Р Е Ш Е
Н И Е № 260075
гр.Пловдив, 18.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на двадесет и шести ноември през през две хиляди и двадесета година,
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Гълъбова, като разгледа докладваното от съдия Румяна
Андреева гр.дело № 2417/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, чрез адв. М.Ш.,
против Решение № 134/10.01.2020 г., постановено по гр.дело № 6433/2019 г. по
описа на РС – Пловдив, VIII гр.с-в, с което е осъден да заплати на Л.Т. с ЕГН **********,***,
адв. Д.Б., сумата от 61,12 лв., представляваща недължимо платена от ищцата на
ответника възнаградителна лихва по сключен помежду им в гр. Пловдив Договор за
паричен заем № 2768123/14.03.2017 г., какта и сумата от 334,80 лв.,
представляваща недължимо платена от ищцата на ответника неустойка по сключен
помежду им в гр. Пловдив Договор за паричен заем № 2768123/14.03.2017 г., ведно
със законната лихва върху двете главници, начиная от 19.04.2019 г. до окончателното
им изплащане. Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че решението
на районния съд е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да
бъде отменено и вместо него да се постанови въззивно решение по съществото на
спора, с което исковете да се отхвърлят.
Въззиваемата страна Л.Т. чрез адв.Д.Б.
оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Постъпила е частна жалба от Л.Т.
чрез адв.Д.Б. против Определение № 2108 от 14.02.2020 г., постановено
по гр.дело № 6433/2019 г. по описа на РС – Пловдив, VIII гр.с-в, с което
е оставена без уважение молбата и за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските. Прави искане за отмяна на определението и за
постановяване на друго такова, с което молбата и да се уважи, като се присъдят
разноски за всеки еидн от уважените искове поотдело.
Ответната страна "Изи Асет
Мениджмънт" АД оспорва частната жалба като неоснователна.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК, изхожда от надлежна страна и е процесуално допустима.
Пловдивски окръжен съд, след служебна
проверка на валидността и допустимостта на решението съгласно чл.269 ГПК,
намира същото за валидно и допустимо. По правилността на обжалвания акт, съдът
е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.
1 предложение 1-во ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 1, предложение 1-во ЗЗД.
Страните не спорят, че на 14.03.2017 г. е
сключен договор за паричен заем № 2768123/14.03.2017 г. между ищцата Л.Т. в
качеството и на кредитополучател и ответника "Изи Асет Мениджмънт" АД
в качеството на кредитор. Самият договор е представен по делете пред РС, като
видно от същия между страните е постигнато съгласие заемодателят /ответникът/
да предостави на заем на заемополучателя /ищцата/ сумата от 2000 лв., като
ищцата е поела задължението да я върне на 10 погасителни вноски,
които да се изплащат ежеседмично, с размер на седмичната погасителна вноска
206,40 лв. и краен срок на плащане – 24.05.2017 г. В чл. 2.7 е указано,
че общата сума, която следва да върне заемателят е 2064 лв. Според чл. 2.8
годишният процент на разходите е 33,95 %, а в чл. 2.6 е фиксиран годишният
лихвен процент по заема на 30,00 %. В чл. 4, ал.1 от договора страните са
постигнали съгласие заемателят в срок от три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
посочените в договора изисквания и 2. Банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. В ал. 2 страните са уговорили, че
при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока по
предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
334,80 лв., която заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към размера на всяка от вноските, посочени в чл. 2, т. 2, се
добавя сума в размер на 33,48 лева.
Липсва спор, че сумата по договора е
усвоена от ищцата, както и че тя е върнала на ответника сумата по главницата и
му е заплатила и сумата от 61,12 лв., представляваща договорна лихва и
сумата от 334,80 лв., представляваща неустойка по чл. 4, ал.2 от
договора.
Спорът се свежда до това, спазени ли
са изискванията на чл. 11, т.7-12 от ЗПК, обуславящи недействителността
на договора – и от там – задължението за заемодателя за връщане на
полученото без главницата, като получено без основание.
За да уважи иска районният съд е приел, че
от събраните по делото доказателства не се установява на ищцата да са били
предостави Общи условия на хартиен носител, подписани от страните по Договора
не само на всяка страница, но и в края на тези Общи условия – което само по
себе си прави Договора недействителен с оглед разпоредбата на чл.11, ал.2 във
връзка чл.22 от ЗПК.
Настоящият съдебен състав не споделя тези
съображения.
В договора за паричен заем се установява,
че същият не е сключен на основание общи условия, а на заемателя е предоставен предварително
стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия на бъдещия
паричен заем, поради което неподписването на общи условия не може да обоснове
недействителност на договора.
Независимо от това обаче решението е
правилно, но по други правни съображения.
Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2
и чл. 22 от ЗПК са
императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д.
№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/. Ето защо, въззивната инстанция следва да посочи и друго
противоречие със закона, водещо до недействителност, изразяващо се в
следното:
На потребителя не е представена пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита.
Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя като се вземат
предвид допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по начина, посочен в Приложение № 1, както и погасителен план, който
да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми при различни лихвени проценти за целите на
погасяването / чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК/.
Относно погасителния план:
В чл. 2.2 до чл. 2.6 от обсъждания договор
страните са уговорили, че размерът на седмичната погасителна вноска ще
бъде 206,40 лв., срокът на заема е 10 седмици, броят на вноските е 10,
посочени са конкретните дати на погасителните вноски, а годишният лихвен
процент е фиксиран на 30,00%. Така уговорения погасителен план съдържа
минимално необходимите реквизити, изброени в нормата на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК.
По отношение съдържанието и начина на
определяне на годишния процента на разходите:
Легална дефиниция на годишния процент на
разходите е дадена в чл. 19, ал.1 от ЗПК, където е посочено, че това понятие
отразява разходите по кредита за потребителя – настоящи и бъдещи, преки и
косвени, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, включително и за
посредници, които се изразяват като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а във втората алинея от обсъждания текст е указано, че
ГПР се изчислява по формула съгласно Приложение 1 към Закона.
Жалбоподателят не сочи различни
компоненти, включени в годишния процент на разходите като вид и размер. От
друга страна, сам жалбоподателят пояснява, че общата дължима сума на дължимите
се от потребителя разходи включва само възнаградителна лихва. В договора обаче
годишният процент на разходите и възнаградителната лихва са задължения с
различен размер . Не е ясно разликата от 3,95% между годишния процент на
разходите и лихвения процент по заема какви разходи покрива. Според
жалбоподателя – ответник не би трябвало да има такава разлика, тъй като в
годишния процент на разходите се включва само и единствено договорната лихва,
но ако това беше така, не би следвало да има разлика между двата компонента в
цифрово изражение. Така чл. 2.8 от договора предвижда, че годишният процент на
разходите е 33,95 %, а в чл. 2.6 е фиксиран годишен лихвен процент по заема на
30,00%.
По отношение на неустойката:
Жалбоподателят – ответник твърди, че при
непредставяне на обезпечение в уговорения в договора срок се активира
неустойка. Същото обаче се заплаща като част от всяка погасителна вноска и се
превръща де факто в допълнителна възнаградителна лихва, прикрита под формата на
неустойка и включена в погасителния план. Докато по-принцип в практиката
непредставянето на обезпечение на заема води до неговото неотпускане, то в
настоящия случай представянето на обезпечение няма никакво значение за факта на
отпускане на кредита. Заемът се отпуска независимо дали е обезпечен или
необезпечен с исканите обезпечения. Следователно, неустойката за
неосигуряването на обезпеченията има характер на допълнителна лихва към кредита.
Уговорката за заплащането и представлява заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за
неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита,
размерът на който да не се включва в ГПР. Съдът приема, че уговорките за
заплащане на неустойка са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на
чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка
на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит
без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
като риска от невръщането на кредита следа да се калкулира в уговорената по
договора лихва.
Следва да се съобразят и задължителните
указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, според което нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна
функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за
кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/,
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Ето защо са нарушени нормите на чл.11, ал.
1, т. 9, т. 10 и т.11 ЗПК поради което следва да се приеме, че договорът
е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
С оглед на това настоящият
съдебен състав споделя извода на първоинстанционният съд, че поради
недействителността на договор за паричен заем № 2768123/14.03.2017 г., ответникът
е получил от ищцата без основание разликата между върнатата и дадената
сума, включваща сумите 61,12 лв., представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва и сумата от 334,80 лв., представляваща недължимо платена
неустойка. Ето защо ответникът дължи нейното връщане на основание чл. 55, ал.
1, предложение първо ЗЗД, като получено при начална липса на основание.
При тези мотиви съдът приема, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което същото ще се
потвърди.
Районният съд неправилно е определил размера на дължимото се адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на материално затруднени лица. Доколкото в договора за правна защита е
отразено, че правната помощ на ищцата се предоставя безплатно, то на основание
чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от
съда съгласно тази наредба. В чл. 2, ал. 5
от Наредбата е предвидено, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно. В случая дължимото възнаграждение съобразно
материалния интерес по двата иска е изчислен неправилно от първоинстанционния
съд, като същият е определен на база общия материален интерес по делото, а не
съобразно броя на предявените искове.
По правилата на тази наредба / чл.7, ал.2,
т.1 / размерът на дължимото се
адвокатско възнаграждение следва да се определи на 360 лв. за всеки от двата
иска, доколкото адв.Б. е регистриран по ДДС, или общо 720 лв. за всяка от
инстанциите.
Ето защо частната жалба против
определението, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските
е основателна. Това определение ще се отмени, като ще се присъдят допълнителни
разноски за ищцата на основание чл.38 ЗА за производството пред ПРС в размер на
620 лв.
Предвид изхода по спора, в тежест на
жалбоподателя ще се поставят разноските на въззиваемата страна за адвокатско
възнаграждение пред тази инстанция в размер на 720 лв. на основание чл.38 ал.2
от Закона за адвокатурата, в полза на процесуалния представител на ищцата
адв.Д.Б..
По изложените мотиви, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
134/10.01.2020 г., постановено по гр.дело № 6433/2019 г. по описа на РС –
Пловдив, VIII гр.с-в.
ОТМЕНЯ Определение № 2108 от 14.02.2020 г.,
постановено по гр.дело № 6433/2019 г. по описа на РС – Пловдив, VIII
гр.с-в, с което е оставена без уважение молбата на адв.Д.Б. в качеството му на
процесуален представител на Л.Т. за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Джавахарлал
Неру" № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-46 да заплати на адв. Д.Г.Б., с
адрес на упражнявана дейност: ***, сумата от 620 лв. /шестстотин и двадесет/
лв. – допълнително адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата за защитата пред РС - Пловдив, както и сумата от 720 лв.
/седемстотин и двадесет/ лв. - адвокатско възнаграждение, на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата за защитата пред ОС - Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, съгласно чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: