Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

№

 

град София, 18.12.2017 година

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, І отделение, 1 състав, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  АСЕН ВОДЕНИЧАРОВ

 

при секретаря Весела Станчева, и с участието на прокурор С., като разгледа докладваното от съдия Воденичаров гр. дело № 4126 по описа на 2017 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

         Ищцата Д.Т.А., чрез процесуален представител излага в исковата молба, че на 26.03.2000 год. била привлечена в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.116, ал.1 от НК. Твърди, че след тази дата напуснала страната от страх за живота си и се установила в Лондон, където била задържана и поставена под домашен арест, а от 2008 год. мярката била променена на „парична гаранция“. Поддържа, че през 2006 год. от страна на П. бил внесен обвинителен акт в съда, делото срещу нея се водило задочно и съдът на 09.10.2015 год. постановил оправдателна присъда. По реда на инстанционният контрол присъдата била потвърдена от въззивния и касационният съд и влязла в сила на 24.03.2015 год. Твърди, че през този петнадесет годишен период приживяла психически срив, било накърнено доброто й име, честта и достойнството. Чувствала се унизена и несигурна. Отделно от това не могла да присъства на погребението на баща си, а семейството й се разпаднало. Продължителното производство се отразило и на здравословното й състояние, като страдала от тревожност с депресия, стряскала се на сън и от най-малък шум. Твърди че от 16.12.2015 год. е диагностицирана със заболяване генерализирана миастения гравис и е на болнично лечение, което заболяване е в пряка причинно следствена връзка с преживяния стрес и ужас през последните петнадесет години. В тази връзка моли съда да постанови съдебно решение по силата на което да осъди ответника да заплати обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на 480 000 лева, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на която и е повдигнато обвинение – 12.03.2000 год. до окончателното изплащане. Претендират се разноските по делото.

Ответникът П. на Р.Б., чрез своя представител прокурор С. оспорва иска, като твърди, че ответникът е действал съгласно правомощията делегирани му по материалния и процесуалния закон. Отделно от това предявената претенция е силно завишена. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отхвърли иска.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

От представените по делото доказателства се установява, че на 26.03.2001 год. Д.Т.А.-К. е била привлечена в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.116, т.6, предл.2 и 3, т.7, т.8, предл.2 и т.9, вр.чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК, като постановлението е връчено на служебен защитник, поради това, че лицето е извън пределите на страната. Не се спори, че П. през 2006 год. е внесла обвинителен акт против Д.Т.А.-К. за извършеното престъпление. С присъда от 09.10.2012 год. по НОХД № 3967/06 год. по описа на СГС, съдът е признал подсъдимата за невинован и я е оправдал по повдигнатото обвинение в извършеното престъпление. Така постановената присъда е протестирана от ответника като пред въззивен и касационен съд, от които е потвърдена и е влязла в сила на 24.03.2015 год. По делото, с определение от 04.05.2007 год. съдът е изменил задочната мярка „задържане под стража“ в „домашен арест“ и е наложено на подсъдимата забрана да напуска пределите на България.

От разпита на свидетеля П.К., бивш съпруг на ищцата се установява, че били безработни и през 2000 год. решили заедно със съпругата си да заминат на работа във Великобритания, където се установили в малко градче и работили около година и половина. В този период им се обадил покойния вече прокурор Н.К.и им съобщил, че са обвинени в убийството на ямболската адвокатка Н.Г.. След проведени консултации свидетеля се прибрал в България, където бил задържан за период от 21 месеца, а съпругата му останала. Дава показания, че след излизането си от ареста се чувал по телефона с ищцата, която вече била заболяла от рак на гърдата. В момента е на инвалидна количка и не може да ходи, като според него всички заболявания при нея се дължат на преживяния стрес. В показанията си заявява, че от 2000 год. не е виждал ищцата, а всичко което казва го знае от телефонни разговори. Съпругата му иска да се върне в България, но няма документи и това я възпрепятства.

Представени са медицински документи, които обаче съдът не следва да обсъжда и цени, тъй като не притежава специални знания в областта на медицината и не може да установи причинно-следствена връзка между воденото производство и здравословното състояние на ищцата.

При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Не се оспорва от страните обстоятелството, а това се установява и от събраните в хода на процеса доказателства, че ищцата е била обвиняема по сл.дело № 69/2000 год. по описа на СпСлС за извършено престъпление по чл.116, т.6, предл.2 и 3, т.7, т.8, предл.2 и т.9, вр.чл.115, вр.чл.20, ал.2. С присъда от 09.10.2012 год., влязла в сила на 24.03.2015 год., постановена по НОХД № 3967/2006 год. по описа на СГС, съдът е признал ищцата за невиновна и я е оправдал напълно по повдигнатото обвинение.

С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно чл.2 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени от органите на следствието, П. и съда от незаконно обвинение в престъпление, в случай, че лицето бъде оправдано. Съдът приема, че отговорността на държавата в лицето на нейните държавни органи е предвидена с оглед репариране на вредите, причинени при осъществяване властническите функции на държавата, в лицето на нейните органи, които безспорно са възложени и на ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в ЗОДОВ. Две от предпоставките за възникване на отговорност, съгласно цитираната по-горе разпоредба, са наличието на обвинение в престъпление и оправдателна присъда по това обвинение. В конкретния случай П. е обвинила ищцата в извършване на престъпление по чл.116, т.6, предл.2 и 3, т.7, т.8, предл.2 и т.9, вр.чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е поддържала обвинението пред съда в продължение на продължителен период от време, като съдът е постановил оправдателна присъда спрямо обвиняемия, която отново е била протестирана пред въззивния и касационния съд. С оглед на това съдът счита, че действията на органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската държава. Въз основа на изложеното съдът приема, че в настоящия случай са налице предпоставките, визирани в чл.2 от ЗОДОВ, поради което следва да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатото срещу ищецът обвинение и постановената осъдителна присъда от съдилищата.

         Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последици от увреждането. Установява се, че в резултат на воденото срещу ищецът наказателно производство по повдигнато обвинение, същият като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. В тази насока са показанията на разпитания по делото свидетел, които следва да се ценят при условието, че не впечатленията не са придобити чрез лично наблюдение, а са въприети при разговори с ищцата.

При определяне на обезщетение следва да се вземе в предвид и обстоятелството, че ищеца е бил със задочн  мярка за неотклонение „задържане под стража”, впоследствие променена на „парична гаранция”. Тъй като съдът разглежда предявен иск по чл.2, т.3 от ЗОДОВ, то т.1 на същият член се поглъща и обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража.

От друга страна съгласно константната практика на ВКС критерият „справедливост”, посочен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактен и при определяне размера на обезщетението съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение и т.н..

В настоящият случай следва да се има в предвид, че ищцата сама и по своя воля е напуснала страната и то в период преди да и бъде повдигнато обвинението за извършеното престъпление. През целия период, през който е продължило наказателното производство срещу нея същата се е намирала извън страната. Ответника не следва да носи отговорност за личните действия на ищцата, която сама не е искала да се прибере в България, под предлог, че я е страх за живота. Отделно от това не се установи, че вследтвие воденото производство, при ищцата да е било налице накървяне на доброто й име в обществото, сред близки и приятели. Невъзможността да присъства на погребението на баща си, ищцата дължи на своите действия, тъй като ответника не е въпрепятствал връщането й. Не се събраха и доказателства, че вследствие на воденото срещу нея производство е настъпил срив във семейството й.

         Настоящият състав като взе предвид всички тези обстоятелства, преценени съобразно принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ и времето през което се е водило наказателното производство /петнадесет години, задочно/, счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е необходима сумата от 10 000 лева. За тази сума предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е основателен и доказан и като такива следва да бъде уважен, като ответника бъде осъден да ги заплати, а за разликата до пълния предявен размер от 480 000 лева, следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Относно определяне на началният момент от който започва да тече лихва, съдът намира, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на съдебният акт с който лицето е оправдано и от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. В тази връзка законната лихва върху главницата следва да бъде присъдена от 24.03.2015 год. до окончателното изплащане.        

На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева, представляващи заплатена държавна такса, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 50 лева, съразмерно с уважената част от предявеният иск.

         Водим от гореизложеното съдът :

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА П. на Р.Б., с адрес: град София, бул.”*******да заплати на Д.Т.А. с ЕГН **********,***, к.11, чрез адв. Б., на основание чл.2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно производство, водено по сл.дело № 69/2000 год. по описа на СпСлС за извършено престъпление по чл.116, т.6, предл.2 и 3, т.7, т.8, предл.2 и т.9, вр.чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.03.2015 год. до окончателното изплащане, както и на правно основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 10 /десет/ лева и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 50 /петдесет/ лева, разноски по делото, като отхвърля иска за неимуществени вреди до пълният предявен размер от 480 000 /четиристотин и осемдесет хиляди/ лева, като неоснователен и недоказан.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

 

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: