РЕШЕНИЕ
№ 341
гр. Б., 28.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело №
20241200500508 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от П. Л. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес в е. Д. ***, ул. „***“ №*, общ. С., обл. Б.,
действащ чрез Н. Т. И. - адвокат при ШАК, съдебен адрес в гр. Ш., пл. „***“
№ * ет. *, против Решение № 130/ 11.04.2024 г. постановено по гр. дело №
20231230100668 по описа за 2023 г. на PC - гр. Петрич.
В жалбата се твърди, че според логиката на ПтРС е логично шофьора да
получава белгийско възнаграждение въпреки , че е извършил един единствен
курс. А ако шофьора се намира вече в К. Белгия и получава текущо нови и
нови транспортни курсове, както е в процесния случай, то той следва да
получава българско такова. Подобно тълкуване няма нито правна , нито
житейска логика. Тъй като спедитор е „DHL Белгия“, който текущо му
осигурява множество отделни транспортни услуги и който фигурира във
всяка от товарителниците по отделните транспортни услуги на ищеца,
фигурира като спедитор във всички товарителници на ищеца доказвало, че
между последното и ответника има сключен договор за спедиция, като е
ирелевантна формата му - дали е писмена или устна такава, както и че ищеца
е бил командирован в различни държави. Имало значение единствено е коя от
всички тях ответника е в най тясна връзка. В настоящия случай той е в най
тясна връзка е К. Белгия, доколкото е отговора си на ИМ изрично признава, че
именно там се намират автомобилите и служителите му, оттам именно
1
започва фактическото престиране на труд от ищеца и там е седалището на
основният му спедитор - „DHL Белгия“. Следователно правилно съдебната
експертиза е изготвена съобразно трудовите ставки на тази държава.
В жалбата се изразява становище, че командировъчните разходи са извън
предмета на спора, вкл. и извън фактите, за които с доклада по делото е
разпределена доказателствената тежест. Предмет на спора са единствено
трудовите възнаграждения , платени от ответника, тези, дължими по ставките
на К. Белгия и разликата между тях. Твърди, че е недопустимо е ПтРС да
мотивира решението си с факти / командировъчните суми/ , за които не е
разпределил доказателствена тежест с доклада по делото, поради което
същите са и извън предмета на доказване. ПтРС недопустимо смесва и
компенсира без изрично възражение трудови възнаграждения и
командировъчни суми, неотчитайки разликата между тях, тъй като функцията
на трудовото възнаграждение е да овъзмезди престирания труд, а на
командировъчните суми - да покрие направени разходи по командироването.
Поради гореизложеното иска от съда да отмени изцяло
първоинстанционното решение и уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски от първоинстанционното и настоящото въззивно
производства. Предявява възражение за прекомерност на претендираното от
отв. адвокатско възнаграждение във въззивното производство и иска да се
намали под минималното такова по НМРАВ.
В срока по чл.263 ГПК от адвокат П. Й., пълномощник на „С. шпед“
ЕООД, е подаден отговор на въззивната жалба.
В отговорът се твърди, че „С. Шпед“ ЕООД е с основен предмет на
дейност международен превоз/транспорт на товари и не малка част от
служителите и автомобилите на ответника са ситуирани в Западна Европа.
Превозите, извършени от ищеца, не са били само в рамките на ЕС /Белгия,
Франция, Германия, Нидерландия/, такива е извършвал и до Англия и
обратно. В хода на първата инстанция ищецът не е провел каквото и да било
доказване на часовете труд, за които твърди, че следва да му се платят
съгласно минималната действаща ставка в Кралство Белгия. Ищецът не
провел каквото и да било доказване и на твърдения от него факт, че ответното
дружество било най-тясно свързано с Кралство Белгия и че основният му
спедитор бил DHL Белгия. Напротив, чрез приетото в съдебно заключение на
в.л. Ю. по допуснатата ССчЕ се установило, че търговците - спедитори, с
чието участие са били извършени транспортните курсове от ищеца през
процесния период, докато същия е работил при ответника са DHL
International GmbH Germany, DHL Freight GmbH, Germany, DHL Worldwide
Network, Belgium, DHL Aviation, United kingdom, DHL International, France и
DHL International, Germany. Чрез ССчЕ се установил факт, който опровергава
оплакването на ищеца, че е приложима практика на ВКС, цитирана от
пълномощника му в писмената защита. Търговците-клиенти на въззиваемото
дружество, които са извършвали плащания към дружеството за извършените
2
транспортни курсове, през процесния период 03.07.2020 г. до 31.12.2022 г.,
докато същия е работил при ответника, са ДИ ЕЙЧ ЕЛ ФРЕЙГТ ГМБХ, ДИ
ЕЙЧ ЕЛ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ГМБХ, ВИКИ СПЕД Д.О.О, МЕГАХЕД
ЕЛШАФЕЙ, ОТП ЛИЗИНГ ЕООД, С. ИВАНОВСКИ, ДИ ЕЙЧ ЕЛ
УЪРДУЕЙД НЕТУЪРК, СКС ШПЕД 2022, ХЕРОС ТРЪКС.
В отговорът се изразява становище, че въззивникът е бил командирован
за три месеца в Кралство Белгия и оттам, без да се връща в Република
България, до други държави в различни страни от ЕС. Ответното дружество е
извършвало транспортни курсове по договори е различни клиенти, ситуирани
в различни държави, включително и в държава, която е извън ЕС -
Великобритания.
Твърди се, че работодателят е упражнявал добросъвестното, съобразно
изискванията на законите, всички права и задължения по трудовото
правоотношение между него и ищеца /чл.8, ал.1 от КТ/. В хода на делото е
установено чрез приобщената ССчЕ, че ответникът е платил на ищеца
командировъчни разходи, които надхвърлят разликата между изплатеното
трудово възнаграждение и дължимото такова, по минималните ставки на
Кралство Белгия. В решението е посочено, че „В този случай не става въпрос
за прихващане на насрещни вземания, за което да е нужно възражение по чл.
103, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 298, ал. 4, предл. 2 от ГПК. Допълнил е, че при
командироване по чл. 121а КТ командированият има право единствено на
пътни пари и то при реално извършени от негова страна пътни разходи (чл.
215, ал. 2 КТ във вр. с чл. 4, ал. 5 от Наредбата за условията и реда на
командироване и изпращане на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги). Не било вярно твърдението, че ответника не е
сторил възражение за прихващане. Такова е направено с писмения отговор.
Излага, че в.л. е изчислило, че съгласно чл. 31 от Наредбата за
служебни командировки и специализации в чужбина на ищеца се полагат 37
070,80 лева за периода от 03.07.2020 г. до 31.12.2022 г., а са му изплатени 90
510,10 лева, т.е. изплатени са доста повече-53 439.30 лева, т.е. така
изчислените му суми по минималните ставки на Кралство Белгия в размер на
53 867,48 (и то за според дните, за които е осигуряван, а не за реално
отработените от него часове) са му изплатени. Командировъчните
възнаграждения, начислени и платени от С. шпед" ЕООД на ищеца, за
периода на действие на процесното трудово правоотношение в размер на 90
510,10 лв. са командировъчни пари, съгласно чл. 31, ал. 1 от Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина и Приложение №3 към
нея. На лицето не са изплащани пътни, дневни и квартирни пари, съгласно
Раздел III Пари за пътни, дневни, квартирни и други разходи към Наредбата
за служебните командировки и специализации в чужбина. От събраните по
делото доказателства се установило, че работодателят е заплащал всички
разходи за пътни такси, квартири, храна, телефони. Предвид
гореизложеното и на основание чл. 3 параграф 7 от Директива 96/71/ЕО
3
специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от
минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на
разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването,
като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи. Видно
е, че изплатените командировъчни разходи на ищеца по делото не
съставляват нито пътни разходи, нито такива за храна или пък квартирни
разходи. Тоест изплатените на ищеца командировъчни разходи са такива,
свързани с командироването и са част от минималната заплата, тъй като не са
от предвидените по-горе случаи. Описаните в командировъчните заповеди
суми са описани като "допълнително възнаграждение за работа в чужбина"
пари според Приложение № 3 от Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина и като такива са осчетоводени в счетоводството на
дружеството- ответник. Безспорно е, че изплатените командировъчни
възнаграждения за процесния период са командировъчни пари съгласно чл.
31, ал. 1 от НСКСЧ и Приложение № 3 към нея.
Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция
въззивникът и неговият процесуален представител не се явяват, като е
представена молба, с която тази страна моли ход на съдебното заседание да
бъде даден в нейно отсъствие и едновременно с това поддържа изложените
във въззивната жалба възражения, като се навежда и възражение по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК.
В хода на устните състезания процесуалните представители на
въззиваемата страна „С. Шпед“ ЕООД считат, че първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен, като
се подчертава, че от приобщения доказателствен материал не следвал
твърдения от жалбоподателя извод, че ответното дружество било най-тясно
свързано в своята дейност с Кралство Белгия и че основният му партньор бил
DHL Белгия, поради което Районен съд - Петрич правилно не приел за
установено така претендираното фактическо положение. От проведената
съдебно-счетоводна експертиза се установявало, че на ищеца били заплатени
дори повече от претендираните суми. От тази страна също е релевирано
възражение за прекомерност срещу адвокатското възнаграждение, заявено за
възстановяване от въззивника.
Окръжен съд - Благоевград, след като прецени предметния обхват на
сезиращата този съд въззивна жалба, изложените в нея възражения и доводи,
както и релевираните в отговора към нея аргументи, съответно приобщените
по делото доказателствени средства, приема следното:
Районен съд – Петрич е сезиран с искова молба от П. Л. С., ЕГН
********** от Д., общ. С., ул. „***“ № * срещу „С. Шпед“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. Петрич, ул. „Цар Борис III“ №
11А, съдържаща осъдителна съдебна претенция за заплащане на сума в
размер от 81 144,11 /осемдесет и една хиляди сто четиридесет и четири лева и
4
единадесет стотинки/ лева, представляваща разлика между паричната
равностойност на престирания от ищеца труд, изчислена по минималните
ставки на Кралство Белгия по т. 10.1-10.5 в размер на 93 334,48 / деветдесет и
три хиляди триста тридесет и чети лева и четиридесет и осем стотинки/ лева и
платеното му от ответника трудово възнаграждение за периода от 03.07.2020
г. – 31.12.2022 г. в размер на 12 190,37 /дванадесет хиляди сто и деветдесет
лева тридесет и седем стотинки/ лева, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2023 г., до погасяване на
вземането.
По делото са приети писмени доказателства, изслушани са гласни
доказателствени средства и е приета съдебно-счетоводна експертиза. С
атакуваното Решение № 130/ 11.04.2024 г. постановено по гр. дело №
20231230100668 по описа за 2023 г. на PC - гр. Петрич главно предявеният
иск с правно основание по чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ е
отхвърлен като неоснователен, като съдът е приел, че от изслушаните
свидетелски показания и проведеното експертно заключение се установявало
по категоричен начин, че ответникът работодател командировал ищеца за
работа в държави от ЕС и в Кралство Великобритания, но без предварително
сключен договор с търговец, базиран в тези държави. Ищецът извършвал
транспортни услуги в резултат на сключвани множество превозни сделки с
различни спедитори, но това се случвало след като ищецът вече бил
командирован в чужбина. Освен това, първата инстанция заключила, че за
процесния период ответникът платил на ищеца командировъчни разходи,
които надхвърляли разликата между изплатеното трудово възнаграждение и
дължимото такова по минималните ставки на Кралство Белгия, поради което
присъждането на процесната сума би представлявало нарушение на
разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ. Като неоснователен е отхвърлен и
евентуално предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като
между страните бил налице сключен трудов договор, на чиято база следвало
да се разреши спорното правоотношение.
Настоящата съдебна инстанция, в изпълнение на правомощията си, залегнали
в разпоредбата на чл. 269 ГПК, намира атакувания първоинстанционен
съдебен акт да е постановен от надлежен орган с правораздавателна
компетентност, в установената за целта форма и в този смисъл да е валиден, а
и допустим, доколкото са съблюдавани всички абсолютни положителни
процесуални предпоставки и липсата на отрицателни такива, при
съобразяване на диспозитивното начало в процеса, рамкиращо предмета на
делото, по отношение на който се дължи произнасяне. Въззивната жалба е
подадена от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен за целта
процесуален представител, в законоустановения срок, като развитите в нея
оплаквания срещу правилността на решението подлежат на разглеждане по
същество, като в тази връзка съдебният състав към Окръжен съд -
Благоевград се мотивира както следва:
5
Не е спорно обстоятелството, че в периода 03.07.2020 г. до 31.12.2022 г., на
валидно трудово правоотношение между страните, по силата на което ищецът
е изпълнявал длъжността „международен шофьор на товарен камион“. В
изпълнение на трудовите си функции през посочения период /03.07.2020 г. –
31.12.2022 г./ ищецът е извършвал курсове по международен транспорт. Не се
спори по делото, а събраните по делото доказателства / трудов договор с №
379 от 03.07.2020 г./ установиха по категоричен начин, че договореното от
страните с процесния трудов договор месечно брутно трудово
възнаграждение на С. е в размер на 610 лева. Основната дейност на
дружеството работодател е извършване на международен превоз на товари,
както и че докато упражнявал тази трудова дейност ищецът бил
транспортиран за сметка на своя работодател до Кралство Белгия, откъдето
започвало фактическото упражняване на трудовата функция, като там
работникът бил настаняван в специално пригоден за живеене апартамент.
От приетите по делото основна и допълнителна съдебно-счетоводни
експертизи, които съдът кредитира с доверие като компетентни, обективни,
отговарящи в пълен обем на поставените задачи и необорени от останалите
доказателства по делото, се установява, че общият брой работни часове,
включени в исковия период, за които ответникът е подал декларации до
органите на НАП, по повод осигуряването на ищеца, е 4 072 лева.
Минималната работна ставка в Кралство Белгия за един отработен час от
шофьор на товарен автомобил е 12,2105 евро. По делото няма категорични
доказателствени данни за конкретните часове, които ищецът е отработил при
ответника, през исковия период. Ако упоменатата по-горе ставка
/минималната работна ставка в Кралство Белгия за един отработен час от
шофьор на товарен автомобил/ бъде отнесена към часовете, отговарящи на
дните, през които ищецът е бил осигуряван от ответника, се получава обща
сума от 47 721, 16 евро с левова равностойност 93 334,48 лева. Начисленото
от ответника брутно трудово възнаграждение на ищеца за процесния период е
16 205,06 лева или нетна сума 12 530,91 лева. Начислените на ищеца работни
заплати и суми за задгранични командировки за процесния период са както
следва: 12 190,37 лева, 31 653,15 лева командировъчни или общо сумата от 44
184,06 лева, изплатени по банков път, от банкова сметка на ответника в
„Банка ДСК“ ЕАД по банкова сметка на ищеца в „УниКредит Булбанк“ АД.
През процесния период /03.07.2020 г. - 31.12.2022 г./ от банкова сметка на
управителя на дружеството-ответник по банковата сметка на ищеца са
превеждани суми в общ размер 30 075,39 евро /в т.ч. 282,39 евро платен
отпуск за 2022 г./ с левова равностойност 58 822,35 лева, с посочено
основание в съответното платежно нареждане „РЗ и командировки м….“.
Общо размерът на изплатените на ищеца по банков път от ответника суми е
103 006,41 лева. През процесния период работодателят е издал общо 12 броя
заповеди за командироване на ищеца със задача – да извърши транспортни
услуги в Европа /Нидерландия, Франция и Белгия/ със служебни товарни
автомобили /подробно описани във всяка от заповедите за командировка/.
6
Дължимото съгласно чл.31 от Наредба за служебни командировки и
специализации в чужбина и командировъчни за извършените международни
превози за процесния период на ищеца / за общо 702 дни в командировка/
допълнително възнаграждение /при ставка 27 евро/ е 18 954,00 евро с левова
равностойност 37 070,80 лева. За процесния период ответникът е начислил на
ищеца, съгласно чл.31, ал.6 от НСКСЧ , във връзка с издадените общо 12
командировъчни заповеди /за общо 702 дни в командировка/, възнаграждение
във вид на командировъчни пари в общ размер 47 622 евро с левова
равностойност 93 140,54 лева, от която заплатена по банков път 90 510 лева.
През процесния период извън периода, в който ищецът е бил командирован
/общо 702 дни/, и през който последният е бил в Р България, общо работните
дни са 141, от които 25 дни платен отпуск, 81 дни неплатен отпуск, 35 дни
болнични, във връзка с което работодателят е изплатил на С. сумата от 732,74
лева за ползван 25 дни платен годишен отпуск, 38,92 лева обезщетение за 3
дни болнични за сметка на работодателя, или общо сумата от 771,66 лева.
Общата сума, която е била изплатена на ищеца за командировъчни разходи,
докато е работил при ответника, е 90 510,10 лева. От фактическа страна, с
оглед оплакванията във въззивната жалба, е спорно дали дружеството
въззиваем е изпълнявало основния предмет на своята дейност в качеството си
на подизпълнител на DHL Белгия, но подобно твърдение не може да бъде
установено за доказано. В тази връзка - от анализа на представените писмени
доказателства (заповеди за командироване), изслушаните свидетелски
показания (св. Деян Георгиевски, св. А. Милкик) и експертното заключение
става ясно, че ответното дружество е извършвало транспортни курсове чрез
тежко-товарни камиони, между различни държави както от Европейския съюз
(ЕС), така и извън него. Например Кралство Великобритания и Кралство
Норвегия; Нидерландия, Франция. Транспортните курсове, които трябва да
бъдат осъществявани от служителите на ответника, заемащи длъжността
„шофьор – товарен автомобил“, основно се набират посредством
чуждестранни търговци, предоставящи спедиционни услуги, сред които са
„DHL“, „Timocom”, „Amazon”, „Raben Group“, „Alibaba“. Оттук насетне
оплакванията на жалбоподателя са свързани с правните доводи, изложени от
първата инстанция и послужили за отхвърляне на предявените искови
претенции. С приемането на разпоредбите на чл. 121а от Кодекса на труда
(ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г.) законодателят е въвел
изискванията на Директива 2014/67/ЕС на Европейския парламент и Съвета
от 15 май 2014 г. за осигуряване изпълнение на Директива 96/71/ЕО относно
командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги и за
изменение на Регламент (ЕС) № 1024/2012 относно административно
сътрудничество посредством Информационната система за вътрешния пазар,
както и се въвеждат промени, прецизиращи текстовете, с които са въведени в
българското законодателство разпоредбите на Директива 96/71/ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 19 декември 1996 г. (така изрично и
мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ с дата на
7
постъпване в НС 02/12/2016 г. и вносител Министерски съвет). Допреди
влизане в сила на чл. 121а КТ е действаща нормата на чл. 121, ал. 3 КТ,
транспонираща изискванията на Директива 96/71/ЕО, която гласяла, че когато
срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга
държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по
Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в
Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните
уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на
работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи
същата или сходна работа в приемащата държава. Съгласно чл. 1 от
Директива 96/71/ЕО актът се прилага за предприятия, установени в държави-
членки, които в рамките на транснационалното предлагане на услуги
командироват работници на територията на друга държава-членка. В
параграф 3 от чл. 1 е указано, че директивата намира приложение, доколкото
предприятието командирова работници за своя сметка, под свое ръководство,
по договор, сключен между командироващото предприятие и страната, за
която са предназначени услугите, действаща в тази държава-членка, при
условие, че съществува трудово правоотношение между командироващото
предприятие и командирования (б. “а” от чл. 1, параграф 3). Или
прецизирането на вътрешните разпоредби, с които първоначално е
транспонирана Директива 96/71/ЕО, за което се сочи в цитирания по-горе
законопроект, с който е предложено създаването на чл. 121а КТ, е всъщност
възпроизвеждане на чл. 1, параграф 3 от Директива 96/71/ЕО в новите
разпоредби на чл. 121а, ал. 1- ал. 3 КТ, като eдинствено е премахнат
първоначално изискуемия срок за командироване от поне 30 календарни дни,
който следвало да бъде налице, за да се и прилагат минималните условия на
работа, установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или
сходна работа в приемащата държава (бел. сравни чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 121,
ал. 3 (отм.) КТ), с цел разширяване на социалната закрила на
командированите. А какви са тези минимални условия на работа е
конкретизирано в чл. 3 от директивата, сред които в б. “в” са и минималните
ставки на заплащане, като в същата разпоредба е и уточнено, че понятието за
минимални ставки на заплащане се определя от националното
законодателство и/или практика на държавата, на чиято територия се
командирова работникът. В мотивите към закона, с който е приет чл. 121а
КТ, още е посочено, че създаването на този законов текст е продиктувано от
необходимостта за ясно отграничаване дейността на предприятията,
осигуряващи временна работа, от дейността на другите работодатели,
доставчици на услуги. Предвид на така извършения анализ на отмененото и
действащо законодателство и политико-историческото и “съответно” (в
светлината на вторичното законодателство на ЕС) тълкуване на нормата на
чл. 121а, ал. 1 КТ, по мнение на настоящия съдебен състав, за да бъде
приложен редът за командироване на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги не следва сключването на договор между
8
командироващия работодател и ползвателя на услугите да предхожда самото
командироване, както е прието от страна на първоинстанционния съд. В
случая безспорно се касае за командировано лице по смисъла на чл. 4,
параграф трети от Директива 2014/67/ЕС от 15 май 2014 г. на Европейския
парламент и Съвета, което извършвало транспортни услуги както в Кралство
Белгия, така и в други държави-членки на Европейския съюз, а и във
Великобритания. А правилата на отменените текстове на чл. 121, ал. 3 - 5 от
КТ и тези в чл. 121а КТ на практика касаят едни и същи изисквания -
полагане на труд в държава - членка по Споразумението за ЕИП,
Конфедерация Швейцария или държава-членка на ЕС от страна на работник,
в който случай се осигуряват минимални условия на работа, установени за
работници в приемащата държава, като изходна база и на двата нормативни
режима е именно Директива 96/71/ЕО. Вярно е, че един от критериите,
залегнали в директивата за нейната приложимост, е наличието на договор,
сключен между командироващото предприятие и страната, за която са
предназначени услугите. В хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. “а” КТ е
използван изразът въз основа на договор, като буквалното тълкуване на тази
норма действително може да наведе на извода, че тези правила се прилагат,
но само когато командироването в държава - членка се случва на основа вече
сключен договор между работодателя и приемателя на услугата в чужбина.
Не това обаче е идеята на чл. 121а КТ. Тя е въведена с цел да се отстранят
някои практически проблеми при приложението на Директива 96/71/ЕО
(видно от цитирания законопроект), а не да се ограничи приложното й поле.
Да се приеме обратното ще означава, че режимът за командированите до
30.12.2016 г. (когато е отменена чл. 121, ал. 3 КТ) е един, а след този момент -
друг, при това по-неблагоприятен, изискващ предварително нарочно
оформление на търговските отношения, каквато не е била целта на
законодателя. На следващо място, видно от съображение 4 към преамбюла на
Директива 96/71/ЕО, че представянето на услуги може да бъде под формата
на извършване на работа от предприятие за своя сметка и под свое
ръководство, или по силата на договор, сключен между това предприятие и
страната, за която са предназначени услугите, или под формата на наемане на
работници и пр. Или достатъчно е, за да намери приложение Директива
96/71/ЕО, да е налице предприятие, извършващо транснационално предлагане
на услуги, налагащо командироване на работници в друга държава - член на
ЕС, като по необходимост предлагането на такива услуги на трети субект
винаги се случва под формата на договорно правоотношение, без да е
необходимо този договор реално да е сключен преди датата на
командироване. В процесния случай наличието на такива договорни
правоотношения с множество търговци е доказано по делото. На дружеството
ответник е възлагана транспортна дейност до крайни точки в различни
държави, като същото е и осчетоводило заплатените му възнаграждения по
отделните облигационни връзки. Касае се в принципен план за неформални
договори, тъй като съгласно чл. 4 от Конвенцията за международен
9
автомобилен превоз договорът за превоз се установява с товарителница,
която представлява форма за доказване, защото съгласно изр. второ от този
текст нейната липса не засяга съществуването на договора. Ето защо в случая
приложение намират правилата на чл. 121а КТ и издадената въз основа на нея
Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги, а не чл. 121, ал. 1 КТ и
Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, които
имат различно приложно поле - когато приемащата държава не е част от
Европейския съюз, страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство или Конфедерация Швейцария (така и Решение №
224/10.12.2019г. по гр. д. № 1056/2019г. на ВКС, 3-то Г.О.; Определение №
610 от 05.07.2022 г. по гр. д. № 4269 от 2021 г. на ВКС).
По дължимия размер на трудовото възнаграждение. Съгласно чл. 121а,
ал. 4 КТ (чл. 3 от Директива 96/71/ЕО) в случаите по ал. 1, т. 1 за срока на
командироването или на изпращането на работника или служителя се
осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са
установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна
работа в приемащата държава, сред които безспорно е и определяне на
минимален размер на заплащане, установен в приемащата държава (чл. 3, т. 1,
б. “в” от Директива 96/71/ЕО). Съгласно чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО
параграфи 1—6 не накърняват прилагането на условия за наемане на работа,
които са по-благоприятни за работниците, като специфичните добавки,
свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен
ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са
били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи,
разходи за храна и квартирни разходи. Междувременно е приета Директива
(ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и Съвета от 28 юни 2018 г. за
изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в
рамките на предоставяне на услуги, като в чл. 3 от същата е указано, че
държавите членки следва да прилагат разпоредбите й, но считано от 30 юли
2020 г., като до тази дата следва да приемат и публикуват законовите,
подзаконовите и административните разпоредби, за да се съобразят с тази
директива. Относно приложението на тази директива за автомобилния
транспорт е указано в чл. 3, т. 3, че същата се прилага от датата на прилагане
на законодателния акт за изменение на Директива 2006/22/ЕО по отношение
на изискванията за прилагане и за определяне на специални правила по
отношение на Директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС за
командироването на шофьори в сектора на автомобилния транспорт. Този
законодателен акт е Директива (ЕС) 2020/1057 на Европейския парламент и
на Съвета от 15 юли 2020 година за определяне на специфични правила във
връзка с Директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС за командироването на
водачи в сектора на автомобилния транспорт и за изменение на Директива
2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и Регламент (ЕС) №
1024/2012, като в чл. 9, т. 1 от нея е указано, че същата се прилага от 2
10
февруари 2022 г. Съгласно повелите на Директива (ЕС) 2018/957 в чл. 3, т. 1
б. “в” на Директива 96/71/ЕО терминът “минимална ставка” се заменя с
“възнаграждение” и e добавена нова б. “и”, която е в смисъл, че се дължат
добавки или възстановяване на разходи за покриване на пътни разходи,
разходи за храна и квартирни разходи на работниците, изпратени далеч от
дома по професионални причини. Указано е, че буква и) се прилага
изключително за пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи,
направени от командировани работници, когато от тях се изисква да пътуват
до и от обичайното им работно място в държавата членка, на чиято територия
са командировани, или когато са временно изпратени от своя работодател от
обичайното им място на работа на друго място на работа. За целите на
настоящата директива понятието „възнаграждение“ се определя от
националното право и/или практика на държавата членка, на чиято територия
е командирован работникът, и означава всички съставни елементи на
възнаграждението, които са задължителни по силата на национални законови,
подзаконови или административни разпоредби или на колективни трудови
договори или арбитражни решения, които в тази държава членка са били
обявени за общоприложими или се прилагат в съответствие с параграф 8. Т. 7
към чл. 3 придобива следната редакция: специфичните добавки, свързани с
командироването, се смятат за част от възнаграждението, освен ако са
изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били
направени във връзка с командироването, като пътни разходи, разходи. за
храна и квартирни разходи. Без да се засяга параграф 1, б. “з”, първа алинея,
работодателят възстановява на командированите работници такива разходи в
съответствие с националното право или практика, приложими към трудовото
правоотношение. Когато в реда и условията на работа, приложими за ТО, не
се посочва дали и кои елементи на специфичната добавка, свързана с
командироването, трябва да се изплатят като възстановяване на разходи, но
които фактически са били направени във връзка с него или които са част от
възнаграждението, тогава цялата добавка се счита за платена като
възстановяване на разходи. Изискванията на директивата са транспонирани в
българското законодателства, видно от §1а. (ДВ, бр. 6 от 22.01.2021 г.) от
Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
последната наредба работодателите не могат да договорят размер на
трудовото възнаграждение по чл. 2, ал. 2, т. 3 в по-нисък от установения
размер на основната работна заплата и допълнителните трудови
възнаграждения за същата или сходна работа в приемащата държава със
законови, подзаконови или административни разпоредби, колективни трудови
договори, арбитражни решения, обявени за общоприложими по съответния
ред. На първо място - следва да бъде даден отговор на въпроса коя е
приемащата държава, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда
при съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря
основният елемент от трудовото правоотношение, а именно - трудовото
11
възнаграждение, като правилно от страна на първоинстанционния съд за
такава е определена Кралство Белгия. Сам в отговора към исковата молба
ответникът твърди, че в град Брюксел са ситуирани не малка част от неговите
служители и автомобили, като именно там се намирала и квартирата на
ищеца, до която бил превозван от страна на ответното дружество, и тъкмо там
започвало реалното упражняване на трудовите функции по транспорт на
товари до различни държави. В тази връзка са и приобщените гласни
доказателствени средства в лицето на св. Деян Георгиевски. В конкретния
случай за трудовото правоотношение на ищеца “държава-членка на
установяването” (по смисъла на чл. 2, т. 8 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на
ЕП и Съвета от 21 октомври 2009 година за установяване на общи правила
относно условията, които трябва да бъдат спазени за упражняване на
професията автомобилен превозвач и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на
Съвет) е Кралство Белгия, а според вещото лице минималната работна ставка
в Кралство Белгия за един отработен час от шофьор на товарен автомобил е
12,2105 евро, което е в съответствие и от представеното от посланика на
Кралство Белгия в Република България, че минималната почасова ставка в
първата държава за шофьори на товарни автомобили е между 12 и 14 евро.
Начисленото от ответника брутно трудово възнаграждение на ищеца за
процесния период е 16 205,06 лева или нетна сума 12 530,91 лева.
Начислените на ищеца работни заплати и суми за задгранични командировки
за процесния период са както следва: 12 190,37 лева, 31 653,15 лева
командировъчни или общо сумата от 44 184,06 лева, изплатени по банков
път, от банкова сметка на ответника в „Банка ДСК“ ЕАД по банкова сметка на
ищеца в „УниКредит Булбанк“ АД. През процесния период /03.07.2020 г. -
31.12.2022 г./ от банкова сметка на управителя на дружеството-ответник по
банковата сметка на ищеца са превеждани суми в общ размер 30 075,39 евро
/в т.ч. 282,39 евро платен отпуск за 2022 г./ с левова равностойност 58 822,35
лева, с посочено основание в съответното платежно нареждане „РЗ и
командировки м….“. Общо размерът на изплатените на ищеца по банков път
от ответника суми е 103 006,41 лева.
Както бе посочено по-горе, както в Директива 96/71/ЕО, така и в
изменителната Директива (ЕС) 2018/957, е прието, че специфичните добавки,
свързани със самото командироване, се смятат за част от минималната
заплата (възнаграждението), освен ако не са изплатени за възстановяване на
разходите на работника по неговото пътуване и настаняване, но съобразно
предвижданията на националното законодателство. Вътрешноправните
разпоредби на КТ не са в колизия с тези положения на европейското
законодателство - според чл. 215, ал. 1 КТ пътни, дневни и квартирни пари се
дължат в полза на работника в хипотеза на командироване по чл. 121, ал. 1
КТ, но при командироване по реда на чл. 121а, ал. 1 освен брутно
възнаграждение, изчислено съобразно изискванията на приемащата държава,
работникът има право единствено на пътни пари (чл. 215, ал. 2 КТ). В
процесния казус ответникът твърди, че пътните и квартирните разходи били
12
поемани от неговото предприятие, като в тази връзка са ангажирани писмени
доказателства (договор за наем) и свидетелски показания, като това не се
оспорва и от ищеца, който и сам не претендира възстановяване на такива
разходи, а такива не са и уговаряни, въпреки че чл. 2, ал. 2, т. 7 - 9 от
Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги принципно допуска такава
възможност, като е друг въпрос дали тази разпоредба не е в колизия с Кодекса
на труда, който в този случай регламентира единствено допълнително
заплащане само на пътни пари, а Директива 2018/957 оставя решението на
този въпрос на националното законодателство, приложимо към трудовото
правоотношение - чл. 3, параграф 7 и съображение 19 от преамбюла. В този
смисъл са и редица произнасяния на ВКС (Решение № 224/10.12.2019г. по
гр.д. № 1056/2019г. на ВКС, Решение № 10/24.01.2019 г. по гр. д. №
2424/2018 г. на ВКС), където е прието че според чл. 121, ал. 3 - 5 (отм.) КТ не
се дължат (не се включват) командировъчните плащания по Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина. Посоченото
тълкуване може да се съотнесе към актуалната редакция на чл. 121а, ал. 5 КТ,
доколкото единствената разлика между последния текст и чл. 121, ал. 3 (отм.)
е касателно установеният в последната разпоредба минимален период на
командироване, който следва да е налице, за да се прилагат правилата за
установяване на минимални стандарти, установени за работниците и
служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава,
а чл. 121, ал. 5 (отм.) е преформулирана в нормата на чл. 215, ал. 2 КТ (това
изрично е посочено на стр. 3 в мотивите към ЗИД на КТ, публикуван в бр. 105
от ДВ. за 2016 г.). Логиката е ясна - работодателят има задължение да
подсигури заплащане, което е съобразено поне с минималния стандарт на
трудовите възнаграждения в приемащата държава, поради което и
предназначението на командировъчните пари отпада, тъй като пред работника
не са налице неудобства, които той понася, когато изпълнява задача извън
мястото на работа и местоживеенето си. Ето защо този състав на съда приема,
че общо заплатената сума по банкова сметка на ищеца от страна на
работодателя, вън от уговореното основно месечно възнаграждение, съгласно
условията на трудовия договор, представлява специфична добавка (по
терминологията на Директива 96/71/ЕО)/допълнително възнаграждение
(съгласно НУРКИРСРПУ), която е част от дължимото трудовото
възнаграждение, което има за цел да спази изискването за подсигуряване на
минимални условия на работа за командирования по смисъла на чл. 121а, ал.
4 КТ. Това че от страна на работодателя същите са осчетоводени като
командировачни разходи, поради което е допуснато нарушение на чл. 6, ал. 4
от НУРКИРСРПУ и осигурителното законодателство, не променя правното
естество на платените суми, още повече че договаряне на изплащане на
такива командировачни разходи между страните не е налице, а в
допълнителното им споразумение по чл. 2, ал. 1 от наредбата единствено е
релевирано общо препращане към разпоредбите на българския закон, който
13
от своя страна също поначало не поставя дължимост на такива суми, тоест
страните сами са изключили възможността за прилагане на по-благоприятен
режим, като още в самите заповеди също е уточнено, че се изплаща
допълнително възнаграждение, а разходите по командировка са изцяло за
сметка на “С. Шпед” ЕООД. Тоест онази предпоставка, изключваща
приложението на чл. 3, параграф 7 от Директива 96/71/ЕО - извършване на
фактически разходи от страна на работника във връзка с командироването, не
се твърди и не се доказва в производството, поради което се прилага общото
правило, определящо всички заплатени суми на работника като част от
единното трудово възнаграждение. В тази връзка следва също да се посочи,
че в Решение на СЕС от 8 юли 2021 г. по дело С - C‑428/19 г., в
обстоятелствената част към т. 2 от решението, е прието, че при спор относно
характера и естеството на предоставената надбавка в полза на шофьорите,
именно съдът е този, който следва да извърши необходимата проверка в това
отношение, с оглед на всички данни по делото, поради което възражението на
жалбоподателя, че предметът на делото неправилно бил разширен със
заплащането на тези суми е неоснователен, доколкото това е
правнорелевантен факт, който има отношение към основателността на
исковата претенция, наведен от страна на ответника с оглед възведената от
него линия на защита. Само в допълнение, дори да се възприеме становището,
че такива командировачни разходи се дължат на основание чл. 121, ал. 1 КТ
вр. чл. 215, ал. 1 КТ, следва отново да се сподели крайният правен извод в
решението, че в крайна сметка работникът не е бил поставен в по-
неблагоприятно положение от работниците и служителите в чуждата
държава, тъй като той е получил както договорно възнаграждение, съобразно
минималните ставки в Кралство Белгия, така и командировачни разходи.
Видно е от експертното заключение на вещото лице.
За целия период работникът е получил общо 103 006,41 лева, поради
което първоинстанционният съд правилно е приел, че не е налице нарушение
на чл. 121а, ал. 1 КТ. Срещу евентуално предявения иск конкретни
възражения в жалбата не са изложени, но доколкото съдът следи служебно за
допустимостта на предявените искови претенции, следва да се отговори на
възражението на ответника, че този иск е недопустим. В съдебната практика е
изяснено, че преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е
такава по съществото на материалноправния спор, а не относно
допустимостта на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Преценката дали
ищецът може да се ползва от реда за защита по чл. 59 от ЗЗД може да бъде
извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва
се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално
право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това
налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства. В тази връзка
първоинстанционният съд е спазил материалния закон, като правилно е
отхвърлил като неоснователен и този иск, доколкото не се доказва
осъществяване фактическия състав на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Предвид
14
така изложените съображения и липсата на други оплаквания от страна на
жалбоподателя, решението на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдено.
С оглед на този изход на спора в полза на въззиваемото дружество се
дължат разноски от страна на въззивника, тъй като освобождаването от
публичноправното задължение за внасяне на държавни такси и разноски по
сметка на съда, не освобождава изгубилата делото страна от
материалноправната й отговорност пред насрещната страна за извършените
от нея разноски (Решение № 67/03.04.2014 год. по гр.д.№ 2944/2013 год. на IV
г.о. на ВКС ). Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК обаче заплатените от ищеца такси,
разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал
такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. От
страна на въззивника е релевирано възражение за прекомерност, което в
случая е основателно. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело
С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по
чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е
бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението
на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на
насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече
остава за нейна сметка (Определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991
от 2024 г. на ВКС). С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да
е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“,
преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена
по конкретното дело, с неговия предмет, извършените процесуални действия
в хода на конкретното производство, наличието или не на допуснати за
събиране нови доказателства, броя на проведените съдебни заседания, като
също така не следва да се забравя, че се касае са строго квалифициран труд,
полаган от лице с юридическа правоспособност, което носи завишена
отговорност за своята дейност. Отнасяйки тези критерии към процесния
случай - изготвен е подробен отговор към въззивната жалба, като делото е
приключило в едно открито съдебно заседание, без приобщаване на нови
доказателства, поради което пред страната не са възникнали нови
процесуални задачи, изискващи допълнителна подготовка, като усилията на
пълномощника в заседанието се съсредоточили върху излагане на аргументи
по съществото на спора. Предметът на делото касае имуществено
притезателно право с висока материална стойност, като правната страна на
спора изисква запознаване с множество законови и подзаконови нормативни
актове, в това число и с вторични източници от правото на Европейския съюз,
относими към процесния казус. Ето защо настоящата съдебна инстанция
приема, че в тежест на въззивника следва да остане заплащането на
адвокатско възнаграждение от 1 500 лева, вместо претендираните 2 000 лева,
като този размер е справедлив и обоснован, отговарящ на средния размер на
паричните възнаграждения, установен от пазара, при който адвокатите
уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност.
15
Така мотивиран, Окръжен съд - Благоевград, на основание чл. 271, ал. 1
ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 130/ 11.04.2024 г. постановено по
гр. дело № 20231230100668 по описа за 2023 г. на PC - гр. Петрич като
правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА П. Л. С., ЕГН **********, с постоянен адрес в е. Д. ***, ул.
„***“ № *, общ. С., обл. Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да ЗАПЛАТИ на
„С. Шпед“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Петрич, ул. „Цар
Борис III“ № 11А, ЕИК: ********* съдебно-деловодни разноски за
настоящата съдебна инстанция в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16