Р Е Ш Е Н И Е №
05.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
1804 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 234702 от 05.10.2019 г. по гр.д. № 27040/2018 г. Софийски
районен съд, 59 състав осъдил „С.Б.З.А.Л.Н.Х.З.“ ЕАД, ЕИК *******, да
заплати на „Д.– ЛВ“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 4 983.52 лева, представляваща главница за неплатено
възнаграждение по договор за изработка от 19.12.2016 г., както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 455.47 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 01.06.2017 г. до 25.04.2018 г., като отхвърлил акцесорния иск за лихви за
разликата над 455.47 лева до пълния му предявен размер от 456.35 лева. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 949.34
лева – разноски по делото.
С определение № 20008763 от 12.01.2021 г., постановено по същото дело,
което не е обжалвано от страните, е оставено без уважение искането на ответника
за изменение на решението от 05.10.2019 г. по реда на чл. 248 ГПК в частта за
разноските.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „С.Б.З.А.Л.Н.Х.З.“ ЕАД, който го обжалва в осъдителните му
части с оплаквания за неправилност. Между страните нямало подписан договор или
друг документ, с който ответникът възлага на ищеца изработка на петгодишна
бизнес програма за отпускане на банков кредит при условията на кредитиране за
оборотни средства и проектно финансиране. Неправилно СРС приел, че от
подписването чрез законните представители на страните на проформа фактура се
установява наличието на оферта за изпълнение. Проформа фактурата не
обективирала постигнато съгласие между страните, още повече че ищецът не бил
предавал реално такава изработена програма, нито приложил някакъв
финансово-счетоводен документ, с който да се обоснове плащането. На следващо
място, на приетия приемо-предавателен протокол липсвал подпис и печат от
финансов контрольор на лечебното заведение, което било задължително за всеки
документ, по който лечебното заведение прави разходи. Голяма част от изводите
на районния съд се основавали на показанията на св. Лучия Л.., която работила
при ответното дружество в периода 2008 – 2018 г. като главен счетоводител,
които показания следвало да бъдат ценени по реда на чл. 172 ГПК, тъй като към
момента на подаване на въззивната жалба същата имала трудов спор с въззивника.
Неправилен бил и изводът на СРС, че с приемо-предавателния протокол ответното
лечебно заведение приема, че възложената работа е извършена точно и без
недостатъци. Ищецът не бил предавал в болницата програмата и такава нямало нито
в деловодната система на болницата, нито в архива. Следвало да се има предвид и
че изпълнителният директор на лечебното заведение бил възложител по смисъла на
ЗОП и всички средства, които разходва лечебното заведение се считали за публични
и в процеса на тяхното разходване се прилагали правилата на ЗФУКПС, ЗОП и
вътрешни правила за финансова дисциплина и контрол. Поради това моли съда да
отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна „Д.– ЛВ“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и
моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове - с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за
сумата 4 983.52 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка
от 19.12.2016 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 456.35 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.06.2017 г. до 25.04.2018 г.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. При
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в
жалбата въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната
– да плати възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и
възмезден.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата обхваща
фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от
поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното, изявление, че
изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е извършил работата
съобразно поръчката на възложителя и същата е без недостатъци, поръчващият е
длъжен да я приеме. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи всички
възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно договора
работа, работата се счита приета, рискът преминава върху поръчващия и за него
възниква задължението да плати на изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД).
В случая от приетата проформа фактура № 1237/19.12.2016 г. се установява,
че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор
за изработка с предмет „Изработка на петгодишна бизнес програма за отпускане на
банков кредит при условията на кредитиране за оборотни средства и проектно
финансиране“, като уговореното възнаграждение е в размер на 4 938.52 лв.
Проформа фактурата е подписана от законните представители на двете страни и в
нея се съдържат съществените елементи на договора за изработка – какво се
възлага да бъде изработено и възнаграждение за приетата работа.
Същевременно от приетия приемо-предавателен протокол №**********/27.01.2017
г. се установява, че на същата дата изработеният от изпълнителя бизнес проект е
предаден на възложителя чрез законния му представител към онзи момент. В протокола
не са вписани възражения във връзка с изработеното, поради което работата
следва да се счита за приета, а за възложителя е възникнало задължението да
заплати уговореното възнаграждение в посочения в протокола срок – 31.05.2017 г.
Ответникът не е ангажирал никакви доказателства във връзка с твърдението си, че
протоколът следвало да бъде подписан и от финансов контрольор, но евентуалното
неспазване на вътрешни правила за финансова дисциплина и контрол не би било
основание за недължимост на възнаграждението, а само за ангажиране на
дисциплинарна отговорност на служители на ответното лечебно заведение. От приемо-предавателния
протокол се установява по несъмнен начин, че изработеното е предадено на
възложителя, а дали към момента бизнес програмата се намира у възложителя е
негов вътрешен въпрос, непротивопоставим на изпълнителя.
Противно на твърдяното в жалбата, районният съд не е основал изводите си на
показанията на св. Л.., а само е посочил, че тези показания потвърждават
изводите му, основани на писмените доказателства. Отделен въпрос е, че от
въззивника не са ангажирани никакви доказателства за твърдението му за висящ правен
спор между въззивника и свидетелката.
Пак противно на поддържаното от въззивника, по делото се установява по
несъмнен начин от заключението на ССЕ, което не е оспорено по реда и в срока по
чл. 200, ал. 3 ГПК, че изпълнителят е издал фактура № 00000241/31.01.2017 г. на
стойност 4 938.52 лв., която е осчетоводена от ответника на 31.01.2017 г.
по сметка 401/5 – Доставчици, като се води неплатена. Размерът на процесното
възнаграждение е под стойностните прагове по чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП, а
съгласно изричната разпоредба на чл. 20, ал. 5 ЗОП, в тези случаи възложителите
могат да доказват разхода само с първични платежни документи, без да е необходимо
сключването на писмен договор.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
предявеният главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр.чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
основателен, и предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции
решението следва да бъде потвърдено в тази част.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви
конкретни оплаквания за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.
269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в
същата част, а следва да го потвърди.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на
300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
Възнаграждението е под минималния размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради
което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 234702 от 05.10.2019 г., постановено по гр.д. № 27040/2018 г. на
Софийски районен съд, 59 състав в
обжалваните части, с които „С.Б.З.А.Л.Н.Х.З.“ ЕАД, ЕИК *******, е
осъдена да заплати на „Д.– ЛВ“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.
79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 4 983.52 лева – главница, представляваща
неплатено възнаграждение по договор за изработка от 19.12.2016 г., както и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 455.47 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от 01.06.2017 г. до 25.04.2018 г.
ОСЪЖДА „С.Б.З.А.Л.Н.Х.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище адрес на управление:***, да заплати на „Д.– ЛВ“ ЕООД, ЕИК *******, на основание
чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв. (триста
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.