Р Е Ш Е Н И Е
№260207
гр.Варна, 01.04.2022г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVІ – ти състав, в публично
заседание проведено на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:РУМЯНА ХРИСТОВА
при секретаря ГАЛЯ ДАМЯНОВА , като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 2453
по описа за 2021г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Кумулативно съединени искове с правно основание чл.415, ал.1, т.1 вр. чл.422 от ГПК, вр.чл. 430 от ТЗ във вр. чл.6 от ЗПФУР, вр. чл.86 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника М.М.Р. с ЕГН **********, че дължи на "И.Ф." ЕООД с ЕИК *, представлявано от Б. Н. чрез юрк. А. Г. сумата от 1 172.75 лв., от която: 950.00 лв., главница по предоставения кредит, 222.75 лв., претендирана със заявление по заповедно производство договорна/възнаградителна лихва за периода 10.02.2020г. - 06.11.2020г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума, за което вземане има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 15215/2020г. с-в. на Районен съд Варна, 16 с-в.
Моли съда да осъди ответника да заплати направените и присъдени разноски в заповедното производство в следния размер: 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, както и платената държавна такса в размер на 26.46 лв.
Моли на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да осъди ответника да заплати направените от ищцовото дружество разноски в настоящото производство включително държавна такса и такса за изисканите експертизи.
Моли на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да осъди ответника да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева.
Обстоятелства, от които се твърди, че
произтича претендираното право:
На 13.09.2019г., ищцовото дружество сключва, в качеството на кредитодател с ответника по делото, в качеството на кредитополучател Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 265630. Договора е сключен при условията на ЗПФУР.
Сключването на самия договор се извършва въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: *. На същия електронен адрес са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора става след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето "Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приема същите. След това кандидатът получава и-мейл, в който се съдържа преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, той получава на личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването става по следния начин: клиента получава чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той получава втори и-мейл, в който се съдържа специален линк, като след отварянето му следва да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод клиента получава обаждане на посочен от него телефонен номер, разговора се записва. По този начин той отново потвърждава сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При кандидатстване ответникът е посочил следния телефонен номер: * и следният имейл: *. Активиращият код е *.
Сключването на договора чрез електронната платформа е годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ е чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Съдът, следва при преценка на доказването на факта на сключването на договора, да се придържа към акта на ЕС.
В хода на сключване на договора за кредит Р. е изпратил снимка на личната си карта и удостоверение за банковата си сметка.
Видно е, че етапите за сключване изискват множество действия от страна на потребителя, като във всеки от тях той се запознава с обстоятелството, че сключва договор за предоставяне на кредит. Следователно ответника е знаел, в какво правоотношение встъпва.
По този начин кредитополучателят сключва договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпраща съобщение по телефон, с което го уведомява, че паричните средства са преведени по посочения от него начин.
До входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и до входиране на исковата молба е платена сума в размер на 931.50 лв. разпределена, както следва: 250.00 лв. главница, 181.50 лв. лихва и 500.00 лв. неустойка;
Гореописаната процедура е извършена от ответника, в резултат на което на същия е отпуснат кредит с главница в размер на 1200.00 лв. /хиляда и двеста лева/. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договора кредитодателят се задължава да преведе на кредитополчуателя сума в размер на 1200.00 лв. /хиляда и двеста лева/. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора предаването на сумата следва да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя е преведена по банкова сметка *** Р., а именно: в „Б. Д." ЕАД с IBAN ***, BIC ***.
Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането на главница в размер на 1200.00 лв. е с 24 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 50.00 лв., разпределени за периода 13.10.2019г. - 02.09.2021г. Погасени са вноските за главница за следните падежни дати: 13.10.2019г., 12.11.2019г., 12.12.2019г., 11.01.2020г. и 10.02.2020г. в общ размер 250.00 лв.. Претендираните вземания са за периода 11.03.2020г. - 02.09.2021г., които са за сума в размер 950.00 лв. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Договора страните са уговорили възможността да се обяви предсрочна изискуемост посредством имейл. Това е направено с имей от 20.11.2020г., като същият е предоставен. В случай, че съдът счете, че не е надлежно обявена предсрочна изискуемост, то приложение следва да намери т. 1 от TP № 8 от 2017г. по т.д. 8 от 2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което се уважава искането за установяване на вземания, които са непадежирали към датата на входиране на заявлението и за които не е обявена надлежно предсрочна изискуемост. Размера на вземането подлежащо на уважение следва да се определи към момента на формиране на сила на присъдено нещо. Съгласно т. 2 от цитираното решение обстоятелството, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са отграничени падежирали от непадежирали вноски не е условие иска да бъде обявен за недопустим. Въз основа на горното и в случай, че съдът приеме, че вземането не е надлежно обявено за предсрочно изискуемо, моли съда да определите като изискуеми всички вземания за главница към момента на формиране на сила на присъдено нещо. Към дадения момент е възможно всички вземания да са падежирали. Следователно и въз основа на цитираното и задължително тълкувателно решение, към момента на постановяване на решението следва да се уважи цялата ни претенция за главница по заявление и по настоящата искова молба, а именно сума в размер 950.00 лв.
При изплащане на вноските по кредита клиента трябва да преведе освен дължимата главница, още и договорна лихва, която е фиксирана и не търпи изменения по време на договора. Договорната лихва е уточнена в Договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него лихвения процент е в размер на 40.15 %. Погасени са вноските за лихва за периода 13.09.2019г. - 10.02.2020г. в размер на 181.50 лв. Дължима е лихвата за периода 10.02.2020г. - 06.11.2020г. в размер на 222.75 лв.
Вземанията са изискуеми поради обявена предсрочна изискуемост, евентуално поради приложение на TP № 8 от 2017г. по т.д. 8 от 2017г. на ОСГТК на ВКС.
Ищецът прави опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред. Същите са безуспешни, като ответникът не погасява задълженията си съгласно договореното. Вследствие депозира пред Районен съд Варна заявление. Заявлението е по реда на чл. 410 от ГПК. В резултат на него е образувано ч.гр.д. № 15215/2020г., 16 с-в. По същото е издадена заповед за изпълнение, която е надлежно връчена на ответника по делото. Той е подал възражение срещу нея. Поради това и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът е указал да предяви установителен иск, за да докаже вземането си, след като довнесем дължимата държавна такса. Поради това за ищеца се поражда правен интерес от водене на настоящето дело.
Към датата на входиране на настоящата искова молба Кредитополучателят дължи на Кредитодателя сумата от 1 172.75 лв., от които: 950.00 лв., главница по предоставения кредит, 222.75 лв., претендирана със заявление по заповедно производство договорна/възнаградителна лихва за периода 10.02.2020г. - 06.11.2020г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума.
Претендира съдебни разноски в заповедното производство в размер на 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение и платената държавна такса за образуване на заповедно производство в размер на 26.46 лв.
Претендира разноските в настоящето производство, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът, чрез пълномощник адв. М.Л. от САК, депозира отговор на исковата молба.
Намира исковата молба за допустима, но неоснователна и оспорва претенциите изцяло по основание и размер.
Оспорва, че ответникът е кандидатствал за кредит посредством интернет страницата на ищцовото дружество - * и че е създал свой потребителски профил на нея. Оспорва, че ответникът е получавал електронни съобщения от ищцовото дружество, чрез които да е бил запознат с условията на договора за онлайн кредит, както и каквато и да е преддоговорна информация /напр. „стандартен европейски формуляр", „общи условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „И.Ф." ЕООД и др. под./. Оспорва ответникът да е попълвал каквито и да било въпросници и да е потвърждавал искането си за получаване на потребителски кредит. Ответникът никога не се е запознавал с Общите условия на ищцовото дружество и със стандартния европейски формуляр, нито е полагал подпис под тях, за да бъде установено по безспорен начин, че е запознат с тях. Оспорва, че ответникът е получавал електронно съобщение, в което са прикачени като файлове процесният договор, преддоговорна информация и общи условия на ищеца. Оспорва ответникът да е потвърждавал запознаването си с Договора за потребителски кредит и приложенията към него, както и да е натискал бутона „подпиши", чрез който се завършва сложният фактически състав по сключването на договора за кредит от разстояние. Ответникът никога не е получавал електронни или хартиени съобщения от ищеца, представляващи предложение за сключване на договор за потребителски кредит и същият никога не му е изпращал такива, които да представляват намерение или приемане за сключване на договор за кредит.
Оспорва ответникът да е предоставял каквито и да било лични данни на „И.Ф." ЕООД.
В тази връзка счита, че следва да се има предвид, че съгласно чл. 14 ЗЗД, договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Ето защо дори да се приеме, че ответникът е възприел предложението, направено на посочения в исковата молба уеб адрес, то няма никакви доказателства за това, че го е приел. Също така не е установено по никакъв начин, че предложението е включвало общи условия, а съгласно чл. 16 ЗЗД „когато предложението включва обши условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия.“ В тази връзка оспорва, че е извършвано такова потвърждение.
На следващо място, оспорва, че договорът е сключен във формата на електронен документ, а правоотношенията не са реализирани при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕП. Следователно, за да е обвързан от валидно правоотношение ответникът е следвало да бъдат спазени изискванията при полагане на електронен подпис от него. Такова подписване никога не е правено от ответника. В тази връзка оспорва представените като доказателство по делото: Договор за предоставяне на кредит от разстояние №265630 от 13.09.2019 г., Общи условия към договор за предоставяне на кредит от разстояние, както и цялата електронна „кореспонденция" /която de facto не е кореспонденция, тъй като няма нито едно съобщение, изходящо от ответника и отправено до ищцовото дружество/, приложени като писмени доказателства към исковата молба, които ОСПОРВА, тъй като на тях ЛИПСВАТ ПОДПИСИ НА СТРАНИТЕ И ДОСТОВЕРНА ДАТА НА СКЛЮЧВАНЕ.
Оспорва ответникът да е подписвал Договор за предоставяне на кредит от разстояние №265630 от 13.09.2019 г. и да е подписвал Общите условия на „И. Ф." ЕООД, приложими към Договорите за предоставяне на потребителски кредит, представени с исковата молба. Отделно от горното, върху приложения ДОГОВОР за кредит няма подписи на ищцовото дружество, поради което не може да се приеме, че е налице валидно договорно правоотношение между страните. Съгласно приложените към исковата молба Общи условия, абзац 2, „всяка страница от действащите ОУ се подписва от страните по договора за предоставяне на кредит от разстояние". Видно от приложените към ИМ ОУ, те не носят подписи на страните, поради което оспорва да пораждат валидни облигационни правоотношения между тях. Същото се отнася и до процесния Договор за кредит, който не е подписан от ищцовото дружество и не обвързва страните.
В чл. 18 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, са посочените подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронния подпис 3ЕДЕП. Съгласно чл. 3 от него „електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.“
Законодателят е приравнил електронния на писмения документ.
В тази връзка, оспорва представените на хартиен носител процесен договор и общи условия на ищеца, като счита, че същите не са годно доказателствено средство по смисъла на чл. 183 и чл. 184 ГПК. В същността си на електронен документ, същия не е възпроизведен на хартиен носител като препис, който да е заверен от ответника. Представените преписи от договор и общи условия са заверени от друго лице, ответникът НИКОГА НЕ Е ПОДПИСВАЛА СЪЩИТЕ.
Отделно от горното и ако исковият съд приеме, че между ответника и ищцовото дружество е подписан Договор за кредит, то счита, че целият процесен Договор за потребителски кредит е недействителен, поради което установителните искове по чл. 422 ГПК са неоснователни на предявеното основание - вземания по Договор за потребителски кредит -поради предсрочна изискуемост. Тъй като искът е предявен за цялата сума, а от приложения погасителен план е видно, че последната вноска е била уговорена за 02.09.2021 г., то следва, че ищецът претендира цялата сума към предишен момент - когато е депозирал заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Към тази дата не са били падежирали всички вноски по кредита, както са посочени в погасителния план, което означава, че ищецът претендира цялото задължение като предсрочно изискуемо. Ответникът по никакъв начин не е бил уведомен, че кредитът е предсрочно изискуем, не е получавал известия за това, поради което главницата не е дължима в претендирания размер. Дори и да се приеме, че ответникът дължи връщане на суми, представляващи само главница по силата на чл. 23 ЗПК, то претенцията е следвало да бъде предявена на друго основание, а не на основанието, на което е предявена исковата молба.
Сключеният между ответника и „И.Ф." ЕООД, Договор за потребителски паричен кредит се урежда от правилата на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
Твърди също, че процесния договор за потребителски кредит е в нарушение на клаузите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, регламентиращи задължителните реквизити на договорите за потребителски кредит.
В тази връзка в чл. 10, ал. 1 ЗПК е разписано, че договорите за потребителски кредити трябва да са написани с размер на шрифта не по-малък от 12, което изискване не е спазено в процесния договор.
В съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата необходима на потребителя информация да бъде представена в договора ясно и кратко е поставено с цел на потребителя да бъде дадена възможност да познава своите права и задължения. Изискването за разбираемост има съдържателна и формална страна. От една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. Макар последното изискване да не се съдържа изрично в Директива 2008/48/ЕО, то е намерило място в разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. Тази разпоредба поставя допълнителни условия към формата на договора за потребителски кредит като освен да е в писмена форма, изисква и всички негови елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Неспазването на това изискване е санкционирано от законодателя с недействителност (нищожност) на договора за кредит - чл.22 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. Така е и в разглеждания случай. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит въвежда изисквания за формата и съдържанието на договора, едно от които е всички елементи на договора да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Цитираната разпоредба е влязла в сила преди сключване на процесния договор за кредит, което означава, че изискването за размер на шрифта, не по-малък от 12, е следвало да бъде изпълнено, за да се приеме, че договорът е изготвен и сключен в съответствие с материалния закон.
В подписания от ответника и ищеца договор, използваният шрифт е очевидно по-малък по размер от изискуемия от закона.
По тези съображения счита, че Договорът за потребителски кредит е недействителен, предявените искове се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени от исковия съд.
В УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ, дори Съдът да приеме, че ответникът е в договорни отношения с ищеца /каквито не са налице!, то оспорва, че М.Р. реално е получила от „И.Ф." ЕООД сумата от 1200 лв. на основание договор за потребителски кредит.
По делото НЕ СА ангажирани доказателства от ищеца, че сумата от 1200 лв. е предадена на ответника.
По отношение на иска за лихви в размер на 222,75 лв., счита, че същият е неоснователен поради обстоятелството, че между страните на първо място не е налице валидно облигационно правоотношение, а ако съдът приеме, че такова е налице, то клаузата, регламентираща размера на договорната лихва, е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Видно от приложения към исковата молба Договор за предоставяне на кредит от разстояние, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40,15%. С оглед изведените в практиката на ВКС (решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК и др.) принципни положения относно изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави счита, че клаузата, регламентираща фиксирания лихвен процент в размер на 40,15% се явява в противоречие с така възприетите принципи, поради което е и нищожна. Така например в посочената съдебна практика се приема, че по действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. Уговорката в чл.4, ал.1, т.З от Договора предвижда фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40,15%, което надвишава максимално допустимия трикратен размер, на договорната лихва съгласно така възприетите в практиката разрешения по въпроса за нейния максимален размер. След като с процесната клауза се уговоря размер на лихвата, по-голям от трикратния размер на законната лихва, възприет от практиката, то категорично е налице противоречие с добрите нрави. С разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП изрично се предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В ал.2 на същият член се посочва, че не са индивидуално уговорени клаузите, когато са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможността да влияе върху тяхното съдържание. В конкретния случай няма данни оспорените клаузи да са били индивидуално уговорени между страните, ако изобщо се приеме, че е налице валиден Договор - обстоятелство, което оспорва, както и че ако такъв е бил сключен, ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Твърди, че целият договор за кредит е недействителен, само и единствено (извън всички други основания за недействителност/ нищожност на договора) поради нищожност на клаузите за договорна лихва. Това е така - тъй като договора не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за лихва. Дейността и целта на търговеца е именно реализиране на печалба от лихви (чрез предоставяне на заеми) - от тук нищожността на уговорката за възнаградителна лихва влече след себе си недействителност на целия договор.
Твърди също, че при установена недействителност на Договора за кредит - предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло - в това число и за претендираната главница.
Наистина - при извод за недействителност на договора следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК- „ ...когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредит..." . Правното основание да се претендира това вземане е неоснователно обогатяване. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на чл. 34 ЗЗД / Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея/ и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване.
Настоящият иск е предявен на ДОГОВОРНО ОСНОВАНИЕ. Чистата стойност на кредита не може да бъде присъдена в настоящото производство, доколкото би се стигнало до подмяна на основанието, на което е предявен иска. Недопустимо е присъждане на претендираната сума на друго основание, различно от търсеното. Признаването главницата за дължима на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт. Съдът следва да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца - като се произнесе дължими ли са претендираните суми на основание договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим краен акт - /подобни хипотези напр. - Решение № 47/31.05.2017 г. по т.д. № 721/2016 г. на I т.о., ВКС; Решение № 107/31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г. на II т.о., ВКС; Решение № 234/27.12.2013 г. по т.д. № 1181/2013 г. на II т.о., ВКС и др./.
Ако съдът приеме, че е налице валидно облигационно отношение между страните и че сумата от 1200 лв. реално е предадена във фактическата власт на ответника, които обстоятелства изрично оспорва, то моли да се има предвид размера на осъществените от ответника плащания. В тази връзка изрично оспорва разпоредбата на чл. 3 от процесния договор №265630 от 13.09.2019 г. като нищожна, противоречаща на добрите на нрави и на закона. Счита, че задължаването на ответника за представяне на обезпечение и предвиждането за дължимост на неустойка при неизпълнение на това задължение е в противоречие с добрите нрави и закона. Именно поради обстоятелството, че претенцията за неустойка е недължима, тъй като е неоснователна, абсолютно неправилно и незаконосъобразно с осъществените плащания в размер на 931. 50 лв. са погасени 500 лв. за неустойка, тъй като, както в настоящия случай задължението за неустойка, произтича от нищожна клауза. Претенцията за договорна лихва също намира за неоснователна, поради което абсолютно неправилно и незаконосъобразно с плащането ищецът е погасил лихва в размер на 181.50 лв., което задължение - за лихва е изначално неоснователно и като такова се явява недължимо.
Във връзка с горното счита, че ако съдът приеме, че между страните е налице валидна облигационна връзка и съответно сумата от 1200 лв. е била реално предадена и получена от ответника (които обстоятелства изрично оспорва), то с плащанията в размер на 931.50 лв. ответникът е погасил част от процесната сумата от 1200 лв. и в този смисъл искът би бил основателен до сумата от 268.50 лв. и съответно за разликата над тази сума до 1172.75 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради факта на плащане.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените срещу ответника - М.М.Р. с ЕГН **********, установителни искове за главница и договорни лихви като неоснователни и недоказани.
Моли съда да му присъди претендираните съдебно - деловодни разноски за настоящото исково производство, както и тези в заповедното, за което представя Списъци на разноските по чл. 80 ГПК.
В хода на производството по делото ищецът поддържа
заявените искове, а ответникът отговорът на исковата молба.
СЪДЪТ, след като взе предвид
представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност,
съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи
процесните отношения, намира за установено следното от фактическа страна:
От приложеното по настоящото дело ч.гр.дело №15215/20год. по описа на ВРС се установява , че заявлението на ищеца по чл.410 от ГПК с вх.рег.№285043 от 26.11.2020год. е уважено , като е постановена заповед за изпълнение против длъжника М.М.Р., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: ***15 ДА ЗАПЛАТИ на кредитора ”И.Ф.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, партер, представлявано от Б. Н. – управител, чрез пълномощник юрисконсулт А.Г.,сумата от 950,00 лв. (деветстотин и петдесет лева), представляваща неизплатен остатък от главница по договор за кредит от разстояние №265630 от 13.09.2019г.,сумата от 222,75 лв. (двеста двадесет и два лева, седемдесет и пет ст.), представляваща договорна лихва за периода от 10.02.2020г. до 06.11.2020г.,ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 26.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 410 ГПК,както и за сторените по делото съдебно деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, от която 25,00 лв. – държавна такса и 50,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Заповедта за
изпълнение в срок е оспорена от длъжника, предвид на което , заповедният съд с разпореждане
от 26.01.2021год. указва на заявителя за
възможността да предяви иск за установяването на вземанията, предмет на
заповедта за изпълнение. Разпореждането на заповедния съд , заявителят - ищец в
настоящото производство е получил на 04.02.2021год. Видно от датата на входиране на исковата молба, същата е предявена на
22.02.2021год. в законоустановения едномесечен срок. Налице е допустима претенция по която съдът дължи произнасяне по
същество.
Като писмени доказателства по делото са приети следните документи: договор за предоставяне на кредит №* от 13.09.2019г.; Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „И.Ф.“ ЕООД; известие за предсрочна изискуемост; копие от лична карта на М.М.Р.; справка от Банка ДСК за М.М.Р.; нареждане за превод по сметка в Б. Д.
По делото са ангажирани специални познания, чрез заключението на ВЛ по ССч.Е. Заключението на ВЛ не е оспорено от страните, същото съдът цени като обективно и компетентно дадено. От заключението на ВЛ се установява следното: -На 13.09.2019г. е преведена сумата от 1200,00 лв. по банкова сметка *** „Б. Д." ЕАД с IBAN ***, BIC ***.Титуляр на банковата сметка IBAN ***, BIC *** М.М.Р. с ЕГН **********.На 13.09.2019г по банковата сметка с IBAN ***, е постъпвала сума в размер на 1200.00 лв. от „И.ф." ЕООД. Основанието за извършване на превода е „Дог. за заем номер 265630".Ответникът е извършил плащане по договора за кредит в общ размер 931,50 лв. с вноски на 14.10.2019г., 13.11.2019г., 13.12.2019г., 14.01.2020г. и 13.12.2019г.
В таблица 2 са обобщени данните за плащанията по дати и по размер ( колона 3). Погасени са:
- 250,00 лв. - главница
- 181,50 лв.-договорна лихва за периода 13.10.2019- 10.02.2020г.
- 500,00 лв. - неустойка за обезпечение
Счетоводно плащанията са отразевни по подсметката „********** М.Р.". От кого са наредени сумите експертизата не може да отговори, защото с направени от E.
Остатъчната дължима сума е: - 950.00 лв. главница по предоставения кредит,222.75 лв., договорна/възнаградителна лихва за периода 10.02.2020г. - 06.11.2020г. 100,00 лв. обезщетение за неустойка.
По делото е ангажирана СТЕ. От заключението на СТЕ , което съдът цени като обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните се установява следното: На 13.09.2019г. дружеството-ищец в качеството си на Кредитодател, сключва с ответника по делото в качеството си на Кредитополучател , договор за предоставяне на кредит от разстояние с номер 265630 по условията на ЗПФУР.
Сключването на самия договор става въз основа на подробна информация, достъпна на сайта *. Там са публикувани и общите условия за сключване на кредит от разстояние.
Сключването на договора става след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приема същите. След това кандидатът получава по имейл пред договорната информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, то той получава на регистрирания имейл договор и общи условия за писмено потвърждение (Приложение 1).
Информацията, която клиента е предоставил, е показана в Приложение 4 лист 2.
Потвърждението става като на регистрирания телефонен номер на одобрения кандидат се изпраща CMC с уникален четири цифрен уникален код. Кандидатът получава и втори имейл със специален линк, като след отварянето му следва да бъде въведен полученият уникален код.
Преди извършване на паричния превод, клиента получава обаждане на регистрирания номер, разговора се записва, и по този начин клиентът отново потвърждава сключването на договора за предоставяне на финансова услуга от разстояние.
При кандидатстване ответникът е посочил телефонен номер: * и имейл*. активиращ код 0812 (Приложение 2). На 13.09.2019 10:16 е получено потвърждение от IP: 151.251.249.56;
6/ Отпуснатият кредит е в размер на 1200,00 лева и ще се погасява на 24 ежемесечни вноски, всяка в размер на 50 лева, разпределени за периода 13.10.2019г. - 02.09.2021г..
Сума на кредита е преведена по банкова сметка *** М.Р. в „Б. Д."ЕАД и IBAN:***: STSABGSF (Приложение 3).:
Погасени са 5 вноски по кредита за периода 13.09.2019г. до 10.02.2020г.;
Ответникът е бил одобрен за три кредита: 246087/19.03.2019г.; 256034/17.06.2019г. и процесният кредит - 265630/13.09.2019г.;
Видно от Приложение 5 личните данни на М.Р. са пратени на 19.03.2019г. :
Към делото, на магнитен носител, е приложен запис , * - * -* - *" с изходящо обаждане към номер * за потвърждаване на заем преди превеждане на сумата. Записът е с продължителност от 5 сек. и съдържа само съобщението .. в момента е изключен или извън обхват. *“ He се забелязват следи от манипулация по файла.
Гореизложената фактическа обстановка
мотивира съда да изведе следните правни изводи:
Предявените искове претенции са с правно основание с правно основание чл. 415, ал.1 във вр. с 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 430 от ТЗвр.чл.6 от ЗПФУР,вр.чл.86 от ЗЗД, за приемане за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществуват вземания към ответника, които вземания към датата на депозиране на заявление по чл. 410 от ГПК до Районен Съд - град Варна, са както следва: сумата от 950лв. главница по предоставения кредит от разстояние №265630 и 222.75лв. договорна /възнаградителна лихва за периода от 10.02.2020год. до 06.11.2020год. Заявлението по чл.410 от ГПК е депозирано в съда на 26.11.2020 г. и по него е образувано ч.гр.дело № 15215/2020год.на ВРС.
Ищецът за установяване основателността на заявената по делото претенция се позовава на сключен между страните договор за предоставяне на кредит от разстояние, твърдейки неизпълнение на задълженията на заемателя по него.
Представеният по делото договор, на който ищецът основава претенциите си, е за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), тъй като процедурата по кандидатстване и отпускане на парични средства се извършва по електронен път, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис.
От ангажираните по делото доказателства се установява, че сключването на самия договор става въз основа на подробна информация, достъпна на сайта *, където са публикувани и общите условия за сключване на кредит от разстояние. Сключването на договора става след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приема същите. След това кандидатът получава по имейл преддоговорната информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, то той получава на регистрирания имейл договор и общи условия за писмено потвърждение, каквито в настоящия случай ответникът е получил ,видно от приложение №1 към СТЕ. Потвърждението става като на регистрирания телефонен номер на одобрения кандидат се изпраща CMC с уникален четири цифрен уникален код. Кандидатът получава и втори имейл със специален линк, като след отварянето му следва да бъде въведен полученият уникален код.Преди извършване на паричния превод, клиента получава обаждане на регистрирания номер, разговора се записва, и по този начин клиентът отново потвърждава сключването на договора за предоставяне на финансова услуга от разстояние.Съгласно СТЕ при кандидатстване ответникът е посочил телефонен номер: * и имейл: *. активиращ код * (Приложение 2). На 13.09.2019 10:16 е получено потвърждение от IP: 151.251.249.56. Информацията, която клиента е предоставил, е показана в Приложение 4 лист 2. Към делото, на магнитен носител, е приложен запис , * - * -* - *" с изходящо обаждане към номер * за потвърждаване на заем преди превеждане на сумата. Записът е с продължителност от 5 сек. и съдържа само съобщението .. в момента е изключен или извън обхват *. Ответникът е бил одобрен за три кредита: 246087/19.03.2019г.; 256034/17.06.2019г. и процесният кредит - 265630/13.09.2019г.
Действително по делото липсват преки доказателства за потвърждението на ответника, което да е отправено и достигнало до ищеца.Същевременно от представеното по делото писмено доказателство - платежно нареждане /л.28/ и заключение на ВЛ по ССч.Е се установява, че сумата от 1200лв. е преведена по банкова сметка *** „Б. Д." ЕАД с IBAN ***, BIC ***. Титуляр на банковата сметка IBAN ***, BIC *** М.М.Р. с ЕГН **********. Основанието за извършване на превода е „Дог. за заем номер 265630". Доколкото на основание чл.18, ал.3 от ЗПФУР приложение спрямо настоящия кредит намира разпоредбата на чл.293 от ТЗ, дори при липса на безспорно доказателство за валидно електронно изявление, следва да се приеме, че с оглед факта на получаване на сумата въз основа на процесния договор страната не може да се позовава на нищожността, тъй като от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. С оглед на изложеното съдът приема за доказано наличието на облигационно правоотношение по договор за кредит № 265630 от 13.09.2019г., както и изправността на кредитодателя като страна по договора с оглед изпълнение на задължението му за предоставяне на договорената сума.
Процесният договор за кредит макар и действително сключен е недействителен. Това е така ,защото в настоящия случай е налице договор с потребител по см.на пар.13 от ДР на ЗЗП, спрямо който приложение намират съответно разпоредбите на ЗПК и чл.143-146 ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В случая договорът не отговаря на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в който е посочено, че договорът за потребителски кредит съдържа годишен процент на разходите по кредита в размер на 48.3%, като са взети предвид следните допускания: Договорът ще е валиден за посочения в него срок,всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение и няма основание за начисляване на отстъпки по договора.Посочен е размер на ГПР, съгласно изложеното по – горе, но не е посочено как е формиран този размер. В чл.19 от ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай тези основания не са изложени в договора като не е конкретизирано кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,3 %.
Освен горното, договорната лихва в размер на 40,15 % - фиксиран годишен процент по заема също противоречи на добрите нрави, което представлява основание за нищожност чл.26, ал.1 предложение второ от ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, въведена като критерии за допустим размер на договорната лихва. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о..
Уговорката за неустойка също е нищожна, тъй като в конкретния случай излиза извън присъщата за този институт на материалното право обезпечителна функция, предвид вида на обезпеченото задължение и размера на санкцията за неизпълнението му и евентуалните вреди. Относно преценката за валидност на уговорка за неустойка и критериите за това ВКС се е произнесъл в мотивите т.3 от Тълкувателно решение от 15.06.2010 година по тълкувателно дело №1 от 2009 година на ОСТК на ВКС.
Настоящият съд намира, че уговорената в чл. 3, ал. 1 от договора, неустойка за неизпълнение на договорно задължение е неравноправна и недействителна, както по арг. на чл. 143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал.1 ЗЗД.
В конкретния договор за кредит е уговорено, че в петдневен срок от сключване на договора заемателят ще предостави на заемодателя две физически лица – поръчители, както и конкретно посочени доказателства за тяхната финансова надеждност или банкова гаранция, в противен случая се начислява неустойка в размер на 600 лв. т.е. 50% от заемната сума – 1200 лв. Дори само така съпоставени тези суми водят до извода за излизане на неустойката от нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като води до неоснователно обогатяване. Освен това съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /в този смисъл е и Решение на Съда на ЕО /първи състав/ от 14 юни 2012 г. по дело C-618/10 /Banco Español de Crédito SA/. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 50% от заемната сума. Законът - чл. 143, т. 5 ЗЗП не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Независимо от произхода на сумата за неустойка, която в случая е договорна, законодателят е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен потребителски кредит, какъвто несъмнено е и настоящия, като се намира и в противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП .
Отделно от това съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 3 представлява предварително отчетена в падежните вноски, сума за която не е установено да е разяснена на потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. /чл. 143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношението на договорената лихва и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните и последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя /така решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т.о., определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Характерът на информацията е свързан и с получаване на информация от различни държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост, кредитна история свързана със справка от БНБ/, като срока /тридневен/ за събирането на тази информация не отчита сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора „И. Ф.“ ООД, който разполага с тази информация, се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от това съдът намира, че главното задължение на заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка в размера на 50% от заетата сума, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те са дължими на кредитора както в исковото така и в изпълнителното производство. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре задължението си е следвало да отпусне заема едва след намирането на поръчители /още повече, че става въпрос за кратък тридневен срок за намирането им/.
Освен това съдът намира, че в случая уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчители или банкова гаранция, излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението /пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, затова тя надхвърля обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител. Предвид акцесорния характер на това задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/, вместо да сключи договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение следва да бъде посочено, че ответникът дължи на ищеца връщане на главницата, която е получил по договора. Същият е получил 1200лв. и е заплатил съгласно заключението на ВЛ по ССч.Е 931.50лв. След приспадане на заплатената сума остава за плащане сумата от 268.50лв.Тази сума следва да се присъди за плащане от страна на ответника, като неизплатена част от дължимата по договора главница. Изплащането на тази сума не се изключва от възражението на ответника за липса на обявена предсрочна изискуемост, тъй като падежа на последната погасителна вноска е настъпил след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съгласно Тълкувателно решение от 02.04.2019 г по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, което е приложимо и в настоящата хипотеза при отпуснат кредит от небанкова институция.
С оглед горното,настоящият съдебен състав постановява решение с което уважа искът за главница до размера от 268.50лв., като за разликата до 950лв. го отхвърля и отхвърля в цялост искът за лихва в размер от 222.75лв.
С оглед изхода от делото пред настоящата инстанция на ищеца следва да се присъдят сторените по настоящото дело разноски и по предхождащото го заповедно производство, съобразно уважената част от исковете. Същите се изразяват в следното: 123.54 лв. държавна такса по настоящото дело,100лв.юк.възнаграждение, 180лв. депозит за ВЛ и 300лв. депозит за ВЛ и за заповедното производство: 26.46 държавна такса и 100лв. юк.възнаграждение. Съобразно уважената част от иска за настоящото производство следва да се присъдят на разноски в общ размер от 160.66лв. и 28.88лв. за заповедното производство .
Съобразно отхвърлената част от иска на ответника следва да се присъдят разноски за платената адв.възнаграждение. От стореното в размер от 360лв. съдът присъжда 277.79лв.
Мотивиран от гореизложените съображения съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.М.Р. с
ЕГН ********** с адрес: ***15 дължи на "И.Ф." ЕООД с ЕИК *
седалище:***,*, сумата от 268.50лв.
неизплатена главница по договор за кредит №265630 от 13.09.2019год. , ведно със законната лихва от датата на входиране
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение в съда- 26.11.2020год. до
изплащането й, като за разликата до претендираната
неизплатена главница от 950.00 лв. и договорна лихва в размер 222.75 лв., за периода 10.02.2020г. -
06.11.2020г. отхвърля исковете, за които има издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. 15215/2020г. с-в. на Районен съд Варна, 16 с-в,на основание чл.415, ал.1, т.1 вр. чл.422 от ГПК, вр.чл. 430 от ТЗ във вр.
чл.6 от ЗПФУР, вр. чл.86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА М.М.Р. с ЕГН ********** с адрес: ***15 ДА ЗАПЛАТИ на "И.Ф."
ЕООД с ЕИК * седалище:***,*,съобразно уважената част от иска, сумата от 160.66лв. за направени по настоящото дело
разноски и сумата от 28.88лв. за разноски в заповедното
производство по ч.гр.дело №15215/2020г. на Районен съд Варна, 16състав , на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА "И.Ф."
ЕООД с ЕИК * седалище:***,* ДА ЗАПЛАТИ на М.М.Р. с
ЕГН ********** с адрес: ***15,съобразно отхвърлената част от иска, сумата от 277.79лв.
за направени по настоящото дело
разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването на страните,ведно с препис от съдебния акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Р.ХРИСТОВА/