Решение по дело №266/2019 на Окръжен съд - Шумен

Номер на акта: 216
Дата: 24 октомври 2019 г.
Съдия: Зара Ехия Иванова
Дело: 20193600500266
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 юли 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

№216/24.10.2019г.

гр. Шумен

 

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и четвърти октомври, две  хиляди  и  деветнадесета  година, в състав:

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:  А.Карагьозян                                                                                              

                                                                                    Членове: 1.Р.Хаджииванова                                                                                                  

                                                                                                     2. З.Иванова

 

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Зара Иванова в.гр.д. №266 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

            Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №475/20.05.2019г. постановено по гр.д.№3330/2018г., Районен съд Шумен е отхвърлил предявените от „С.А.“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление: гр. Ш.....,представлявано от С.Е.А., срещу  Г.Л.Д., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл.51 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, за заплащане на сума от 1000 лева, представляваща неплатено възнаграждение по т. 4.6/2/ от сключения между страните Ексклузивен договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 20.08.2018 г., както и сумата 1 500 лева , представляваща уговорена между страните в същия договор компесаторна неустойка /т. 8 от договора/, като неоснователни . Ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 300 лева.Недоволен от постановеното решение е останал ищецът, който счита , че е  неправилно , необосновано , постановено в нарушение на закона .  Излага подробни съображения , като актентира върху твърдението, че първоинстанционният съд не е взел предвид обстоятелството, че се касае за сключен ексклузивен договор за посредничество, в резултат на което е направил незаконосъобразни изводи относно дължимостта на претендираното възнаграждение и неустойка. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Моли да му бъдат присъдени извършените деловодни разноски в пред ШРС и във въззивното производство .

В срока по чл.263 от ГПК,  въззиваемата страна  Г.Л.Д., представя отговор на въззивната жалба , излага аргументи обосноваващи правилността на обжалвания акт , моли да бъде потвърден и да и бъдат присъдени деловодните разноски извършени във въззивното производство .

Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.

Шуменският окръжен съд, след като се запозна с  доводите изложени в жалбата , становищата на страните и събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна по следните фактически и правни  съображения :

По делото не е спорно и се доказва от представените и приети от ШРС писмени доказателства че , предмета на дейност на ищцовото дружество включва посредничество при сделки с недвижими имоти. Прието е за безспорно от първоинстанционния съд, че на 20.08.2018 г. страните са сключили договор за посредничество , озаглавен  „Ексклузивен договор за посредничество при продажба на недвижим имот“, по силата на който ищецът поел основно задължение да осъществява посредничество на ответника при продажбата на собствения му недвижим имот, представляващ апартамент № , находящ се в гр. Ш.. От съдържанието на договора се установява , че основното насрещно задължение на ответника, в качестеството на „възложител“  е да заплати на ищеца възнаграждение, в размер на 2 % от договорената продажна цена, но не по-малко от 1 000 лева. Също е прието за безспорно , че гореописаният имот, на 17.09.2018 г., е продаден от ответника и другия съсобственик на трето лице, която сделка е оформена с нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №91, том , рег. №, дело №236 от 2018 г.  на нотариус , с рег. № на НК , приложен като доказателство по делото. Страните не спорят, че сделката не е осъществена с посредничеството и съдействието на ищцовото дружество. Въпреки, че сделката  не е осъществена с посредничеството на ищеца, той твърди, че следва да му бъде заплатено уговореното възнаграждение в размер на 1 000 лева, предвид клаузите на договора за посредничество и по-конкретно т.4.7 , според която възложителят дължи заплащане на уговореното възнаграждение независимо дали е ползвало или не  посредничеството на трето лице. Тази клауза, разгледана във вр. с т.4.1 от договора, според която възложителят се задължава за срок от 6 месеца да не продава имота самостоятелно или чрез посредничеството на друго лице, освен изпълнителя , според ищеца води до възникване на задължение ответникът да плати възнаграждението . Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви относно правната природа на договора за посредничество , както и правата и задълженията на страните по такъв договор , които настоящият съд споделя напълно и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Като е квалифицирал правилно сключения между страните договор, съответно правата и задълженията които е породил , както по силата на закона , така и съобразно конкретно предвидените уговорки, ШРС е достигнал до правилен извод , че ответникът не дължи претендираното възнаграждение.  Както  е посочено в обжалваното решение,  текстът на т.4.7, който според ищеца му дава право да получи възнаграждение, въпреки, че не е изпълнил основното  задължение по договора, не може да се приеме като правопораждащ факт, от който възниква задължение за ответника да плати възнаграждение.  Смислово, тази разпоредба според настоящият съд предвижда размер на обезщетение при неизпълнение на задължението поето с т.4.1., т.е вземане, което може да се реализира по реда на чл.79,ал.1 , предл. посл. от ЗЗД, каквато претенция видно от заявените в исковата молба обстоятелства и твърдения не е заявена. Именно поради последното са изцяло ирелевантни доказателствата свързани с добросъвестното изпълнение на задълженията на ищеца. Тези обстоятелства биха имали значение ако същият претендира обезщетение за неизпълнение и в този случай, съобразно чл.82 и 83 от ЗЗД подлежи на преценка поведението на страните  по договора .Поради посоченото въззивният съд счита, че искът по чл.51 от ТЗ се явява неоснователен.

По отношение на претенцията за неустойка, съдът изцяло споделя аргументите в обжалваното решение . В процесния договор , в т.8 е предвидено, че в случай на неплащане на уговореното възнаграждение на изпълнителя, възложителя дължи освен предвиденото възнаграждение и неустойка в размер на 5% от продажната цена, т.е. неустойката обезпечава вредите от неизпълнение на основното задължение на възложителя – да заплати възнаграждение. След като съдът приема, че възнаграждение не се дължи, липсва неизпълнение, което неустойката да обезщети. Неустойка се дължи само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за което е била уговорена, в който смисъл е и постоянната практика на ВКС.  Съдът също споделя  аргументите на първоинстанционния съд, че е предвидена компесаторна неустойка /5% върху продажната цена/ за вреди, настъпили в следствие на забавено изпълнение, което също е недопустимо.  Компенсаторна неустойка може да бъде договорена за неизпълнение и в този случай кредиторът има право да избира – да претендира реално изпълнение или неустойка за неизпълнение.  В случая, в противоречие със закона , в договора е предвидено , че при неизпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението , ответникът дължи същото , ведно с неустойката .

Като отделен  аргумент за недължимост на неустойката възивният съд е приел, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави . Изложени са подробни и пълни мотиви в тази насока , към които съдът на основание чл.272 от ГПК препраща .

В обобщение въззивният съд намира, че предявените искове  с правно основание чл.51 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД са неоснователни и като е отхвърлил същите , ШРС е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло .

На основание чл.78 от ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени извършените деловодни разноски във въззивното производство в размер на  300 лева.

Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №475/20.05.2019г. постановено по гр.д.№3330/2018г. по описа на  Районен съд Шумен.

ОСЪЖДА „С.А.“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление: гр. Ш.....,представлявано от С.Е.А. да заплати на Г.Л.Д., ЕГН **********, постоянен адрес: *** , сумата 300 (триста ) лева – деловодни разноски във въззивното производство.

На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно.

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                                2.