; декември 2018 г. – 14 работни дни. Въззивният съд е изискал информация на какво
основание подсъдимият полага труд, но ГД „ИН“ не е отговорила, а отново е
изпратила същата справка.
При всички
положения обаче зачитането на положен труд в място за лишаване от свобода се
извършва, когато той е част от корекционната дейност по изпълнение на
присъдата, т.е. когато се полага след влизане в сила на присъдата. Съгласно чл.
41, ал. 1 НК изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се съпровожда с
подходящ, съответно заплатен общественополезен труд, чрез който се цели
превъзпитанието на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната
професионална квалификация. Именно този труд съгласно чл. 41, ал. 3 НК се
зачита за намаляване срока на наказанието.
При изпълнение на наказанието по н.о.х.д. №
2069/2012 г. на СРС на основание чл. 59, ал. 1 НК следва да се приспадне
времето, през което обвиняемият е бил задържан, считано от 25.11.11 до 6.12.2011 г.
В заключение,
след обобщаване на резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна
проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за нейното
изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдена.
Мотивиран от
изложеното и на основание чл. чл. 334, т. 6 НПК и 338 НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НК, IIІ въззивен състав
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 6.02.2018 г. на Софийския районен съд, НК, 22 състав по н.о.х.д. № 18341
по описа за 2013 година на същия
съд.
Решението не подлежи на обжалване
и протестиране. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.