Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 262100 26.07.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 5637 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Ай тръст“ ЕООД, ЕИК ********* против И.К.К., ЕГН **********,
с която са предявени обективно съединени установителни искове с правно
основание по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, т.33 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР, вр. с чл. 143,
ал.1, вр. с чл. 146 ЗЗД.
В
исковата молба се твърди, че на 26.07.2016 г. между ответника и трето лице –
първоначален кредитор „Кредисимо“ АД бил сключен договор за потребителски
кредит № ***, с предоставен заем от 2000 лева, обезпечен чрез сключен на
26.07.2016 г. договор за предоставяне на поръчителство между ответника и ищеца.
На 10.02.2018 г. настъпил падежът на последната вноска, като съгласно чл. 3,
ал. 2 от дог. за поръчителство, ищецът изпратил уведомление до отв. за
предстоящо плащане на непогасените задължения по договора и на 25.01.2019 г.
превел всички суми на „Кредисимо“ АД, като встъпил в правата му.
Ищецът
се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 1239/06.02.2019 г. по ч.гр.д. №
2135/2019 г. на ПРС, XIX гр.с., за следните вземания: 1640,59 лева – главница; 76,38 лева – адм. разноски; 382,27 лева – договорна лихва за
периода 11.12.2016 г. – 10.02.2018 г.; 564,06
лева – наказателна лихва за периода 11.01.2017 г. – 21.01.2019 г., ведно
със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 05.02.2019 г. до
окончателното погасяване, срещу която постъпило възражение в срок, при
което се породил правен интерес да предяви настоящите
претенции в срока по чл. 415, ал.1 ГПК. Моли за уважаването им. Претендира
разноските в настоящото и заповедното производство.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете. Оспорва – да е
кандидатствала онлайн за отпускане на потребителски кредит; да е попълвала
твърдените документи; да е получавала твърдяната сума и да е сключвала договор
за поръчителство с ищеца. Приложеният договор за кредит бил нищожен, поради
липса на предмет, сумата не била получавана. Договорът бил недействителен и
поради множество нарушения на изискванията на ЗПК – липсвало вписано право на
отказ на потребителя от дог., както и срок, в който може да бъде упражнено;
липсвала информация по чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК; бил нарушен и чл. 10, ал. 1 ЗПК
– липсвала писмена форма, като не бил посочен начин на формиране на ГЛП, в т.ч.
относно вида на компонентите, които участват при определянето му, в нарушение
на чл. 33а ЗПК. Отделно, нямало доказателства ищецът да е платил каквито и да е
суми на „Кредисимо“ АД и не бил изпълнил изискването на чл. 143 ЗЗД – да
уведоми за предявен срещу дружеството иск. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д.,, вземанията по настоящото производство съответстват на
тези по заповедта за изпълнение. Възражението е подадено в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК и исковете са предявени в месечния такъв по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Същите са допустими и подлежат на разглежда по същество.
По същество:
За основателност на исковете, ищецът следва да установи
пълно и главно следните правопораждащи факти, а именно основанията, от които
произтичат претенциите му – наличието на валидно правоотношение между ответника
и „Кредисимо“
АД, по
договор за потребителски кредит, сключен на 26.07.2016 г., при спазване на
законовите изисквания и зачитане правата и интересите на потребителя, по който
е предоставена съответната парична сума, която е усвоена и е настъпил падежът
за погасяването й; наличието на валидни уговорки за връщане на кредита, ведно с
адм. разноски, които са направени и лихви /дог. и наказателна/ в търсените
размери за исковите периоди, както и правомерността на начисляването им; наличието на валиден договор за поръчителство
на задълженията, по силата на който и предвид неизпълнението на ответника, е
платил търсените суми, за което ответникът е уведомен преди плащането, т.е. да докаже по основание
и размер дължимостта на претендираните суми.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, като установи и положителни факти, които да
изключват, унищожават или погасяват претендираното вземане, както и
възраженията си в отговора, респ. - при установяване на горните предпоставки от
ищеца, следва да докаже, че е погасил.
При така
разпределената доказателствена тежест, съдът приема исковете за неоснователни
по следните съображения:
Твърденият договор е по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията
между страните в тази връзка се уреждат електронно. Сключването на договора
става не чрез подписването му от кредитополучателя, а посредством електронно
изявление. За да установи възникването на облигационното правоотношение,
съгласно чл. 18, ал. 1, т.3 ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е получил
съгласието на потребителя за
сключване на договора. В ал. 2 от същата норма е посочено, че - за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления - Законът за електронния
документ и електронния подпис.
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление,
което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1
и 2 ЗЕДЕП,
в прил. ред. - ДВ, бр.34/в сила от 7.10.2001 г./. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП – в прил. ред. с ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 1.07.2011 г./,
но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл.13, ал. 4 ЗЕДЕП/.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на
подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с
такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/.
Ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства,
това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила. Такава законът признава само на подписаните
официални документи /чл. 179, ал. 1 ГПК/.
Възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв
носител, като препис, заверен от страната /вж. Решение № 70/19.02.2014 г. на
ВКС по гр.д. № 868/2012 г., IV г.о./.
В настоящия случай, от представения по делото договор не се удостоверява извършването от
ответника на посоченото в исковата молба електронно изявление и потвърждение,
за да се приеме, че между него и първоначалния кредитор е възникнало твърдяното
валидно облигационно правоотношение.
Не са ангажирани каквито и да е доказателства за това,
че представеното заявление за кредит е отправено именно от ответницата; че
същата е потвърдила електронно сключването на договора, както и получаването на
останалите представени документи – ОУ, СЕФ и пр. Въпреки изричните указания до ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК с
доклада, страната не направи доказателствени искания /в т.ч. за СТЕ/., чрез
които да установи наличие на електронно изявление от страна на ответницата за
встъпване в твърдяното обл. правоотношение, в т.ч., че процесната заявка е
направена именно от профила на потребителя И.К., след което и от този профил
при следване на съответни стъпки на системата да се е стигнало до генериране на
договора за кредит. Няма доказателства същият да е бил приет от потребителя с
натискане на бутон „Декларирам, че съм получил СЕФ на посочения ймейл, проверил
съм данните и приемам ОУ и Договора“.
Предвид изложеното, при липса на доказване на основния
елемент от ФС на претенциите, исковете са неоснователни и подлежат на
отхвърляне /при идентични хипотези – Решение от 16.12.2019 г. по в.гр.д. №
2298/19 г. на ПОС; Решение от 18.12.2019 г. по в.гр.д. № 1567/19 г. на ПОС.
Горните изводи за липса на доказаност на възникнало договорно
правоотношение се подкрепят и от факта,
че по делото принципно не се доказва и предаване на твърдяната парична сума от
2000 лева /което също е изрично оспорено в отговора/. Представена е разписка от
Изипей за сумата от 236,72 лева. В същата не е посочено, че сумата е свързана
именно с процесния договор за кредит. Напълно недоказани остават доводите на
ищеца в ут. молба за о.с.з., че след доп. справка се установявало, че всъщност
с разликата до 2000 лева бил финансиран друг кредит на ответницата - № ***/02.02.2016
г. Такова рефинансиране нито е упоменато
в представения на хартиен носител договор, нито се установява от обективни
данни, като такъв договор от 02.02.2016 г. не е и представен по делото за
евентуален анализ на изложените постфактум от ищеца твърдения /Удостоверение от
„Кредисимо” ЕАД не би могло да удостовери тези обстоятелства, т.к. същото
представлява частен свидетелстващ документ от трето, неучастващо по делото
лице, който не се ползва с материална доказателствена сила, материализира
свидетелски показания на длъжностно лице при дружеството в писмен вид, което е
недопустимо доказателствено средство/. За установяване, че процесната сума е
погасила сума по друг договор за потребителски кредит, ищецът следваше да
ангажира доказателства въз основа на първични документи за установяване на
извършеното погасяване на дълга. Следва да се отбележи, че разпоредбата
на чл. 240, ал.
1 ЗЗД установява,
че договорът за заем има реален характер, поради което несъмнено условие за
възникване на задължението за връщане на процесната сума от заемополучателя, е
получаването й.
Следователно, ищецът не удостоверява да е било
извършено електронно изявление за потвърждение с автор К., за да се приеме, че
представеният договор обвързва страните в установеното съдържание, нито доказва
реално получаване на сумата от нея. По делото липсват документи, които да носят
подписи или да обективират изявления на ответницата по конкретния договор, за
да се приеме, че същата е обвързана от твърдяното правоотношение, с включените
в него права и задължения.
Отделно, не се установява спазване на изискванията на чл. 18
ЗПФУР, т.к. няма данни първоначалният кредитор като доставчик да е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като е спазил сроковете
по чл. 12, ал. 1 или 2 от същия
закон, както и, че е получил съгласието на потребителя за
сключването им – чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР. Няма доказателства да е била
предоставена преддоговорна информация, както и реално ОУ да са получени, при
което и не може да се приеме, че задължението по чл. 18, ал.1,
т.1 ЗПФУР е изпълнено.
За сключването на договора потребителят следва да изрази по
ясен и недвусмислен начин волеизявлението си, че приема направеното от
доставчика предложение, при което съгласно чл. 18, ал.
1, т. 3 ЗПФУР в тежест на ищеца е да установи получаването на
съгласието на потребителя за сключване на договора. Тъй като такова не се
установява, нито реално предаване/получаване на сочените кредитни средства,
облигационна обвързаност не се доказва.
Съгласно
чл. 146 ЗЗД, поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата,
които кредиторът има срещу длъжника. За основателността на претенцията на
суброгиралия се кредитор е от значение наличие на действително задължение,
което да изпълни. Доколкото се установи, че за ответницата не е възникнало
задължение, което да изпълни по отношение на кредитора „Кредисимо” ЕАД,
поръчителят, изпълнил задължение към него, е в невъзможност да встъпи в правата
на кредитора.
Съгласно чл. 154,
ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение
относно осъществяването на правопораждащите факти. Доколкото ищецът не установи
елементите от фактическия състав на претенциите си, пълно и главно доказване не
е проведено и предявените искове като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени
/в т.ч. – акцесорните за лихви и разноски като обусловени/.
За пълнота следва да се посочи, че дори при различни от горните изводи,
исковете са неоснователни и, тъй като твърденият договор е недействителен.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договор
за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че
лихвеният процент е фиксиран – 35,09 %. Липсва обаче разпоредба за условията за
прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният
процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница,
както и размер на лихвения процент на ден. Т. е. не става ясно как е
разпределян лихвеният процент във времето - върху цялата дължима главница или е
съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва. Принципно при фиксирана лихва не се прилага
изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо
към чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК,
а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК,
която разпоредба се възразява да е нарушена. Без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Поради нищожността, няма задължения по договора за заем, които да бъдат
обезпечени от поръчителя. Имайки предвид последиците на тази недействителност,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят, би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита,
но не и лихви или други разходи. Както се установи, главницата не е
предоставяна на ответната страна по конкретния договор, респ. не е налице сума,
подлежаща на връщане по него.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал.
3 ГПК. Направено е искане, представени са списък по чл. 80 ГПК и док. за
плащане на 650 лева - адв.
възнаграждение за настоящото производство и 300 лева – за заповедното.
Възражението за прекомерност е своевременно, но неоснователно – за зап. пр.
хонорарът е в минимален размер, съгл. НМРАВ, а в настоящото при минимум от 417
лв., претендираният такъв не го надвишава необосновано, предвид конкретната
фактическа и правна сложност на делото, проявените процесуални усилия,
ангажиране на доказателства, явяване в о.с.з. и пр., поради което не подлежи на
редуциране.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Ай
Тръст“ ЕООД, ЕИК *********,
против И.К.К., ЕГН **********, искове за признаване за установена в отношенията
между страните дължимостта на следните суми: 1640,59
лева – главница по договор за потребителски кредит № *** от 26.07.2016 г.,
сключен с „Кредисимо“ АД ; 76,38 лева
– адм. разноски; 382,27 лева – договорна
лихва за периода 11.12.2016 г. – 10.02.2018 г.; 564,06 лева – наказателна лихва за периода 11.01.2017 г. –
21.01.2019 г., които суми са платени от „Ай Тръст“ ЕООД по Договор за предоставяне на
поръчителство от 26.07.2016 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК №
1239/06.02.2019 г. по ч.гр.д. № 2135/2019 г. на ПРС, XIX
гр.с.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Триадица”, бул. „Витоша” № 146, бизнес център
„България”, сграда А, да плати на И.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
следните суми: 300 лева /триста
лева/ - разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 2135/2019 г.
на ПРС, XIX гр.с. и 650
лева /шестстотин и петдесет лева/ - разноски за настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
ПМ