№ 277
гр. П., 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500224 по описа за 2022 година
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „***“ АД, със седалище гр. Ш.,
ЕИК ***, подадена чрез пълномощника адв. А.Д. от САК, срещу решение №
19 от 10.01.2022 г. на Районен съд – П., постановено по гр.д. № 4788/2021 г. в
частта му, с която дружеството е осъдено на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да
заплати на ищеца С. Р. С. сумата от 14,40 лв., представляваща
възнаградителна лихва, платена без основание по договор за потребителски
кредит № *** от 21.09.2018 г. С жалбата са наведени доводи за
недопустимост на решението в обжалваната му част и алтернативно за
неговата неправилност. Изложени са подробни съображения в подкрепа на
същите и се претендира обезсилване на първоинстанционното решение в
обжалваната му част, а ако въззивният съд приеме, че същото е допустимо –
неговата отмяна и отхвърляне на иска за горепосочената сума,
представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит
между страните.
Ответникът по въззивната жалба С. Р. С. изразява становище за нейната
1
неоснователност чрез процесуалния си представител адв. Г.Ч..
По допустимостта на въззивната жалба въззивният съд се е произнесъл
с постановеното по делото определение по чл. 267 ГПК от 05.04.2022 г.
Като взе предвид данните по делото, оплакванията във въззивната
жалба и наведените от страните доводи, настоящият съдебен състав на П.ски
окръжен съд намира по същество жалбата са основателна, предвид следните
съображения:
От събраните по делото писмени доказателства и приетото в
първоинстанционното производство заключение на вещото лице по
назначената съдебно-икономическа експертиза се установява, че на
21.09.2018 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който „***“ АД е предоставило на С. Р. С. кредит в размер на 1200
лв., със срок за издължаване 12 месеца /падеж на 21.09.2019 г./, който да бъде
издължаван с погасителни вноски, съобразно приложения към договора
погасителен план. Кредитът е отпуснат при фиксиран лихвен процент от 36%
и ГПР в размер на 49,32 %.
От заключението на вещото лице се установява също така, че
кредитополучателят С.С. е платил сума в размер на 1257,60 лв. за погасяване
на кредита, която е отнесена, както следва: 1200 лв. за главницата, 14,40 лв. за
дължимата договорна лихва и 43,20 лв. за неустойка.
Пред районния съд С. е предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1
ЗЗД да бъде осъден ответника да му заплати сума в размер на 57,60 лв. /след
направеното изменение в размера на предявения иск/ като недължимо
платена по договора за потребителски кредит, който иск е уважен изцяло от
първоинстанционния съд с постановеното по делото решение.
Предмет на въззивен контрол пред настоящата инстанция е
първоинстанционното решение в частта му, в която искът е уважен за сумата
от 14,40 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за
потребителски кредит между страните.
Настоящият съдебен състав не споделя решаващият извод на
районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 от същия закон. Изложените в тази връзка фактически
2
констатации на съда, че между ищеца и „***“ е сключен договор за
предоставяне на поръчителство, задълженията по който договор са пряко
свързани с договора за потребителски кредит, но кредиторът не е включил в
ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, задължението за заплащане на
възнаграждение за поръчителя, не са обосновани на събрания по делото
доказателствен материал. По делото няма данни, нито дори твърдения за
наличието на такъв договор.
Въззивният съд приема, че в настоящия случай императивните
законови изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не са нарушени. В
приложения договор за потребителски кредит е посочен годишния процент на
разходите, както и общият размер на всички плащания по заема.
В контекста на гореизложеното се налага извод, че процесният договор
не е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
При това положение погасената от ищеца-въззиваем договорна лихва,
която според заключението на вещото лице е в размер на 14,40 лв., не се явява
недължимо платена. От приложените писмени доказателства е видно, че
годишният лихвен процент по отпуснатия кредит е определен по размер
/фиксиран лихвен процент/ в договора и в погасителния план. Съгласно
разпоредбите на Общите условия, за ползвания кредит кредитополучателят
заплаща на „***“ АД годишна лихва, чийто конкретен размер се договаря при
подписването на договора за потребителски кредит, а определеният лихвен
процент се начислява от датата на първото усвояване на суми по кредита.
Следователно касае се за възнаградителна лихва, която по естеството си е
граждански плод, който се дължи поради обстоятелството, че за определен
период от време се ползва заета парична сума и в този смисъл
възнаградителната лихва се явява дължимо периодично плащане за главница,
наред със задължението за връщане на дадената в заем сума.
В този смисъл предявеният осъдителен иск е неоснователен и подлежи
на отхвърляне за сумата от 14,40 лв., представляваща дължимата договорна
лихва по отпуснатия потребителски кредит.
Предвид гореизложените съображения, настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
неправилно в обжалваната му част и подлежи на отмяна, като въззивната
инстанция се произнесе по съществото на спора в посочения по-горе смисъл.
3
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта му
за присъдените разноски в полза на ищеца С.С. за разликата над сумата от
100 лв. до размера на присъдената сума от 250 лв. Това е така, тъй като
първоинстанционният съд е присъдил в полза на ищеца претендираните от
него разноски в размер на 250 лв., но с оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, същият има право на разноски съобразно уважената част от
исковата претенция в размер на сумата от 187,50 лв. Ответникът също е
претендирал разноски пред първата инстанция, като е представил
доказателства за сторени такива в размер на 550 лв., в т.ч. 500 лв. заплатено
адвокатско възнаграждение. С оглед направеното от ищеца възражение за
прекомерност на разноските, претендирани от ответното дружество, което се
явява основателно, предвид фактическата и правна сложност на правния спор,
въззивният съд намира, че ответникът има право на разноски съобразно
отхвърлената част на исковата претенция в размер на сумата от 87,50 лв., при
съобразяване на нормативно предвидения минимален размер на адвокатското
възнаграждение за случая от 300 лв. При това положение дължимите на
ищеца разноски по компенсация в първоинстанционното производство
възлизат на сумата от 100 лв.
В полза на ответника, който е въззивен жалбоподател пред
настоящата инстанция, следва да бъдат присъдени разноски за въззивната
инстанция, с оглед изхода на правния спор пред тази инстанция. Представени
са писмени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение по банков
път в размер на 500 лв. и заплатена държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 25 лв. Въззиваемият е направил възражение за прекомерност на
сторените от насрещната страна разноски, което се явява основателно. В този
смисъл, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за
настоящата инстанция в размер на 325 лв., при съобразяване минималния
размер на адвокатското възнаграждение от 300 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, П.ският окръжен
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 19 от 10.01.2022 г. на Районен съд – П.,
постановено по гр.д. № 4788/2021 г., В ЧАСТТА, с която „***“ АД гр. Ш. е
4
осъдено на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да заплати на С. Р. С. сумата от 14,40
лв., представляваща разликата над 43,20 лв. до 57,60 лв., както и В ЧАСТТА,
с която „***“ АД гр. Ш. е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на С. Р. С. деловодни разноски в размер на сумата от 150 лв., представляваща
разликата над сумата от 100 лв. до сумата от 250 лв., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от С. Р. С., от гр. П.,
ЕГН **********, против „***“ АД, със седалище гр. Ш., ЕИК ***, иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14,40 лв. /четиринадесет лева
и четиридесет стотинки/, представляваща разлика над 43,20 лв. до 57,60 лв. и
съставляваща дължимата договорна лихва по договор за потребителски
кредит № *** от 21.09.2018 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. Р. С., ЕГН **********, да
заплати в полза на „***“ АД гр. Ш., ЕИК ***, сумата от 325 лв. /триста
двадесет и пет лева/, представляваща направени разноски по делото във
въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5