Р Е Ш Е Н И Е № 260136
гр. Пловдив, 29.04.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети април две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ЗАХОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛА ЕВСТАТИЕВА
ДАНИЕЛА СЪБЧЕВА
със секретар ГИНКА ГОЛЕМАНСКА, сложи за разглеждане ВНЧХД № 496 по описа
за 2021 година, докладвано
от Председателя, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХІ-ва от НПК.
С
присъда № 26004/14.01.2021г. на Районен съд- Пловдив, постановена по НЧХД №
4583/2020 г. по описа на същия съд,
подсъдимият Е.М.Т. е бил признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 130 ал. 2 от НК, на осн. чл. 78а от НК е бил освободен от
наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание глоба в
размер на 1000 лв., като е бил признат за невинен и оправдан по възведеното му
обвинение за извършено престъпление по чл. 130 ал. 1 от НК. Подсъдимият Т. е бил осъден да заплати на
частния тъжител и гр. ищец С.К. сумата от 200 лв.- обезщетение за причинените
от престъплението по чл. 130 ал. 2 от НК неимуществени вреди. До пълния
предявен размер от 2 500 лв. гр. иск е бил отхвърлен като неоснователен и
недоказан. В
негова тежест са били възложени всички разноски по делото и ДТ върху уважения
размер на гр. иск.
Срещу присъдата в
осъдителната й част, в законоустановения срок, е депозирана жалба от защитника на подсъдимия Т.- адв. А.А., с оплакване за необоснованост
и несправедливост на наказанието. Иска се отмяна на присъдата и постановяване на
оправдателна присъда, а алтернативно-
отмяната й в частта относно присъдените в полза на частния тъжител
разноски. С отделно искане са наведени оплаквания срещу присъдения размер на
разноските за адвокатско представителство на частния тъжител и се развиват доводи за дължимо присъждане на направените
от подсъдимия разноски за адвокатско представителство по обвинението и гр. иск,
за които е постановена оправдателна присъда. В допълнение към въззивната жалба
се излагат допълнителни съображения за необоснованост на обжалваната присъда,
незаконосъобразност, поради неотчитане на предпоставките на чл. 9 ал. 2 относно
инкриминираното деяние.
Подсъдимият Т. и защитникът му поддържат
жалбата и допълнението към нея- със същите оплаквания и искания.
Частният
тъжител К. и повереникът му изразяват становище, че жалбата следва да се остави
без уважение, ПдРС е събрал всички релевантни
по делото доказателства, анализирал ги е поотделно и в съвкупност и е
постановил правилна и законосъобразна присъда.
Пловдивският окръжен съд, като анализира
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, направеното
възражение в жалбата, допълнението към
нея и изразеното от страните пред настоящата инстанция и след като провери
атакувания съдебен акт изцяло, съобразно правомощията и задълженията си по чл.
313 и 314 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбата е допустима.
Депозирана е от страна в процеса, която
има процесуално призната възможност да атакува постановения съдебен акт.
Подадена е в срока за обжалването му.
Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Подс. Е.Т. и св.** живеели на семейни начала.
Свидетелката * била в приятелски отношения с частния тъжител С.К., поради което
той и подсъдимият се познавали. През лятото на 2020 г. св.* и подс.Т. заминали
на почивка на море. Помолили частния тъжител да храни домашните им любимци.
Впоследствие св.*поискала от тъжителя К. да им занесе вещи на морето и той се
отзовал. Това станало повод за влошаване на отношенията между подсъдимия и св.*,
тя си тръгнала сама за гр.Пловдив.
Отношенията между подсъдимия и частния тъжител също се влошили. На 21.07.2020
г. подсъдимият обвинил тъжителя К., че без разрешение е влязъл в дома му и му
откраднал парична сума.
На 23.07.2020 г., след 21 часа,
тъжителят С.К. се намирал в гр.Пловдив, в района на паркинга пред хотел „*“. Там
се намирал и св.**, който работел като
охранител към ОП „Паркиране и репатриране“ и по това време бил на работа като
охрана на паркинга. В близост до мястото се намирал и подсъдимият Е.Т., който
видял тъжителя. Подсъдимият се приближил към него. Между двамата възникнал
вербален конфликт по повод отнетата сума и с оглед подозренията на подсъдимия
за интимна близост между тъжителя и св. *. Подсъдимият отправял реплики спрямо
частния тъжител, а в даден момент му ударил и шамар в лявата половина на
лицето. От удара частният тъжител почувствал болка. След удара двамата се
разделили и подсъдимият си тръгнал. Нанесеният удар от подсъдимия бил възприет
от стоящия пред кабинката на паркинга св.*, който се намирал на разстояние от
тъжителя и подсъдимия, поради което не възприел репликите помежду им. Ударът
бил възприет и от преминаващите наблизо свидетели ** и **, които по това време
разхождали оставено им за отглеждане куче. Свидетелите * и * се познавали с
частния тъжител, поради което се приближили, за да се уверят добре ли. Той показал,
че няма проблем. След случилото се частният тъжител се свързал със св.* и
разказал какво е станало, след което св.* се видяла с него същата вечер. Той депозирал тъжба в Районен съд Пловдив срещу
подсъдимия, по която било образувано
настоящото дело.
Подсъдимият Т. подал жалба в Районна
прокуратура гр.Пловдив срещу С.К., по която била образувана пр.пр. №7557/2020
г. По същата била извършена проверка от 05 РУ при ОД на МВР Пловдив. На
14.10.2020 г. бил постановен отказ да се образува досъдебно производство за
престъпления по чл.170, ал.1 от НК и по чл.194, ал.1 от НК на основание чл.24,
ал.1, т. 1 от НПК.
В хода на съдебното следствие е била
назначена съдебно-медицинска експертиза, заключението на което е било прието от
ПдРС по предвидения за това ред. Вещото
лице сочи, че липсва медицинска
документация, която да установи какви травматични увреждания са причинени на
тъжителят С.К., но ако се кредитират с доверие показанията на свидетелите на
същия е била причинена травма на лявата половина на лицето или травматичен оток
по лявата половина на лицето. Описаното травматично увреждане е причинено от
действието на твърд тъп предмет и е възможно по начин и време да възникне така,
както се сочи от пострадалия и свидетелите, а именно при удар с ръка по лявата
половина на лицето. Травмата на лявата половина на лицето или травматичния оток
по лявата половина на лицето биха причинили болка, без страдание и разстройство
на здравето за период от 1-2 дни. Сочи се, че вероятно травмата или оттока са
преминали за 1-2 дни, без да останат видими следи по пострадалия за по-дълго
време.
Възражението за необоснованост на обжалваната присъда
е неоснователно.
Така
възприетите фактически положения са изведени при липса на съществени
процесуални нарушения, като при оценката на доказателствените материали не са
допуснати логически грешки. Съдът е взел
предвид комплексно събраните по делото доказателствени материали, анализирал ги
е коректно, обективно и аргументирано, стриктно според действителния им смисъл
и съдържание, без да допуска превратна интерпретация, да да пресилва значението
на обвинителните доказателства или игнорира оправдателните. Аналитичната
дейност на съда е осъществена съобразно изискванията на чл. 13,
чл. 14 и чл.
107, ал. 3 и ал.
5 от НПК. Изцяло са кредитирани
показанията на свидетелите ***, които са
били подложени на задълбочен анализ и са изложени убедителни мотиви както
относно основанията на съда да ги възприеме, така и за фактите, които те
установяват. Отчитайки личната заинтересованост от изхода на делото, частично
са били ценени обясненията на подсъдимия, изхождайки от приключилата връзка с него и настояща такава
с частния тъжител частично са възприети т показанията на св. **. Съдът е
кредитирал всички писмени доказателства, възприел е и заключението на съдебномедицинска експертиза.
Анализът на доказателствата е задълбочен, съответен на процесуалните правила и
правилата на формалната логика и се споделя изцяло и от настоящия съдебен
състав.
Отчитайки двояката процесуална същност на обясненията
на подсъдимия, ПдРС е възприел същите
относно заявеното за влошени отношения между него и частния тъжител,
отношенията между бившата му приятелка и частния тъжител, че е имал намерение
да пусне жалба срещу тъжителят, ако не му бъде възстановена паричната сума.
Тези му обяснения се подкрепят от останалите събрани в хода на делото
доказателства. В некредитираната част- относно липсата на нанесен удар спрямо С.К.
и това, че К. го е напсувал, обясненията са оборени от останалите възприети от
съда доказателства и аргументирано отхвърлени.
С доверие са били възприети и показанията на св. ** и
свидетелката **. Показанията на св.* относно нанесения удар от подсъдимия, са
съответни с заявеното за същия факт от св.*. Като
несъдържащи преки доказателства за включени в предмета на доказване факти, но
съдържащи информация кое лице е работило на паркинга въпросната вечер са били ценени и показанията
на св. *. Св.** депозира преки първични доказателства относно възприетия
инцидент и нанасянето на удар от подсъдимия спрямо частния тъжител, които подкрепят от показанията на св.* и *- също
очевидци на инцидента. Той е бил
охранителят, който е работил на паркинга на датата на инцидента и обосновано е
изведено, че пресъздава при разпита си възприятията си именно от
инкриминираните по делото събития. Задълбочено и с дължимия професионален усет
са били обсъдени и ценени само отчасти показанията на св.**. Въз основа на
изводимото от гласните и писмени доказателства по делото, основателно
доверявайки се на експертното становище, ПдРС е намерил за безспорна възприетата
от него фактическа обстановка и упреците към дейността му са неоснователни.
Изводът, че е несъмнено доказано обвинението: че на 23.07.2020 г. подсъдимият Е.Т. ***, на
паркинга пред хотел „*“ е ударил шамар в областта на лявата половина на лицето
на частният тъжител С.К., е правилен. От обективна страна е доказано с действията си подсъдимият е
осъществил изпълнителното деяние на престъпление по чл.130 от НК, като е
нанесъл удар в областта на лицето на частния тъжител и с това да му е причинил
телесно увреждане. То се е изразило в травма на лявата половина на лицето или
травматичен оток по лявата половина на лицето, които са причинили на
пострадалия болка, без разстройство на здравето. Не е доказано причиненото
травматично увреждане да е причинило разстройство на здравето, с оглед на което
и подсъдимият законосъобразно е бил оправдан по първоначално повдигнатото му
обвинение по чл.130, ал.1 от НК. Констатираното травматично увреждане покрива
изцяло критериите, сочени в текста на чл.130, ал.2 от НК и възприети от задължителната съдебна практика ( т. 16 на
Постановление № 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС). На тъжителя са болки и страдания без разстройство
на здравето,най-слабото криминализирано засягане на организма, в резултат на
което увреденият претърпява болка или страдание. Болката е краткотрайно
преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие.
Страданието е продължаваща болка.
Аргументирано е било отхвърлено направеното и пред
въззивната инстанция възражение, че деянието се явява малозначително такова по
смисъла на чл.9, ал.2 от НК. В случая не е налице нито една от визираните в
сочения текст две алтернативи: пълна липса на обществена опасност на деянието
или незначителна такава. Обществената опасност е качество на всяко
престъпление, без което въобще не би могло да се осъществи състав на
престъпление. Съдебната практика е единна във виждането си, че изключващите обществената опасност на
извършеното признаци на чл. 9 ал. 2 от НК са възможни за всяко престъпление. Престъплението
по чл.130, ал.2 от НК защитава от недопустимо посегателство обществените
отношения свързани с телесния интегритет на личността, като с оглед на
предвиждания престъпен резултат телесния интегритет се накърнява в най-малка
степен в сравнение с всички останали състави на престъпления имащи за цел
защита на телесния интегритет на личността. Именно с оглед на това и за
увреждането на обществените отношения касаещи този престъпен състав се изискват
най-минимални действия на дееца, респективно настъпването на най-минимални по
интензитет телесни увреждания. В конкретния случай при преценката на
обществената опасност на действията на подсъдимия следва да се отчитат не само
причинените вредни последици, както и сравнително краткия период на
възстановяване /1-2 дни/, но и обстановката, мястото и причините за
осъществяване на засягането на телесния интегритет на пострадалия. Споделяемо е
приетото от ПдРС, че при нанасяне на телесно увреждане на публично място,
където тези действия биха могли да се възприемат от неограничен кръг свидетели,
по повод на конфликтни отношения между подсъдимия и частния тъжител, но без
конкретни действия на частния тъжител да инициират обсъжданата ситуация и при доказано агресивно поведение
единствено от подсъдимия, не би могло да се приеме, че действията на последния
не са обществено опасни или обществената им опасност е явно незначителна.
От субективна страна това престъплението е осъществено
с пряк умисъл. Подс.Т. е съзнавал, че с нанасянето на удар спрямо К. ще му
причини телесни увреждания, като е целял пряко причиняването на такива с оглед
влошените им отношения и възникналия конфликт, който изцяло е бил провокиран от
подсъдимия. С признаването на подсъдимия за виновен в извършването на
престъпление по чл. 130 ал. 2 от НК материалният закон е приложен правилно.
Оплакването за несправедливост на наказанието е
неоснователно.
ПдРС е обсъдил внимателно съдебното минало на
подсъдимия Е.М.Т. и правилно е приел, че
към настоящия момент е реабилитиран. При наличието на предпоставките на чл. чл.78а
от НК е освободил подс.Е.Т. от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в най- ниския
й размер от хиляда лева.
Обжалваната присъда е законосъобразна и в гражданско
осъдителната част. Съдът е приел, че на частния тъжител са били причинени
неимуществени вреди от престъплението- болки и страдания. Отчитайки
доказателствената им установеност и предназначението на гражданския иск- да
обезвреди пострадалото лице е присъдил обезщетение в размер на 200 лв., което е
справедливо. До пълния предявен размер от 2500 лева гражданският иск се явява
неоснователен и недоказан, поради което е отхвърлен. Законосъобразно в тежест на подсъдимия е
възложена дължимата държавна такса върху гр. иск в размер на 50 лева. На
основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати на частния
тъжител сумата от 500 лева представляващи сумата за разноски за адвокатски
хонорар, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС Пловдив и сумата
от 200 лева, представляваща разноски по делото за експертиза.
Възражението срещу присъждането на разноските,
направено с допълнението към въззивната жалба е неоснователно. Същото е
направено и пред първостепенния съд, които аргументирано го е отхвърлил.
Съгласно чл.88, ал. 1 от НПК гражданският иск в
съдебното производство се разглежда по правилата на този кодекс, а доколкото в
него няма съответни правила, се прилага ГПК. Тъй в НПК има правила, уреждащи посрещането на
разноските в процеса, то същите следва да намерят приложение и при определяне
на разноските касаещи гражданския иск. Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.3 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати
разноските по делото, включително адвокатското възнаграждение и другите
разноски, направени от частния тъжител и гражданския ищец, ако са направили
такова искане. Само в случаите на чл.190, ал.1 от НПК- когато подсъдимият бъде
признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските
по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния
тъжител.
В производството
пред настоящия съд частният тъжител е направил разноски за адвокатско
представителство в размер на 300 лв., които също следва да бъдат присъдени в
тежест на подсъдимия, тъй като има искане за това. Подс. Т. следва да бъде
осъден да заплати и ДТ за производството пред ПдОС в размер на 6.00 лв. , дължима съобразно т. 12 от Тарифа № 1 към Закона за
държавните такси
за таксите,
събирани от
съдилищата, прокуратурата, следствените
служби и Министерството на правосъдието (Загл. изм. - ДВ, бр. 15 от 1996 г., доп., бр. 2 от 1997 г., изм., бр. 20 от
1998 г., бр. 14 от 2000 г., бр. 69 от 2004 г., бр. 94 от 2005 г.)
Воден от горното и на осн. чл. 334 т. 6 вр. с чл. 338 от НПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда №
26004/14.01.2021г. на Районен съд- Пловдив, постановена по НЧХД № 4583/2020 г.
по описа на същия съд
ОСЪЖДА подсъдимия Е.М.Т. ( с установена по делото
самоличност) да заплати на частния тъжител С.З.К. сумата от 300 лв.- направени
разноски за адвокатско представителство пред въззивния съд.
ОСЪЖДА подсъдимия Е.М.Т. ( с установена по делото
самоличност) да заплати по сметка на Пловдивския окръжен съд сумата от 6.00
лв.- ДТ за производството пред ПдОС.
Решението не подлежи на
протест и обжалване.
Да се съобщи на страните за
изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ на съдия Елена Захова:
Не съм
съгласна с мотивите на мнозинството на състава относно присъдените в тежест на
подсъдимия разноски за адвокатско
представителство в двете съдебни инстанции.
Считам, че те не са доказани по изискуемия от закона
начин.
В практиката на ЕСПЧ,
включително и по дела по жалби срещу България за нарушения по ЕКПЧОС (решение от 18.01.2005 г.
по делото Т. срещу България, решение от 29.03.2006 г. по делото Скордино срещу
Италия, решение от
10.03.2015 г. по делото на Халил Адем Хасан срещу България и други), Съдът
е постановил, че "правилата за разноските следва да избягват налагането на
прекомерен товар върху страните", че те "не следва да съставляват
неразумно ограничение на правото на достъп до съд", че "разходи и
разноски се възстановяват само дотолкова доколкото е доказано, че те са били
действително направени и необходими и са били разумни по размер". Това становище на ЕСПЧ е намерило
отражение във вътрешното ни законодателство в чл.
78, ал. 5 от ГПК, в чл. 143
и 144
от АПК, в чл.
161, ал. 1 и 2 от ДОПК, очертаващи правомощията на съда при преценката му за дължимост и/или
прекомерност на възнаграждението на адвокат с или без оглед на действителната
фактическа и правна сложност на делото за присъждането му в по-нисък размер от
договореното между страните по договора за правна помощ. В НПК няма разпоредби в
тази насока, но от съществено значение е съдебната практика на ОСГК и ОСТК на
ВКС и на ОСК на ВАС във връзка с приложението на горепосочените норми при
преценката на съда за дължимост и/или прекомерност на заявените за
възстановяване разноски, в частност на адвокатско възнаграждение (освен
горепосочените ТР на ВКС и ВАС и определения № 115/05.03.2014
г. по ч. гр. д. № 2265/2013 г. - I г. о. на ВКС; № 303/10.01.2014 г. по
адм. д. № 16640/2013 г. - VI о. на ВАС; № 16238/09.12.2011 г.
по адм. д. № 6924/2011 г. - 5-чл. с. на ВАС). В тях изрично е уточнено, че
"отговорността за разноски има обезщетителен характер, като има за цел и
недопускане на неоснователно обогатяване" на страната, поискала тяхното
възстановяване.
В случая считам, че е
недоказано присъдените в тежест на подсъдимата разноски да са „действително направени“.
Съгласно чл.
36, ал. 1 от ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд.
Конкретният размер на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован и
не по-нисък от предвидения размер, посочен в Наредба № 1 на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Конкретният размер на възнаграждението се определя в сключен в писмена форма
договор между клиента и адвоката.
От прегледа на относимата
нормативна уредба се установява, че не съществува легално утвърден образец на
договор за правна помощ и съдействие. През годините Висшият адвокатски съвет е
утвърдил еднотипни варианти на бланки за договор за правна помощ и съдействие,
поставени в прономеровани кочани, с индигирани копия със серия и пореден номер,
от които оригиналът се връчва на клиента, второто копие се прилага по делото, а
третото остава в кочана и се пази пет години. Те имат препоръчителен характер и
се ползват масово от всички адвокатски колегии в страната. Освен улесняването
на страните по договора - клиент и адвокат, тези кочани са изключително важни
за осчетоводяване на приходите, които адвокатите получават от уговорените
възнаграждения и определяне на данъчните основи за облагане на техните доходи,
което, от друга страна, е гаранция, че уговореното възнаграждение действително
е получено в брой, без да е необходим друг нарочен документ, удостоверяващ
извършеното плащане - разписка, платежно нареждане и др.
Според задължителните
указания в ТР № 6 от
06.11.2013 г. по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат тогава, когато страната го е заплатила и е доказала
реалното му заплащане на процесуалния си представител, в зависимост от
уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой
или по банков път. Заплащането се доказва или чрез вписване на направеното
плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представяне на
доказателства за извършен банков превод. Договорът за правна помощ и съдействие
е първичен счетоводен документ и следва да съдържа изискваните от закона
реквизити. В случая представените по делото договори за правна помощ не
съдържат задължителните реквизити на чл.
6, ал. 1 от ЗСч за първичен счетоводен документ, а за липсващата част от изискуемата информация по чл.
6, ал. 1 и ал.
3 от ЗСч не са налице документи,
които я удостоверяват (чл.
6, ал. 5 от ЗСч). В посочения смисъл са и
№ Решение № 175 от 26.01.2017 г. на ВКС по н. д. №
783/2016 г., III н. о, Решение № 249 от 06.02.2017 г. на ВКС по н. д. №
7982/2016 г., III н. о., Решение № 220 от 10.01.2016 г. на ВКС по н. д. №
764/2016 г., I н. о.
В останалата част се солидаризирам с отразеното в
решението.
съдия Елена Захова: