Р Е Ш
Е Н И Е № 295
гр.В*, 11.01.2021 година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
ВОС, гражданска колегия в открито
заседание на 03 ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: В* В*
Членове: 1. АН* П*
2. В* М*
при секретаря Н* К** като разгледа докладваното
от съдия Ан* П* въззивно гражданско дело
№ 468 по описа за 2020 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивната жалба
от «Банка ДСК»ЕАД Регионален център П* против Решение №393
от 28.10.2019г. постановено по гр.д.№ 260/2019г. по описа на ВРС. Поддържа
се във въззивната жалба, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно,
поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа се, на първо място
недопустимост на решението. Сочи се, че ищецът очертава спорното право и предмета
на делото чрез петитума на иска като съдът е длажев да даде защита само в
рамките посочени от ищеца. Претендираната от ищеца сума е 5000 лева за исковия
период: 12.08.2008 г. до 29.01.2019 г. ведно със законната лихва. Твърди се от
въззивника, че без ищецът да е правил изменение на иска, съдът е присъдил
исковата сума от 5000 лева за различен от посочения в исковата молба период.
Излага , че е налице произнасяне по искане, което не е заявено или е различно
от заявеното, обуславя прецесуална недопустимост на решението, поради което
следва да бъде объзсилено.
На следващо място се поддържа, че решението е неправилно,
поради противоречието му със закона. Сочи се, че в решението съдът е признал за неравноправна клауза тази на
чл.7,изр.първо от договор за кредит, сключен между Б** ДСКЕАД и М.М.. Съгласно
чл.430,ал.1 ,вр.ал.2 ТЗдоговорът за банков кредит е възмезден-
срещузадължението на банката да отпусне парична хсума за определена цел и при
уговорени условия и срок заемополучателят се зедалжава не само да ползва и да
върне заетата сума, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
Както се твърди от въззивнике за неравноправност и нищшожност би могло
евентуално да се говори единствено на онази част от уговорките в договора за
кредит и ОУ , които които позлволяват на
банката едностранно и при неспазване на нормативните изисквания да увеличаава
договорната / възнаградителна/ лихва, но не и цялата клауза.
Нищожност респ. неравноправност на клауза на договор ,
както се поддържа във въззивната жалба,следва да се преценява кам момента на
сключване на договора, като се изхожда единствено от нейното съдържание
съобразно критериите ан чл.145,ал.1 ЗЗП. Поддържа , че законодателят не е
придал обратно действие на измененията и
допълненията на материалния закон от 2014 г.
След като е приел обратното ВРС е постановил
незаконосъобразно решение, за което се иска да бъде отменено изцяло, като се
приеме, че предявените искове са неоснователни.
По делото е постъпила и допълнителна
въззивна жалба срещу решение от 07.07.2020 г. , постановено по гр.д. №260/2019
г. по описа на РС В**. С посоченото решение е допълнено решение №393 от
28.10.2019 г., като в диспозитива на решението е прогласена нищожността на
клаузи от договор за кредит и ОУ.
По делото са пъстъпили писмен отговор от въззиваемата по
жалбата, и допълнителен отговор , в
които се оспорват жалбите и се иска да бъде потвърдено решението на ВРС като
правилно и законосъобразно.
Окръжният съд, след като се запозна с
оплакванията във въззивната жалба, становището на ответната по жалба страна и
събраните доказателства приема за установено следното :
Във въззивната жалба не са
направени доказателствени искания.
При извършената служебна
проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на въведените с въззивната жалба
доводи.
След като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и след като обсъди доводите
на страните, съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите, който е получил нещо без основание или с оглед неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. С оглед твърденията, изложени в
исковата молба, ищцата твърди, че е налице начална липса на основание, тъй като
поддържа, че е изпълнила несъществуващо задължение, както и поради нищожност на
клаузи от договора. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост
от това по делото да се установи, че исковата сума е платена от ищеца, че
ответникът е получил тази сума, както и че това плащане е извършено без правно
основание. Съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест
ищцата е следвало да установи, че е извършила плащане на исковите суми, а
ответникът - да установи, че е налице основание за получаване на сумата.
Доколкото извънсъдебната претенция на ответника се основава на твърдение за
възникнало в негова полза право за едностранно да промени размера на
възнаградителната лихва, съдът следва да прецени налице ли е такова право.
Не се спори между страните и се установява от представения по делото
договор за ипотечен кредит /лист 8 от делото/, че между страните е налице
валидно облигационно правоотношение от 12.08.2008г., съгласно което, ответното
дружество „Б** ДСК" ЕАД, в качеството му на кредитор, е предоставило на
ищцата М.Й.М., в качеството й на кредитополучател, парична сума в размер на 102
000 лева, със срок на издължаване 360 месеца, считано от неговото усвояване.
Признава се от ответника, че лихвеният процент по кредита е изменен
едностранно от него, както следва: считано от 21.10.2008г. - от 8.29% на 9.29% - с решение на вътрешен орган на Б**
ДСК - Комитет за управление на активите и пасивите на Б** ДСК с протокол № 46.1
от 1б.10.2008г., като е увеличен базовия лихвен процент /БЛП/ от 4.69% на
5.69%.
Не се спори също между страните, че договорът, сключен между тях е
действащ, както и че страните по него са изправни, с изключение на оспорената
от ищцата част - за заплащане на лихва върху главницата в по - голям от
първоначално договорения размер, както и че кредитополучателят е изплатил този
спорен размер на лихвата след увеличението й.
Признава се от ответника, че клаузите на договора и ОУ към него не са
индивидуално уговорени с кредитополучателя, съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Спорният въпрос се заключава до
това дали сумата е дължимо платена на ответната банка или разместването на
имуществени блага е без основание.
Съобразно
разпределението на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, ответникът следва
да установи по делото, че ищецът е престирал основателно.
От материалите по делото се
установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения,
възникнали по силата на сключения между тях на 12.08.2008 г. договор за кредит.
Не е спорен и въпросът, че с клаузата на чл. 7 от договора за ипотечен кредит,
страните са постигнали съгласие кредитополучателят наред с главницата, да
заплаща на банката и годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по
предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата
следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният
ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято
дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза. Един от
съществените елементи на този вид търговска сделка е посочен в закона - чл.
430, ал. 2 от ТЗ, а именно - съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва върху предоставената за ползване парична
сума - главница по договора за банков кредит.
Не се спори между страните по делото и се установява от заключението на
приетата по делото съдебно - икономическа експертиза, че по време на действието
на процесния договор банката еднократно и едностранно е изменила размера на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва. Спрония въпрос между страните е дали такава
възможност е уговорена в полза на банката - кредитор с валидна клауза в
сключената между страните сделка. От съдържанието на процесния договор за
кредит и по - конкретно от нормата на чл. 7, изр. първо от същия е видно, че
такава възможност е предвидена - кредиторът да може да променя базовия лихвен
процент за този вид кредит периодично, без постигане на изрична уговорка за
това с кредитополучателя. Същото е предвидено и в общите условия към договора, а именно: че
кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, тоест, че промените стават незабавно
задължителни за кредитополучателя за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин - чл.25.3 от ОУ. А също - че кредиторът има право да
извършва изменения или допълнения в общите условия, които стават задължителни
за кредитополучателя, като за
всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя
чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на
банката - чл.14 от ОУ.
При тази фактическа обстановка, с
обжалваното решение ВРС е приел, че клаузата на чл.7 от договора за кредит в
частта относно едностранната промяна на БЛП не е индивидуално уговорена по
смисъла на чл.146, ал. 2 ЗЗП, поради което като неравноправна, е нищожна на
основание чл.143 ЗЗП. Приел е, че в резултат на нищожната клауза ищцата е платила
в полза на банката в повече от първоначално договореното, което подлежи на
връщане, при което е уважил иска за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД до установения от вещото лице размер.
Според практиката на ВКС,
обективирана в Решение №95/13.09.2016г. по т.д. №240/2015г., II т.о., Решение №
165/02.12.2016г. по т.д. № 177/2015г., Iт.о., Решение № 424/02.12.2015г.
по гр.д. №1899/2015г., Решение №77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на IIIг.о. и др., по договор за
предоставяне на ипотечен банков кредит условията, при които банката може
едностранно да увеличава базовия лихвен процент, трябва да се формулирани ясно;
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно
разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения
и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и не може клаузата да
съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото на
изменение; Въз основа на ясни и разбираеми критерии, кредитополучателят трябва
да може да предвиди изменението на БЛП, което банката извършва едностранно;
Необходимо е между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този
вид банкова сделка; Методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също е
елемент в договора за кредит, което само по себе си изключва възможността
същият да бъде едностранно променян; Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато
методиката на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от договора за
кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т.1 ЗЗП.
В случая оспорената клауза на
чл.7 от процесния договор, както и Общите условия на банката, не съдържат ясни
и разбираеми критерии, с оглед на които банката може да упражни правото си на
едностранно изменение на договорната възнаградителна лихва чрез промяна на БЛП
и по които критерии кредитополучателят сам би могъл да разбере и да предвиди
възможността да бъде извършено такова изменение. С оглед на това ВОС
също приема, че по отношение на спорната клауза е осъществена
хипотезата на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, което обосновава неравноправния й
характер и съответно нейната нищожност.
Нищожните клаузи не пораждат
правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното
от банката-въззивник в процеса, изменение на лихвата по процесния договор за
банков кредит, не може да произведе действие, поради това банката е получила
без основание сумите за лихва, формирани в резултат на едностранната промяна на
БЛП. Тези платени вповече суми за лихва са изчислени от вещото лице в размер на
10 106.06лева.
ВРС правилно е приел за основателно
възражението на ответника за настъпила погасителна давност по отношение на
исковата претенция за времето от датата на сключване на договора - 12.08.2008г.
до 29.01.2014г. /5 години преди датата на завеждане на исковата молба/, тъй
като съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от
28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи
от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с
изтичането на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД. Когато договорът бъде
признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на
другата страна всичко, което е получила от нея. Основанието не е налице при
самото извършване на престацията, поради което следва да се приеме, че
давностният срок започва да тече от деня на получаването й. В настоящия случай,
от датите на заплащане от ищцата на всяка една от месечните вноски, включващи и
възнаградителната лихва, по които плащането е осъществено преди 29.01.2014г. е
изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, поради което предявената
претенция за този период е погасена по давност. За този претендиран период
искът се явява неоснователен като погасен по давност. За останалия период, за
който искът не е погасен по давност, а именно - от 29.01.2014г. /5 години преди
датата на завеждане на исковата молба/, до 29.01.2019г., вещото лице е дало заключение,
че надплатената от ищцата лихва следствие на едностраното й увеличение от
страна на кредитора е в размер на 5 865.20 лева. Исковата претенция е в размер
на 5000 лева, като ищцата не се е възползвала от правото си да поиска изменение
на размера на иска, поради което същият следва да бъде уважен в претендирания
от нея по - нисък размер от 5000 лева.
Неоснователно, предвид изложеното
е възражението на въззивника, че е налице произнасяне
по искане, което не е заявено или е различно от заявеното. Съдът е приел, че
искът е основателен за сумата от 5 865,20 лева , но тъй като с исковата
молба е претендирана сумата от 5000 лева и ищцата не е поискала изменение на
иска, ВРс е присъдил исковата сума. По отношение на исковия период , съдът е
присъдил надплатената сума за договорна лихва за период , които е част от
исковия период, т.е. присъденото не е в повече.
Неоснователно е и възражението, за неприложимост на
разпоредбите на ЗИДЗПК към договори, сключени преди датата на влизането му в
сила. Потребителската защита на кредитополучателите по договорите за банков
кредит е нормативно уредена в ЗПК, а за договорите преди 05.03.2010 г. от
отменения ЗПК. ВРС, както и ВОС в настоящото изложение съобрази предпоставките
за неравноправност на договорните клаузи, даващи правото на банковата
институция да увеличава договорната лихва съобразно правилата на ЗЗП, както и
съобразно общите принципи на облигационното право, без дасе занимава със
специфични правила, касаещи само потребителските кредити. Съгласно общите
принципи на облигационното право, когато в договора за кредит не фигурират
елементите, които формират компонентите на плаващата лихва, респ. когато те не
са изброени в договора, не е налице облигационна връзка даваща право на банката
да увеличава едностранно лихвеното ниво/ арг. от чл.8 от ЗЗД/.Определянето на
лихвообразуващите фактори или на методологията във вътрешнобонков акт/какъвто е
настоящия случай/ представлява едностранно изменение на договорното
правоотношение от страна на банковата институцзия, което е недопустимо/чл.20ь ,
ал.2 ЗЗД/. Когато банката е обезпечила за себе си правото произволно , при
упражняване на свое право на автономна преценка да изменя БЛП премията, като
увеличава плаващата компонента на лихвата със ставка, която тя счете за
целесъобчразно се стига до неоснователното й обогатяване, което е забранено от
правния ред.
Предвид всичко изложено дотук и поради съвпадане на
изводите на първата и въззивната инстанция, решението на ВРс като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
Следва да се потвърди и допълнителното решение, с което е
допълнен диспозитива на решението, като мотивите за приетото от ВРС са изложени
подробно и са залегнали в самото
решение.
При този изход на спора въззиваемата има право на
разноски, но не са претендирани такива и липсват доказателства за направени
разходи , поради което не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Видинският
окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №393 от 28.10.2019г.
постановено по гр.д.№260/2019г. по описа на ВРС, както и допълнителното
решение от 07.07.2020 г. ,постановено по същото дело.
На основание
чл.280,ал.3,т.3 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: Членове: