№ 148
гр. Дряново, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100192 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на
обстоятелството, че на 15.08.2018г. сключила договор за паричен заем № 3298765 с
ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 1000 лв., видът на вноската бил седмичен, броят на погасителните вноски 12,
размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, ГПР бил определен на 49%, а
ГПР на 40 %. На ищцата била начислена неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, тъй
като същата не е представила в срок обезпечение. Заявява, че за периода от
15.08.2018г. до 15.11.2018г. ищцата погасила сума в размер на 1368 лв., като
последната вноска по кредита била погасена чрез рефинансиране на заема, като същата
сключила нов договор за потребителски кредит с № 3372663.
Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал.1, вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в закона форма. Счита, че била
нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните. На ищцата
не било представено копие от процесния договор, както и преддоговорна информация,
общи условия и СЕФ.
1
На следващо място смята, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишен процент на разходите (ГПР). В нарушение на
императивните правила в договора ГПК бил посочен единствено като процент, но без
изрично да бъдат описани и основните данни, които били послужили за неговото
изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои
компоненти точно били включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР,
което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал.1, вр. чл.
10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен
процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР
по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от
посочения.
В договора за потребителски кредит бил грешно посочен размера на ГПР, а
действителният такъв бил в размер многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. От една страна била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител/ солидарен длъжник, отговарящ на всички изисквания,
посочени в договора. Ето защо счита, че била налице нищожност на договора по
смисъла на чл. 26, ал.2 , пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Неустойка
за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди
(нямало данни за ответника да били настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави,
тъй като излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл цитира т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.дело № 1/ 2009г. на ВКС.
Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител,
кредиторът имал право на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезпечение за неизпълнение на акцесорно задължение. Подобна
неустойка обаче обезпечавала вредите от това, че вземането може да не бъде събрано
от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали с лихвата по чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва било
недопустимо. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143,
ал. 2 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази
клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.
2
В пряко нарушение на императивните норми на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК ответното дружество не било включило в ГПР разходите за заплащане на
неустойка, която по своята същност представлявала печалба на кредитора, надбавка
към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от
годишния лихвен процент и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан,
действителният такъв щял да възлиза не както било посочено в договора, а
многократно над допустимият процент съобразно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора
като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителят за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на
Министерски съвет на РБългария, което означавало, че лихвите и разходите по кредита
не можели да надхвърлят 50% от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19,
ал. 5 от ЗПК, клаузите по договора, надвишаващи определените по ал. 4, били
нищожни.с тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита. Неизпълнението на задължението за
правилно посочване на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да
има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Грешното посочване на ГПР
следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил
реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от
ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва (в който се
включвала и начислената неустойка) за изключително висок и противоречащ на
добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.
В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до
нищожност на целия договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК).
Налице била разлика между посочената в процесния договор сума, подлежаща
на връщане и тази, която ищцата реално върнала на ответното дружество. Ето защо
смята, че клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен
начин съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждано както
3
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявало на
потребителя да прецени икономическите последици. Налице били явно неизгодни
условия по процесния договор с оглед драстичните несъответствия и несъразмерност в
стойността на насрещните престации. Ищцата получила сума в размер на 1000 лв., като
впоследствие върнала сума 1368 лв. Респективно ответното дружество реално
получило възнаграждение за получения заем в размер на 368 лв. за срок от 3 месеца.
Това обстоятелство не съответствало на пазарните и икономически условия в страната
към момента на предоставяне на заема.
Евентуално, ако се приеме договора за валиден и действителен, смята, че били
нищожни отделните му клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, т. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Дори и целият
договор да не бил нищожен, твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно
чл. 4 от договора, където била уредена неустоечната клауза. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД ответника да заплати на ищцата сумата от 50 лв., частична претенция от общо
317,28 лв., представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит №
3298765, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Претендира разноски,
включително адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание на 26.10.2022г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е
допуснато изменение на размера на предявения иск, като същият да се счита предявен
за сумата 415,89 лв. вместо за 50 лв. - частичен иск от 317,28 лв.
В дадения от съда срок е депозиран отговор от ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД чрез пълномощника юрисконсулт М. К., в който се посочва, че
предявеният иск е процесуално допустим, но изцяло неоснователен, поради което го
оспорва. Относно твърдението, че сключеният договор за паричен заем противоречал
на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, считат, че същото е неоснователно. Договорът бил
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
негови елементи били представени с еднакъв по вид формат и размер на шрифта - не
по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка страна. Налице били всички
изискуеми законоустановени реквизити и били изпълнени всички условия,
обосноваващи валидността на договора, и следователно той имал правнообвързваща
сила спрямо страните. Изложените твърдения от страна на процесуалния представител
на ищеца били бланкетни.
По отношение възражението за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК намира,
че твърдението, че не бил посочен начина на изчисляване на ГПР е неоснователно.
Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, по аргумент от чл. 11, т. 10 от
4
ЗПК, включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит (арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК). В
настоящия случай размерът на ГПР по процесния Договор за паричен заем №
3476467/15.03.2019 г. бил 40,24 %, като в договора изрично бил посочен в чл. 2, т. 8.
Изчисленията за ГПР били направени към момента на сключване на съответния
договор за кредит, като в договора ясно се сочели взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите: договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за
забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор,
с оглед което същият бил законосъобразно формиран по определения в приложение №
1 към ЗПК начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на
изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно правоотношение,
както и значимите компоненти на неговото формулиране. При това положение
следвало да се приеме, че в сключения договор за заем ясно и точно бил формулиран
начинът на изчисление на годишния процент на разходите по кредитното
правоотношение. За заемателя била налице изрична и ясна информация относно
начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита.
В чл. 11, т. 10 ЗПК не се изисквало да се посочва в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислявал ГПР. В рамките на Европейския съюз, в това число
и в България, имало нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР (т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено
можело да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат
друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата
„допускания“ тук се използвала в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл
на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното
изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези
допускания се делели на две групи, подробно описани.
Неоснователни били твърденията, че били налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита
5
бил лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговаряли един постоянен лихвен процент за целия срок на
договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвеният процент по кредита бил лихвения
процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилагал на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. В сключения договор бил посочен
фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвения процент бил точно фиксиран в договора
и бил ясен за страните, то не можело да се приеме, че били нарушени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 от 3ПК.
На следващо място посочва, че неустойката по своята същност представлявала
форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на
обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената
неустойка било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като
обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично задължение, били
пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът
би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил
чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако
заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и бил
предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да събере вземането си и нямало да
търпи посочените по-горе вреди. В ТР№ 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК на ВКС върховният съд приемал, че неустойката следвало да е нищожна, само
ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не били
налице, тъй като уговорената неустойка имала обезщетителна функция.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като
свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на
неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за да не се превърнела неустойката в средство за неоснователно
обогатяване. Дори и се приемело, че неустойката била прекомерна, то това не я
правело a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се
намали нейният размер.
Твърдението, че клаузата за неустойка, не била индивидуално уговорена било
неоснователно. Преди подписването на договора, ищецът се запознал с изискванията,
6
касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова
гаранция и като подписал договора изрично се съгласил с тях. Неустойката не била
предвидена в общи условия и договора не била сключен при общи условия. На
кредитополучателя била предоставена преддоговорна информация, с която същия се
запознал преди подписване на договора. Договорът съдържал индивидуално уговорени
клаузи и с подписване на договора, подписалия го се съгласил с тях.
Изцяло необосновани се явявали и доводите, изложени в депозираната на искова
молба, че клаузата за неустойка била недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от
ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Видно от чл. 4,
ал. 2 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
по заемното правоотношение, заемателят дължал неустойка в размер на 451,88 лв.,
която следвало да бъде заплатена от негова страна не наведнъж, а на периодични
вноски от по 34,76 лв., които съвпадали с датите на вноските по заема. Целта била да
се осигури възможно най-ефективен и удобен за заемателя начин за погасяване на
заемното правоотношение. Именно поради тази причина било разсрочено и
погасяването на задължението за неустойка по заемното правоотношение. В случая
разсрочването на задължението за заплащане на неустойка по договора за заем не било
с цел увеличение размера на вноската по заема и на ГПР, а с цел предоставяне на
облекчен режим за заемателя за погасяване на задълженията по договора и е уговорено
изцяло в полза на заемателя. В духа на свободата на договаряне страните можели да се
споразумеят едно задължение да се изплаща на части или да уговорят разсрочване при
плащане на парично задължение.
Още при кандидатстване за отпускане на процесния кредит заемателят бил
наясно какви обезпечения ще следва да предостави, за да сключи договора при най-
изгодни за себе си условия. Съгласил се с тях и поел отговорността да заплати
дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение по заема. Още към момента
на сключване на договора за заем ищецът разполагал с възможността да защити в
пълен обем правата си, като поиска евентуално по-дълъг срок за предоставяне на
обезпечение по заема или замяна на един от предложените в договора варианти на
обезпечение с друг. На ищеца бил предоставен стандартен европейски формуляр преди
сключване на договора. Още в преддоговорните отношения между страните ищецът
бил наясно с посочените алтернативни обезпечения и могъл да не сключва договора за
заем в случай, че счита, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.
Ето защо следва да се приеме, че в случая била налице добросъвестност у заемодателя,
като предоставил подробна информация на заемателя за необходимите обезпечения по
заемното правоотношение, предоставена му била възможност още преди сключване на
договора да се запознае с основните му клаузи и да вземе информирано решение за
това желае или не да сключи процесния договор за заем при посочените условия.
7
В този смисъл и доколкото в самия договор за заем била предвидена
алтернативна възможност за предоставяне на обезпечение по сключения договор за
заем и в настоящия случай нито едно от тях не било изпълнено от страна на заемателя,
то изцяло неоснователен се явявал изложеният от ищеца довод, че заемодателят създал
условия за предоставяне на обезпечение, които на практика се явявали неизпълними, за
да се дължи от страна на заемателя неустойка по договора. Неустойката по своята
същност обезпечавала изпълнението на дадено задължение и обезщетявала вредите,
които изправната страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение.
Предвид така изложеното, договорната лихва, разходите по кредита, таксите по
кредита и неустойката по едно договорно задължение имали различно предназначение
и не можело да се приеме, че същите покривали едно и също нещо, а по този начин се
нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
касаела общият разход по кредита и нямала нищо общо с уговорката за неустойка по
договора за заем относно неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Видно от разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят
заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит
относно връщане на получената парична сума. Т.е. към годишния процент на
разходите посочените разходи по кредита касаели ситуация, в която и двете страни по
заемното правоотношение изпълнявали своите задължения стриктно и в съответствие с
договореното.
Не можело да бъде споделена тезата, че клаузата за неустойка противоречала на
разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която предвижда, че при забава кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Посочената
законова разпоредба касаела забава в плащанията на месечните погасителни вноски по
договорното правоотношение, а не неизпълнение на някое друго договорно задължение
на заемателя и възникване на задължението за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Двете клаузи нямали
общо и след като законодателят не бил предвидил изрично забрана за други уговорки
за налагане на санкция на заемателя при неизпълнение на неговите договорни
задължения, то следвало да се приеме, че уговорката за неустойка между страните била
валидна и действителна и породила своето правно действие. Действително нормата на
чл. 33 от ЗПК била императивна, но тя визирала непогасяването на главницата по едно
заемно правоотношение. Разпоредбата засягала наличието на забава именно във
връщането на главница. От своя страна задължението за неустойка било свързано със
съвсем различно задължение, което в процесния случай било предоставянето на
обезпечение по договора за заем. В този смисъл клаузата за неустойка не можела да
бъде свързана с разпоредбата за задължение за връщане на главницата. Двете касаели
различни задължения по правоотношението и смесването им се явявало недопустимо.
8
Уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал единствено до
възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата
по предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова институция
по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която отпускала заеми със
средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-ограничени в
сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора бил
бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имали своята цена в гражданския оборот, която била
фиксирана в договора и ищеца се съгласил да я заплати при сключването му. Поради
това тази цена не можело да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало
да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на
сключване на договора за кредит в действащото законодателство нямало ограничение
на максималния размер на цената на услугата – предоставяне за ползване на паричен
заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничавала
правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с
термина „лихва", а било определено като обезщетение за вреди от неточното
(забавено) изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За
разлика от лихвата, това вземане нямало възнаградителен характер и не се дължало на
договорно, а на законно основание. В случая страните свободно уговорили
съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната
лихва имала за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение.
Тя не била цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната
лихва и нейния държавно определен размер не били показател, на база на който
можело да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави". Договорната лихва по своята същност представлявала „цена" за
ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формирала
от няколко фактора -разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем,
конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на
Кредитополучателя. „Добрите нрави" не регулирали цените на стоките и услугите.
Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена
стока, но когато една цена била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била
задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решавал
дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави" не можело да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто бил
заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата били по - високи от нивата на
банковите кредити.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
9
с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискванията
за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не били
обвързващи за потребителя - по аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябвало да бъде неравнопоставена, трябвало да не била индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2
ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи били тези, които не били изготвени
предварително и потребителят имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
процесният случай Договора за паричен заем бил сключен по предложение (искане),
направено от кредитополучателя, от което можело да се направи извод, че му била
дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се
бил запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за кандидатстване
на кредит, въз основа на които били договорени клаузите от договора. Ищецът не бил
поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента му на
информираност и на възможностите, които му се предоставяли да преговаря.
Принципът на добросъвестност изисквал в договорните отношения да бъдела
осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия случай този
принцип не бил нарушен, тъй като в договора между страните били защитени правата
и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже
от договора, да извърши предсрочно погасяване били реципрочни на правото на
кредитора до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Поради което
счита, че процесният договор за паричен заем напълно отговарял на изискванията на
чл. 22 от ЗПК към момента на сключването му. С оглед на гореизложеното моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан
предявения иск. Претендира разноски. В случай, че се постанови решение в полза на
ищцата, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата
страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 15.08.2018г. между
страните е сключен договор за паричен заем № 3298765, по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата сумата 1000 лв. срещу насрещното задължение на
ищцата – заемател да върне сумата от общо 1082,62 лв. на 11 двуседмични вноски. От
приложения договор се установява, че падежът на първата погасителна вноска е на
01.09.2018 г. и падеж на последната – на 19.01.2019 г. Размерът на вноската е от 98,42
10
лв., размер на оскъпяването в случай на непредоставяне на обезпечение от 36,22 лв.
или общият размер на дължимата седмична погасителна вноска с включено оскъпяване
е 134,64 лв. В договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и
годишен процент на разходите от 40,01 %.
В клаузата на чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят поема
задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи едно от следните
обезпечения – поръчителство от две физически лица, които да отговарят на посочените
в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата
сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение
на това задължение в размер на сумата от 398,42 лв., която се заплащала разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавяла сумата от 36,22 лв.
От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за заем се установява, че ищцата е заплатила сумата от общо
1481,04 лв. по договора, от които 1000 лв. за главница, 82,62 лв. за лихва и 398,42 лв. за
неустойка.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че от
направената проверка на документите на ответното дружество ищцата е заплатила по
договора за заем десет вноски на обща стойност 1481,04 лв. С тази сума са били
погасени следните задължения : главница – 1000 лв., договорна лихва – 82,62 лв. и
неустойка – 398,42 лв. При включване на изплатеното възнаграждение за неустойка
ГПР на седмична база е 7,19 % и на годишна база – 511,58 %.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
11
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби,
според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит. След като се запозна със
съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби, поради следното: Договорът е сключен в нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като не е приложен погасителен план, а и в съдържанието на
договора липсва информация за това, с всяка отделна погасителна вноска, каква част
от задължението за главницата, лихви и други разходи се погасява, тоест няма разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата
изчислена на база лихвения процент. Изискванията към съдържанието на договора по
чл. 11, ал. 1 т. 11 от ЗПК следва да са налице към момента на сключване на договора, за
да не се нарушават интересите на потребителя. Недоказано остана възражението на
ответното дружество, че погасителен план е предоставен на ищцата при сключване на
договора. Действително в чл. 2 от договора е инкорпориран част от погасителен план, в
който се съдържа информация за размера, броя и датите на плащане на погасителните
вноски. С договора обаче ищцата не е била информирана за последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването съгласно цитираната по-горе
разпоредба.
Налице е съществено нарушение в съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора е посочен размер на ГПР 40,01 %,
който е неточен и заблуждаващ за потребителя. При изчисляването му не е включена
предвидената в чл. 4 от договора неустойка в размер на 398,42 лв. Съгласно нормата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, която дава легална дефиниция на понятието ГПР в него се
включват общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Невключването на неустойката в
посочения в потребителския договор размер на ГПР води до значителна разлика между
посочения и действително прилагания, което по същество е равнозначно на
непосочване на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че според експерта по приетата
счетоводна експертиза, ако към договорната лихва се прибави и неустойката, то за
периода на кредита, той се оскъпява със 511,58 % годишно, което е в нарушение на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, действаща към момента на сключване на
процесния договор за потребителски кредит.
Посочените нарушения на чл. 11 от ЗПК водят до извод за недействителността
на договора за потребителски заем от 15.08.2018г. сключен между страните по делото
12
по аргумент от нормата на чл. 22 от ЗПК, при което предявеният иск е основателен и
доказан и следва да бъде уважен. Сумата, заплатена от заемателя – ищец в изпълнение
на задълженията, предвидени в договора, извън задължението за главница, e била
недължимо платена, като престирана при начална липса на основание. Между страните
в производството по делото е безспорно обстоятелството, че в изпълнение на договора
ищецът е заплатил сумата от 398,42 лв. за неустойка, което обстоятелство се
установява от представената от ответника справка за извършени плащания, изходяща
от неговото счетоводство и от заключението на вещото лице. Ето защо и предявения
иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата
398,42 лв. - недължимо заплатена неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. В останалата
част до пълния предявен размер от 415,89 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен. Предвид изложеното по-горе не следва да се обсъждат алтернативните
твърдения на ищцата за нищожност на клаузата по чл. 4 от договора.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че са неоснователни
твърденията на ищцата за нищожност на договора, поради непосочване на ГПР. В чл.
8.2 от договора изрично е посочено, че ГПР е 40,01%. В чл. 11, т. 10 от ЗПК не се
изисква да се посочва математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това
става по математическите формули т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК, които
кредиторът не е длъжен да възпроизвежда в договора.
На следващо място неоснователно е твърдението в исковата молба, че с
договорената неустойка се нарушавало изискването на императивната разпоредба на
чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която кредиторът имал право на лихва върху неплатената
сума за времето на забавата. В случая се касае за предварително уговорена санкция за
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение, а не за забава
на длъжника да изпълни задължението си за връщане на дадената сума по договора за
потребителски кредит. Поради което цитираната от ищцата разпоредба е неотносима.
Съдът намира, че клаузата, установяваща задължението за заплащане на
възнаградителна лихва в размер от 82,62 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от
35 %, не е установена в противоречие с добите нрави и следователно договорът не е
нищожен на това основание, посочено в исковата молба. Размерът на годишния лихвен
процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница,
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на
договора сума и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се
осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от кредитодателя.
13
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно
уважената част от иска в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски по
съразмерност съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК в размер на 240,65 лв.
На ответното дружество съобразно отхвърлената част от предявения иск се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 8,40 лв. Юрисконсултското
възнаграждение е определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от
ЗПП, вр. с чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ (обн. ДВ, бр. 8/
24.01.2017 г.) в размер на 200 лв. Поради което на ищцата по компенсация следва да
бъде заплатена от ответното дружество сумата 232,25 лв.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощеното адвокатско
дружество следва да се присъди адвокатско възнаграждение съобразно уважената част
от иска в размер на 344,88 лв. с ДДС. Определеното възнаграждение е в минимален
размер съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща към момента на
упълномощаването, поради което не са налице предпоставки за намаляването му.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Г.Т.Т. ДА ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, ул. Цар
Иван Шишман № 15 сумата 398,42 лв. (триста деветдесет и осем лв. и четиридесет и
две ст.) – представляваща недължимо платена неустойка, престирана при начална
липса на правно основание по договор за заем № 3298765/ 15.08.2018г., ведно със
законната лихвa, считано от датата на депозиране на исковата молба – 14.06.2022г., до
окончателното й изплащанe. В останалата част за разликата до пълния претендиран
размер от 415,98 лв. отхвърля иска, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от Г.Т.Т. ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, ул. *** сумата 232,25 лв. (двеста
тридесет и два лв. и двадесет и пет ст.) – разноски по компенсация съобразно
уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. ***, представлявано от Г.Т.Т. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр.
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
14
адвокатските възнаграждения ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ БУЛСТАТ *********, с адрес на упражняване на дейността гр. ***,
представлявано от управителя Д. М. М. СУМАТА 344,88 лв. (триста четиридесет и
четири лв. и осемдесет и осем ст.) с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено
адвокатско представителство съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
15