РЕШЕНИЕ№ 260390
гр. Пловдив, 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на двадесет и първи януари две хиляди и
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Катя Янева, като разгледа
докладваното гр. дело № 172 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от В.Л.Т.
е против „Изи Асет Мениджмънт“ АД кумулативно обективно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 28, 72
лв. - възнаградителна лихва и сумата 306, 74 лв. – неустойка по договор за
паричен заем № ***г. (след прието на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с определение
от 27.10.2020 г. изменение на предявените искове чрез намаляване на техния
размер и заявен отказ за разликата до първоначално предявения размер).
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
е сключен договор за заем № ***г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в
размер на сумата от 1 250 лв. В договора било установено, че ищцата следва да
върне сумата от 1 434, 20 лв., като била уговорена възнаградителна лихва от 35
% и годишен процент на разходите от 40.70 %. С разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от
Договора било установено, че в тридневен срок от сключване на договора
заемополучателят следва да осигури обезпечение чрез поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция. При неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение била предвидена неустойка в размер от 876, 40 лв.
Твърди, че общо дължимата сума, в която е включено и задължението за неустойка,
следва да бъде върната на двадесет погасителни вноски – всяка в размер от 115,
53 лв. за периода от 03.01.2019 г. до 26.09.2019 г. Твърди, че договорът е
недействителен на основание чл. 22. вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Сочи, че
размерът на дължимата възнаградителна лихва е посочен като 35 %, без да е
установен размерът на последната в лева. Счита клаузата за възнаградителна
лихва за нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави, тъй
като надвишава трикратния размер на законната лихва, в който смиъсл била
трайната съдебна практика. Счита, че при сключване на договора е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не с посочен начинът
на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота за начина на
формиране на същия. Счита, че договорът е недействителен и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 1 ЗПК, тъй като в погасителния план в погасителния план не е посочено
разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Твърди, че в
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК заемополучателят не е подписал
всяка страница от общите условия към договора за заем. Твърди, че клаузата в
договора, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Твърди, че клаузата за
неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави и поради нейната прекомерност. Поддържа, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е
свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че
клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води
до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи, че заплатил сумата дължима за главница,
като по така изложените съображения намира, че не дължи претендираните суми за
възнаградителна лихва и неустойка.
В законоустановения за това срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата
молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като възнаградителната лихва била установена като фоксиран лихвен процент по
смисъла на §
1, т. 5 от ДР на ЗПК. Сочи, че при положение, че лихвения процент
е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че
са нарушени изискванията на тази разпоредба, в който смисъл се позовава на
практика на съдилищата. Счита, че не е налице и нарушение на лч. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по. просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Твърди,
че годишният процент на разходите е фиксиран с посочване на неговия размер,
като не е установена възможност за неговата промяна. Твърди, че договорът е
съобразен с изискванията, установени в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, защото в погасителния план, инкорпориран в договора за потребителски
кредит, са отразени размерът, броят и периодичността на плащане на
погасителните вноски. Твърди, че договорът съдържа всички условия по отношения
на кредита, като общите условияса инкорпорирани в неговите разпоредби.
поддържа, че договорът е подписан на всяка страница от ищеца и изявленията в
него недвусмислено говорят за приемане на общите условия от кредитополучателя.
Поддържа, че клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като неустойката
представлява форма на договорна отговорност и служи за обезщетение на вредите,
причинени от неизпълнението. В случая неустойката била начислена именно поради
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение и
съответно не би била дължима при изпълнение в срок на поетите с договора
задължения. Счита, че не са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от
последния тълкувателна практика, тъй като неустойката има обезщетителна
функция. Не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй
като следвало да се съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая
не намирала приложение разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който
е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение до крайния период на договора, като за този период не се претендира
обезщетение за забава. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на сторените в производството разноски. Твърди,
че в случая не е налице хипотезата на чл. 38 ЗАдв., доколкото тази разпоредба
установява, че безплатна адвокатска защита се осигурява на материално
затруднени лица. За установяване на имущественото състояние на ищеца прави
доказателствени искания.
Съдът, като съобрази събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Районен съд – Пловдив е
сезиран кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно, че между
страните е сключен договор за заем № ***г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 250 лв. срещу насрещното
задължение на кредитополучателя, да върне сумата от общо 1 434, 20 лв. на 20
двуседмични вноски - всяка от 71, 71 лв., за срок от 40 седмици. В договора за
кредит е обективиран погасителен план, в който е посочен общия размер на
погасителната вноска и нейния падеж. От приложения погасителен план се
установява, че падежът на първата погасителна вноска е на 03.01.2019 г., а на
последната – на 26.09.2019 г. Установен е годишен лихвен процент от 35 % и
годишен процент на разходите от 40, 70 %.
В клаузата на чл. 4 от
Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок
от сключване на договора да представи обезпечение от две физически лица –
поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за
платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със срок на
действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
това задължение в размер на сумата от 876, 40 лв., която се заплаща разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавя сумата от 43, 82
лв.
Договорът между страните
не е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи условия.
От представената от
ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя по договора за
кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 1 426 лв. по
договора, от които 655, 86 лв. за главница, 155, 48 лв. за договорна лихва, 569,
66 лв. за неустойка и 45 лв. за заплатена глоба.
Следователно
незаплатената част от уговорената възнаградителна лихва от 184, 20 лв. е в
размер от 28, 72 лв., а незаплатената част от уговорената неустойка от 876, 40
лв. е от 306, 74 лв., които суми съвпадат с размера на предявените
установителни искове, които са допустими за разглеждане.
По своята правна
същност договорът за потребителски кредит представлява формален (изискуемата
форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или
консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски кредит не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са
уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 71, 71 лв., като е
установен месечен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 40, 70
%. В договора е обективиран погасителен план с посочени падежни дати на
отделните вноски. В договора е посочена общата стойност на дължимата двуседмична
вноска, както и каква част следва да се добави при възникване на задължението
за неустойка.
Договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички
разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на
договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
Страните са
уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 40, 70 %,
като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно съдът в
настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от ищеца основание за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит по чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Налице са и останалите, установени в закона
изисквания за необходимо съдържание на договора за потребителски кредит -
изготвен е погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Предвидена е и
възможността на кредитополучателката да се откаже от кредита в определен срок.
Съдът намира, че клаузата,
установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 184,
20 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 35 %, не е установена в
противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към
задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ
цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на
ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване на съдебните
актове, на които се позовава, съдебна практика, съгласно която недействителна,
поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е
посочен общият размер на дължимата за срока на договора сума и съотношението й
с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя. Следователно възнаградителната лихва е установена на основание
действителна уговорка между страните, поради което и исковата претенция по чл. 124,
ал. 1 ГПК следва да бъде отхвърлена в тази й част досежно клаузата от договора,
установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена
неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 876, 40 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които
се добавя сумата от 43, 82 лв.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е
посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последдващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна)
и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова
част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди
Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да се придаде и
санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, близък до този на главницата, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се
цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения годишен процент на разходите. По изложените съображения
неустоечната клауза е недействителна.
Следва
да се посочи, че по този начин, чрез установяване на това допълнително
възнаграждение за кредитодателя, се достига до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК съгласно, която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В този случай следва да намери
приложени нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
ограничение, са недействителни. В този смисъл съдът намира, че така установеното
нарушение, не води до недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а до приложение на санкцията по чл. 19, ал. 5 ЗПК, в която е предвидено, че клаузи, надвишаващи установеното ограничение, са
нищожни.
Следователно тази клауза
не поражда права и задължения за страните, поради което сумата претендирана от
страна на кредитодателя и останала непогасена по кредита е недължима. Между
страните в производството по делото е безспорно обстоятелството, че в
изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата от 569, 66 лв. за неустойка,
което обстоятелство се установява от представената от ответника справка за
извършени плащания, поради което предявеният установителен иск за недължимост
на непогасения остатък от 306, 74 лв. е основателен в пълния му предявен размер.
Следователно предявените
искове са частично основателни и следва да бъдат уважени досежно претенцията за
установяване на недължимост на задължението за неустойка от 306, 40 лв. и
отхвърлени по отношение на установителния иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника – кредитор
възнаградителна лихва по договора в размер от 28, 72 лв.
При този изход на правния
спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода на правния спор в
размер на сумата от 50 лв. от общо сторените в размер на 100 лв. за заплащане
на държавна такса.
В производството по
делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника за липса на предпоставките по
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като от събраните в производството по делото
доказателства се установи, че ищецът не разполага с материална възможност за
заплащане на адвокатско възнаграждение, доколкото не реализира трудов доход, не
разполага с недвижимо имущество, а единствено с движимо – право на собственост
по отношение на лек автомобил. Поради
което в полза на упълномощеното адвокатско дружество се следва възнаграждение,
съобразно уважената част от предявените искове. Съдът определи сумата от 300
лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда,
тъй като при сключване на договора последното не е определено с оглед
приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
С оглед изхода на правния
спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи в размер на сумата от 100
лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и като
прецени осъществените действия от страна на процесуалния представител на
ответника. Съобразно отхвърлената част от предявените искове в полза на
ответника се следва сумата от 50 лв.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от В.Л.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес *** – адв. Б., против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
че В.Л.Т. не дължи на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата 306, 74 лв. – неустойка по
договор за паричен заем № ***г. (след прието, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с
определение от 27.10.2020 г., изменение на предявения иск чрез намаляване на
неговия размер и заявен отказ за разликата до първоначално предявения размер).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В.Л.Т. сумата от 50 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 172/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на *** „***“, БУЛСТАТ ***, с адрес гр. П,
ул. “***” № , сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гр.д. № 172/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Л.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес *** – адв. Б., против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46, установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ищецът не дължи сумата от 28, 72 лв. - възнаградителна лихва по договор за
паричен заем № ***г. (след прието, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с
определение от 27.10.2020 г., изменение на предявения иск чрез намаляване на
неговия размер и заявен отказ за разликата до първоначално предявения размер).
ОСЪЖДА В.Л.Т.
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от 50 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 172/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК