Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
КОСТАДИНОВ гр. дело № 1600 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № I-118-141 на СРС, I ГО, 118 състав по гр.д.№ 10475 по
описа за 2013 г. на СРС са отхвърлени предявените от Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А.,
Е.Д.Г.и „Г.и с.“ ООД срещу „Р.Б.“ ЕАД искове с правно основание по чл.146, ал.1
вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП за прогласяване на нищожността на клаузите т.3.1. и
т.3.3 от договор за банков кредит от 29.08.2008 г. като неравноправни; както и
на искове с правно основание по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от
5000.00 евро, предявена частично от 90 000.00 евро като платена без
основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008 г. до
11.03.2013 г., поради нищожност на клаузите на т.3.1. и т.3.3. от него,
евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи.
С решението Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А.,
Е.Д.Г.и „Г.и с.“ ООД са осъдени да заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК в
полза на „Р.Б.“ ЕАД сторените в производството разноски за сумата от 2360.00
лева.
В законоустановеният срок за въззивно
обжалване е постъпила на въззивна жалба от Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А., А.Г.А., Е.Д.Г.и
„Г.и с.“ ООД. Във въззивната жалба се релевират доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Счита се същото
за постановено в нарушение на съдопроизводствените правила на ГПК. Предявява се
искане за отмяна на решението на СРС и за постановяване на ново решение, с
което исковите претенции на ищците да бъдат уважени в цялост. Инвокират се
доводи, според които страните считат за неправилен извода на СРС, че не
следвало да се разглеждат възраженията на ищците за неравноправност на
конкретни клаузи от договора за кредит по чл.143 и чл.146 от ЗЗП на основание
това, че кредитополучател на кредита е търговското дружество. Излагат се
съображения от страните, с които същите поддържат на доводите си от ИМ, че
клаузите на т.3.1. и т.3.3 от въпросния договор за кредит са неравноправни. Обстоятелството,
че кредитополучател по кредита е ЮЛ, то негови страни по кредита като съдлъжници
са ФЛ. Тези ФЛ по смисъла на ЗЗП имат качеството на потребители. Същите в това
си качество може да се позовават на неравноправност на договорни клаузи в договор за кредит. В този смисъл са били
духът и целта на Директива на Съвета 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, станала част от българското законодателство,
инкорпорирано в ЗЗП. Това съображение е логическо и житейско изводимо,
независимо от това, че кредитополучателят е ЮЛ, то негови съдлъжници са ФЛ.
Сочи се, че банката третирала на въпросния договор за кредит като бизнес
правоотношения. От тук нямало причина банката да изисква включването на ФЛ като
съдлъжници по кредита. ФЛ като страни по договора за банков кредит могат да се
позовават на ЗЗП в тяхна защита, в противен случай, ако се приеме друго, това
би означавало, че потребителите следва да се отказват от правата си с
полагането на подписа си в договори с участието на фирми. В тази насока в жалбата се цитират на
конкретни решения на СЕС относно това, че съдът следвало да следи служебно за
наличие на неравноправни клаузи в договор за банков кредит. В тази насока
европейското законодателство поддържало на основния принцип, че потребителят е
винаги по слабата страна в правоотношението „потребител-търговец“. Инвокира се
довод, че след като страни по конкретния договор за кредит са ФЛ съдлъжници, то
следвало да се приеме, че за тях действат в тяхна защита на разпоредбите на
ЗЗП. Страните считат, че в първа инстанция се доказвала на неравноправността на
клауза/клаузите в процесния договор за кредит. В тази насока се извършва
тълкуване на разпоредбите на ЗЗП и в кои случаи се приема, че е налице на
неравноправна клауза. Сочи се, обаче, че съдът не е съобразил неравноправостта
на клаузата по чл.143, т.3 и чл.143, т.10 от ЗЗП. Излага се, че договорът
посочвал, че лихвата се определяла въз основата на стойността на банковия
ресурс. В договора нямало клауза, която да дава на легална дефиниция или
такава, която да препраща към общите условия, в които да са посочени на компонентите,
имащи значение за определяне на стойността на банковия ресурс, приети от
банката, преди сключване на процесния договор. Сочи се, че начините на
формиране на стойността на банковия ресурс, самата лихва и погасителната вноска
оставали неясни според договора за кредит, тъй като това се обстоятелства,
определящи се изцяло от волята на кредитора. Твърди се, че всички критерии
следвало да бъдат съобразени с разпоредбата на чл.58 ал.1, т.2 от ЗКИ.
Неравноправността на клаузата се извеждала от начина на формиране на лихвата, а
банката в своя полза имала възможност по такъв начин да я тълкува и прилага с
благоприятна за себе си насоченост с цел печалба. Извършва се позоваване на
разпоредбата на чл.143, т.12 от ЗЗП. Сочи се, че съдът не бил съобразил, че
процесните клаузи не са индивидуално уговорени. Банката не била извършила на
пълно и главно доказване по чл.146, ал.4 от ЗЗП. На следващо място, се
инвокират доводи за неправилност на изводите на СРС относно наличието на
противоречие с чл.58 от ЗКИ. Твърди се, че с оглед на ССчЕ можело да се изведе
извод, за това, че определянето и увеличението на лихвения процент по кредита
се е основавало единствено на субективното решение на банката, а не на ясна и
конкретна формула или изчисление. В самия договор липсвала на такава ясна
формула. Сочи се, че субективизмът в определянето на лихвата водело до липса на
двустранно и договорно съглаС. между страните за размера на лихвата по договора
за кредит. Това създавало на противоречие с разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от
ЗКИ. Целта на посочената норма е да се посочи в договора какво следва да съдържа стойността на
банковия ресурс, както и условията, при които той може да бъде променян.
Разходите по кредита е следвало да се посочват изрично и изчерпателно с
договора. В настоящия случай такова изчерпателно изброяване липсвало в договора
за кредит. В този смисъл е повелителната норма на чл.58, ал.2 от ЗКИ, която
посочва, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно в договора
за кредит. Това не се отчитало, обаче, да е съобразено и спазено в настоящия
случай. В жалбата се цитира в съответствие с изложените съображения на
незадължителна съдебна практика на окръжен съд. Излага се, че е неправилен
извода на СРС, че са били регламентирани на всички съществени условия по
кредита, в това число и методът за изчисляване на лихвата и лихвения процент. В
тази насока се излагат конкретни доводи по съществото на спора. Извършва се
анализ на клаузата на т.3.1. от договора за кредит. Сочи се, че банката чрез
тази клауза имала възможност да попълва на понятието стойност на банковия
ресурс. Това позволявало за банката да преценява прилагането на индекса
„Юрибор“ в срочност, каквато намери с опредЕ.продължителност за добре. В тази
насока в договора нямало данни за срочността, която ще се ползва при
формирането на лихвата. Банката, обаче е вземала предвид на по-висока срочност,
което осигурявали на по-висока лихва и по-висока печалба. Твърди се, че банката
умишлено е прилагала на приложението на CDS за България при изчисляването на
лихвата, с оглед да се компенсира на драстично спадащите стойности на всички
външни и български индекси. В този смисъл, според жалбата се извършва
позоваване на заключението на ВЛ, според което използването на 2-годишен CDS за България, а не 5-годишен например
води до начисляване на по-висока лихва. Това попълване на метода на начисляване
на лихвата, според жалбоподателите противоречи на чл.58 от ЗКИ. Извършва се
анализ на съдебната експертиза и какви изводи могат да се изведат от нея и от
кого. ВЛ недопустимо попълвали компонентите при изчисляване на лихвата по
кредита. Дали е правилно или не изчисляването на лихвата и какви компоненти
влизат в нея се явява въпрос от прерогативите на съда, а не на ВЛ. Сочи се в
т.3.1. от договора за кредит не били посочени изчерпателно кои установени
разходи на банката се включвали в Стойността на банковия ресурс. Това
обстоятелство позволявало на банката да влага на различни по съдържание и
стойност компоненти за разходи при изчисляване на лихвата, което от своя страна
се явява изключително увреждащо и недобросъвестно поведение. В тази насока са
неправилни изводите на съда, че анексите № 1 и № 7 към договора за кредит
определяли на ясно начина на определяне на лихвата. Излагат се конкретни
съображения в жалбата. Сочи се, че след като се оспорват клаузите на т.3.1 и
т.3.3. от договора за кредит, то релевантния момент на преценката и анализа,
който следва да направи съдебния състав е към датата на сключване на договора
за кредит. Въз основа на тези клаузи, според жалбата е опредЕ.и увеличена
едностранно от банката на лихвата по кредита. Това се установява от
заключението на ВЛ, според което стойността на банковия ресурс е нараствала
едностранно от 5,4 % на 6,2 %. Т.е. нищожността на оспорените клаузи е следвало
да се преценява към датата на сключване на договора за кредит. На следващо
място се сочи, че съдът е трябвало да уважи на евентуалната претенция по чл.55,
ал.1 от ЗЗД за наплатените лихви, поради неправилното им изчисление. Не
отговаряло на истината, че следвало да се прилага CDS на България, според ВЛ. В тази
насока се извършва на конкретен анализ на съдебната експертиза и изведените
чрез нея изводи за компонентите на лихвата. В договора за кредит не се сочело
на срочността на Юрибора и че кредитният риск е щял да бъде понесен от
кредитополучателите. Липсвали данни, от които да може да се изведе извод, че
банката е закупила ресурс от друга държава, за да отпусне кредита. Според
банковото законодателство, банките предоставят кредити въз основа на ресурса
си, които е образуван от привлечените средства. В този смисъл CDS не се прилагал спрямо процесният
кредит, защото не е посочен в самия договор за кредит. Според жалбата съдът
неправилно е приел, че банката е изчислявала правилно на лихвата, съобразно
прилаганите компоненти на СБР. Инвокират се доводи, че съдът е следвало да се
произнесе с изричен диспозитив относно евентуалната претенция по иска по чл.55,
ал.1 от ЗЗД. В тази насока за приетата неоснователност на евентуалния иск е
следвало да се изложат и на конкретни мотиви. Такива липсвали в решението според
жалбата. Сочи се, че е налице неяснота относно метода на формиране на лихвата и
какви компоненти включа тя. Недопустимо банката си е позволявала да включва на
непредвидени компоненти при изчисляване на лихвата по кредита. В тази насока
страните се позовават на съдебна практика по чл.290 от ГПК. В заключение се
претендират разноски.
По делото е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника в производството – „Р.Б.“ ЕАД. В отговора се
инвокират доводи за правилност и законосъобразност на постановеното от СРС
решение, поради което се предявява искане за неговото потвърждаване. Излагат се
изчерпателни доводи по съществото на спора, които са с обратно съдържание и
насоченост на доводите и съображенията, наведени във въззивната жалба. С цел
процесуална икономия тези доводи и съображения с обратно съдържание не следва
да се приповтарят. Претендират се разноски.
В съдебно заседание, процесуалните
представители на страните, а за въззивниците и чрез писмена защита, се поддържат изцяло изложените
във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба съображения и доводи.
Претендират се разноски.
Съдът, след
като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата срещу постановеното от СРС, ГО,
118 състав решение, с която е сезиран настоящият съд, е в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е допустима като подадена от страни с обоснован правен интерес, в законоустановения
срок, срещу съдебен акт, подлежащ на съдебен контрол, а за преценката за основателността
на жалбата следва да се отчетат следните доводи от фактическа и правна страна:
Въззивният съд, съобразявайки
разпоредбата на чл. 269 ГПК, според която дължи служебна проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за
правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По
същество решението е правилно и следва да бъде потвърдено, поради следните
съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По
иска с правно основание по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП:
Въззивният съд приема за установено, че
между „Р.Б.“ ЕАД и „Г.и С.“ ООД като кредитополучател и Г.Д.Г., Д.Г.Г., М.Д.А.,
А.Г.А., Е.Д.Г. като съдлъжници (солидарни длъжници) е бил сключен договор за
кредит на 29.08.2008 г., с който банката предоставяла на кредитополучателя
сумата от 600 000.00 евро. От посочената сума една част от нея в размер на
401 298.92 евро е била опредЕ.на основание т. 1.2. от договора да се
използва за предсрочно погасяване на кредити в други банки, ползвани от
съдлъжниците по настоящия договор. Останалата сума до пълния й размер на
отпуснатият кредит – именно за сумата от 198 701.00 евро е била отпусната
с цел използването й от кредитополучателя - „Г.и С.“ ООД за инвестиция за
търговска дейност, свързана със закупване и оборудване на Автосалон на фирмата в
гр.Сливен, местността „Чобанка“. Не се оспорва от страните, че кредита е бил
отпуснат и усвоен, поради което въззивният съд приема тези обстоятелства за
доказани. Според договора за кредит, крайният срок за издължаване на сумите по
кредита е бил фиксиран до 05.09.2023 г. В т.4 от договора е бил определен на началния
и крайния период на издължаване на кредитополучателя, начина на погасяване на
кредита чрез парични вноски, както и на конкретният размер на вноската за
периодите, определени в договора. Договора за кредит е бил обезпечен с ипотека,
съгласно приложения нотариален акт от 02.09.2008 г.
Според клаузата на т.3.1. от въпросния договор за кредит, за ползваният кредит,
кредитополучателят се явявал задължен да заплаща на банката годишна лихва в размер на стойността на
банковия ресурс за евро, увеличена с 4.00 пункта надбавка (лихва).
Направено е пояснение, че стойността на банковия ресурс за евро е лихвеният
процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка
„предлага“ плюс законоустановените разходи на банката, в това число за
поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван
текущо от отдел „ликвидност и инвестиции“ при банката.
Съгласно т.3.3.изречение 1 от договора за кредит е било предвидено, лихвата и наказателната лихва, в частта на
стойността на банковия ресурс да се преизчислява и променя от банката на 5-то
число от всеки месец. Следващите изречения от клаузата предвиждат, че
актуалният размер на стойността на банковия ресурс за евро се оповестява на
официалната страница и/или в офисите на банката. При поискване от
кредитополучателя, банката предоставяла на същия справка за изменението на
стойността на банковия ресурс.
В исковата молба са релевирани
твърдения, че така посочените клаузи се явяват да са нищожни. Възможността на
банката да определя едностранно лихвата, без да е посочен на нейния размер, на
практика означавало липса на лихва. Чрез тези две клаузи, банката си
позволявала да накърнява договорното равноправие и едностранно да определя на
лихвения процент по кредита, което завишавало от своя страна размера на
вноските по кредита. Според ИМ тези две клаузи попадали в приложението на
чл.143 от ЗЗП, където се съдържал примерен и неизчерпателен списък на
неравноправните клаузи. Страните конкретно се позовават на разпоредбите на
чл.143, т.3 от ЗЗП, според която неравноправна е тази клауза, която поставяла
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля.Сочи се, че
промяната на стойността на банковия ресурс е била изцяло в полза на банката.
Извършва се позоваване и на разпоредбата на чл.143, т.10 от ЗЗП, според която
неравноправна е тази клауза, която позволявала на търговеца или доставчика да
промяна едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание. В случая, банката определяла на лихвения процент по кредита на
непредвидени в договора основания.
Въззивният съд изцяло споделя изводите
на СРС в частта относно предявената искова претенция по чл.146, ал.1 вр. чл.143
и чл.144 от ЗЗП, че спрямо конкретният договор за кредит са неприложими
разпоредбите на ЗЗП. Кредитополучателят на договора за кредит е ЮЛ и същото не
се явява да е потребител по смисъла на §13, т.1 от ПЗР на ЗЗП. Освен това,
съдлъжници по договора за кредит са пет физически лица, мнозинството от които в
лицето на Д.Г.Г., Г.Д.Г. и М.Д.А. се явяват да са функционално свързани със
самото ЮЛ-кредитополучател. Тези посочени ФЛ, които са ищци в производството,
участват в управлението на ЮЛ, тъй като са негови управители и едновременно с
това съдружници в него. Освен това, 1/3 от отпуснатата сума по договора за
кредит е била предназначена изцяло за търговски цели и инвестиции. По отношение
на другите 2/3 от сумата, то се установява, че същата е била предназначена за
предсрочно погасяване на кредити, ползвани от двама от управителите на ЮЛ - Д.Г.Г.
и М.Д.А.. Към тези физически лица, ползвали се от други кредити, се отчита да
влиза и един от ищците, който не е управител на ЮЛ – А.Г.А.. Последният се
явява, обаче, свързан с един от управителите на ЮЛ - М.Д.А.. Страните ищци не
доказват по никакъв начин тези 2/3 от кредитната сума за какви задължения са
били предназначени да погасят. Не се установява дали се отнасят за лични
задължения или за задължения, които да не са породени от търговска дейност.
Показателното е обаче, че 2/3 от кредитната сума е отпусната за погасяване на
кредити на две от физическите лица, които са управители на самото ЮЛ като
кредитополучател по настоящия кредит. Т.е. не се доказва тези управители да са
действали извън търговската дейност на ЮЛ и/или извън качеството си на
управители в това същото ЮЛ. Основното
е, че за цялата кредитна сума от 600 000.00 евро кредитополучател за нея
се явява да е ЮЛ – „Г.и С.“ ООД. В тази насока страните ищци, пет от които са
физическите лица, задължили ли се като солидарни длъжници (съдлъжници) се позовават,
обаче на разпоредбите на ЗЗП и считат клаузите на т.3.1. и т.3.3. от договора
за кредит за неравноправни. Наличието на страни по договора за кредит, които са
ФЛ, не променя същността на сключената от ЮЛ правна сделка, нито могат да
доведат до промяна на режима на регулиране, инкорпориран в ЗЗП спрямо сделката.
Т.е. по отношение на тях не следва да се прилагат разпоредбите на чл.143 от ЗЗП
относно прогласяването на недействителността на неравноправни клаузи. Т.е. неоснователни са твърденията на страните
за нищожност на визираните клаузи като неравноправни. В действителност обаче,
според т.39 от решение по дело С-348/2014 г. на СЕС е прието, че в
определението за потребител по чл.2, б.“б“ от Директива 93/13 попада физическото
лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за
цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В настоящия
случай мнозинството от физическите лица, които са управители на въпросния
кредитополучател ЮЛ, не установяват да са действали извън рамките на своето
търговско качество на управители или извън търговската дейност на самото ЮЛ.
Последното се явява да е действителния кредитополучател на кредита, значителна част
от който е била предназначена за инвестиция за извършване на търговска дейност.
Т.е. мнозинството от съдлъжниците са се задължили по договор за кредит за цели,
които, обаче, попадат в дейността на качеството, което те имат като управители
на ЮЛ-кредитополучател и кредитната сума е била свързана с упражняваната от
ЮЛ-кредитополучател търговска дейност. Преценката на въззивният съд за
изложените изводи се основават на внимателно изследване на приложения договор
за кредит, неговото съдържание, предмет и воля на страните. Справката от ТР
допълнително спомага за установяването от съда на отразените по партидата на ЮЛ
публично обявени обстоятелства. В тази насока е и постановеното решение по чл.290 от ГПК – Р от 23.06.2017 г. на
ВКС по гр.д.№ 2754/ 2015 г. на ТК, I отделение,
според което „Обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е
съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка
търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни
професионални/ функционални връзки с посоченото дружество, като например
неговото управление или мажоритарно участие в същото“.
В този смисъл, въззивният съд приема, че
СРС, ГО, 118 състав правилно е приложил материалния закон по исковата претенция
по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП, като е приел, че същата следва да
се отхвърли, поради което решението на първоинстанционния състав следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно в тази му част, а предявената
въззивна жалба срещу нея – да бъде оставена без уважение като неоснователна.
По възраженията от ВЖ по исковата
претенция по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП съдът намира същите за
неоснователни по съображенията, изложени по-горе. Т.е. петима от ищците, които
са длъжници по договора за кредит, т.е. физическите лица, не могат да се позовават
на твърдяното от тях наличие за неравноправност на клаузите на т.3.1. и т.3.3
от договора за кредит. При това положение те не могат да се ползват от режима
на ЗЗП за неравноправните клаузи. С риск съдът да се повтори, то по делото се
установява, че мнозинството от физическите лица са тясно (функционално)
свързани с управлението на самото ЮЛ – кредитополучател, т.е. негови управители
са, но независимо от този юридически факт, страните физически лица по кредита
не доказват да са действали при договорното си обвързване с банката извън
търговското си качество, което имат част от тях като управители на дружеството,
нито се доказва да са действали извън търговската дейност на самото ЮЛ. Т.е. за
цели, които не са търговски. Напротив, самият договор за кредит определя 1/3 от
сумата по договора за кредит за търговска инвестиция, а другите 2/3 - за
погасяване на кредитите на три физически лица, две от които имат качеството
управител на ЮЛ-кредитополучател по настоящия договор за кредит. В тази насока,
дори Директива на Съвета 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, да е станала част от българското законодателство,
инкорпорирано в ЗЗП, то това нормативно законодателство е приложимо само по
отношение на потребители отговарящи на §13, т.1 от ПЗР на ЗЗП или на критериите
на съдебната практика по чл.290 от ГПК, залегнали в Решение от 23.06.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 2754/ 2015 г. на ТК, I отделение.
По отношение на доводите във въззивната жалба
относно нарушение на разпоредбата на чл.58, ал.1 от ЗКИ, съдът намира, че на
тези възражения поддържани със същото съдържание пред СРС, последният
изчерпателно е отговорил, поради което въззивният съд не намира основания да
приповтаря изводите на ръководно-решаващия орган. На основание чл.272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на СРС, ГО, 118 състав в тази част на
постановеното решение и същите следва да се считат за мотиви на настоящия
съдебен акт.
По
исковите претенции по чл.55, ал.1 от ЗЗД, едната които е предявена в условията
на евентуалност:
За да бъде уважен иска с правно
основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно, който е получил нещо без
основание е длъжен да го върне, следва да бъде доказано наличието на извършено
плащане от страна на ищеца/ищците (даване и получаване), т.е. да е налице
имуществено разместване на блага, което да е извършено без основание, а
ответникът – да докаже наличието на основание за това имуществено разместване.
Начална липса на основание в разглежданата законова хипотеза ще е налице и
когато липсва валиден юридически факт за получаването на опредЕ.имуществена
облага, а според ППВС № 1 от
28.05.1979 г. първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване на блага липсва основание за преминаването им
от имуществото на едно лице в имуществото на друго лице.
Въззивният съд установява, че договорът
за кредит от 29.08.2008 г. е бил изменян между страните с анекси. С Анекс № 1
от 30.05.2010 г. в чл.4 е било предвидено намаляване на размера на лихвата,
като същата обхващала размера на стойността за банковия ресурс за евро,
увеличена с 3.00 % пункта. С последващите споразумения и анекси между страните са
били разсрочвани от банката на дължимите от кредитополучателя вноски по
кредита. Всеки анекс и споразумение сам за себе си е констатирал към момента на
подписването им поотделно на съответните дължими суми по кредита за главницата,
изтеклите лихви, забавените плащания на месечните вноски и срока за издължаване
на просрочените суми. С анекс № 7 от 04.09.2012 г. страните предоговаряли на
начина на определяна на размера на годишната
лихва, включваща вече едномесечния EURIBOR, вместо стойността на банковия
ресурс, увеличен с 5.2 %. Според анекса е била предвидена и
допълнителна възможност за дължимост на наказателна лихва (неустойка) при
забава на плащанията на вноска или част от вноска по главницата в размер на
едномесечния EURIBOR
увеличен с 22 %, както и при забава на лихви или комисионни по кредита е било
предвидено страните (кредитополучателя и длъжниците по него) да заплащат лихва
в размер на 2 % пункта върху непадежиралата част от главницата по кредита.
Следва да бъде отчетено, че основанието
на първия предявен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, според ИМ, се извежда от твърденията
на страните-ищци, че са заплащали неоснователно на лихви, считано от 29.08.2008
г. до 11.03.2013 г., поради това че не са били договорени в договора за кредит.
В ИМ е отразено, че банката е имала възможност едностранно да определя лихвата,
без да е бил фиксиран нейния размер, което на практика означавало липса на
лихва. Инвокирано е също така от ищците, че неопределеността и едностранната
възможност за коригиране на вноската от страна на банката е свързана с
нищожността на клаузите на т.3.1. и т.3.3. от договора за кредит. Произнасянето
по основанието на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД като обусловен иск съдът
извежда от произнасянето по основанието на иска по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и
чл.144 от ЗЗП като обуславящ иск. Т.е. изхода по установителния иск би
предопределил изхода по осъдителния такъв. Същият е предявен като частичен за
сумата от 5000.00 евро от общия размер на иска за сумата от 9000.00 евро. От
твърденията в ИМ логично се извежда, че иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
връщане на получената от банката сума без основание се основава от изхода по
установителния иск за прогласяване на нищожността на клаузите на т.3.1. и
т.3.3. от договора за кредит. Предвид на това, че съдът е отхвърлил претенцията
по чл.146, ал.1 вр. чл.143 и чл.144 от ЗЗП, като неоснователна следва да се
отхвърли и претенцията по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 5000.00 евро от
общия размер на иска за сумата от 9000.00 евро, представляваща заплатени лихви,
считано от 29.08.2008 г. до 11.03.2013 г., поради това че не се доказва да не
са били договорени тези лихви в договора за кредит и приложените към него
анекси и споразумения. Въззивният съд счита, че приложените по делото договори
за кредит, както и на анексите и споразуменията към тях установяват, че
страните са договорили изрично на размера на лихвата, на нейното изчисляване,
от какви компоненти е съставена, в какви срокове е следвало да се погасява при
формиране на банковите вноски. Анексите и споразуменията по отделно са
констатирали към момента на тяхното сключване какъв е бил размера на
просрочените вземания за вноски, формирани от главници и лихви и в какъв срок е
следвало да се заплащат на съответните просрочени суми. С първия анекс от 30.05.2010
г. се предвиждало на намаляване на лихвата по договора за кредит и същата e обхващала размера на стойността за
банковия ресурс за евро, увеличена с 3.00 %. От друга страна с анекс № 7 от
04.09.2012 г. страните предоговаряли на начина на определяна на размера на
годишната лихва, включваща едномесечния EURIBOR ,вместо
стойността на банковия ресурс, увеличен с 5.2 %. Според т.3.1. от договора за
кредит годишната лихва се изразявала в размера на Стойността на банковия ресурс
(СБР), увеличена с 4.00 % пункта. Считано от датата на сключването на договора
за кредит на 29.08.2008 г. до датата на първия анекс на 30.05.2010 г., размерът
на лихвата е обхващал размера на Стойност на банковия ресурс (СБР) (променлива
величина), увеличена с 4.00 % пункта. След датата на първия анекс на 30.05.2010
г.до датата на Анекс № 7 от 04.09.2012 г. размерът на лихвата е обхващал
размера на Стойност на банковия ресурс (СБР) (променлива величина), увеличена с
3.00 % пункта. Стойността на банковия ресурс като компонент на размера на
лихвата се е прилагал от банката до 04.09.2012 г., като след тази дата с Анекс
№ 7 страните изцяло предоговорили размера на лихвата и начина на определянето й,
като включваща вече едномесечния EURIBOR вместо
стойността на банковия ресурс, увеличен с 5.2 %.
Първоначалната ССчЕ с допълненията към
нея, които съдът кредитира като обосновани, правилни и авторитетно подплатени с
научни знания проследяват с експертен анализ на приложението на стойността на
банковия ресурс до 04.09.2012 г. Според експертизите стойността на банковия
ресурс включвал лихвеният процент по междубанковите депозити за съответният
период и валутата по котировки „предлага“, както и законоустановените разходи
на банката за поддържане на Задължителните минимални резерви и разходите, свързани
с Фонда за гарантиране на влоговете. Вещото лице изяснява по експертен начин
всеки един от тези компоненти на самия променлив компонент – Стойност на
банковия ресурс как се формира, какво е неговото предназначение и как е бил
изчисляван от банката до датата на ИМ за съответните периоди и подпериоди. Вещото
лице е проследило в табличен вид общият размер на стойностите на компонентите
на Стойността на банковия ресурс. Същият този основен променлив компонент
включва и други подкомпоненти, които са 12 месечен Юрибор, CDS 2 години за България (застраховка
за кредитен риск) и дела на срочните депозити в евро. Тези подкомпоненти са
функционално свързани с основните компоненти, съставящи Стойността на банковия
ресурс, който обединява двата основни такива - лихвеният процент по междубанковите депозити
за съответният период и валутата по котировки „предлага“, както и
законоустановените разходи на банката за поддържане на Задължителните минимални
резерви и разходите, свързани с Фонда за гарантиране на влоговете. Прави
впечатление, че Стойността на банковия ресурс като променлива величина от
годишната лихва по кредита е намалявала в отрицителна прогресия от месец април
2009 г. до месец април 2010 г. Само в началото между месец август 2008 г. и
месец март 2009 г. стойността на банковия ресурс е била по-висока от
последващите нива на компонента, които след това са били по-ниски. Отчетено е
било намаляване на стойността на банковия ресурс като намаление през месец
януари 2011 г. в размер от 0.3 %. Такова намаление е последвало и през месец септември
2012 г. с 0.7%. Освен
това, според експертизата методологията, използвана от банката е била спазвана
от нея във връзка с изчисляване на стойността на банковия ресурс. Банката е
следвала определените от нея правила за изчисляване на стойността на банковия
ресурс, съобразно промените в пазарните условия и приетата методология.
Промяната на стойността на банковия ресурс е била извършвана от компетентен
орган на банката и този орган е съобразявал промените в компонентите на стойността
на банковия ресурс. Следва отново да бъде акцентирано, че с анекс № 7 от
04.09.2012 г. страните предоговаряли на начина на определяна на размера на
годишната лихва, включваща едномесечния EURIBOR
(променлива величина) вместо
стойността на банковия ресурс, увеличен с 5.2 %. Първото допълнение на ССчЕ
проследява в табличен вид на стойностите на едномесечния Юрибор, определен като
елемент на годишната лихва с Анекса № 7 от 04.09.2012 г. Прави впечатление, че
от тази дата до датата на предявяването на ИМ едномесечния Юрибор е намалявал в
отрицателна насока от 7.822 % до 5.817 %. От друга страна допълнението към ССчЕ
проследява и установява размера на лихвите при прилагане на лихвените проценти
за Стойността на банковия ресурс при отчетените за този компонент стойности за
периода от 29.08.2008 г. до 05.11.2012 г. – а именно за сумата от 240 551.17
евро. Дължимите лихви при приложените от банката лихвени проценти по договора
за кредит за същия период са в размер на 224 240.43 евро. Т.е. изчислените
лихви в размер на 240 551.17 евро са по-големи от дължимите лихви в размер на
224 240.43 евро, съобразно приложените от банката за периода от 29.08.2008
г. до 05.11.2012 г. и то със сумата от 16 310.75 евро. А според второто
допълнение към ССчЕ за този период, но за по-малко време, платените от ищците
лихви до датата на първия анекс се равнявали на сумата от 95 150.75 евро –
това е обстоятелство, което намира корелация в повторната ССчЕ.
С
една дума, вместо по-големите стойности на Стойността на банковия ресурс за сумата
от 240 551.17 евро банката е приложила по отношение на образуването на
лихвата към договора за кредит на по-малките стойности на посочения компонент.
Т.е. събирала е лихва, образувана от компонент, чийто стойности са били
намалени от банката. Банката не е събрала в цялост на дължимия размер на
лихвите за сумата от 224 240.43 евро, а е успяла да събере само сумата от
95 150.75 евро до датата на първия анекс. Според допълнението към ССчЕ
банката е имала дори основание да увеличи стойността на банковия ресурс. В този смисъл при тези констатации ВЛ е
установило, че липсвали надплатени лихви по процесният договор, изчислени при
друг СБР (стойност на банковия ресурс). Този извод има отношение към втората
претенция на ищците, предявена в условията на евентуалност по чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД, като според ИМ е инвокирано твърдението, че за исковият период от 29.08.2008
г. до датата на ИМ, банката е събрала надплатени суми за уговорената лихва,
поради неправилно извършените от нея изчисления в тази насока. Според ИМ
претенцията е частична за сумата от 5 000.00 евро от общия размер на
неоснователно събраната и получена според ищците сума от 10 000.00
евро.
На следващо място, второто допълнение
към ССчЕ посочва, че всички компоненти, въз основа на които се определя СБР са
обективни и независят от волята на банката. Според това допълнение, което има
отношение към евентуалната претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с
твърдението на ищците, че са надплатили суми за лихви, които неправилно са били
изчислени от банката и като получени от нея без основание, се установява че за
периода след Анекс № 7, а именно от 05.09.2012 г. до 05.03.2013 г. дължимата
лихва се равнявала в размер на 17 696.51 евро, а платената такава за същия
период е в размер на 3 508.39 евро, от която 3 426.27 евро за
просрочена лихва и наказателна лихва в размер на 82.12 лева. Т.е. по втората
искова претенция, предявена в условията на евентуалност, няма разместване на
имуществени блага, тъй като липсва надплащане. ВЛ по ССчЕ установява, че размерът
на събраните лихви е по-малък от размера на дължимите лихви. Преди този период
не се установява от датата на сключването на договора за кредит до датата на
първия анекс ищците също да са надплатили задълженията си за лихва. Двете
експертизи доказват, че ищците за този подпериод са заплатили сумата от
95 150.75 евро от 29.08.2008 г. до 30.05.2010 г., а общо дължимата сума за
лихви според първоначалната ССчЕ и допълненията към нея се равнявала на сумата
от 224 240.43 евро от 29.08.2008 г. до 05.11.2012г. За периода от
30.05.2010 г. до 04.09.2012 г. (датата на Анекс № 7) ищците не доказват колко се явява да е
стойността на платените от тях лихви. След тези дати до датата на ИМ, дължимата
лихва, след като се изчислява по нов начин, според Анекс № 7, то размерът на
същата се равнявал на сумата от 17 696.51 евро, а събраната такава от
длъжниците е била за сумата от 3 508.39 евро, значителна част от която е
била за просрочена лихва за сумата от 3 508.39 евро. Прави впечатление,
обаче, че сключените анекси след договора за кредит и споразуменията
преуреждали между страните на последиците от забавата на кредитополучателя и
съдлъжниците в изплащането на задълженията им за главница и лихви. Ако същите
не изпадаха в забава, то би имало основание банката да събере по-голям размер
от дължимите лихви, но това обстоятелство от друга страна не се извежда от
установените от съда факти. Напротив, банката е събирала по-малък размер на
дължимите лихви както до датата на Анекс № 7, така и след датата, на която е
бил сключен анекса до датата на ИМ.
На следващо място съдът не кредитира
повторната ССчЕ и уточнението към нея, в частта, в която се посочва, че при
срочността на Юрибора, прилаган от банката, който е за едномесечния Юрибор, е
имало надплатени суми в размер на 15 775.27 евро според основната повторна
ССчЕ и 7 180.79 евро според уточнението към същата. Вещото лице е
преизчислило размера на лихвите за периода и е приело, че същите отговарят за
сумата от 55 509.88 евро според основната повторна ССчЕ и за сумата от 64
104.36 евро според уточнението. В тази суми не е включен подкомпонента CDS (Застраховка кредитен риск за
България). Такива изчисления дава и първоначалната ССчЕ с допълненията към нея
при различни данни и цифри без подкомпонента CDS. Последният е елемент от компонентите на
Стойността на банковия ресурс и е част от методологията, по който банката е
определяла размера на лихвата. А размерът на събраната лихва се явявал по-малък
от дължимата такава, според заключенията по първоначалната ССчЕ и допълненията
към нея. Освен това, тези стойности от 15 775.27 евро според повторната
ССчЕ и 7 180.79 евро според
уточнението към нея вещото лице ги е извело като разлика спрямо 12 месечния
Юрибор за изследвания период. За съда е неясно по какви съображения ВЛ е счело,
че следва да стигне до този извод и че следва да съобрази разликата на лихвите
с 12 месечния Юрибор. Налице са противоречия в повторната ССчЕ и не е ясно по
какъв начин ВЛ е стигнало до тези изводи. Като цяло вътрешното убеждение на
въззивният съд е, че повторната ССчЕ съдържа в преобладаващия си вид сложна
икономическа информация и съвкупност от цифри, без от нея да има възможност да
се изведат на логически изводи относно поставените с експертизата задачи. Единственото
обстоятелство или заключение, което следва да се кредитира повторната ССчЕ е,
че същата установява, че размерът на платените от ищците лихви от 29.08.2008 г.
до 30.05.2010 г. (датата на подписване на Анекс № 1) са в общ размер на
95 150.75 евро. Този извод кореспондира на извода в същата насока, залегнал
в първоначалната ССчЕ.
По този начин въззивният съд, приема, че
ищецът не доказва по безспорен начин, че
твърдяната липса на договореност на лихвите по кредита се е осъществила
съгласно основната претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, обусловена от изхода
по спора за нищожност на клаузите по т.3.1 и т.3.3 от договора за кредит, както
и че е налице наплащане на суми по лихвата, поради неправилното й изчисляване,
съгласно евентуалната претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В този смисъл, по
отношение на повторната ССчЕ във въззивната жалба не се отчитат в нея на
релевирани твърдения за противоречия в ССчЕ, не са били предявени
доказателствени искания, а останалите по делото доказателства, ведно с
първоначалната ССчЕ и допълненията към нея обосновават извода, при установените
от съда факти, че исковите претенции на ищците по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД са
неоснователни и недоказани. В правилно приложение на материалния закон, СРС,
ГО, 118 състав е отхвърлил изцяло частичните искови претенции, който извод
изцяло се споделя от въззивната инстанция.
По
изложените съображения, съдебното решение на първоинстанционният съд следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а предявената срещу него
въззивна жалба – оставена без уважение като неоснователна.
По
останалите въпроси от ВЖ, имащи отношение към исковите претенции по чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Неоснователни са твърденията във ВЖ, че
банката е увеличавала лихвения процент по кредита и че това увеличаване се е
основавало на субективното решение на същата. Първоначалната ССчЕ изведе
извода, че определянето на лихвата по кредита се е основавал на обективни
фактори, не зависещи от волята на банката. Увеличение на лихвата не е имало,
тъй като същата според анексите към договора за кредит се е предоговаряла и е
намалявала респекитивно до нива по-ниски от първоначално договорените. Според
ВЛ банката е имала основание дори да увеличи лихвения процент по кредита, но
същата е приела размери на дължимата лихва от нива по-ниски на реалните лихви,
които е следвало и можело банката да определи. Неоснователни са доводите в
жалбата, че липсвала ясна формула в договора относно точното определяне на
размера на дължимата лихва и разходите по кредита. Самият договор за кредит и
анексите към него посочват състава на лихвата от какви основни компоненти е
образувана, като ВЛ по първоначалната ССчЕ и допълненията към нея е установило,
че определени подкомпоненти е следвало да се включат към основните такива
предвид на спецификата на извършваната банкова дейност по предоставения кредит
и функционалната свързаност на изследваните подкомпоненти с основните такива. Следва
да бъде отчетено, че СРС е отговорил на възраженията на страните относно
приложението на чл.58, ал.2 от ЗКИ, поради което съдът препраща към мотивите на
съда на основание чл.272 от ГПК, тъй като същите изцяло се споделят от
въззивната инстанция. По изложените по-горе от фактическа и правна страна
съображения, въззивният съд приема, че е правилен извода на СРС, че са били
регламентирани между страните на съществените условия по кредита, в това число
и методът за изчисляване на лихвата и лихвения процент. С цел процесуална
икономия, изводите на СРС и въззивната инстанция по този въпрос, не следва
отново да се приповтарят. Предвид на това, че ищците не могат да се ползват от
нищожността на клаузите на т.3.1 и т.3.3. от договора за кредит, то въззивният
съд приема, че е неоснователно възражението на жалбоподателите, че чрез тази
клауза банката имала възможност да попълва понятието стойност на банковия
ресурс. На следващо място, неоснователно е твърдението на ищците, че банката е преценявала прилагането на индекса
„Юрибор“ в срочност, каквато намери с опредЕ.продължителност за добре. Самият
Анекс № 7 разписва срочността на Юрибора – едномесечен, и страните подписали
анекса са се съгласили доброволно да се обвържат с тази срочност на този
компонент след 04.09.2012 г. Дори в самия договор за кредит да нямало данни за
срочността на Юрибора, в друга неразделна част от него е разписана такава
срочност – в Анекс № 7. Последният се инкорпорира в съдържанието и
волеизявлението на договора за кредит, при което се приема, че този анекс
представлява част от самия договор за кредит и не може да се разглежда като
друг различен договор, от самия основен такъв. По делото не се доказва, че банката
умишлено е прилагала на приложението на CDS за България при изчисляването на
лихвата, с оглед да се компенсира на драстично спадащите стойности на всички
външни и български индекси. Все пак е сключен договор за кредит, който има
обвързващо действие за страните и същите са наясно с правата и задълженията си
по него. Неоснователно е твърдението във
ВЖ, че банката е следвало да прилага на 5 годишния CDS, а не 2 годишния такъв, при което
лихвата би била по-малка. По делото не се установява да съществува изискване CDS да е за 5 години. ССчЕ е обосновала, че
прилагания като такъв подкомпонент е за 2 години. По отношение на изследваните
от ВЛ компоненти на лихвата, въззивният съд изложи по-горе в мотивите си
съображения за тях, на основание които приема за неоснователни доводите във ВЖ,
че вещите лица недопустимо са попълвали компонентите при изчисляване на лихвата
по кредита. Банката ги е прилагала, а не вещото лице по първоначалната ССчЕ.
Последното е установило по експертен начин, какви подкомпоненти е включвал
Стойността на банковия ресурс, съобразно прилаганата от банката Методология. На
следващо място, неоснователно е съображението на ищците, че в т.3.1. от
договора за кредит не били посочени изчерпателно кои установени разходи на
банката се включвали в Стойността на банковия ресурс. ССчЕ установява на база
определените от договора компоненти на лихвата и какви подкомпоненти същата е
включвала. Последните са функционално свързани с основните компоненти на
лихвата, предвид на спецификата на банковата дейност по отпуснатият кредит и с
оглед на сключваните между страните анекси за предоговаряне на лихвите. Не се
установява по делото никакво недобросъвестно и увреждащо поведение от страна на
банката относно съдържанието и стойността на използваните компоненти за разходите
при изчисляване на лихвата. Неоснователни са възраженията на страните, че анексите
№ 1 и № 7 към договора за кредит определяли на ясно начина на определяне на
лихвата. Те са базата, а първоначалната ССчЕ и допълненията към нея доказват,
че банката е спазвала на определената от нея методология по определяне на
лихвата и разходите, от които се е формирала. Според кредитираната от съда
първоначална ССчЕ банката е имала основание за увеличение на стойността на
банковия рерурс, но същата е намалявала в отрицателна прогресия с течение на
времето до датата на Анекс № 7. Т.е. неоснователно е възражението във ВЖ, че стойността
на банковия ресурс е нараствал едностранно от 5,4 % на 6,2 %. По отношение на анализа на ССчЕ, залегнал в
жалбата на ищците, то с цел процесуална икономия, съдът приема, че същият е
неправилен и несъответства на приетите за установени от съда обстоятелства по
изложените по-горе в мотивите на съда съображения. По отношение на преценката
на риска, че същият се поемал изцяло от кредитополучателите, следва да се съобрази,
че рискът по кредита се поема от страните с оглед на преценката на това кой е
основният кредитополучател на кредита – а той е ЮЛ и каква е основното
предназначение на същия – за търговска инвестиция и за покриване на кредитни
задължения на съдлъжниците – физически лица, мнозинството от които са
управители на ЮЛ – кредитополучател. Търговската дейност се приема, че се
извършва по занятие от лица с професионална компетентност и подготовка с цел
печалба. Неминуема част от търговската дейност са и възможностите за загуби от
неразумни търговски решения. Съдът не може да изложи вместо търговеца каква е
преценката му за риска от решенията по търговското занятие. Т.е. дали е
правилна или не. Тази преценка и риск се преценяват от лицата, извършващи
такава дейност. Ищците са могли да изследват риска от възможни загуби на база
предварителна информация, с която да се снабдят. По делото такова действие не е
било доказано да е извършено. В този смисъл рискът от получения кредит, основан
за извършване на търговска дейност следва да се понесе от кредитополучателя –
ЮЛ. Съдлъжниците ФЛ доброволно са се задължили да станат страни по такъв
кредит, мнозинството от които се доказа, че са действали при функционална
връзка с ЮЛ в качеството си на управители. На следващо място, въззивният съд
приема, за неотносими към предмета на делото на останалите възражения от ВЖ
относно липсата на данни от къде банката е закупила ресурс от друди държави за
отпускане на кредита; и относно това, че банките предоставяли кредити въз
основа на ресурса си, които е образуван от привлечените средства. По останалите
възражения от ВЖ в заключението на същата
относно
това, че CDS
не се прилагал спрямо процесният кредит, защото не е посочен в самия договор за
кредит; относно това, че банката е изчислявала правилно на лихвата, съобразно
прилаганите компоненти на СБР; относно това, че е налице неяснота относно
метода на формиране на лихвата и какви компоненти включа тя; относно това, че
недопустимо банката си е позволявала да включва на непредвидени компоненти при
изчисляване на лихвата по кредита, въззивният съд приема, че същите са свързани
с основните възражения във ВЖ, поради което съдът не дължи повторно произнасяне
по тях, тъй като това вече е направено. В заключение, съдът приема, за
неоснователно възражението от жалбата, че съдът не се е произнесъл по
евентуалната претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД с изричен диспозитив.
Последният по ясен начин, в съответствие с изложените в тази насока мотиви, обективира
волята на съда, че същият се е произнесъл по основателността на исковите
претенции – по основната и евентуалната
такава. Това, че съдът не е използвал на същия изказ от ИМ, не води до неяснота
във волята на съда. Същият се произнесъл в множество число по двете претенции,
които са за една и съща сума от 5000.00 евро, но основанията, по които се е
претендирала са в условията на обусловен иск по иска за нищожност на клаузите
по т.3.1. и т.3.3. от договора за кредит, и в условията на евентуалност по евентуален
иск като недължимо събрана сума при едно и също юридическо основание и за двете
претенции – при липса на основание за получената сума, довела до
неоснователното обогатяване, според твърденията на ищците в тази насока.
По разноските:
Въззивният съд счита, че разноските в
първоинстанционното производство са правилно определени и възложени в тежест на
ищците на основание чл.78, ал.3 от ГПК, като за въззивният съд не съществуват
основания да ревизира постановеното решение от СРС в частта за разноските.
По отношение на разноските, сторени от ишците
за въззивното производство за заплатена държавни такса от 437.70 лева и за адвокатско възнаграждение от 2000.00 евро,
то поради цялостната неоснователност на въззивната жалба, разноски на същите не
следва да се присъждат.
По разноските на защитника на ответника
– по делото е направена в срок на претенция за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение. Представен е в срок на списък на разноските и
договор за правна помощ, според който за въззивната инстанция ответника е
заплатил на процесуалния си представител сумата от 1 020.00 лева, съгласно приложената фактура от 18.04.2017 г. Срещу
претендираното възнаграждение е релевирано в срок на възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение от защитника на ищците. Следва да бъде отчетено,
че според чл.7, ал.2, т. 3 от Наредбата на ВАС
за минималните адвокатски възнаграждения при интерес от 5 000.00 лева до
10 000.00 лева се дължи адвокатско възнаграждение от 580.00 лева плюс 5 %
за горницата над 5000.00 лв. Интереса по делото е по единия иск по чл.55, ал.1
от ЗЗД от 5000.00 евро (с равностойност 9 750.00
лева като частичен иск. Горницата над 5 000.00 лева е 4 750.00 лева и 5
% от тях се равнява на сумата от 237.50 лева. Тази сума от 237.50 лева прибавена
към минимума от 580.00 лева прави сума в размер на 817.50 лева. Следва да бъде отчетено, по делото съдът е разгледал и
установителен иск за обявяване на нищожност на неравноправни клаузи. За него
според чл.7, ал.1 от Наредбата на ВАС се предвижда адвокатско възнаграждение в
размер от минимум 200.00 лева. В този смисъл, тези 200.00 лева, прибавени към
сумата от 817.50, формира адвокатско възнаграждение в размер на 1 017.50
лева. Последното е близко по стойност на претенцията за адвокатско възнаграждение
в размер на 1020.00 лева. Т.е. това адвокатско възнаграждение не се явява да е
прекомерно, съобразено е с фактическата и правна сложност на делото, както и с
минимумите на адвокатските възнаграждения по Наредбата на ВАС. Следва да се
присъди на ответника в цялост на сумата от 1 020.00
лева, представляващи сторените във въззивната инстанция разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Воден от горното,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № I-118-141
от 27.10.2016 г. на СРС, I
ГО, 118 състав по гр.д.№ 10475 по описа за 2013 г. на СРС
ОСЪЖДА
Г.Д.Г. с ЕГН: **********, Д.Г.Г. с ЕГН: **********, М.Д.А. с ЕГН: **********; А.Г.А.
с ЕГН:**********, Е.Д.Г. с ЕГН: **********, всичките с адрес ***, и „Г.и С.“
ООД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление, да заплатят на „Р.Б.“
ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78,
ал.3 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата 1 020.00 лева, представляваща
сторените във въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаването на съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.