Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 13.12.2017
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, І-21 състав, в публичното заседание на шестнадесети ноември две
хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа гр.д. №16313
по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл.226 ал.1 КЗ отм. вр. чл.45 ЗЗД.
Ищецът Х.А.Д.
твърди, че е пострадала от ПТП, реализирано на 04.03.2016 г. на път ІІ-48,
км.24, с посока от с. Тича към гр. К., вина за което има водачът на т.а. „Пежо
Боксер” с рег. № *******Твърди, че по
силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност” ответникът „Д.з.” АД отговаря за вредите, причинени при
управлението на това МПС. Поддържа, че от деликта е претърпяла неимуществени
вреди, свързани с увреждане на здравето – фрактура хумери синистра. Счита, че
справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер на 50 000,00 лв.,
като в рамките на настоящето производство претендира сумата 25 500,00 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 04.03.2016 г. до
окончателното плащане. Претендира и направените разноски.
Ответникът
„Д.з.” АД в сроковете за отговор по чл.367 и чл.373 ГПК оспорва предявения иск.
Оспорва механизма на процесното ПТП, както и наличието на виновно и
противоправно поведение на водача на т.а. „Пежо Боксер“. Релевира и възражение
за съпричиняване. Оспорва размера на сочените от ищеца неимуществени вреди.
Претендира разноски.
С
определение, постановено в о.с.з., проведено на 16.11.2017 г., съдът на
основание чл.214 ал.1 ГПК е допуснал изменение в размера на предявения иск,
като същият вече е предявен за сумата от 50 000,00 лв.
Съдът, като обсъди доводите
на страните и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
За
основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна
връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност
към датата на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и
какъв е техният действителен вид и размер.
В тежест на
ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че на 04.03.2016 г. на път ІІ-48, между с. Тича и гр. К. е
реализирано ПТП по вина на водача на т.а. „Пежо Боксер“ с рег. *******К.И.Х.,
който по непредпазливост е причинил на ищеца средна телесна повреда.
Това обстоятелство се установява и от представената по
делото присъда от 09.02.2017 г. по НОХД №225/2016 г. по описа на Районен съд –
гр. К., влязло в сила на 25.02.2017 г., която съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността
на дееца и от съдържащите се в него материали.
Видно от
описаната по-горе присъда, К.И.Х. е осъществил виновно, при форма на вина
непредпазливост, деяние, съставляващо престъпление по чл.343 ал.1 пр.3 б.“а“
вр. чл.342 ал.1 вр. чл.58а ал.1 НК, като на 04.03.2016 г. на път ІІ-48, между
с. Тича и гр. К., при управление на т.а. „Пежо Боксер” с рег. № ********, е нарушил разпоредбите на
чл.20 ал.2 ЗДвП и е причинил на ищеца средна телесна повреда.
С оглед на
това, съдът достигна до правния извод, че водачът на т.а. „Пежо Боксер” с рег. *******е
извършил виновно противоправно деяние, като е нарушил разпоредбите на чл.20
ал.2 ЗДвП.
По делото е
обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към
датата на процесното ПТП – 04.03.2016 г. между ответника и собственика на т.а.
„Пежо Боксер” с рег. *******е съществувало валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
Разпоредбата
на чл.257 ал.2 КЗ отм. предвижда, че застраховани лица по застраховка
„Гражданска отговорност” са собственикът на МПС, както и всяко лице, което
ползва МПС на законно правно основание.
Деликтът е настъпил в срока на застрахователното събитие.
В тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка с
деликта е претърпял неимуществени вреди, свързани с болки и страдания.
По делото е
представена епикриза, издадена от МБАЛ „Д-р Иван Селимински” АД п- гр. Сливен,
от която се установява, че ищецът е постъпил в болнично заведение на 04.03.2016
г. по повод претърпяно ПТП, като окончателната диагноза е фактура хумери
синистра. В епикризата се сочи, че на ищеца е проведено медикаментозно лечение
и мануална репозиция под местна анестезия с поставена гръдно-ръкавна лонгета,
като ищецът е изписан от болничното заведение на 05.03.2016 г.
От приетото
по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че
при процесното ПТП ищецът е получил счупване на лявата раменна кост в горната и
част, псевдоартроза /лъжлива става/, което причинява трайно затруднение на
движенията на левия горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни /вече година и 6
мес./, като такова счупване обичайно зараства за срок от 45 до 60 дни, след
което започва раздвижване, но при ищеца този период също е протекъл за срок от
3 мес., но счупената кост не е заздравяла. Вещото лице сочи още, че през този
период ищецът е търпяла болки и страдания, като най-интензивни те са били през
първите 25-30 дни, както и за период от 2 седмици по време на проведената
рехабилитация, а през останалите периоди – при претоварване и при рязка промяна
на времето, през които периоди ищецът е била принудена да ползва седативни и обезболяващи
средства. От заключението се установява още, че към настоящия момент общото
състояние на пострадалата е стабилизирано, но костта не е зарастнала, поради
образувала се „лъжлива става“ в областта на рамото, ръката виси надолу, без
възможности за каквато и да е трудова дейност, а мишницата е в състояние на
хипотрофия и е трайно инвалидизирана. От разпита на вещото лице, извършен в
о.с.з., проведено на 02.11.2017 г., се установява, че към момента ищецът въобще
не може да движи ръката си, не може да работи с нея, а за да се възстанови
напълно трябва да се извърши операция с поставяне на метална остеосинтеза или
извършване на костна пластика, които операции водят до 3-мес. възстановителен
период.
От
показанията на свид. Е.Д.се установява, че след процесното ПТП ищецът е бил в
болница в гр. Сливен, където е била гипсирана ръката и и е престояла 4 дни.
Свидетелят сочи още, че след изписването ищецът не е могла да се самообслужва –
имала е нужда от чужда помощ, а към настоящия момент не е възстановена – също
не може да се самообслужва и да движи ръката си.
С оглед на
така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с ПТП ищецът е
претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е
изпитвала болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените
неимуществени вреди.
Съгласно
чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти
– интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на
остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне
на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът, при
определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмите на
ищеца са били без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е
била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът
на възстановяване е със средна продължителност, не се е налагал ограничен
двигателен режим на пострадалия, но към настоящия момента все още пострадалият
крайник не е възстановен и на ищеца предстои евентуално оперативна интервенция,
при което ще търпи нови болки и страдания. Съдът отчита и обстоятелството, че
към датата на процесното ПТП ищецът все още е била на 68 години, т.е. във
възраст, когато възстановяването е по-трудно. С оглед на изложеното по-горе
съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания
е в размер на 25 000,00 лв.
Настоящият
съдебен състав намира неоснователно и недоказано възражението на ответника за
наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.51
ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението
може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на
дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага
разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на
увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия
да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и
нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат,
т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната
практика на ВКС – напр. решение №206/12.03.2010
г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС.
Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в
ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по
смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на
Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила,
че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено
наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен
резултат.
От приетото
по делото заключение на САТЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че
л.а. „Фолксваген Голф“, в който е пътувала ищецът, е фабрично оборудван с
триточкови предпазни колани на предните седалки и с два триточкови и един
двуточков на задните седалки, но от техническа гледна точка не може да се
определи дали пострадалата е била с правилно поставен обезопасителен колан.
Вещото лице сочи още, че обезопасителните колани задържат тялото на шофьора и
пътниците към облегалката при наличие на отрицателно ускорение по направлението
на движение – при челни сблъсъци.
От приетото
по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че
може да се счита, че ищецът е пътувала с поставен обезопасителен колан, който е
изиграл превантивната си роля ищецът да избегне тежки травматични увреждания в
областта на гърдите, главата и корема, а полученото от нея счупване се дължи на
директен удар на лявата мишница, тъй като горните крайници са свободно подвижни
при удар на МПС и те не се влияят от присъствието на предпазния колан.
При тези
данни и с оглед на събраните в рамките на производството по настоящето дело
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установи по
безспорен и категоричен начин твърдението на ответника, че ищецът е пътувал без
поставен обезопасителен колан, т.е. не
се установи нарушение на разпоредбите на чл. чл.137в ЗДвП. Освен това от
приетото и описано по-горе заключение на СМЕ се установи, че ищецът би получила
процесните увреждания и ако е пътувал без поставен обезопасителен колан, т.е.
дори е да е нарушила сочените правила за поведение, то това нарушения не в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат – получените
от ищеца травми не са следствие от непоставянето на предпазния колан.
С оглед на
изложеното, съдът намира, че предявеният иск се явява частично основателен до
размера на сумата от 25 000,00 лв. и като такъв следва да бъде уважен до този
размер и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер.
С оглед изхода от делото и направеното искане, на ищеца, на основание чл.78
ал.1 ГПК, следва да се присъдят разноски, съразмерно с уважената част от иска,
в размер на сумата от 1218,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ал.2 ЗА. На
основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС сумата
от 1000,00 лв., представляваща държавна такса и сумата от 100,00 лв.,
представляваща депозит за вещо лице.
При този
изход на делото и с оглед на изрично направеното искане, на ответника, на
основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК, следва да се присъдят разноски за отхвърлената
част от иска в размер на сумата от 200,00 лв., представляваща депозити за вещи
лица, и сумата от 150,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Д.з.” АД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление:***, да заплати на Х.А.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.226 КЗ отм. вр. чл.45 ЗЗД
сумата от 25 000,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2016 г. до окончателното
заплащане, представляваща обезщетение за претърпените от реализирано на
04.03.2016 г. на път ІІ-48, между с. Тича и гр. К., ПТП неимуществени вреди –
болки и страдания, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран
размер от 50 000,00 лв., а на основание чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на
СГС сумата от 1000,00 лв., представляваща
държавна такса и сумата от 100,00 лв., представляваща депозит за вещо
лице.
ОСЪЖДА „Д.з.” АД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление:***, да заплати
на адв. П.К., адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА,
сумата от 1218,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Х.А.Д., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „Д.з.” АД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата
от 350,00 лв., представляваща
разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред САС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: